Нора Робъртс
Сълзите на луната (17)

Глава 17

Брена отиде на ранната неделна служба. Малката черква, изпълнена с хладна утринна светлина, проникваща през стъклата, ухаеше на восък от свещи и светена вода. Винаги й се бе струвало, че светената вода изпуска лек метален аромат. Още през детството Моли й обясни, че било заради благословията в нея. Често си припомняше това и намираше утеха всеки път, когато потапяше пръсти в купела на черквата или в кладенеца на свети Деклан.

На задния ред проплакваше бебе. Майка му се опитваше да успокои жалните хленчове с нежни думи и милувки. Плачът не дразнеше Брена. Рядко по време на служба не се чуваше бебешки плач или шум от неспокойно седящите деца — колосаните им дрехи се търкаха в изтритите от употреба скамейки.

Допадаше й цялата тази фамилиарност, както и самият ритуал. Чудесно време и място, където човек да помисли, а според нея то бе почти равносилно на молитва.

Предстоеше й да направи избор. И ако желаеше да поправи стореното зло, налагаше се да побърза. Появи ли се пукнатина, тя само става по-голяма, ако не се погрижиш навреме. Ако не й обърнеш внимание достатъчно дълго, води до счупване и тогава си изправен пред истинска каша.

Сега взаимоотношенията й с Мери Кейт бяха пропукани, а това нараняваше сърцето й. За образуването на пукнатината дял имаше и тя. Ако нещата останеха така, щяха да се отразят на цялото й семейство. От голямо значение беше пукнатината да бъде запълнена и белезите да не личат.

Същото важеше и за Шон. Ставаше въпрос за основа, градена през цял един живот на привързаност, общи спомени и приятелство. Не може да стои отстрани и да наблюдава как се срутва.

Избор, помисли си тя. Откъде да започне поправките и как да ги направи. Всеки избор изисква стъпки и тя трябва да ги предприеме. Най-добре да започне веднага.

Измъкна се няколко минути преди службата да свърши. Така избегна срещите с хора, които биха искали да побъбрят, да поклюкарстват или да попитат как е семейството й. Подкара към вкъщи с леко свих стомах, но твърдо решила какво да направи.

— А, ето те и теб. — Моли, облечена за църква, я посрещна на вратата. — Чух те да излизаш рано.

— Бях на утринната служба.

— А ние, останалите, се каним сега да отидем.

— Мери Кейт ще дойде по-късно. — Брена влезе и тръгна нагоре по стълбите. — Може да вземе пикапа ми.

— Брена, няма да допусна никакви караници в тази къща в деня на Бога.

— Няма и да има такива — обеща й Брена.

При необходимост щеше да се кара с друг.

Стигна до горната стълбищна площадка в момента, когато баща й излизаше от стаята си. Зачервеното му лице лъщеше току-що обръснато, а браздите от гребена в косите му напомняха дири върху пясъчна ивица. Сърцето й едва не се пръсна от обич към него.

— Татко.

Чувстваше се неловко. Даде си сметка, че още известно време ще бъде така помежду им. Но видя в очите й да напират сълзи. Това вече не можеше да понесе.

— Майка ти ни събира за неделната служба.

— Вече бях.

— А, добре… — Запристъпва неспокойно на място. — Хубаво е човек да започне деня рано. Задните стълби на О’Лери най-после паднаха, както го предупреждавахме. И О’Лери, разбира се, се е изтърсил по тях. Заслужава си го, задето ги остави така да прогният. Това ни е първата задача.

Всеки един от двамата би се справил сам с работата; тя го знаеше. Поканата да работят заедно, излекува най-голямата пукнатина в сърцето й.

— Ще се приготвя, татко…

— Закъсняваме за службата, ако не се раздвижиш — провикна се Моли.

— Утре е точно толкова подходящо, колкото и днес — подхвърли кратичко Майк и леко докосна рамото на Брена, поемайки надолу по стълбите.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Но не за всичко — промърмори тя и отвори вратата на стаята на сестрите си.

Алис Мей седеше търпеливо в края на леглото, с лъснати официални обувки, а прилежно сресаната й коса сияеше като злато. Мери Кейт, пред тоалетката, нанасяше поредния слой туш върху миглите си. Очите й все още бяха леко подути от плача. При появата на Брена устните й се свиха в тънка остра черта.

— Алис, мила, мама те вика. Хайде, върви — подкани Брена.

Мери Кейт отметна коси и обяви:

— Тръгвам с теб, Алис Мей.

— Нищо подобно — поправи я Брена и запречи вратата. — Ще отидеш на по-късната неделна служба.

— Не съм длъжна да постъпвам както ти нареждаш.

— Или ела с мен да се разберем навън, защото обещах на мама да не се караме в къщата, или стой и се цупи като дете цял ден и цяла нощ. Ако искаш да бъдеш жена, Мери Кейт, аз съм при пикапа и те чакам.

След по-малко от пет минути Мери Кейт излезе от къщата и се качи в пикапа. Беше добавила и червило на устните си, забеляза Брена, докато с бясна скорост излизаше на пътя. Не разбираше защо толкова много жени гледат на такова боядисване или като на щит, или като на оръжие.

От друга страна знаеше, че предците й са се боядисвали със синя боя, преди да се впуснат с крясък в битка.

Понеже смяташе хотела на скалата за неутрална територия, дори малко в полза на Мери Кейт, Брена зави и паркира там. Слезе и пое с отмерена крачка — знаеше, че сестра й ще я последва.

— Къде отиваш? — попита Мери Кейт. — Някъде, където да ме хвърлиш от скалите ли?

— На място, което и двете уважаваме и няма да започнем да си скубем косите или да се бием.

Вървяха по пътеката. Прекосиха скалите, където все още духаше остър вятър. Зимата сякаш не бе съвсем готова да се предаде на пролетта. Ала диви цветя вече подаваха главици сред камъните, а птиците пееха високо и силно, колкото и чайките.

Минаха край развалините на катедралата, построена някога в чест на свети Деклан, край кладенеца и трите каменни кръста и се насочиха към мястото, където бяха погребани мъртъвците.

— Това е свята земя — започна Брена. — Именно върху нея искам да стоя, когато ти казвам, че не постъпих правилно спрямо теб. Ти си ми сестра, моя кръв, а аз не взех предвид чувствата ти, както беше редно да направя. Съжалявам за всичко.

Изглеждаше сякаш се е избавила от нещо и това бе достатъчно да разгневи наново Мери Кейт.

— И си въобразяваш, че това оправя нещата?

— Това е всичко, което мога да кажа.

— Отказваш ли се от него?

— Смятах да го направя — отвърна Брена бавно. — Отчасти от гордост. Мислех си: „Ще се откажа от него заради нея и тя ще види каква саможертва правя в името на щастието й.“ Друга част от мен изпитваше вина, защото направих нещо, с което те нараних, и смятах, че като сложа край на историята с Шон, ще бъда справедливо наказана за постъпката си.

— По-скоро би трябвало да изпитваш вина заради начина, по който се държа.

Обзе я лек гняв, а в очите й се появиха предупредителни пламъчета. Но Брена се овладя. Познаваше сестра си и умението й да вбесява опонентите си, за да обезсили здравия им разум.

— Не изпитвам никаква вина за случилото се между Шон и мен, а само че нещата между нас са те наранили и засрамили. — Хладният й тон само дозасили смисъла на думите. — И затова бях готова да се откажа от него — като любовник и дори като приятел. Но премислих и реших, че е равносилно да се поддам на детски каприз. Не би било справедливо да се отнеса така към теб и към чувствата ти.

— Само извърташ нещата, за да получиш каквото искаш.

Разликата от четири години изведнъж сякаш нарасна на четиридесет. Брена се почувства ужасно уморена. В очите на Мери Кейт имаше сълзи — горещи и горчиви, — които й напомниха за времената, когато се бяха карали за нова играчка или за последната бисквита в кутията.

— Дали искам Шон? Да, искам го. Не съм си изяснила всичко докрай, но копнея за него и не го отричам. А сега тук разговарям открито с теб, като жена с жена, и ти заявявам, че и той ме иска. Съжалявам, Мери Кейт, че това ти причинява мъка, но той не гледа на теб както ти се иска.

Брадичката на Мери Кейт се вирна. Брена си помисли, че при подобни обстоятелства и тя би постъпила така.

— Не беше изключено да го направи, ако ти не му топлеше леглото.

От тези думи стомахът й се сви, но само кимна.

— Фактът е, че вече съм в леглото му. И няма да изляза оттам, за да ти направя място. Вчера бе възможно да го сторя, защото ми беше трудно да те гледам наранена и да съзнавам, че отчасти аз съм причината. Но сега тук, на ясната светлина, Мери Кейт, и с избистрена глава виждам, че не си наранена. Просто си ядосана.

— Откъде знаеш какво изпитвам към него?

— Не знам. Кажи ми.

Отметна глава, така че вятърът разпиля косите й.

— Обичам го.

Изрече го страстно като драматична декларация. Брена мислено й даде отлична оценка, защото съзнаваше, че тя никога не би го произнесла така впечатляващо.

— Защо?

— Защото е привлекателен, чувствителен и добър.

— Да, притежава всички тези качества, но същото важи и за кучето на семейство Клуни. А какви са недостатъците му?

— Няма.

— Има, разбира се. — Наличието им по странен начин успокои нервите на Брена и й позволи да се почувства необичайно разчувствана. — Той е инат, бавен и разсеян. На моменти имаш чувството, че сам си говориш, защото мислите му са зареяни нанякъде. Липсва му амбиция и трябва да го подтикваш за всяка крачка, иначе ще си остане щастлив на едно място.

— Ти го виждаш по този начин.

— Виждам го такъв, какъвто е, а не като красива картинка от книжка. Мери Кейт… — Пристъпи напред, но знаеше, че още е прекалено рано да я докосне. — Хайде да бъдем честни, ние двете. Има нещо в начина, по който изглежда, в излъчването му, което кара една жена да го желае. Разбирам какво изпитваш в това отношение. Самата аз го желая, откакто бях на годините на Алис Мей.

Нещо проблесна в очите на Мери Кейт.

— Не ти вярвам. Ти никога за нищо не чакаш.

— Надявах се да го превъзмогна. После се опасявах да не се изложа като глупачка. — Брена отметна разпилените си от вятъра коси и си помисли, че трябваше да се сети да ги завърже, преди да дойде на скалите. — Накрая се оказа нещо по-силно от желание. Оказа се потребност.

— Ти не го обичаш.

— Мисля, че бих могла. — В момента, когато изрече думите, Брена сложи ръка върху сърцето си, сякаш някой току-що го бе ударил с чук. — Мисля, че бих могла — повтори тя и се свлече на колене. — О, милостиви Боже, какво ще правя?

Мери Кейт я зяпна. Сестра й бе смъртно бледа, люлееше се напред-назад и притискаше гърдите си като при пристъп.

— Престани. Преструваш се.

— Не се преструвам. Не мога да спра. Не мога да дишам…

Изпълнена с подозрение, Мери Кейт се приближи и силно тупна Брена по гърба.

— Готово.

Бавно си пое дъх, после издиша.

— Благодаря ти. — Отпусна се немощно на пети. — Не съм в състояние да се справя с това сега. Извън възможностите ми е. И никой да не го очаква от мен. Нещата и без това бяха достатъчно лоши, но сега вече това въобще не бива да се случва. Изобщо. Така нищо не се оправя. Само се превръща в по-голяма тежест. По дяволите.

Нямаше никакви изгледи Брена да стане. Затова Мери Кейт седна на земята.

— Сигурно бих ти простила, ако го обичаш. Но не го казваш само за да го направя, нали?

— Не. А и не казах, че го обичам. Казах само, че бих могла. — Брена отчаяно сграбчи ръката на сестра си. — Не го споменавай пред никого. Искам честната ти дума. Само да промълвиш думичка за това и ще те удуша, докато спиш. Закълни ми се.

— О, за Бога. Защо да обикалям и да го разгласявам? Само ще изглежда още по-голяма глупачка.

— Вероятно ще ми мине.

— Защо искаш да ти мине?

— Да се влюбя в Шон Галахър! — Брена разтърка лицето си с ръце и ги прокара през косите си. — Каква каша само ще стане. Ще се подлудим един друг до година. Аз постоянно ще искам нещо да се прави, а той ще си прекарва времето в мечти. Не е в състояние да се сети да включи щепсел, камо ли да го оправи, ако се е развалил.

— Какво значение има? Ти ще го оправиш. А и нека да мечтае. Как иначе ще пише музиката си.

— И какъв смисъл има да я пише, щом не предприема нищо? — Брена махна ядно. — О, няма значение. Не това искахме, когато започнахме. Просто постъпвам по женски и това ме дразни. Защо жените постоянно превръщат привличането в любов?

— Може би през цялото време любовта се е крила зад привличането.

Брена вдигна глава.

— Защо трябва изведнъж да се държиш така мъдро?

— Сигурно защото не се отнасяш към мен като към глупаво момиче. Или защото, като те гледам сега, ми хрумва, че аз всъщност не съм изпитвала обич към него. Със сигурност никога не съм пребледнявала, нито съм се разтрепервала. И… — По лицето й се появи лека насмешка. — Чувствам се удовлетворена при тези обстоятелства да те видя слаба и ужасена. Вчера за малко да ми изтръгнеш косата с корените.

— И ти имаше няколко сполучливи удара.

— Нали ти си ме учила как да се бия. — Спомените предизвикаха сантиментални сълзи в очите на Мери Кейт. — Съжалявам, задето те нарекох развратница. Първия път го направих от гняв, после — от злоба. — Разтърка очи. — И съжалявам за нещата, които написах за теб в дневника си… Е, поне за някои от тях.

— Няма да позволим това да обърка нещата. — Пръстите им се преплетоха. — Не искам нито той, нито някой друг да застава между нас. Моля те, не искай от мен да го отблъсна.

— За да се чувстваш права, а аз виновна? — Върху устните й се появи бледа усмивка. — Мога да си хвана мъж, когато реша. Но… — Наклони глава. — Искам да ми кажеш нещо.

— И какво е то?

— Целува ли така добре, както си представяш само като го погледнеш?

— Когато иска, успява да стопи всички кости в тялото ми.

Мери Кейт въздъхна.

— Имах подобно предчувствие.

 

Отиде пеша до къщурката, но при пристигането умът й не бе по-бистър, отколкото на тръгване. Ще вали дъжд, прецени Брена, като имаше предвид как грее слънцето през облаците.

Хубав ден да поседиш сгушен до камината. Но от комина на къщурката на Хълма на феите не се виеше, разбира се, никакъв пушек. Шон почти винаги забравяше такива неща.

Колата му я нямаше, затова й хрумна, че е отишъл на черква. Ще го изчака. Мина през градинската порта и погледна нагоре. Почти очакваше да види как лейди Гуен я наблюдава със спокойните си зелени очи. Ала нищо не помръдна.

Влезе вътре и се препъна в ботушите му, захвърлени, където ги бе събул снощи. По подметките имаше доста кал. Побутна ги настрана с крак и влезе в малката всекидневна, за да запали огън.

По пианото се виждаха разпръснати нотни листа, а празна чаена чаша небрежно бе оставена върху масата. Както и тумбесто зелено шише с китка цветя от градината.

Сеща се за такива неща, мина й през ума. Няма да му хрумне да си почисти ботушите — а и самата тя често забравяше, — но отделя време да набере цветя.

Защо на самата нея не й идват наум такива работи? Обича къщи с цветя, а и със свещи, поставени на различни места. Съчетанието от аромата им прави въздуха така уханен. Би се сетила да почисти комина, да постави парчета торф или цепеници до камината, но не и за малките детайли, които превръщат една къща в дом.

Да закачиш пердетата е едно, реши тя, но да мислиш за дантели и тюл — съвършено друго.

Огънят се разгоря, тя се надигна и отиде до пианото.

Тук ли е работил снощи, запита се тя. Беше й се разсърдил. Тук ли сяда да се потопи в работа, когато е сърдит или когато иска да си помечтае?

Сърцето му е в неговата музика. Свъси вежди и започна да преглежда листата, изписани с ноти и думи. Ако е вярно, защо оставя музиката си разхвърляна по този начин? Защо не предприеме нещо за готовите песни?

Как може толкова много да държи на човек, комуто липсва елементарен подтик? За един мъж определено не е достатъчно да носи такава светлина в себе си, ако не я използва за нещо.

— Перлите, разсипани в краката ти — прочете тя на глас попадналата пред очите й строфа, — са лунни сълзи. При всеки удар на сърцето ми, то ридае за годините, които ни разделят. Нощ след нощ магията действа и така ще бъде до деня, когато любовта промени миналото.

Значи пее за легенди, помисли си Брена. И чака какво?

Остави листа, когато чу шума от колата му.

 

Беше видял пушека и се досети, че Брена е вътре. Нямаше обаче никаква представа какво ще предприеме. Оставаше му да се надява, че както при музиката, следващият куплет ще му хрумне от само себе си.

Влезе и я видя да излиза от всекидневната.

— Сутрин все още е хладно. Запалих камината.

Той кимна и попита:

— Искаш ли чай?

— Не. — Не успяваше да разгадае изражението му и това я притесняваше. — Снощи ми се разсърди. Още ли си ми сърдит?

— Вече не толкова много.

— Ами… — Чувството за неловкост бе нещо съвършено ново и нежелано. — Сметнах за редно да ти кажа, че тази сутрин поговорихме с Мери Кейт. Личен разговор.

— Значи нещата помежду ви са се пооправили.

— Определено.

— Радвам се. Надявам се след известно време и между нас нещата да бъдат пак каквито бяха.

— Вярвам, че всичко ще се оправи. След като изтъкнах недостатъците ти, тя реши, че в крайна сметка вероятно не е влюбена в теб.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Много умен ход от твоя страна.

— Шон. — Сложи ръка на рамото му точно когато той се насочваше към всекидневната, и така двамата се оказаха лице в лице на прага. — Извинявам се за начина, по който оставихме нещата помежду ни снощи.

Извинявам се не са думи, които лесно се отронват от устата й, даде си сметка той. Затова оцени признанието й още по-високо.

— И аз съжалявам.

— Колкото до недостатъците ти — нямам нищо против, или поне за повечето.

Тя ухаеше на неделя, на шампоан и сапун, а очите й бяха пълни с молба за прошка.

— Значи и между нас нещата сега вече са по-добри, така ли?

— Искам да бъде така.

Пристъпи и се настани в единствения стол, върху който нямаше нотни листа.

— Защо не останеш известно време с мен, Мери Брена?

Очите й заблестяха от облекчение. Приближи се, седна в скута му и обърна лицето си съвсем близо до неговото. Не й хрумваше по-добър начин да се сдобрят.

— Пак ли сме приятели?

— Винаги сме били.

— Почти не спах от тревога, че никога вече няма да се чувстваме естествено, когато сме заедно, макар да помня обещанието да си останем приятели.

— Така ще бъде. Само приятели ли искаш да сме в момента?

В отговор тя само се приближи и сложи устни върху неговите. Леката й въздишка проникна в него; топла и вече така добре позната. Притегли я по-плътно и съзнателно удължи целувката, преди да премести устни към челото й.

После отпусна главата й върху рамото си и я обгърна нежно с ръце. Озадачена, тя седеше, без да помръдне; чакаше ръцете му да се плъзнат по познатия начин по тялото й. Но той само я държеше в обятията си, докато огънят бумтеше в камината, а вън дъждът не спираше да се лее.

Постепенно тя се отпусна и се потопи в уюта на прегръдката му, наслаждавайки се на обгръщащата ги интимна тишина.

Никога не бе имала любовник като него; мъж, който я разбира, мъж, готов да я държи в прегръдките си цяло едно дъждовно утро. Затова ли се влюби в него? Или винаги е била влюбена, без да го съзнава? Независимо какъв е отговорът, трябваше да го намери и изследва, докато парченцата на загадката оформят картината.

— Чудя се — подхвана тя, — дали през следващата ти свободна вечер би искал да дойдеш с мен в Уотърфорд сити? Ще те заведа на вечеря.

По лицето му, заровено в косите й, се появи усмивка. Отне й доста време, докато й хрумне да го ухажва, но сега вече се справяше добре.

— Ще облечеш ли онази рокля, с която излезе преди време с онзи тип от Дъблин?

— Бих могла.

— Харесва ми как ти стои.

— Ако ще обличам рокля, по-добре да отидем с твоята кола. Днес ще я постегна. Двигателят не е съвсем наред, а и маслото е за смяна. Клемите на акумулатора не са почиствани, откакто аз го направих.

— Предпочитам да оставям тези неща на специалистите.

— Просто проявяваш мързел в това отношение.

— Е, така е. Това ли е един от недостатъците ми, за които уведоми Мери Кейт?

— Да. Ти си безпомощен тип, Шон Галахър.

— Е, безпомощен е силна дума.

— Съжалявам, ако те обижда. — Размърда се — въобще нямаше вид на човек, който съжалява. — И трябва да признаеш, че никак не си амбициозен.

— За важните неща съм достатъчно амбициозен.

— Музиката ти не е ли сред тях?

Тъкмо щеше да се наведе да целуне ухото й, но тя попречи на намерението му.

— Какво общо има моята музика?

Внимателно, предупреди се Брена. Разглоби нещата на съставните им части, но не ги чупи.

— Ами седиш тук и я съчиняваш, а после оставяш листата разхвърляни и не предприемаш нищо.

— Знам кое къде е.

— Въпросът е какво правиш за нея.

— Извличам удоволствие да я съчинявам.

Удари на камък, прецени тя, като видя как пред лицето му сякаш падна пелена. Нужно е да пипа умело, за да го преодолее, и Брена възнамеряваше да направи точно това. Една от крачките, така да се каже, които трябва да предприеме.

— Чудесно е, но не желаеш ли нещо повече? Не искаш ли и други хора да й се наслаждават?

— Ами ти дори не я харесваш.

— Кога съм казала подобно нещо? — Не обърна внимание на втренчения поглед, който й хвърли, а само сви рамене. — Дори да съм споменавала нещо подобно, е било само за да те дразня. Много я харесвам даже. А когато си свирил някоя от мелодиите си в кръчмата или по време на ceili, и други са й се наслаждавали.

— Предимно приятели и роднини.

— Точно така. А аз съм ти приятелка, нали?

— Да.

— Тогава ми подари една мелодия.

Той се размърда, целият нащрек.

— Какво искаш да кажеш с това да ти подаря една?

— Точно това, което казвам. Подари ми една песен да стане моя. Нещо като отплата, задето ще оправя колата ти. — Импулсивно се надигна и пристъпи към пианото. — Разполагаш с десетки, а те просто си лежат тук. Искам една.

Не й вярваше нито за секунда, но не виждаше никакъв капан… или вреда.

— В особено настроение си, О’Тул, но — добре. Ще ти подаря една.

Надигна се и започна да ровичка из купчините, но тя го перна през ръката.

— Не. Аз ще си избера. Така е по-честно. — Грабна онази, която бе свирила, когато лейди Гуен се показа за първи път. — Тази ми харесва.

— Още не е завършена. — Почувства как го обзема паника. — Трябва да поработя още.

— Искам тази. Нали няма да се отметнеш? Сключихме сделка, Шон.

— Не, но…

— Добре. — Начинът, по който сви листа и го натика в задния си джоб, го накара да трепне. — Значи сега вече е моя и ти благодаря. — Надигна се на пръсти и го целуна леко. — Ще те откарам до кръчмата. После ще закарам колата ти вкъщи — там са ми инструментите. Бързо ще ти я оправя.

— Разполагам с още малко време.

— Но аз не. Доста работа ме чака днес. Ако ти докарам колата, преди да си свършил работа, ще ме откараш ли после?

Опита се да забрави за подарената песен. Така и така тя щеше скоро да изскочи от главата й, успокояваше се той.

— Къде да те откарам?

Тя бавно се усмихна.

— Дотук ще бъде достатъчно.

 

Трябваше да се отбие до едно място, преди да се прибере вкъщи, където да се преоблече и да използва инструментите си. След като остави Шон в кръчмата, Брена отиде до къщата на Джуд и паркира.

Джуд подготвяше предната градина за пролетта. Ръкавиците й вече бяха потъмнели от пръстта, а на алеята до нея имаше няколко скици. При приближаването на Брена, седна на пети и бутна назад сламената шапка, която използваше да пази главата си от лекия дъждец.

— Нещо да не е станало с пикапа ти?

— Не. Трябва да пооправя това-онова по колата на Шон, защото той би предпочел да го изгризат мравки, но не и да вдигне капака. Рисунките ти се мокрят.

— Знам. Трябва да спра. Но така ми се иска да ускоря идването на пролетта.

— А, нахвърляла си идеи за градината. — Брена се надвеси и с тялото си предпази рисунките от дъжда. — Нещо като работен проект. Хитро.

— Така по-лесно си го представям. Хайде да се скрием вътре от мокрото. — Надигна се, наклони се и постави ръка върху издутия си корем. — Центърът ми на равновесие се размества.

— След два месеца ще се надигаш само с помощта на въже и кран. Чакай. Аз ще взема тези.

Брена вдигна скиците и градинската кошница на Джуд.

— Видях Колийн Райън да отива на пазар онзи ден. Всеки момент ще ражда. Клати се буквално като гъска — сподели Джуд, докато влизаха в къщата. — Много е сладко, но през моята бременност възнамерявам да се нося леко и плавно като мадона.

— Точно така ще бъде, скъпа.

Брена отнесе кошницата в килера до кухнята и разстла скиците да съхнат на плота.

Чайникът бе поставен на печката. Кутията с бисквити извадена.

— Обещах на Ейдан да отида в кръчмата за обяд. — С виновна усмивка Джуд отхапа захарна бисквита. — Но напоследък постоянно съм гладна. И нищо не разваля апетита ми.

— Бременността ти отива, Джуд. Помня как те видях за първи път, преди година; под дъжда стоеше до портата на къщурката върху Хълма на феите. Изглеждаше сякаш си се загубила. А сега видът ти говори, че си попаднала на мястото си.

— Колко хубаво го каза. Да, сега се чувствам на мястото си. Случиха ми се неща, които съм искала, макар и да не съм го признавала дори пред себе си.

— Ти си направила да ти се случат.

— За някои — да. — Отхапа от бисквитата, докато Брена сновеше напред-назад из кухнята. — Но други са били предопределени. Трябва обаче да имаш достатъчно воля и да си достатъчно смел, за да позволиш да ти се случат.

— Когато откри, че обичаш Ейдан, каза ли му го направо?

— Не. Страхувах се. Нямах достатъчно вяра в себе си.

Брена я изгледа остро.

— И в него ли?

— И в него — призна Джуд. — Преди да дойда тук, никога не предприемах нищо. Не от храброст оставях нещата сами да се случват около мен или на мен. А от страх и пасивност. Наложи се да науча разликата. Да взема нещата в ръце, да имам доверие в другите.

— Но ти се е наложило да предприемеш някои стъпки.

— Да. Влюбена ли си в Шон?

Брена свъси вежди и седна.

— Изглежда, да. И не ме е срам да призная, че това ме изважда от равновесие.

— Отива ти да си влюбена, Брена.

Това, че Джуд използва нейния израз, накара Брена леко да се засмее.

— Но не се чувствам добре. Сигурно ще свикна. Ще налея чая — предложи тя, когато чайникът завря.

— Не, постой. А казала ли си му?

— Едва ли ще го направя. — Хрумна й нещо и Брена хвърли поглед на Джуд, която се занимаваше с чая. — Знам, че женените са склонни да си споделят почти всичко, но…

— Не искаш да споменавам за това пред Ейдан.

— Точно така.

— Тогава няма.

— Благодаря. — Брена въздъхна. — Сега се налага да предприема някои стъпки и трябва да видя кои ще бъдат първите. Доколкото го познавам — имам предвид Шон — той не е толкова предсказуем, колкото смятах, преди… нещата между нас да се променят.

— Динамиката между любовниците е по-различна, отколкото при приятелите. Дори при приятели от цял живот.

— Открих го. Но същевременно знам, че често трябва някой да ръчка, та да задвижи някои неща. Предприемам първата стъпка по отношение на нещо, което ме тормози много и за което мисля, че означава всичко за него.

Размърда се на стола и измъкна нотния лист.

— Това негова песен ли е?

— Изнудих го да ми я подари. Той има талант, нали Джуд?

— Мисля, че да.

— Защо не предприеме нещо? Ти разбираш как работи съзнанието.

— Питаш бивш, и то посредствен преподавател по психология. — Джуд остави чайника на масата и донесе чаши. — Но бих предположила, че се страхува.

— От какво?

— Да не се провали в нещо, което има огромно значение за него. Ами ако нещата му не са достатъчно добри? Мнозина от нас висят над тази бездна, Брена. — Наля чая. — Ти не си от тези хора. Ти просто запретваш ръкави и построяваш мост през нея.

— Готвя се да построя мост над неговата бездна. Той ми подари тази песен и мога да правя с нея каквото си искам. Ще я изпратя на някой, който разбира от тези неща. Ще проверя дали заслужава да се купи.

— Без да кажеш на Шон ли?

— Не изпитвам вина в това отношение — промърмори Брена. — Ако нищо не излезе, той никога няма да узнае, нали? А ако се получи, може да бъде само доволен. Но не съм сигурна на кого да я изпратя. Хрумна ми, дали ти нямаш някои идеи.

— Не ще успея да те разубедя да постъпиш по този начин, така ли?

— Да.

Джуд кимна.

— Тогава ще си спестя усилието. Не знам нищо за музикалния бизнес. Но ще поговоря с моята агентка, макар да не мисля… — В главата й се оформи идея и тя млъкна, за да я обмисли. — Какво ще кажеш за Магий? Той е строил зали, значи трябва да познава хора от шоубизнеса. Положително има някакви връзки.

— Добро попадение.

— Ще ти дам адреса. Пиши му.

Брена прокара ръка по нотите и думите на листа пред себе си.

— Това ще отнеме прекалено дълго време. Нямаш ли телефонния му номер?