Нора Робъртс
Сълзите на луната (16)

Глава 16

Да се приготви за работа се оказа доста трудно начинание. За щастие вече беше облечен. Но бе изключено да се избръсне. Дори да имаше желание да прокара бръснача по натъртената си брадичка, все пак бе достатъчно трезв да изпита страх, че ще накълца лицето си.

Препъна се в обувките си, макар вероятно да не беше зле да ги обуе.

Бъб, проявявайки характерното си коварство, използва възможността да се покатери по него и го издра до кръв, когато се опита да го избута.

— Проклет негодник. — Двамата с котарака се гледаха с взаимно неодобрение и от почтително разстояние. — Може и да съм длъжен да приема удар от Майк О’Тул, но няма защо да го изтърпявам и от теб, сатана такъв, с черно сърце. — Замахна, не улучи, защото котаракът се дръпна, и всичко приключи с удар в пода по и без това натъртената му брадичка. — По дяволите, стига ми толкова.

Въпреки бученето в главата успя да се изправи на ръце и колене. Злобният котарак щеше да си получи заслуженото. По-късно. Ще остави изчадието да се мисли за победител и ще си отмъсти в неочакван момент.

Продължавайки да крои мрачни планове, Шон излезе от къщата; сега разтъркваше и издраната си ръка. По навик се насочи към колата, но се спря и се облегна на градинската порта.

Беше твърдо убеден, че може да шофира. Нали е мъж, който носи на пиене? Ха, та името му в края на краищата е Галахър. Но както му беше тръгнало, най-вероятно ще се отклони от пътя и ще разбие зъбите си във волана.

Много по-разумно е да повърви пеша, прецени той. Ще си избистри главата, ще подреди мислите си. Пое към кръчмата, избягвайки канавките и неравните места. За да не му е скучно, си припяваше.

Препъна се един-два пъти, но падна само веднъж. Този единствен път бе достатъчен, разбира се, коляното му да намери самотно остро камъче. Точно се надигаше, вече не особено далеч от селото, когато Бетси Клуни спря до него колата си, пълна с деца.

— Шон, какво е станало? Да не си катастрофирал?

Усмихна й се. Хубава челяд имаше: всичките със светли коси и сини очи. Двете деца отзад нещо се разправяха, но най-малката, здраво прикрепена към детската седалка, наблюдаваше Шон с немигащ поглед на бухалче, смучейки червена близалка.

— О, здравей, Бетси. Как сте?

— Да не би да си катастрофирал?

Отвори вратата и бързо тръгна към него. Той стоеше ухилен срещу бебето й и така силно се люлееше, че едва се удържаше на крака.

— Не, не. Нищо не се е случило.

— Ръката ти кърви, а и лицето ти е насинено. Панталонът ти е скъсан на коляното.

— Така ли? — погледна надолу и едва сега забеляза калта и съдрания плат. — По дяволите! О, извинявай — вметна бързо, сетил се за децата.

Но тя вече бе достатъчно близо да види — а и да надуши — за какво точно става въпрос.

— Шон Галахър, ти си пиян!

— Да, малко съм замаян, предполагам. — Бяха учили в един клас, затова си позволи да я потупа приятелски по рамото. — Децата ти са страшно симпатични, Бетси, но най-голямото ти момиченце се опитва да удуши брат си и доста добре се справя.

Бетси хвърли поглед назад, изстреля някакво предупреждение и децата се пуснаха.

— Майка ми успяваше да постигне същото. — Искрено възхищение се изписа по лицето на Шон. — В повечето случаи един поглед стигаше да охлади кръвта ни. Е, трябва да вървя.

— Влизай отзад в колата, за Бога. Ще те откарам у вас.

— Благодаря, но съм тръгнал на работа.

Тя забели очи и отвори вратата.

— Влизай!

„Ще оставя другите представители на семейство Галахър да се оправят с теб“ — помисли тя.

— Много любезно от твоя страна, Бетси. Благодаря.

Пияният господин Галахър представляваше толкова забавна гледка за децата, че те не извършиха нито една пакост, докато майка им не го остави пред задната врата на кръчмата.

Махна им жизнерадостно, отвори вратата, препъна се на прага и едва не се стовари по лице за втори път тази сутрин. Успя да се задържи, подпрян на плота. Трябваше да изчака мивката да престане да кръжи пред очите му.

С предпазливите стъпки на пиян човек пристъпи към шкафа и се протегна да извади тиган и тенджера.

Клатушкаше се пред хладилника и се питаше какво ли се очаква да направи със съдържанието му, когато Дарси влезе с решителна стъпка. Очите й направо святкаха.

— Закъсня близо час, а докато си мързелувал в леглото, уговорихме да дойдат два автобуса, пълни с туристи. Разполагаме единствено с ядки и чипс.

— Ей сега ще се захвана…

— И се чудя какво да впишем в днешното меню, докато ти… — Млъкна и го изгледа изпитателно. Очите му, забеляза тя, едва се фокусираха. — Виж се на какво приличаш — окалян, изпокъсан и кървящ. Пил си.

— Точно така. — Извърна се и я дари с безобидната усмивка на много пиян човек. — И то доста.

— О, глупако, я седни, преди да паднеш.

— Много добре си стоя на краката. Мисля си да на правя пирожки с риба, точно това си мисля…

— Ще успееш, не се и съмнявам. — Развеселена, го придърпа към масата и го насили да седне. Погледна ръката му — беше виждала и по-лоши рани. — Не мърдай оттам — нареди тя и отиде да повика Ейдан.

— Как така пиян? Какво искаш да кажеш? — смая се Ейдан.

— Според мен си запознат с подобно състояние, но ако се налага да опресним представите ти, достатъчно е да погледнеш брат ни в кухнята.

— Господи, нямам време за такива неща.

Току-що бяха отворили и в момента нямаше много посетители, но след половин час поне шестдесет души, изгладнели от пътуването с автобус от Уотърфорд сити, щяха да се изсипят тук.

— Поеми бара тогава — рече той.

— О, не. И за милион лири няма да пропусна предстоящото представление — обяви тя и го последва в кухнята.

Шон пееше за гордата и недостъпна Пеги Гордън така прочувствено, че би разчувствал сърцето на всекиго. Затворил едното си око, изстискваше лимонов сок в купа, а тялото му леко се люшкаше.

— О, по дяволите, Шон, полупиян си.

— По-скоро три четвърти. — Забрави колко капки е отброил и за по-сигурно прибави още малко. — А как си ти днес, Ейдан, мили?

— Разкарай се оттам, преди да отровиш някого.

Обиден, Шон рязко се извърна, но се наложи да се подпре на плота, за да се задържи на крака.

— Пиян съм, но не съм убиец. Мога да направя сносни пирожки с риба дори насън. Кухнята е моя територия и ще съм ви много благодарен, ако не го забравяте. Тук се разпореждам аз.

Заби палец в гърдите си, за да подсили думите, и за малко да седне на пода.

Събрал остатъка от достойнството си, вирна брадичка.

— Разкарайте се и ме оставете да си гледам работата.

— Какво си направил със себе си?

— Проклетият котарак ме одра по ръката. — Забравяйки за пирожките, Шон вдигна ръка да огледа червените дири. — О, но определено имам планове за Бъб, бъди сигурен.

— В момента съм по-склонен да заложа на котарака. Наясно ли си как се правят пирожки с риба? — обърна се Ейдан към Дарси.

— Ни най-малко — увери го тя с предизвикателна усмивка.

— Тогава се обади на Кати Дъфи, ако обичаш, и я попитай дали ще ни отдели час-два, защото сме закъсали.

— Закъсали ли? — погледна ги Шон с изцъклен поглед. — Какво?

— Хайде, момчето ми, ела.

— Къде? — попита Шон, докато Ейдан обгръщаше кръста му с ръка.

— Да видиш водопровода.

— Ако ще го качваш горе — провикна се Дарси, посягайки към телефонната слушалка, — ще съм ти благодарна да изчистиш всички свинщини в резултат на изтрезняването.

— Ти се обади на Кати Дъфи и се погрижи за бара.

Ейдан пое тежестта на Шон и започна да го качва нагоре по стълбите.

— Мога да готвя, независимо дали съм пиян или трезвен — твърдеше Шон. — Не разбирам за какво вдигаш толкова врява. Става въпрос за най-обикновени пирожки с риба — обяви той и звучно целуна Ейдан по бузата.

— Винаги си бил весел пияница.

— А защо не? — Шон преметна ръка през раменете на Ейдан и се препъна. — Животът ми протича над тоалетната чиния и изглежда определено по-добър след чаша уиски.

Ейдан сумтеше и почти го носеше към малката спретната баня на Дарси.

— Да не сте се спречкали с Брена?

— С нея не, но с почти всички други Божии създания. Прекарах нощта да любя жената, за която искам да се оженя. Уверявам те, Ейдан, съвършено различно е да любиш жената, която обичаш. Но откъде да го знам досега?

За миг Ейдан прецени какво ще му струва повече: да съблече Шон или да се справи с хаоса, който ще предизвика, ако не го направи. Опря брат си на стената.

— Постой така само за секунда.

— Добре. — Шон сговорчиво се облегна с цялата си тежест върху стената. — А тя си мисли, че става въпрос само за секс.

— Ами… — Работейки колкото е възможно по-бързо, Ейдан приклекна, за да свали обувките на брат си, чиито връзки — както отбеляза отчаяно — бяха завързани на множество гадни стегнати възелчета. — Жените са едни от най-странните същества.

— Аз самият винаги съм ги харесвал. Какво огромно разнообразие само! Но този път все едно светкавица ме е пронизала в сърцето. Сега е възпламенено, ярко и разтърсено. Няма да я оставя да си тръгне, и това е то!

— Точно такъв трябва да е духът ти.

Успя да свали обувките и джинсите; продължи да действа като мъж, запознат с такива ситуации, и съблече брат си гол.

Понеже знаеше какво ще последва, свали и своите дрехи.

— Хайде.

— Никъде няма да отида. Гол съм. Ще ме арестуват.

— Ще ти платя гаранцията, не се притеснявай. — Не без съчувствие Ейдан пусна с пълна сила студената вода на душа и натика брат си под безмилостната струя.

Последвалите викове само дето не събориха стените, а ругатните продъниха ушите му. Но Ейдан не отстъпваше, избягваше насочените към него юмруци и като залови Шон в мъртва хватка, го задържа неумолимо под струята.

— Ще ме удавиш, негоднико!

— Още не. — Без колебание Ейдан използва свободната си ръка, хвана Шон за косата и вдигна главата му така, че ледената струя да го облива. — Затвори си устата, не дишай и ще го преживееш.

— Ще те убия, само да се измъкна оттук.

— Да не си въобразяваш, че правя това с удоволствие? — Напуши го смях, но продължи да държи главата на Шон под струята. — Ще се оправиш. Главата ти избистря ли се вече?

Шон издаде само неясно гърлено изхриптяване. Ейдан изчака още минута и спря водата. Прояви достатъчно мъдрост да се отмести встрани, преди да метне върху брат си един от красивите пешкири на Дарси.

— Представляваш жалка картинка, но очите ти поне са бистри. Нали не се готвиш да повърнеш отгоре ми?

Макар да усещаше крайниците си безпомощни като на бебе, Шон препаса кърпата около кръста си и се опита да прояви достойнство.

— Едно е да ме удавиш и съвършено различно — да ме обиждаш. Би трябвало да те фрасна по лицето за това.

Кризата е преминала, прецени Ейдан и вдигна вежди.

— Изглежда, че някой теб е фраснал по лицето. Брена ли насини така брадичката ти?

— Не. Баща й.

— Майк О’Тул? За миг Ейдан спря да се бърше — Майк О’Тул те е ударил?

— Да. Но се споразумяхме.

Шон излезе от ваната раздразнен — блажено притъпената от уискито болка сега се проявяваше навсякъде: по лицето, по ръката, по крака. И в сърцето.

— Правилен ли е изводът ми, че заедно сте се напили?

— Беше част от процеса.

Докато се обличаше, разказа какво се бе случило сутринта.

— Май си бил доста зает. — Ейдан положи ръка на рамото му. — Да помоля ли Кати Дъфи да поеме целодневната смяна?

— Не. Аз ще се оправя. Така ръцете ми ще са заети и ще измисля какво да предприема по-нататък. — Изправи се. — Възнамерявам да я направя своя, Ейдан, и ще го постигна с всякакви средства.

— Веднъж ми даде съвет по сърдечните въпроси. Сега ще ти върна услугата. Намери думите — правилните — и й ги поднеси. За различните жени, предполагам, са различни, но означават едно и също.

 

Преди да слезе отново долу, Шон почисти банята на Дарси. Нищо не би му спестило унищожителната лекция, ако не я остави в пълния й блясък. Началото на гадно главоболие го накара да извади необходимите продукти за семейния лек против махмурлук, наречен балсама на Галахър, и изпи цяла чаша.

Определено не се чувстваше в най-добрата си форма, но се насили да издържи деня, без да оплеска нещата повече.

Съчувственият поглед на Кати Дъфи — завари я в кухнята — му даде да разбере, че и не изглежда блестящо.

— Е, момчето ми — посрещна го тя и му подаде чаша силен чай, — изпий това и събери мислите си. Засега нещата са под контрол.

— Много съм ти благодарен. Май се поизложих.

— Е, не е престъпление от време на време човек да се отпусне. — Докато говореше, се суетеше наоколо. Погледна как върви пърженето в тигана, варенето в тенджерата — супа от миди, ако носът на Шон не го лъжеше. — Изпекох и пирожките с риба. Добре се харчат. Имахте миди, та забърках една супа. Всеки момент ще е готова, ако някой поиска. В момента обаче най-много се търсят пържените картофи.

— Ти си истинско съкровище, госпожо Дъфи.

Тя поруменя от удоволствие.

— О, я стига. И майка ти щеше да постъпи по същия начин за някоя от приятелките си, ако имаше нужда.

Сложи в чиниите пирожки с риба, добави пържени картофи и цвекло и ги гарнира с магданоз.

Сякаш по невидим сигнал Дарси се появи и пое поръчките.

— О, мъртвите са се надигнали — обяви тя, хвърляйки изпитателен поглед към брат си. — Но още приличаш на човек, който трябва да бъде погребан.

— Дарси, бъди добро момиче и не го закачай.

Шон се усмихна кисело, а Дарси подреди чиниите върху подноса.

— Две супи, госпожо Дъфи, порция пирожки с риба и пържена риба с картофи. И няколко порции от зелената салата, която бе така мила да направиш, докато брат ми се чувстваше неразположен.

— Ей сега, скъпа.

Дарси вдигна подноса, хвърли зъл поглед на Шон и тръгна да разнася поръчките, като си припяваше „Уиски за закуска“.

— Ще се погрижа за пържената риба, госпожо Дъфи, а ти, ако не възразяваш, заеми се със салатите.

— Ще се справиш ли, момко?

— О, да. Благодаря за загрижеността.

— Наистина е най-добре да си зает с нещо, но пази ръцете си. Доста лошо си одран. — Потупа го майчински, когато си размениха местата. — А когато Брена дойде по-късно да поработи тук, ще се сдобрите. Помни ми думата.

Удар с точилка по главата би го изненадал по-малко.

— Брена ли?

— Струва ми се, че сте се поспречкали — поясни Кати, докато сръчно режеше салатата. — Влюбените невинаги си нашепват само любовни слова.

Шон с присвити очи погледна към вратата, преди да просъска:

— Дарси.

Изрече името й мрачно и с горчивина, в която се таеше и желание за мъст.

— Дарси ли? — Кати се засмя и подреди купичките. — Защо Дарси трябва да ми казва каквото и да било? Нали виждам със собствените си очи? Ами и аз бях в кръчмата снощи.

— Че с Брена почти не разменихме и думичка. — Напушен, Шон се загледа как рибата порозовява. — И двамата бяхме доста заети.

— Подобен отговор подхожда на повечето мъже, но ти си поет и знаеш много добре колко неща могат да се кажат с поглед. Очите и на двама ви не се откъсваха един от друг всеки път, когато ти излизаше от кухнята. Не че е нещо, което не съм очаквала от години.

— О, по дяволите — промърмори той, но тази жена имаше уши като на заек.

— Какво ти става? Чудесно е човек да ви види как най-после поемате в една и съща посока.

— Искам да ти кажа нещо, госпожо Дъфи, и се надявам да се отнесеш достатъчно деликатно към въпроса. Чуе ли Брена да се говори за нас двамата… за поемането ни в една посока, както се изрази, тя много бързо ще се фръцне и ще тръгне в противоположната.

След като погледна докъде е стигнало пърженето, тя се залови да вади купички.

— И откога Мери Брена О’Тул чува нещо, което не й се нрави? Ушите на това момиче са упорити като цялата й същност… Наистина се чудя как ще се оправяш с нея.

Той извади мрежичката, за да се отцедят картофите.

— В това отношение си много права.

— Познавам и теб, и нея, откакто бяхте издутини под престилките на майките си. — Започна да сипва щедри порции супа. — А преди десет години… да, десет, защото си спомням, че беше през лятото, когато моят Патрик си счупи ръката… Та преди десет години, през онова лято, както си седяхме в кръчмата една вечер, казах на господин Дъфи, докато гледах как Брена те наблюдава — тя беше със семейството си на близката маса, а ти свиреше една от мелодиите си на цигулката, пък баща ти… — млъкна за миг, за да подреди купичките. — Та му казах, защото видях, че от време на време и твоят поглед се спира върху нея: ще се получи нещо между онези двамата, само нека настъпи подходящият момент.

— Никога по-рано не съм мислил за нея по този начин.

— Разбира се, че си мислил — увери го Кати спокойно. — Просто не си го знаел.

 

Наближи време да отварят за вечерните посетители. Дарси се превърна в зрение и слух да дебне пристигането на Брена. И за малко да я пропусне, защото приятелката й влезе през предната, а не през задната врата.

— Ако знаеш какво стана днес — подхвана Дарси бавно. Небрежно застана така, че да притисне Брена до закачалката. — Шон закъсня — продължи тя шепнешком, — а и дойде пиян. Какво се е случило?

— Не мога да говоря за това сега. Оплесках нещата. Само това ще ти кажа.

Дарси хвана Брена за рамото и впи изучаващ поглед в лицето й.

— Изглеждаш ужасно. Голяма или малка разправия беше?

— Въобще не сме се карали с Шон. — Хвърли поглед към кухненската врата и се зачуди как ще се справят сега със създалото се положение, пък и един с друг. — Напил се, така ли? Господи, защо не се сетих да постъпя по същия начин? Дай да се залавям за работа, Дарси. Очертава се дълга вечер и колкото по-рано започне, толкова по-бързо ще свърши.

Ако някой си въобразяваше, че това ще я задоволи, явно не познаваше Дарси Галахър. При първа възможност се вмъкна в кухнята. Докато съобщаваше поръчките, изгледа внимателно брат си. Макар все още да не бе в обичайната си форма, поне вече бе трезв.

— Брена дойде. — Дарси проследи как равномерното движение на точилката спря. — Изглежда нещастна. А и ти също.

Той продължи да точи тестото за пирожките с месо.

— Ще се оправим.

— Ще ви помогна.

Той вдигна безпомощно очи нагоре.

— Защо?

— Защото тя е най-добрата ми приятелка, а ти — по нещастно стечение на обстоятелствата — си ми брат.

Лицето му се разведри.

— Ще се оправим, Дарси — повтори той. — Сами трябва да намерим решение.

— Отказваш се от услугите на специалист в тази област?

Започна да реже тестото на правилни квадратчета.

— Ще те държа в резерва, ако нямаш нищо против.

— Е, изборът е твой, в края на краищата. — Понечи да излезе, но спря и се извърна. — Тя има ли значение за теб?

Шон съзнателно сведе глава — познаваше умението на сестра си безпогрешно да разчита хорските чувства по лицето.

— Наясно съм, че всичко, което излезе от устата ми, ще го споделиш моментално.

— Щом не искаш, гроб съм.

Той вдигна глава. Предаността бе едно от най-ценните й качества. По-скоро ще си счупи ръката, но няма да наруши дадената дума.

— Точно така, не искам. Животът ми сякаш е на ръба на хлъзгава пропаст. Една погрешна стъпка и ще падна. Тогава всичко ще свърши.

— Ами внимавай къде стъпваш — посъветва го Дарси и отиде в салона.

Шумът все повече се усилваше. Щеше да утихне, когато засвири музиката, но в почивката на оркестъра глъчката пак щеше да стане невъобразима. Брена въртеше кранчетата за наливна бира и с двете ръце, дори докато слушаше Джак Бренан бавно да разказва някакъв виц за принцеса и жаба. Не й беше весело, но накрая се засмя от учтивост.

Оркестърът започна да заема местата си и тя си заповяда да не им обръща внимание, абсолютно никакво внимание. Независимо от това обаче погледът й се насочи към русата певица.

Точно типът, към който Шон отново ще се насочи, помисли си. Плиткоумен негодник. Колко време ще му трябва — месец, седмица, една нощ, преди да се изтъркаля с друга жена?

— Почти ме е страх да попитам каквото и да било — обяви Джуд и се настани на стол пред бара. — Една минерална вода, ако обичаш.

— Ей сега.

Брена взе чаша и се сети да сложи лед — Джуд все пак си е американка, не може без лед.

— Защо те е страх да питаш?

— Защото имаш вид на човек, готов да удари някого. Не ми се ще да съм аз.

— По-вероятно е да фрасна онази блондинка ей там.

— Айлийн? Защо?

— Като начало, защото има цици. — Брена остави чашата пред Джуд и си обеща да не изброява останалите причини. — Изглеждаш добре тази вечер, Джуд Франсис. Добре и щастлива.

— И точно така се чувствам. Наддадох още един килограм. Вече не мога да си закопчавам панталоните.

Брена приемаше поръчки, връщаше ресто, без да престава да налива бира.

— Значи всички онези дрехи за бременни, които Дарси те уговори да купиш, ще влязат в употреба. Искаш ли да седнеш на маса, или да ти дам стол с облегалка?

— Не. Засега тук ми е добре. Ще остана само да послушам малко музика и да изям купичка супа.

— Ще ядеш?

Прозвуча по-скоро като обвинение и Джуд зяпна.

— Ами хрумна ми подобна идея.

— Тогава ще седнеш на маса — разпореди се Брена бързо.

Ако Джуд седнеше на маса, трябваше да й сервира Дарси. Така Брена щеше да си спести влизането в кухнята.

— Не, няма. Чух за някакви неразбории между теб и Шон. Няма да се справиш с тях, Брена, ако не си в състояние да отвориш кухненската врата и да поръчаш една супа.

— Може би не желая да се справям с положението. — Джуд скръсти ръце на тезгяха, а Брена просъска: — Вие, омъжените жени, знаете само да тормозите хората. — Наля халба „Гинес“ и халба светла бира и прибра парите. — В главата ти се въртят единствено легенди. В случая нещата не стоят така.

— Бих се съгласила, ако не съществуваше нещо. По-скоро — две неща: Карик и лейди Гуен.

Брена изсумтя и започна да пълни нови халби.

— Те нямат нищо общо с мен. Да ти кажа ли как аз бих завършила една приказка? — продължи тя, сетила се за вица на Джак Бренан. — В моята версия принцесата няма да целуне жабата, ами ще вечеря обилно с жабешки бутчета. Отивам да ти донеса проклетата супа.

Готова за битка, пое към кухненската врата и я отвори със замах. С дървена лъжица и дървена лопатка в ръцете Шон стоеше до печката. От горещината косите му леко се бяха накъдрили; определено се нуждаеха от подстригване. А и не си бе дал труда да се избръсне — нещо необичайно за него. Въпреки наболите косъмчета, натъртеното на брадичката му ясно личеше.

Преди Брена да си отвори устата, топлият гърлен глас на русата певица нахлу в кухнята. Това я раздразни. Няма значение, че е неразумно. Няма значение, че е неочаквано.

— Искам една супа.

— Готова е — подметна той небрежно, защото долови настроението й. — В момента съм зает. Имаш ли нещо против ти да я сипеш?

— Всички са заети — промърмори тя, но взе купичка. — Какво е станало с лицето ти?

Той разтърка брадичката си.

— Ами, не внимавах къде стъпвам.

— Да. Чух, че си се понапил. Е, това не е никакъв отговор.

Решила е да се заяжда с него, прецени Шон, но така е доста по-добре.

— За момента върши работа.

Тя напълни купичката и я постави на поднос.

— А сега?

Искаше да се наведе към нея; само да се наведе, докато ръцете и на двамата са заети, и да докосне устните й със своите. Вместо това сви рамене.

— А сега ще трябва да внимавам повече къде стъпвам.

За да я раздразни, започна да приглася на Айлийн.

— Мислиш, че е толкова просто, така ли? Е, не е! Ще поговорим по въпроса, след като заведението затвори.

 

Предостави й последната дума — точно това си бе наумил. Тя излезе със свирепо изражение, а той продължи да си върши работата, но с много по-леко сърце.

Неколцина туристи от Кливланд прекалиха с пиенето. Брена помогна на Ейдан да ги насочи към пансиона — пеша, защото очевидно щяха да си счупят вратовете, яхнат ли велосипедите си дори за толкова кратко разстояние.

Преценявайки времето, Шон излезе.

— О, изпратихте ли ги? Исках да проверя дали не са ви нужни още един чифт ръце.

— Не. Все ще успеят да се пъхнат в леглата. — Ейдан ги гледаше как залитат и криволичат по улицата; фалшивото им изпълнение на „Уиски, ти си същински дявол“ го накара да поклати глава. — Американчета, току-що завършили училище. Какво е една голяма обиколка из стария континент, ако някоя вечер не се напиеш в ирландска кръчма? — Улови погледа на Шон и схвана мълчаливото послание. — Е, беше дълга вечер. Ще си вървя. Благодаря за помощта, Брена.

— Няма защо. Лека нощ, Ейдан.

— За теб и мен беше по-дълга — отбеляза Шон, когато с Брена останаха сами на улицата.

— И още не е приключила. Бих искала да се поразходим по плажа, ако нямаш нищо против.

— Добре. — Не я хвана за ръката; тръгна редом с нея, напъхал юмруци в джобовете. — Нощта е свежа. А и има пълнолуние.

— Имаме късмет. Няма да замръзнем, пък и няма да паднем по лице.

Той неволно се засмя.

— Такава романтична глупачка си, Мери Брена.

— Да, глупачка съм. От време на време. Постъпих глупаво, макар да знаех какви са чувствата на сестра ми.

— С или без теб, не съм в състояние да й дам онова, което иска от мен. Нищо не може да се направи. Съжалявам, задето се чувства наранена, но по-мъчно ми е, че те удари. Колкото повече мисля обаче, толкова по-малко виждам как би могло да бъде избегнато.

— Ами например ако бях изчакала чувствата й към теб да избледнеят. Неминуемо щеше да стане.

— Значи съм от тези, които лесно се забравят, така ли?

Хвърли му кос поглед, после отмести очи.

— Тя е едва на двадесет. Вижда всичко в розова светлина.

— Но не и ти.

— Виждам достатъчно ясно. Аз започнах историята с теб и аз ще я приключа. Бях готова да сложа край. Но така няма да разреша проблема. Мери Кейт няма да ми прости и да забрави дори ако се разделя с теб. Трябва да се научи да се изправя лице в лице с трудностите.

— Значи си взела решения за всички ни.

Той не каза нищо повече. Тогава тя се обърна към него. Лунната светлина грееше зад гърба му и се плъзгаше по пясъка и морето като течни перли. И на тази светлина забеляза, че очите му не са спокойни или благи, а почти гневни.

— Все някой трябва да го направи.

— И винаги трябва да си ти? Май ми омръзна. Предпочитам да водя уравновесен живот, вместо да стоя между две жени, готови да се хапят и бият.

Засегната, тя го скастри:

— Не хапя и не се бия нито с Мери Кейт, нито с която и да е друга заради такъв като теб. Просто случайно се получи. А що се отнася до това, че съм ти омръзнала — добави тя и забоде пръст в гърдите му, — сега май пееш по-различна песен от сутринта.

— Знам много и различни песни. И след като имаш толкова лошо мнение за мен, предполагам с облекчение, ще приемеш раздялата. Сигурно и двамата ще си намерим партньор за секс другаде, стига да сме в настроение.

— Не става въпрос само за секс.

О, помисли си той, най-после.

— Нима? — Направи крачка към нея, при което тя отстъпи към морето. — Нали това искаше от мен?

— Е, да. — Какво става в очите му, запита се тя. Бяха тъмни като нощта, изпълнени с неразбираеми за нея мисли и чувства. — Но държим един на друг. Няма да позволя да омаловажиш съществуващото помежду ни.

— Нали ти определяш какво ще получа и какво — не, какво ще направя и какво — не? — Задържа я секунди преди да нагази във водата. — Защо непрекъснато искаш да нареждаш на един мъж как да те докосва?

— Шон! — Беше я вдигнал и стъпалата й се поклащаха на сантиметри от земята. Сърцето й заби учестено. — Пусни ме.

— Искаш да те докосвам. Дори в този миг желаеш ръцете ми да са върху тялото ти. Защо все ми нареждаш какво да правя?

— Не е нещо, с което се гордея.

Той я вдигна още по-високо.

— Гордостта да върви по дяволите.

Устните му се впиха в нейните грубо и агресивно. Тя можеше да му окаже съпротива, да го отблъсне, да се опита да се освободи. Но не направи нищо подобно.

Прие го, защото той толкова рядко изискваше. Прие го, защото имаше потребност. Тялото й започна да трепери трескаво и тя промълви името му.

— Мога да те обладая тук и сега — пусна я рязко. — Помисли си защо е така. Аз вече го направих.

Да мисли ли? Изобщо не бе в състояние да мисли, особено след като вътрешностите й се преобръщаха, а кръвта бучеше в главата й не по-малко яростно от морето зад гърба й.

— Отивам си вкъщи.

— Върви. Няма да те спра. — Напъха ръце в джобовете, за да не се изкуши да стори точно това. — Имай предвид, Брена, аз няма да те потърся. След като си изясниш какво става с теб, знаеш къде да ме намериш.

Тя се отдалечи. Хукна да бяга едва когато ботите й стъпиха на уличната настилка.

— Значи така очароваш дамите? — Застанал в плитката лодка, Карик поднесе сребърна свирка до устните си и подхвана бърза мелодия. — Какво странно поведение имате вие, смъртните.

— В случая знам какво правя.

— Убеден съм, че така мислиш. Как е възможно да си такъв глупак? Ако обичаш тази жена, защо я оставяш да се измъкне?

— Именно защото я обичам. — Едва удържаният му гняв изригна, щом се обърна с лице към Карик. — И ти не си се справил кой знае колко добре с твоята любима навремето, нали?

Очите на Карик проблеснаха и станаха яркосини като светкавицата, която раздра осеяното със звезди небе.

— Да не искаш да приличаш на мен, млади Галахър? — Излезе от водата, а ботушите му бяха меки и сухи. — Майка ти никога ли не те е предупреждавала какво става, след като предизвикваш Добрите хора?

— Ти не ме притесняваш, Карик. Нуждаеш се от мен. Независимо от цялата ти мощ и номера, нужен ти е смъртен мъж. Затова си запази заплахите и светлинните изпълнения. Не ме впечатляват.

Карик се поуспокои.

— Ха, тази жена си въобразява, че те познава, но тепърва ще й се наложи да надникне по-дълбоко. Имай грижа да не й се покажеш прекалено много и прекалено бързо, за да не я подплашиш.

— Върви по дяволите.

Карик се усмихна.

— Те не ме искат — обяви Принца на феите и избледня заедно с мелодията, която се носеше от свирката му.