Елизабет Лоуел
Самотникът (2)

Втора глава

Едър и тежък, конят порода Апалуза и със странното име Таргет надигна глава и изсумтя.

— По-спокойно, дебелоглавецо — спокойно изрече Невада и без да се обръща назад, добави: — Добро утро, Тен, някакви новини от Марая и Кеш?

Тенеси Блекторн бе свикнал с неприятната способност на брат си, не само да усеща чуждото присъствие с гърба си, но и да разпознава новодошлият. Таеше надежда, че след двете години, прекарани в „Рокинг Ем“, Невада ще забрави навиците си от годините, в Афганистан. Но уви! Бе запазил същата острота на сетивата и готовността си мигновено да напада — качества, които бе добил по време на престоя си в далечната страна, където бе обучавал бойци с въоръжение от каменната епоха да се защитават от танкове. Оттогава Невада бе дисциплиниран, концентриран и напълно лишен от емоции. С времето момчетата от „Рокинг Ем“ бяха престанали да се обзалагат дали някога ще видят искрена усмивка върху лицето на Невада Блекторн.

— Кеш се обади вчера — каза Тен. — Лекарят на Марая твърди, че всичко е наред. Очевидно се е разминала с грипа, който върлува там.

— Добре.

— Като стана дума за здравето, ти уверен ли си, че не си болен? Вчера имаше температура и треска.

— Доволен съм, че Марая е здрава. — Невада се залови с оседлаването на Таргет. — Прекрасно е, че тя и Кеш създават деца. Нямам търпение да чуя сърдития плач на поредното бебе, което плаче за следващото хранене. Детето на Карла е страхотно — Невада намести седлото с внимателни движения и се метна върху него толкова бързо, че конят не успя да се реагира и да се възпротиви. — Както и твоята Каролайн. Госпожицата има прекрасни дробове. С Лоугън са си лика-прилика.

Тен се усмихна. Явно, брат му нямаше желание да говори за грипа, нужната му почивка и студа в планината.

— Радвам се, че харесваш бебетата. Марая ще ни дари две през май или юни.

— Близнаци? — Невада изгледа брат си.

— Да. Кеш бе така възбуден, че едва говореше. С Марая се надявали, но не споделили с нас, докато не получили потвърждение.

— Кажи й да внимава. Обикновено близнаците се раждат дребни, а дребните бебета създават грижи.

— Кажи й го сам. Ще бъде тук утре сутринта.

— Няма да мога. За няколко дни отивам на лов. — Невада кимна към билото на планината. — Надявам се, че в каньона Уайлдфайър е навалял сняг. Може би това ще е последният сняг, удобен за лов тази зима.

И може би, когато подгоня някоя пума, вместо да се боря с мечтите си, ще мога да видя и нещо друго, освен онези лешникови очи и топли устни, които потрепват и при най-лекото докосване на мъжка ръка.

Задната врата на ранчото се хлопна, сякаш някой бе излязъл от трапезарията. Таргет диво изцвили. Това изтръгна рязко Невада от мислите му и той отново насочи вниманието си към коня.

— Сега разбирам, защо Люк кастрира онзи жребец — промърмори Тен. — Таргет има повече ум в опашката, отколкото между ушите си.

— Ако обърнеш внимание, той все още е най-добрият кон в „Рокинг Ем“ — привично движение на опитен ездач, Невада взе юздите в ръка, сложи крак в стремето и с лекота се метна на седлото. — Особено, когато снегът е току-що навалял. Таргет е достатъчно тежък и не се пързаля.

— Няма ли да е по-просто, ако простреляш някоя пума с приспивателно, после да й сложиш електронен нашийник и да я проследиш от въздуха?

— По-просто? Вероятно. И дяволски по-скъпо. И дяволски по-скучно за животното. И за мен.

— Така казва и Люк — разсмя се Тенеси. — Няма да споря.

Той се обърна и тръгна към къщата, но внезапно спря.

— Сещаш ли се за онази хижа, точно под Уайлдфайър каньон?

— Дето е в края на изоставения дърварски път?

— Да. Вчера се обадиха от управата на щата да ни уведомят, че някакъв специалист по животните от семейството на дивите котки ще установи там базовия си лагер за месец или два. Така че, ако забележиш следи от нечие присъствие, не се тревожи. С Люк се съгласихме да му осигурим свободен достъп до земите на „Рокинг Ем“, стига да ни предоставят копие от доклада за пумите кугуар.

При думата хижа Невада застина. Спомни си разговора от преди три дни.

Няма друг магазин оттук до щатската хижа.

— Казаха ли ти името на експерта? — попита Невада.

— Не. Защо?

Невада не отговори, унесен в спомена си за топлия глас на Идън, невероятно силните й ръце и липсата на страх в очите й, когато прочете желание за насилие в неговите.

Да не би да колекционираш и опитомяваш диви животни?

Не, аз съм биолог, специалист по диви животни.

Гласът на Идън, уханието й, опияняващата топлина, която излъчваше… Спомените бяха карали Невада да крачи часове наред с надеждата да ги прогони. Сигурно властваха и в сънищата му, но преди години той бе сключил договор със себе си. Никога не помнеше сънища.

— В събота в Уест Форк имаше една млада жена — с безразличие изрече той. — Спомена, че била експерт по диви животни.

— Миналата събота?

Макар че Невада не бе казал и дума, слуховете за боя в кръчмата бяха обиколили щата. Той кимна.

— Жена значи?

Невада кимна отново.

— Хубава ли е? — Красивото лице на Тен остана безизразно.

— Защо? Да не ти е омръзнала Даяна?

Идеята бе толкова невероятна, че Тен се разсмя на глас. След това остана сериозен като брат си.

— Следващия път, когато се захванеш с петима наведнъж, ще приема като лична услуга позволението ти да те защитавам откъм гърба. Люк направи същото предложение. Както и Кеш.

Невада изви устни.

— И Кеш казваш. Това значи ли, че ми е простил, че забелязах, бременността на Марая преди него?

— Когато мъжът е неуверен, той е склонен да се държи като сляп.

— Той е склонен да се държи като упорит кон.

— Ще дойде и твоят ред.

— Твоят със сигурност ще е преди това — възрази Невада, спомняйки си продължилото с месеци напрежение, преди брат му да признае, че окончателно се е обвързал с Даяна. — Мога да ти кажа, Тенеси, че ще бъде скоро, много скоро.

— Вярно е. Можеш да се обзаложиш, че ще стане, още щом Юта се върне от болницата. Дано се е наситил на боя в джунглата.

— Е, поне няма защо да се притесняваш, че ще загуби ума си по някоя жена. Не и след Сибил. — Невада се приведе над седлото и издърпа края на въжето, с което бе вързан конят за оградата. — Жалко, че Сибил не е мъж, ако беше, щях да я убия.

Преди Тен да проговори, Невада пришпори Таргет и придърпа повода на кротката кобила, на чийто гръб бе натоварен останалия му багаж.

— Размърдай се, момко. Път ни чака.

Макар че конят бе млад и пъргав, Невада стигна каньона едва следобед. Освен в най-люта зима, снегът не се задържаше по земята, гонен от дивите ветрове. Хълмовете бяха покрити с иглолистни дървета. Огънят, дал името на каньона, бе горял преди осемдесет години и бе оставил след себе си само голи като скелети стъбла от някога прекрасната гора. Някои от изгорелите дървета още се мяркаха сред новите зелени клони, които сребрееха на слънчева и лунна светлина.

Непостоянното мартенско време бе разтопило снега. Показваше се тъмната пръст сред останалата тук-там снежна покривка под най-гъстата гора. Зимата губеше силата си. От дърветата падаха капки от разтопен сняг, които през този студен ден щяха да се превърнат отново в ледени топчета.

Вече три дни се усещаше приближаването на бурята и сега тя се разразяваше със силата и мощта си. Докато Таргет вървеше по зигзагообразната пътека в северната част на Уайлдфайър каньон, Невада можеше да подуши виелицата във вятъра, усещаше я в ледените му пръсти, те докосваха брадата му. От студа очите му сълзяха. Дори скалите — свидетели на безброй зимни бури — се бяха смълчали. Ледена тишина бе надвиснала над каньона, където бе толкова високо, че не растеше трева и се виждаха единствено ъгловати камъни.

На върха Невада спря, за да позволи на Таргет да си отдъхне. Между пристъпите на вятъра настъпваше тишина и се разнасяше тропотът на подковани копита. Таргет нервно размърда уши в опита си да долови всеки звук. Гривата му настръхна.

— Спокойно, момче. — Невада говореше спокойно, но затегна юздата. С дясната си ръка потърси пушката, поставена в калъфа на седлото. Жестът му бе автоматичен, несъзнателен, повтарян години наред. Хладният приклад се озова в ръката му и той го избута отново на мястото му.

Таргет сумтеше и нервничеше. Невада погледна втория кон. Дейзи не обръщаше внимание на нервността на Таргет.

— Успокой се, дебелоглавецо — спокойно промълви Невада. — Ако наоколо, освен вятър и причудливи сенки имаше нещо друго, Дейзи щеше да разбере. Има нюха на куче.

Таргет успокоено задъвка юздата, а вятърът отново протегна ледените си пръсти. Невада нахлупи още по-ниско шапката си и поведе коня към отсрещния хълм. По първите стотина метра се забелязваха следи от стъпки, вероятно оставени от пуми и индианци. Напоследък животновъдите от „Рокинг Ем“ пускаха и добитъка по тези места.

Таргет бе в центъра на каменна тераса, когато над него като светкавица прелетя грачейки черен гарван. Таргет се хвърли след собствената си сянка.

Невада нямаше време за размисъл. Задейства рефлексът му. Измъкна пушката и простреля виновника за уплахата на коня, като същевременно отскочи от седлото на Таргет, който загубил равновесие, се търкулна надолу по склона, повличайки куп камъни след себе си. Невада също падна и се затъркаля, без да намери опора, за която да се хване.

В края на склона се спря пред огромна скала. Щом се изтъркаляха и последните падащи камъни, Таргет се изправи, отърси се и се огледа. Не откри опасност и спокойно тръгна да търси нещо за ядене. След няколко минути по по-безопасна пътека слезе и Дейзи.

Небето притъмня и се забули от вихрения танц на безброй снежни парцали. Конете обърнаха опашки към вятъра.

Невада остана да лежи, стиснал пушка в ръката.

 

 

Воят на Бейби накара Идън да подскочи от уплаха. Бе пуснала вълчето да тича целия ден. Изчакваше да отмине бурята, за да го впрегне в работа. Възнамеряваше двамата да побродят и тя да си отбележи пътеките на дивите котки, които щяха ясно да се очертават в прясната снежна покривка и щом снегът се разтопеше, тя можеше да разчита на носа на Бейби да проследи животните дори през скалите.

С чаша димящо кафе в ръка Идън приближи вратата на хижата, отвори я и се заслуша. Снегът падаше и заглушаваше звуковете и видимостта до триста метра.

Бейби нададе вой, зовейки своя баща-вълк. Идън се замисли. Не беше това звукът, който я притесняваше.

— Чувам те, Бейби. Върни се при мен.

От снежната пелена се появи черният силует на вълк-куче. Той безшумно прекоси поляната, поколеба се минута-две пред вратата на бараката и влезе.

Вместо да поздрави Идън и да се отправи към задната част, той деликатно близна ръката й и я загледа с жълтите си очи. Идън се озадачи. Бейби наистина искаше да привлече вниманието й. Това правеше само в един случай, когато наоколо имаше мъже.

— Някой идва, така ли?

След събитията в Уест Форк Идън бе доволна от присъствието на четириногия си приятел.

— Влизай вътре. Не се безпокой, направила съм цяла кана кафе. Ще посрещнем гостите както подобава. Хайде, Бейби.

Идън се опита да измъкне ръката си, но Бейби не я пусна.

Любопитство надделя над уплахата на младата жена. Завладяха я спомените за студени зелени очи, гъста черна коса и брада, мъжествено лице, което би могло да се приеме като красиво.

Стой далеч от мен, Идън… Желая те повече от всички мъже в бара…

Не за пръв път се сещаше за тъмнокосия непознат, който й се бе притекъл на помощ. Ликът му се смесваше със снежната пелена.

Кой си ти, Невада? Къде си? Твоето присъствие ли възбужда вълчето ми?

В мига, когато надеждата се породи у нея, тя побърза да я отблъсне. След като си бе тръгнал, Невада не се бе обърнал да я погледне нито веднъж. Не бе оставил съобщение на следния ден. Дори не знаеше фамилията му.

Идън се вгледа в очите на Бейби. Така й се искаше да могат да си приказват. Само веднъж досега Бейби се бе държал така настоятелно, в Аляска, когато на опасно разстояние от тях се бе приближила огромна мечка.

— Сигурен ли си, че има нещо тревожно, Бейби? Докторът по биология Мортимър Мартин лично ме увери, че по тези части мечки не са останали. Нали затова оставих пушката си при татко.

Бейби изръмжа тихо, но отново тревожно подръпна ръката й. След това я пусна, отдалечи се на двайсетина метра и я изгледа през рамо.

— Сигурен ли си? В сравнение с Юкон тук има малко сняг, а и аз не изгарям от желание да се катеря по бялата покривка, която не става за снегоходки, нито за писалки, което означава, че…

Бейби изскимтя, молейки по единствения възможен за него начин. След това отново изръмжа, а косите на Идън настръхнаха. Дори и в присъствието на мечката, Бейби не се бе държал така тревожно.

— Стой, Бейби.

Идън се върна в бараката, убедена, че вълчето ще я чака, напълни една манерка с горещо кафе и угаси огъня. Метна на гръб раницата, която държеше винаги готова и обу снегоходките си. Погледна часовника си, като се чудеше колко ли време ще се бави. При нужда можеше да изкара няколко дни на открито.

— Добре, Бейби. Да вървим.

Вълкът не се поколеба нито миг. Тръгна направо през поляната и я поведе към боровата гора. Идън го следваше като се стремеше да върви ритмично, за да не се изпоти. Потта бе най-големият враг на планинарите, защото, когато спират, тя се превръща в ледена коричка, която изсмуква топлината на кожата.

Бейби внимаваше да не я губи от поглед. Не душеше някаква определена следа, защото не вървеше с нос до земята. Идън проумя, че той се връща по собствените си дири.

Бе вървяла след Бейби десетина минути, когато откри първите следи. Върху снега се виждаха отпечатъците на копитата на два коня, единият от които бе влачил въже или повод. Бяха се движили на югоизток, но Бейби не обърна внимание на следите. Идън се спря. Струваше й се, че забелязва в далечината силуета на кон.

— Бейби!

Вълкът спря, излая и отново затича.

След миг колебание Идън го последва. Тя имаше пълно доверие на инстинктите на полуопитомения си вълк. Щом Бейби не се вълнуваше от коня, значи имаше нещо по-важно, което бе приковало вниманието му.

Без да се обръща повече, Бейби се връщаше по стъпките си. Идън забеляза свлечените камъни. Бе повече от ясно, че поне един кон се бе препънал и се бе въртял надолу по склона. Следи от копита личаха по склона, но от животното нямаше и следа.

Бейби приседна до една скала на около десетина метра от Идън.

— Бейби? Какво…

Дъхът й секна щом различи нещо голямо и продълговато да лежи до огромната с размери на лека кола канара.

Човек.

Мъж.

Снегът бе започнал да покрива тялото му със сняг. Човекът не помръдваше. Стори й се познат.

— Невада! — възкликна тя, различила чертите му.

Никакъв отговор.