Катрин Невил
Осем (27)

Тайната

Нютон не беше първият от Века на разума^[1].

Той бе последният магьосник, последният вавилонец, последният шумер… защото възприемаше Вселената и всичко, което ни заобикаля, като гатанка, като тайна, която можеше да бъде разгадана с помощта на чистата мисъл, приложена към доказателствата, към мистичните следи, оставени от Господ по цял свят, за да ни насочат към търсенето на философско съкровище под формата на езотерично братство…

За него Вселената бе криптограма, създадена от Всевишния — също както той самият се бе потопил в откриването на принципите на висшата математика в дадена криптограма по време на сътрудничеството си с Лайбниц^[2]. Според него тайната щеше да се разкрие на посветените посредством чистата мисъл, посредством концентрация на ума.

Джон Мейнард Кейнс^[3]

Накрая се върнахме отново към научните теории на древните питагорейци, от които водят началото си и математиката, и математическата физика. За него… числата съответстват на периодичността на музикалните ноти… И ето че сега през двайсети век физиците се заемат с въпроса за периодичността на атомите.

Алфред Норт Уайтхед^[4]

Цифрите водят към истината.

Платон

Санкт Петербург, Русия

Октомври 1798 година

 

ПАВЕЛ I, ЦАР НА ВСИЧКИ РУСНАЦИ, крачеше в покоите си и при всяка стъпка замахваше с камшика за езда, за да перне бричовете на тъмнозелената си военна униформа. Гордееше се с тези униформи от груб плат, ушити по модел на дрехите на войската на Фридрих Велики от Прусия. Павел избърса прашинка от ревера на вталеното сако и вдигна очи към сина си Александър, застанал мирно в другия край на стаята.

Павел бе много разочарован от сина си. Бледо момче, с поетична натура, толкова сладникав на вид, че го намираха за красив, а зад синьо-сивите очи, наследени от баба му, се таеше нещо мистично и празно. Жалко че не бе наследил ума й. Липсваха му всички качества на водач.

От една страна, това е истински късмет, каза си Павел. Двайсет и една годишният младеж нямаше никакво желание да се възкачи на трона, който Екатерина възнамеряваше да му предаде, и бе заявил открито желанието си да абдикира, ако му бъде поверена подобна отговорност. Твърдеше, че предпочита да води тихия, спокоен живот на писател — да си живее необезпокояван някъде по Дунава, вместо да се намесва в привлекателния, но опасен дворцов живот в Петербург, където баща му нареди да остане.

И ето че сега, докато Александър зяпаше през прозореца към есенната градина, празният му поглед издаваше, че в главата му се роят само празни мечти. Истината бе, че мислите му съвсем не бяха празни. Под копринените къдрици се таеше много по-сложен и изобретателен ум, отколкото Павел допускаше. Проблемът, който обмисляше в момента, бе как да повдигне един въпрос, без да събуди подозренията на баща си — въпрос, който никой не смееше да постави в двора на Павел след смъртта на Екатерина преди две години. Ставаше въпрос за абатисата на „Монглан“.

За Александър бе жизненоважно да се опита да разбере какво се бе случило със старата жена, която изчезна безследно дни след смъртта на баба му. Още не бе измислил как да започне, когато Павел се извъртя рязко към него, без да спира да пошляпва бричовете с камшика също като някой безмозъчен войник играчка.

— Знам, че не ти се слуша за държавни дела — заговори презрително Павел на сина си. — Налага се обаче да проявиш малко интерес. Все пак един ден тази империя ще бъде твоя. Действията, които предприемам днес, ще бъдат твоя отговорност утре. Повиках те, за да споделя с теб нещо поверително, което може да преобърне бъдещето на Русия. — Той замълча за повече тежест. — Реших да подпиша мирен договор с Англия.

— Доколкото знам, ти мразиш англичаните! — отвърна Александър.

— Презирам ги — потвърди Павел. — Само че нямам избор. Французите не се задоволиха да разкъсат Австрийската империя и сега разпростират границите си към всички съседни страни; не стига че изколиха собствения си народ, за да му запушат устата, ами сега са изпратили кръвожадния генерал Бонапарт по море да завладее Малта и Египет! — Той стовари камшика върху кожената повърхност на бюрото и лицето му се свъси като буреносен облак. Александър мълчеше.

— Избран съм за велик магистър на военния орден на Малта! — изкрещя Павел и удари с длан златния медал на тъмна панделка, закачен на гърдите му. — Нося Малтийския кръст! Този остров ми принадлежи! Векове наред се стремим към по-топли води като малтийските — и ето че почти се бяхме добрали до тях, когато френският главорез нахлу с четирийсетхилядна войска. — Той погледна Александър, сякаш очакваше отговора му.

— Защо му е на един френски генерал да превзема страна, откъснала се от отоманците преди повече от триста години? — попита момчето и се зачуди защо Павел държи толкова много да се противопостави на подобен ход. Така само щеше да разсее турците мюсюлмани, срещу които баба му водеше битки от двайсет години за кошрола над Константинопол и Черно море.

— Нима не разбираш какво си е наумил Бонапарт? — прошепна Павел, пристъпи напред, погледна Александър в очите и потри ръце.

Синът му поклати глава.

— Да не би да мислиш, че британците ще ти помогнат да постигнеш целта си? — попита той. — Преподавателят ми Ла Харп наричаше Англия „Измамния Албион“…

— Не е там работата! — изкрещя Павел. — Както обикновено смесваш поезията с политиката. Не те бива нито в едното, нито в другото. Много добре знам какво търси този мизерник Бонапарт в Египет — независимо от онова, което е надрънкал пред правителството, за да измъкне пари, колкото и десетки хиляди войници да е повел! Да не би да иска да възстанови мощта на Порт Сюблим? Да не би да се опитва да свали мамелюките^[5]? Глупости! Това не е нищо повече от камуфлаж. — Александър все още го наблюдаваше предпазливо, въпреки че слушаше внимателно всяка дума, която баща му изричаше. — Помни ми думите, той няма да спре с Египет. Ще се насочи към Сирия и Асирия, Финикия и Вавилон — земите, които майка ми искаше. Тя дори кръсти теб Александър, а брат ти Константин за късмет. — Павел замълча и огледа стаята. Очите му спряха на гоблен с ловна сцена. Ранен елен, облян в кръв, надупчен със стрели, се бе устремил към гората, последван от ловци и хрътки. Павел се обърна към Александър със студена усмивка.

— Бонапарт не иска земи… интересува го властта! Повел е със себе си колкото войници, толкова и учени: математика Монж, химика Бертоле, физика Фурие… Опразнил е Политехническата школа и Националния институт! Защо, питам аз, след като това не е нищо повече от едно завоевание?

— Как така? — прошепна Александър и за пръв път усети каква е истината.

— Там е скрита тайната на „Шаха Монглан“! — изсъска Павел. Лицето му се бе превърнало в маска на страх и омраза. — Нея е тръгнал да търси.

— Нали не вярваш в тези митове? — започна Александър, подбирайки особено внимателно думите си. — Все пак самата абатиса на „Монглан“…

— Разбира се, че вярвам! — изрева Павел. Лицето му бе посивяло и той сниши глас до истеричен шепот: — Една от фигурите е в мен. — Ръцете му се свиха в юмруци и той запокити камшика на пода. — Тук са скрити и други. Сигурен съм! Само че двете години в затвора „Ропша“ не успяха да развържат езика на онази. Като сфинкс е. Някой ден ще се пречупи и когато това стане…

Александър не чу почти нищо повече от приказките на баща си за французите, англичаните и плановете, свързани с Малта, както и за коварния Бонапарт, който има намерение да провали всичко. Беше малко вероятно да осъществи заплахите си, защото войската го ненавиждаше, също както деца ненавиждат тираничната си гувернантка.

Младежът поздрави баща си за великолепно изпипаната политическа стратегия, извини се и излезе от покоите му. Значи абатисата е хвърлена в затвора „Ропша“, повтаряше си той, докато крачеше по дългите коридори на Зимния дворец. Бонапарт е в Египет заедно с цял отбор учени. Павел е намерил отнякъде фигура от „Шаха Монглан“. Денят се оказа доста ползотворен. Най-сетне нещата се подреждаха.

На Александър му отне почти половин час, докато се добере до закрития обор, който заемаше цяло крило в единия край на Зимния дворец, крило, просторно като Огледалната зала във Версай. Въздухът бе пропит от миризмата на животни и оборски тор. Той мина по посипаните със слама коридори, а около него щъкаха пилета и грухтяха прасета. Румени слуги в кожуси, рубашки, препасани с бели престилки, и с дебели ботуши се обръщаха, за да погледнат младия принц, докато минаваше, и се усмихваха. Красивото му лице, къдравата кестенява коса и искрящите синьо-сиви очи им напомняха за младата царица Екатерина, баба му, когато все още яздеше петнистия си жребец по снежните улици, облечена във военна униформа.

Всички те искаха това момче да им стане цар. Онова, с което младежът дразнеше баща си — мълчаливостта и любопитството към мистичното, тайнствеността, скрита в синьо-сивите му очи, — събуждаше интереса към загадъчното, притаен в славянските им души.

Александър приближи коняря, за да нареди да оседлаят коня му, качи се и пое. Слугите и общите работници останаха да гледат след него. Те винаги наблюдаваха какво става. Знаеха, че времето наближава. Той бе избраният, рождението му бе предречено още по времето на Петър Велики. Мълчаливият тайнствен Александър бе предопределен не просто да ги води, а да поеме напред с тях — напред към мрака. Той щеше да се превърне в душата на Русия.

* * *

Александър открай време се чувстваше неловко сред прислугата и селяните. Имаше чувството, че гледат на него като на светец и очакват да се държи като такъв.

Това също бе опасно. Павел ревниво пазеше трона, към който се стремеше толкова отдавна. Сега не можеше да се насити на мечтаната власт, използваше я и я въртеше в ръцете си като любовница, която човек отчаяно желае, ала не успява да контролира.

Александър пресече Нева, мина през градските пазари и едва когато излезе в полето, пусна коня да препуска в галоп.

Язди часове наред през гората, сякаш нямаше цел и посока. Жълтите листа се бяха посипали като купчини жълъдови шапки по земята. Най-сетне излезе на тиха горска поляна, където плетеница от черни клони и мокри паяжини от златни листа скриваха стара дървена колиба. Скочи от коня с лекота и поведе напред запотеното животно.

Държеше леко юздите, докато вървеше по мокрия килим от листа. Слабото му атлетично тяло, черното военно палто с висока яка под брадичката, впитите бели бричове и лъснатите черни ботуши му придаваха вид на обикновен войник, който се разхожда из гората. От клоните над него се посипаха капки. Той ги избърса от еполетите и извади меча, докосна го небрежно, сякаш за да опита дали е достатъчно остър. Погледна към колибата, а след това и към двата коня, които пасяха наблизо.

Александър огледа притихналата гора. Наблизо се обади кукувица, а след това се възцари тишина. Чуваше се единствено шепотът на капките, които се стичаха от дърветата. Той пусна юздите на коня и пристъпи към колибата.

Побутна вратата и тя се открехна със скърцане. Очите му още не бяха свикнали със сумрака вътре, ала той усети мириса на голия дървен под и на лоена свещ, угасена наскоро. Стори му се, че чу нещо да шава в мрака. Сърцето му заблъска.

— Там ли сте? — прошепна Александър към тишината. След това забеляза искрите и мириса на подпалена слама, с която някой запали свещта. Блясъкът й освети красиво овално лице, ореол от червена коса с цвят на мед и лъскави зелени очи, които го наблюдаваха очаквателно.

— Успяхте ли? — попита Мирей толкова тихо, че той се напрегна, за да я чуе.

— Да. В затвора „Ропша“ е — промълви в отговор Александър, макар от много километри да не бе мярвал жива душа. — Ще ви отведа. Има и още. У него е една от фигурите, точно както се страхувахте.

— Ами останалите? — попита тихо Мирей. Зелените й очи не се откъсваха от него.

— Не можех да науча нищо повече, без да събудя подозренията му. Беше истинско чудо, че ми каза и това. А да, още нещо — френското нашествие в Египет може да се окаже доста повече, отколкото предполагаме, вероятно служи за прикритие. Генерал Бонапарт е повел много учени.

— Учени ли? — попита тихо Мирей и се приведе напред на стола.

— Математици, физици, химици — обясни Александър. Мирей погледна през рамо към тъмния ъгъл на колибата.

От мрака се появи високата слаба фигура на мъж с ястребов профил, целият в черно. Държеше за ръка момченце на около пет, което се усмихна мило на Александър. Принцът също му се усмихна.

— Чу ли? — попита Мирей Шахин. Той кимна мълчаливо. — Наполеон е в Египет, ала не по моя молба. Какво прави там? Колко е научил? Искам да се върне във Франция. Ако тръгнеш веднага, колко време ще ти отнеме, за да стигнеш при него?

— Той може да е в Александрия, може да е и в Кайро — отвърна Шахин. — Ако мина през Турската империя, ще стигна при него за две луни. Трябва да взема Ал-Калим с мен — отоманците ще видят, че той е Пророкът, Porte ще ми позволи да премина и ще ме отведат при сина на Летиция Бонапарт.

Александър слушаше разговора с удивление.

— Говорите за генерал Бонапарт, сякаш го познавате — обърна се той към Мирей.

— Той е корсиканец — заяви тя. — Френският ви е много по-добър от неговия. Нямаме време за губене. Отведете ме в „Ропша“, преди да е станало прекалено късно.

Александър се обърна към вратата и помогна на Мирей да се загърне в пелерината, когато забеляза малкия Шарло до себе си.

— Ал-Калим иска да ви каже нещо, Ваше височество — обади се Шахин и посочи момчето. Александър погледна детето с усмивка.

— Скоро ще станете велик цар — заяви Шарло с тънкото си детско гласче. Александър продължаваше да се усмихва, ала усмивката му се стопи, щом чу следващите думи на детето. — Кръвта по ръцете ви ще остави по-малко следи, отколкото кръвта по ръцете на баба ви, макар че деянието ще бъде същото. Мъж, от когото се възхищавате, ще ви предаде — виждам студена зима и огромен пожар. Вие помогнахте на майка ми. Заради това ще бъдете спасен от предателството на този човек и ще царувате двайсет и пет години…

— Достатъчно, Шарло! — изсъска Мирей, стисна сина си за ръката и погледна мрачно Шахин.

Александър стоеше, без да помръдва, вледенен до кости.

— Това дете притежава гадателски умения! — прошепна той.

— Тогава се възползвайте от чутото — солна се тя, — вместо да се чудите като стара вещица над колода Таро. — Поведе детето след себе си и изфуча навън, без да обръща внимание на руския принц. А той гледаше Шахин и срещна непроницаемия черен поглед, когато чу гласа на малкия Шарло.

— Съжалявам, maman — шепнеше детето. — Съвсем забравих. Обещавам повече да не го правя.

* * *

В сравнение с „Ропша“ Бастилията приличаше на палат. Тук бе студено и влажно, нямаше прозорци, откъдето да влиза дори лъч светлина. Затворът бе истинска тъмница, храм на отчаянието. Абатисата бе оцеляла две години на застояла вода и помия, с каквато хранеха прасетата. Мирей бе посветила тези две години на опити да я намери.

Александър ги вкара тайно в затвора и поговори с надзирателите, които го обичаха много повече от баща му и бяха готови да направят всичко за него. Мирей все още стискаше Шарло за ръка, докато следваха фенера на тъмничаря по мрачните коридори. Александър и Шахин вървяха след нея.

Килията на абатисата бе дълбоко в недрата на затвора, малка дупка, заключена с тежка метална врата. Мирей усети леден страх. Тъмничарят я пусна напред и тя пристъпи вътре.

Старицата лежеше като парцалена кукла. На светлината на фенера повехналата й кожа бе жълта като на съсухрено листо. Мирей се отпусна на колене до нара и прегърна затворничката, за да й помогне да се изправи. В нея не бе останал живот и тя всеки момент можеше да се разпадне на прах.

Шарло се приближи и пое немощната ръка на абатисата в своята.

— Maman — прошепна той, — тази царица е много болна. Тя би искала да я изведем от това място, преди да умре… — Мирей го погледна, след това вдигна очи към застаналия зад нея Александър.

— Ще видя какво мога да направя — обеща той. Излезе навън при пазача. Шахин застана до леглото. С огромно усилие абатисата се опита да отвори очи, ала силите не й стигнаха. Мирей се наведе над гърдите на старицата и усети как в очите й избликват горещи сълзи и стягат гърлото й. Шарло отпусна ръка на рамото й.

— Има нещо, което тя иска да каже — прошепна той на майка си. — Чувам мислите й… Тя не иска да бъде погребана от други… майко — мълвеше детето. — Има нещо скрито в роклята й! Нещо, което трябва да вземем. Тя иска да го вземем.

— Мили боже! — прошепна Мирей, когато Александър се върна в килията.

— Да я отведем, преди тъмничарят да реши нещо друго — настоя той. Шахин се наведе над леглото и пое абатисата на ръце, сякаш бе перо. Четиримата излязоха бързо от затвора през врата, която ги отведе в дълъг подземен коридор. Най-сетне излязоха на светло, недалече от мястото, където бяха оставили конете. Шахин се качи на коня с лекота, макар че държеше абатисата в едната си ръка, и веднага се насочи към гората, последван от другите.

Щом стигнаха на пусто място, спряха и слязоха от конете. Александър пое старицата на ръце. Мирей разстла пелерината си на земята, за да положат върху нея умиращата. Абатисата, все още със затворени очи, се опита да заговори. Александър й донесе вода в шепи от близкия поток, ала тя нямаше сили, за да отпие.

— Знам… — започна тя с дрезгав неуверен глас.

— Знаехте, че ще дойда за вас — довърши вместо нея Мирей и помилва горещото чело, докато абатисата се мъчеше да продължи. — Страхувам се, че закъснях. Моя скъпа приятелко, ще имате християнско погребение. Сама ще приема предсмъртната ви изповед, тъй като тук няма никой. — По лицето й се стичаха сълзи, когато коленичи до абатисата и стисна ръката й. Шарло също се отпусна на колене и положи ръце на робата, която висеше по слабото тяло на жената.

— Мамо, то е тук, в дрехата — между плата и подплатата — извика той. Шахин се приближи и извади остър bousaadi, за да разреже плата. Мирей спря ръката му, но в същия момент абатисата отвори очи и заговори с дрезгав шепот.

— Шахин — промълви тя и по лицето й плъзна усмивка, когато се опита да вдигне ръка, за да го докосне. — Най-сетне откри своя пророк. Съвсем скоро ще се срещна с твоя Аллах… Ще му отнеса… почитта ти… — Тя изпусна ръката му и очите й се затвориха. Мирей се разрида, ала устните на абатисата продължаваха да се движат. Шарло се приведе напред и притисна устни към челото на абатисата. — Не режете… плата… — изрече тя. Повече не помръдна.

Шахин и Александър стояха неподвижни под капещите клони на дърветата, а Мирей се хвърли върху тялото на мъртвата абатиса, разтърсвана от ридания. След няколко минути Шарло потегли майка си настрани. Малките му ръце вдигнаха тежката роба на абатисата от съсухреното й тяло. Върху подплатата на роклята тя бе изрисувала шахматна дъска с кръв, собствената си кръв, вече спечена и покафеняла. На всяко едно от полетата се виждаше символ, изписан много внимателно. Шарло погледна към Шахин и мъжът му подаде нож. Детето внимателно преряза конеца, който държеше тъканта към подплатата. Под шахматната дъска се показа тежко парче плат в наситено синьо, покрито с бляскави скъпоценни камъни.

 

 

Париж

Януари 1799 година

 

Шарл-Морис Талейран закуцука по каменните стълби към двора, където го очакваше каретата. Денят бе тежък, изпълнен с обвинения и обиди, отправени към него от петима министри заради подкупите, които се говореше, че е приел от американската делегация. Бе прекалено горд, за да се оправдава и извинява, а спомените за неотдавнашната бедност го възпираха да признае греховете си и да върне парите. Седеше и ги наблюдаваше, потънал в ледено мълчание, докато те го заливаха с обвинения. Когато се измориха, той стана и напусна, без да им даде основание за нови обиди.

Куцукаше уморен по калдъръмения двор към каретата. Тази вечер щеше да се храни сам, имаше намерение да отвори бутилка отлежало червено вино и да се накисне в гореща вана. Това бяха единствените му мисли, когато кочияшът го забеляза и се втурна към каретата. Талейран му даде знак с ръка да се качи на капрата и сам си отвори вратата. Щом седна, чу леко шумолене в тъмното купе. Напрегна се.

— Не се страхувай — изрече женски глас — глас, който разпрати студени тръпки по гърба му. Облечена в ръкавица ръка стисна неговата в тъмнината. Каретата пое по осветените улици и той най-сетне видя сметановата кожа и меднорусата коса.

— Мирей! — извика Талейран, ала тя притисна устните му с ръкавицата. Преди да осъзнае какво става, той бе на колене в клатушкащата се карета и обсипваше лицето й с целувки, заровил пръсти в косата й, шепнеше хиляди думи, докато умът му се бореше за надмощие. Имаше чувството, че полудява.

— Да знаеш колко дълго те търсих — не само тук, навсякъде. Как можа толкова време да не ми напишеш поне една дума, да не ми дадеш някакъв знак? Не можех да си намеря място, толкова се страхувах за теб… — Мирей притисна устни към неговите, за да го накара да замълчи, докато той вдъхваше аромата й и плачеше. Сдържаните седем години сълзи се смесиха с нейните, докато двамата се притискаха като деца, изгубени в морето.

Влязоха в дома му под прикритието на нощта, през високите френски прозорци към градината. Без да спре, за да ги затвори или да запали лампа, той я взе на ръце и я отнесе до дивана, дългата й коса се разстла по рамото му. Съблече я, без да каже дума, покри тръпнещото й тяло със своето и се загуби в топлата й плът, в копринените коси.

— Обичам те — шептеше той. За пръв път изричаше тези думи.

— Твоята любов ни дари с дете — промълви Мирей и го погледна на лунната светлина, нахлула през прозореца. Той имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

— Ще си направим и друго — каза той и усети как страстта го разтърсва като ураган.

* * *

— Закопах ги — каза Талейран, докато седяха на лъскавата маса в приемната до спалнята му. — В Зелената планина в Америка. Не мога да отрека, че Куртиад се опита да ме убеди да не го правя. Той имаше повече вяра от мен. Все си мислеше, че си жива. — Талейран се усмихна на Мирей, която седеше с разрошена коса, свила се в домашния му халат от другата страна на масата. Беше толкова красива, че той гореше от желание да я обладае отново. Само че консервативният Куртиад бе до тях и сгъваше внимателно салфетката си, докато слушаше разговора им.

— Куртиад — каза той и се опита да овладее избликналите чувства, — имам дете, син. Казва се Шарло, кръстен е на мен. — Обърна се към Мирей. — Кога ще видя малкото чудо?

— Скоро — обеща Мирей. — Замина за Египет, където е разквартирувал войските си генерал Бонапарт. Ти колко добре познаваш Наполеон?

— Аз го убедих да замине там — поне така му се иска да мисли. — Разказа й набързо за срещата с Бонапарт и Давид.

— Така разбрах, че все още има надежда да си жива, че си била бременна — обясни той. — От Давид научих за Марат. — Беше много сериозен, ала Мирей тръсна глава, за да пропъди мисълта. — Има още нещо, което трябва да знаеш — продължи бавно Талейран и погледна Куртиад в очите. — Има една жена — името й е Катрин Гранд. Тя също е свързана с „Шаха Монглан“. Давид ми каза, че Робеспиер я наричал Бялата царица…

Мирей бе пребледняла като платно. Ръката й стискаше ножа за масло с такава сила, сякаш се канеше да го пречупи. В първия момент силите не й достигнаха, за да заговори. Устните й бяха така побелели, че Куртиад й наля шампанско, за да й влее малко сили. Тя погледна Талейран в очите.

— Къде е сега? — прошепна младата жена.

В първия момент Талейран сведе очи над чинията, след това вдигна синия си поглед към нея.

— Ако снощи не те бях открил в каретата — призна бавно той, — сега щеше да е в леглото ми.

Седяха смълчани, Куртиад бе свел поглед към масата, докато Талейран не откъсваше очи от Мирей. Тя остави ножа на масата, отблъсна стола, изправи се и пристъпи към прозорците. Талейран също се изправи, за да я последва, застана зад нея и я прегърна.

— Имал съм много жени — прошепна той до косата й. — Мислех, че си мъртва. А след това, когато разбрах, че не си… Ако я видиш, ще разбереш.

— Виждала съм я — заяви Мирей. Обърна се и го погледна в очите. — Тази жена стои зад всичко. В нея са осем от фигурите.

— Седем — поправи я Талейран. — Осмата е у мен. — Мирей го погледна удивена.

— Заровена е в гората при останалите — обясни той. — Мирей, нали постъпих правилно, като ги зарових и така ни спасих от ужасното проклятие. Едно време и аз исках да се добера до шаха. Играех си с вас двете с Валентин с надеждата да спечеля доверието ви. А стана така, че вие спечелихте любовта ми… Обичам те — призна той. — Трябва ли всички да бъдем въвлечени в блатото на омразата! Нима тази игра не ни струва достатъчно?

— Повече от достатъчно — съгласи се Мирей, лицето й се бе превърнало в маска на горчивина, когато се отдръпна. — Тази жена е убила хладнокръвно пет монахини. Тя е отговорна за Марат и Робеспиер… за екзекуцията на Валентин. Нима забрави… бях там, когато тя умря, заколиха я като животно! — Зелените й очи станаха стъклени, сякаш бе под въздействието на наркотик. — Видях всички как умират — и Валентин, и абатисата, и Марат. Шарлот Корде отдаде живота си заради мен! Подлостта на тази жена няма да остане безнаказана. Казвам ти, че ще се сдобия с тези фигури на всяка цена!

Талейран бе отстъпил крачка назад и я наблюдаваше със сълзи в очите. Дори не забеляза Куртиад, който се приближи, за да положи ръка на рамото му.

— Монсеньор, тя е права — намеси се с тих глас той. — Колкото и да копнеем за щастие, колкото и да ни се иска да не обръщаме внимание… играта никога няма да приключи, докато фигурите не бъдат събрани и скрити. Знаете го не по-зле от мен. Мадам Гранд трябва да бъде спряна.

— Нима не бе пролята достатъчно кръв? — попита Талейран.

— Не искам повече отмъщение — обади се Мирей, припомнила си ужасното лице на Марат, докато й обясняваше къде да забие ножа. — Искам фигурите… играта трябва да приключи.

— Тя ми даде онази фигура, без да я моля — обясни Талейран. — Дори със сила няма да я принудим да се раздели с останалите.

— Ако се ожениш за нея — подхвърли Мирей, — според френските закони цялата й собственост ще ти принадлежи. Тя ще ти принадлежи.

— Да се оженя! — извика Талейран и отскочи като ужилен. — Но аз те обичам! Освен това съм епископ в католическата църква. Обвързан съм с клетва по римското право, не по френското.

Куртиад прочисти гърлото си.

— Монсеньор трябва да бъде освободен лично от папата — предложи любезно той. — Има прецеденти, доколкото ми е известно.

— Куртиад, моля те, не забравяй на кого служиш! — сопна се Талейран. — И дума да не става. След всичко, което си говорил за тази жена, как е възможно дори да предложиш подобно нещо? Заради някакви си седем фигури си готов да продадеш душата ми.

— За да приключи играта веднъж и завинаги — заговори отново Мирей, а в очите й заблестяха тъмни пламъци, — аз съм готова да продам своята.

 

 

Кайро, Египет

Февруари 1799 година

 

Шахин накара камилата да коленичи край огромните пирамиди в Гиза и свали Шарло от седлото. След като пристигнаха в Египет, той искаше на всяка цена да доведе детето на това свято място. Наблюдаваше как малкият подтичва по пясъка около големия сфинкс и се опитва да се изкачи по огромната му лапа. Слезе и той, мина по пясъка, а тъмната му роба се изду от вятъра.

— Това е сфинксът — обясни Шахин на Шарло, когато застана до него. Червенокосото дете, почти на шест, знаеше безупречно и езика на кабилите, и арабски, и родния си френски, за да може Шахин безпроблемно да разговаря с него. — Той е древна тайнствена фигура с глава на жена и тяло на лъв. Седнала е между съзвездията Лъв и Дева, където е слънцето по време на лятното равноденствие.

— След като е жена — обади се Шарло и погледна гигантската каменна фигура, извисила се над него, — защо има брада?

— Тя е велика кралица — Кралицата на нощта — отвърна Шахин. — Планетата й е Меркурий, богът на изцелението. Брадата показва забележителната й сила.

— Майка ми е велика кралица… нали така ми каза? — продължи да пита Шарло. — Тя обаче няма брада.

— Може би предпочита да не показва силите си.

И двамата погледнаха към пясъците. В далечината се виждаха множеството палатки, откъдето бяха дошли. Гигантските пирамиди около тях блестяха под златното слънце, пръснати като детски кубчета в празната долина. Шарло вдигна към Шахин огромните си сини очи.

— Кой ги е оставил тук? — попита той.

— Много крале преди много години — обясни Шахин. — Тези крале са били велики свещеници. На арабски ги наричаме кахин. Който познава бъдещето. И финикийците, и вавилонците, и кабиру — онези, които вие назовавате евреи — наричат свещениците си кохен. А на моя език, на кабилски, им казваме кахуна.

— Аз такъв ли съм? — попита Шарло, когато Шахин му помогна да се смъкне от лъвската лапа, на която бяха седнали. По пясъка се виждаха конници, които разпръсваха облаци пясък под златистата светлина.

— Не — отвърна тихо Шахин. — Ти си много повече.

Когато конниците спряха, младият ездач най-отпред скочи на земята и закрачи напред, смъквайки ръкавиците си. Дългата му кестенява коса се стелеше по раменете. Коленичи пред Шарло, докато останалите слизаха от конете.

— Ето къде си бил — каза младежът. Беше облечен в прилепнали бричове и типично за френската армия сако с висока яка. — Синът на Мирей! Аз съм генерал Бонапарт, млади човече — близък приятел на майка ти. Тя защо не е с теб? В лагера ми казаха, че сте дошли сами и ме търсите.

Наполеон постави длан на яркочервената коса на Шарло и я разроши, след това затъкна ръкавиците на колана си, стана и се поклони официално на Шахин.

— А ти сигурно си Шахин — заяви той, без да изчака отговора на детето. — Баба ми, Анжела-Мария ди Пиетра-Санта, често казва, че си велик човек. Тя изпрати майката на момчето при теб в пустинята, нали? Това стана преди пет години, може би повече.

Шахин бавно свали воала.

— Ал-Калим носи важно съобщение — каза тихо той. — Трябва да бъде чуто единствено от вас.

— Елате, елате — подкани ги Наполеон и махна с ръка към войниците. — Това са офицерите ми. На разсъмване тръгваме за Сирия. Преходът ще бъде труден. Каквото и да има, ще почака до довечера. Каня ви на вечеря в двореца на бея. — Обърна се, готов да си тръгне, ала Шарло го хвана за ръката.

— Тази кампания е обречена — каза той. Наполеон се обърна изумен към него, ала детето не бе приключило. — Виждам глад и жажда. Много мъже ще умрат, ала нищо няма да бъде спечелено. Трябва да се върнете незабавно във Франция. Там ще станете велик водач. Ще имате много власт по света. Ала тя ще бъде ваша само петнайсет години. След това ще се свърши…

Наполеон отдръпна ръка, докато офицерите му наблюдаваха сцената, обзети от неудобство. Тогава младият генерал отметна глава назад и се разсмя.

— Казаха ми, че те наричат малкия пророк — усмихна се той на Шарло. — В лагера ми се говори, че си предсказал на войниците по колко деца ще имат, в кои битки ще пожънат почести или ще срещнат смъртта си. Ако генералите бяха пророци, можеха да избегнат много провали.

— Едно време е имало генерал, който е бил пророк — заговори тихо Шахин. — Казва се Мохамед.

— И аз съм чел Корана, приятелю — усмихна се отново Наполеон. — Само че той се е биел за славата на Аллах. Ние, горките французи, се бием за славата на Франция.

— Да се пазят онези, които се бият за своята слава — каза Шарло.

Наполеон чу шепота на офицерите си и погледна гневно Шарло. Усмивката му се бе стопила. Лицето му бе потъмняло, докато се опитваше да се овладее.

— Няма да търпя обиди от едно дете — измърмори той. След това добави на висок глас: — Съмнявам се, че победата ми ще припламне, за да изгори толкова бързо, млади приятелю. На зазоряване тръгваме за Синай и единствено правителството може да ме накара да се върна във Франция.

Загърби Шарло, метна се на коня и нареди на един от офицерите Шарло и Шахин да бъдат доведени навреме в Кайро за вечеря. След това препусна сам през пустинята, а хората му останаха да гледат след него.

Шахин се обърна към войниците, за да им каже, че ще се върнат сами, че детето все още не е разгледало пирамидите. Когато офицерите си тръгнаха с нежелание, Шарло хвана Шахин за ръката и двамата тръгнаха сами през просторната долина.

— Шахин — обади се замислен Шарло. — Защо генерал Бонапарт се ядоса на онова, което му казах? Всичко беше истина.

Шахин замълча за миг.

— Представи си, че си в тъмна гора и не виждаш нищо — започна да обяснява най-сетне той. — Единствената жива душа около теб е един бухал, ала не го забелязваш, защото е тъмно. Ти притежаваш зрението на бухала и виждаш по-добре от останалите в тъмното. Ако беше на тяхно място, и ти щеше да се страхуваш.

— Може би — призна детето. — Но съм сигурен, че нямаше да се разгневя на бухала, ако ме бе предупредил, че мога да падна в яма! — Шахин погледна малкия и по устните му заигра неуверена усмивка. Най-сетне отново заговори: — Да притежаваш нещо, което другите не притежават, е свързано с много трудности, дори носи опасности. Понякога е по-добре да не разбират.

— Също като „Шаха Монглан“ — сети се Шарло. — Мама казва, че е бил заровен на тъмно хиляда години.

— Да — кимна Шахин. — Така е.

Стигнаха до голямата пирамида. На земята пред тях някакъв мъж бе седнал върху вълнена роба, просната на пясъка, а около него бяха разгърнати множество свитъци. Той гледаше към пирамидата над него, ала когато Шахин и детето приближиха, се извърна през рамо. Лицето му се озари, щом ги позна.

— Малкият пророк! — възкликна той, изтупа пясъка от панталоните си и се приближи, за да ги поздрави. Налетите му бузи се разтегнаха в усмивка, когато отметна косата си назад. — Днес бях в лагера и войниците се обзалагат дали генерал Бонапарт ще пренебрегне съвета ти, или ще се върне във Франция. Той не вярва много в предсказания. Сигурно си мисли, че деветият кръстоносен поход ще бъде по-успешен от предишните осем.

— Господин Фурие! — каза Шарло и пусна ръката на Шахин, за да изтича към известния физик. — Открихте ли тайната на пирамидите? Толкова отдавна сте тук и работите толкова много.

— Страхувам се, че не е така. — Фурие се усмихна и погали Шарло по главата. Шахин се приближи до тях. — Единствено цифрите в тези писания са арабски, останалото са някакви драсканици, които не мога да прочета. Казват, че в Розета са открили някакъв камък с надписи на няколко езика. Може той да ми помогне при превода. Ще го отнесат във Франция. Само че, докато дешифрират написаното, аз може да съм мъртъв! — Той се засмя и стисна ръката на Шахин. — Ако малкият ти придружител е наистина пророк, както твърдиш, може би ще успее да разчете тези картинки и ще ни спести доста главоболия.

— Шахин разбира някои от тях — заяви гордо Шарло, мина отстрани на пирамидата и погледна странните надписи. — Този — мъжът с глава на птица — е великият бог Тот. Бил е лекар, който можел да излекува всяко заболяване. Измислил е и писането. Негова работа е било да запише всички в Книгата на мъртвите. Шахин казва, че всеки човек има тайно име, което му е дадено при раждането; то се записва на камък и му се връща, когато умре. Всеки бог има тайно число вместо тайно име…

— Число! — повтори Фурие и погледна бързо към Шахин. — Ти можеш ли да прочетеш тези рисунки?

Шахин поклати глава.

— Аз познавам единствено старите предания — отвърна той на развален френски. — Моят народ тачи цифрите и им приписва божествени способности. Според нас Вселената се състои от числа и е въпрос на вибрации в правилния резонанс, за да се слеят тези цифри с Бог.

— Аз самият вярвам в същото! — извика математикът. — Учил съм физика на вибрациите. Пиша книга по този въпрос, както аз го наричам, „Теория на хармонията“, тъй като се отнася до топлината и светлината! Вие, арабите, сте открили всички истини за числата, на които се базира теорията ми…

— Шахин не е арабин — намеси се Шарло. — Той е синелик от туарегите.

Фурие погледна объркан детето, след това отново погледна Шахин.

— Струва ми се, че си запознат с онова, което търся. Говоря за творбите на Ал-Кваризми, пренесени в Европа от великия математик Леонардо Фибоначи, арабските цифри и алгебрата, които са революционизирали начина ни на мислене. Да не би всичко това да води началото си от Египет?

— Не — отвърна Шахин и погледна рисунките на стената. — Идват от Месопотамия — цифрите са индуски, произлизат от планините на Тюркестан. Онзи, който е знаел тайната и я е записал последен, бил Ал-Джабир ал-Хаян, придворният химик на Харун ал-Рашид в Месопотамия — царят от „Хиляда и една нощ“. Въпросният Ал-Джабир бил суфи^[6] мистик, член на небезизвестните хашашини. Той записал тайната и затова бил прокълнат за вечни времена. Скрил я в „Шаха Монглан“.