Катрин Невил
Осем (20)

Черната царица

Der Hölle Rache kocht in meinem Herzen

Tog und Verzweiflung flammet um mich her!…

Verstossen sei auf evig, verlassen sei auf evig,

Zertrümmerit zei’n auf evig alle bande der Natur.

 

Отмъщение адово кипи в сърце ми,

смърт и отчаяние пламтят около мен!…

Отхвърлени завинаги, изоставени завинаги,

скършени завинаги са всички мостове с природата.

Ария на Царицата на нощта „Вълшебната флейта“

Емануел Шиканедер и Волфганг Амадеус Моцарт

Алжир

Юни 1973 година

 

ЗНАЧИ ТОВА БЕШЕ Мини Ренселаас — гледачката. Седяхме в стаята й с високите френски прозорци и никой не можеше да ни види от двора заради спускащите се лозови филизи. Няколко забулени жени ни донесоха храна от кухнята, сервираха я на ниска бронзова маса и изчезнаха тихо и незабелязано, както се бяха появили. Лили се отпусна тежко на купчина възглавници на пода и посегна към един нар. Седях до нея на удобен кожен марокански стол и похапвах сладкиш с киви. Срещу мен, изтегнала се на зелен кадифен диван, бе Мини Ренселаас.

Най-сетне я бях открила. Това бе гледачката, която преди шест месеца ме въвлече в тази опасна игра. Тя бе многолика и непредсказуема. За Ним бе приятелка, съпруга на холандския консул. На нея трябваше да разчитам, ако се забъркам в неприятности. Терез твърдеше, че целият град я познава. За Соларин тя бе просто човек, с когото да установи бизнес отношения. Мордекай я приемаше за съюзник и му бе стара приятелка. Ако човек се вслушаше в думите на Ал-Марад, тя бе Мохфи Мохтар от Казба — жената, която притежаваше фигурите от „Шаха Монглан“. Различните хора се отнасяха към нея по различен начин, ала всичко това водеше до едно.

— Вие сте Черната царица — казах аз. Мини Ренселаас се усмихна загадъчно.

— Добре дошла в играта — започна тя.

— Значи това означавали тези дивотии за дамата пика! — извика Лили и се изправи на възглавниците. — Тя е играч, затова знае ходовете!

— Особено важен играч — съгласих се, без да свалям очи от Мини. — Тя е гледачката, която дядо ти уреди да ми предскаже бъдещето на Нова година. Ако не греша, знае много повече за тази игра от ходовете.

— Не грешиш — потвърди Мини, все още доволно усмихната. Бе невероятно колко различна изглеждаше всеки път. Както бе облечена в сребърни дрехи и отпусната на зеления диван, със съвършено гладка сметаново бяла кожа, тя изглеждаше много по-млада, отколкото последния път, когато танцуваше в кабарето на плажа. Същевременно нямаше нищо общо с безвкусно накипрената гледачка с обсипаните с лъскави камъчета очила, нито с облечената в черно баба с птиците пред сградата на Обединените нации. Тя беше истински хамелеон. Коя бе в действителност?

— Най-сетне дойде — заяви тя с ниския си спокоен глас, който ми напомни за бързоструйна река. Отново долових акцент, но така и не успявах да го определя. — Чаках толкова дълго. Сега вече можеш да ми помогнеш…

Търпението ми бе на изчерпване.

— На вас ли? — повиших глас аз. — Слушайте, госпожо, не съм ви молила да ме „избирате“ за тази игра. Потърсих ви и вие се отзовахте. Нали така искахте. Писна ми от тайни и интриги. Стреляха по мен, преследва ме тайната полиция, двама души бяха убити. Лили си има неприятности с имиграционните власти и всеки момент ще я тикнат в алжирски затвор. И защо е всичко това? Заради някаква игра!

Останах без дъх след това избухване, гласът ми се бе извисил към високите тавани. Кариока скочи на скута на Мини, за да има кой да го защити, а Лили погледна злобно жената.

— Радвам се, че имаш такъв дух — заяви студено Мини. Протегна ръка, погали Кариока и малкият предател замърка като ангорска котка. — Въпреки това в шаха се цени повече търпението. Сигурна съм, че приятелката ти Лили ще ти обясни. Проявих огромно търпение, докато те чаках. Когато дойдох в Ню Йорк, рискувах живота си, за да се срещнем. С изключение на това пътуване, не бях напускала Казба цели десет години, откакто пламна Алжирската революция. В известен смисъл съм затворничка тук. Ти си тази, която ще ме освободи.

— Затворничка ли! — възкликнахме едновременно с Лили.

— На мен ми се струва, че можете да ходите където поискате — добавих аз. — Кой ви държи затворена?

— Не „кой“, а „какво“ — поправи ме тя и се пресегна да налее чай, без да размести Кариока. — Преди десет години се случи нещо, което нямаше как да предвидя, и то промени силите. Съпругът ми почина и започна революцията.

— През 1963 година алжирците изхвърлили французите — обясних на Лили. — Истинска кървава баня. — След това отново се обърнах към Мини: — Когато са закрили посолствата, сигурно ви е било безкрайно трудно, след като не е имало къде да отидете, освен да се върнете в Холандия. Не е възможно правителството ви да не се е опитало да ви измъкне. Защо сте все още тук? Революцията е приключила преди десет години.

Мини остави шумно чашата си. Премести Кариока и се изправи.

— Не мога да мръдна от това място. Като изостанала пешка съм — отвърна остро тя и сви юмруци. — Случилото се през лятото на 1963 година ми се стори по-страшно заради смъртта на съпруга ми и всички неудобства, които причини революцията. Преди десет години, в Русия, докато ремонтирали Зимния дворец, работници открили счупена шахматна дъска — дъската на „Шаха Монглан“!

Двете с Лили се спогледахме развълнувани. Нещата започваха да се изясняват.

— Вие откъде знаете? — не се сдържах аз. — Едва ли са писали във вестниците за подобно нещо. И какво общо има това с твърдението ви, че сте затворничка?

— Ако ме изслушаш, ще разбереш! — извика тя и закрачи напред-назад, а Кариока подскачаше до нея и се опитваше да се улови за сребърната роба. — Който притежава дъската, ще разполага с една трета от формулата! — Тя дръпна полата си, за да се освободи от хищните зъбки на кученцето, и рязко се обърна към нас.

— За руснаците ли говорите? — попитах. — Ако те са в другия отбор, как стана така, че сте се сдушили със Соларин? — Умът ми препускаше. Една трета от формулата. Това означаваше, че е наясно колко са частите.

— Соларин? — засмя се Мини. — Според вас как научих за находката? Защо мислите съм го избрала за играч? Защо животът ми е в опасност и се налага да остана в Алжир и толкова отчаяно се опитвах да въвлека и вас двете?

— Защото руснаците притежават една трета от формулата — отвърнах аз. — Сигурна съм, че те не са единствените играчи от противниковия отбор.

— Не са — потвърди Мини. — Но и разбраха, че в мен е останалата част!

Двете с Лили бяхме обхванати от вълнение, след като Мини излезе от стаята, за да търси нещо, което искаше да ни покаже. Кариока подскачаше като гумена топка, докато на края не го натиснах с крак.

Лили извади минишаха от чантата ми и го остави на бронзовата масичка, докато говорехме. Кои са противниците ни, питах се аз. Как са разбрали руснаците, че Мини е играч, и какво притежаваше тя, за да не смее да мръдне от това място цели десет години?

— Нали помниш какво ни каза Мордекай? — обади се Лили.

— Когато бил в Русия, играл шах със Соларин. Това е било преди десет години, нали така?

— Именно. Искаш да кажеш, че го е вербувал за играч още тогава ли?

— Да, само че коя фигура е?

— Конят! — извиках, спомняйки си бележката, която той бе оставил в апартамента ми.

— Значи, ако Мини е Черната царица, всички ние сме в отбора на черните — и ти, и аз, и Мордекай, и Соларин. Момчетата с черните шапки са добрите. Ако дядо е избрал Соларин, може самият той да е Черния цар — което означава, че Соларин е конят от неговата половина на дъската.

— Ние с теб сме пешки — добавих бързо. — А Сол и Фиск…

— И двамата са били пешки, извадени от играта — обясни Лили и свали от дъската две пионки. Тя започна да разиграва ходове, докато аз се опитвах да проследя мислите й.

Имаше нещо, което ме тормозеше още от мига, в който установих, че Мини е гледачката. Най-сетне разбрах за какво става въпрос. Истината бе, че не тя ме въвлече в играта. Намеси ме Ним. От самото начало това бе дело на Ним. Ако не беше той, изобщо нямаше да си направя труда да дешифрирам стихотворението, да се чудя какво общо има рожденият ми ден, да се притеснявам, че някои хора бяха загинали заради мен, и на последно място — да тръгна да търся фигурите от „Шаха Монглан“. Опитах се да си припомня и бях почти сигурна, че Ним ми бе прехвърлил договора с компанията на Хари, а това стана преди три години, когато и двамата работехме за „Трипъл Ем“! Ним ме бе изпратил при Мини Ренселаас…

В този момент тя се върна, понесла огромна метална кутия и малък дневник, подвързан в кожа, стегнати със здрава връв. Остави ги на масата.

— Ним е знаел, че вие сте гледачката! — Вдигнах поглед към нея. — Знаел е, докато ми помагаше да декодирам съобщението!

— Приятелят ти в Ню Йорк ли? — попита Лили. — Той каква фигура е?

— Топ — отвърна Мини и огледа разположението на шахматната дъска пред Лили.

— Разбира се! — извика тя. — Останал е в Ню Йорк, за да направи рокада на царя…

— Срещала съм се с Ладислаус Ним един-единствен път — обясни Мини. — Случи се, когато го избрах за играч, както той избра теб. Въпреки че те препоръча с огромен ентусиазъм, той не подозираше, че ще дойда в Ню Йорк, за да се запозная с теб. Аз дори нямах представа, че имам нужда от теб, че притежаваш необходимите умения.

— Какви умения? — намеси се Лили, докато продължаваше да мести фигурите. — Тя дори не знае да играе шах.

— Така е наистина, но ти можеш. Двете сте съвършеният екип.

— Екип ли? — извиках аз. Не горях от желание да играя партия с Лили. Шахматните й умения може да бяха значително по-добри от моите, но за нея и действителността бе като шахматна дъска.

— Значи имаме си царица, кон, топ и пешки — прекъсна ме Лили и обърна сивите си очи към Мини. — Ами другият отбор? Какво ще кажете за Джон Хърманолд, който стреля по колата ми, за чичо ми Луелин, за приятелчето му, търговеца на килими… Как му беше името?

— Ал-Марад! — подсказах аз. В този момент разбрах каква е ролята му. Не беше чак толкова трудно — човек, който живее като отшелник в планините, никога не напуска убежището си и въпреки това върти търговия по цял свят; хората, които го познаваха, се страхуваха от него и го мразеха… да не говорим, че опитваше да се добере до фигурите. — Той е Белия цар — досетих се аз.

Мини бе пребледняла. Отпусна се до мен.

— Запознала си се с Ал-Марад? — прошепна тя.

— Преди няколко дни, в Кабили — признах аз. — Струва ми се, че той знае много за вас. Каза ми, че името ви е Мохфи Мохтар, че живеете в Казба, че у вас са фигурите на „Шаха Монглан“. Бе сигурен, че ще ми ги дадете, ако спомена, че рожденият ми ден е на четвъртия ден от четвъртия месец.

— Значи той знае много повече, отколкото си мислех — отвърна тя видимо притеснена. Извади ключ и отвори металната кутия. — Само че има нещо, което не знае, иначе никога не би допуснал да се срещнете. Той няма представа ти коя си!

— Коя съм? — попитах напълно объркана. — Нямам нищо общо с играта. Много хора са родени на същата дата, много хора имат странни линии по ръцете си. Това е смешно. Не мога да не се съглася с Лили: просто не разбирам как мога да ви помогна.

— Не искам помощ — отсече Мини и отвори кутията. — Искам да заемеш моето място. Тя се наведе над дъската, отмести ръката на Лили, взе черната царица и я премести напред.

Лили остана загледана във фигурата и в дъската. След това неочаквано стисна коляното ми.

— Точно така! — провикна се тя и почти подскочи на възглавниците. Кариока се възползва от момента и отмъкна парче сладкиш с острите си зъбки, а след това бързо се шмугна под масата. — Гледай сега! При това развитие черната царица може да даде шах, принуждавайки царя да направи ход — но това е възможно само ако царицата се изложи на опасност. Единствената й зашита може да е напреднала пешка.

Опитах се да разбера. На дъската осем от черните фигури бяха върху черни полета, останалите бяха на бели. В противниковата половина на дъската, в самия край на територията на белите, се виждаше самотна бяла пионка, защитена от топ и кон.

— Знаех си, че двете ще се сработите добре — усмихна се Мини, — стига да имате шанс. Това е почти съвършена възстановка на играта към настоящия момент. Поне засега. — Погледна ме и добави: — Защо не попиташ внучката на Мордекай Рад около коя жизненоважна фигура е съсредоточена играта?

Обърнах се към усмихнатата Лили, която побутна пешката напред с дългия си червен нокът.

— Единствената фигура, която има право да замени царицата, е друга царица — отвърна Лили. — А това, струва ми се, си ти.

— Как така? — попитах. — Мислех, че съм пешка.

— Именно. Ако пешката подмине линията на противниковите пешки и достигне осмото поле в другия край, може да се превърне в която фигура пожелае. Дори в царица. Когато се озове на осмото поле, полето на царицата, може да замести Черната царица. Или да отмъсти за нея — добави Мини, очите й блестяха като въглени. — Една такава пешка влезе в Алжир — Белия остров. Както успя да навлезеш в територията на белите, така ще успееш да разгадаеш тайната. Тайната на осмицата.

* * *

Настроението ми ту падаше, ту се вдигаше, също като барометър, който отчита показанията по време на мусон. Наистина ли бях Черната царица? Какво означаваше това? Въпреки че Лили обясни, че може да има повече от една царица от същия цвят, Мини заяви, че трябва да я заместя. Означаваше ли това, че се кани да напусне играта?

Ако някой трябваше да я замести, защо да не бъде Лили? Лили бе проследила направените досега ходове на минишаха толкова умело, че всяка фигура и всеки ход съответстваха на събитията. След като не разбирах почти нищо от шах, в какво се състояха уменията ми? Освен това на пешката й предстоеше още път, преди да достигне последното поле. Макар да бе късно друга пешка да я настигне, тя можеше да бъде елиминирана от противникова фигура, която бе значително по-подвижна. Дори аз можех да се сетя.

Мини разопаковаше предметите, прибрани в металната кутия. Извади парче тежък плат и го разстла върху бронзовата маса. Беше тъмносин, почти черен, изпъстрен с цветни стъкълца — някои кръгли, други овални, — всяко колкото дребна монета. По него имаше странна бродерия, направена с конец в метален цвят. Заприличаха ми на символите от зодиака. Бродерията ми се стори позната, но не можах да се сетя откъде. В центъра на парчето плат се виждаха две змии, всяка захапала опашката на другата. Изписваха цифрата осем.

— Какво е това? — попитах, докато оглеждах любопитно плата.

Лили се наведе напред и опипа тъканта.

— Напомня ми на нещо — намръщи се тя.

— Това е платът, който е покривал „Шаха Монглан“ — обясни Мини, докато ни наблюдаваше внимателно. — Бил е заровен заедно с фигурите в продължение на хиляда години, докато по време на Френската революция монахините на абатство „Монглан“ в Южна Франция не го извадили от скривалището. След това платът е преминал през много ръце. Твърди се, че по времето на Екатерина Велика е бил изпратен в Русия заедно със счупената дъска, която ви казах, че са открили.

— Откъде знаете всичко това? — Не можех да откъсна очи от тъмносиньото кадифе. Бродираният плат бе над хилядагодишен, а се бе запазил непокътнат. Имах чувството, че искри на зеленикавата светлина, която се процеждаше през клоните на вистерията. — А вие как се сдобихте с него? — сетих се да попитам и се пресегнах, за да докосна камъните, които Лили вече опипваше.

— Да ви кажа честно — промълви тя, — виждала съм много нешлифовани скъпоценни камъни при дядо и ми се струва, че тези са истински!

— Истински са — потвърди Мини с глас, от който потръпнах. — Всичко, свързано с този ужасен шах, е истинско. Както вече сте научили, „Шахът Монглан“ съдържа формула — формула, която носи велика сила, силата на злото за онези, които разбират как да я използват.

— Защо точно зло? — попитах аз. Имаше нещо в този плат — може би просто си въобразявах, но то като че ли караше лицето на Мини да излъчва блясък, докато се бе привела над него.

— Въпросът би трябвало да бъде защо е необходимо злото — отвърна студено тя. — Злото е съществувало много преди да бъде създаден „Шахът Монглан“. Също и формулата. Погледнете по-внимателно плата и сами ще разберете. — Незнайно защо тя се усмихна с горчивина и ни наля още чай. Красивото й лице неочаквано стана строго и доста уморено. За пръв път осъзнах колко много й е отнела играта.

Усетих, че Кариока плюе сладкиша по крака ми. Извадих кучето изпод масата, качих го на стола и се наведох над плата, за да го огледам по-добре.

На приглушената светлина изпъкваше бродираната в златно цифра осем, змиите, извили се по тъмносиньото кадифе също като комети, прорязали нощното небе. Около тях се виждаха символи — Марс и Венера, Слънцето и Луната, Сатурн и Меркурий… След това го забелязах. Разбрах какво представляват!

— Това са елементи! — извиках. Мини се усмихна и кимна.

— Законът на октавата — потвърди тя.

Сега вече всичко си идваше на мястото. Нешлифованите скъпоценни камъни и златната бродерия образуваха символи, използвани от философи и учени от незапомнени времена, за да опишат основните градивни елементи на природата. Тук бяха желязото и медта, среброто и златото, сярата, живакът, оловото и антимоните — водородът, кислородът, солите и киселините. Накратко, всичко, от което се състоеше материята, независимо дали бе жива, или не.

Станах и започнах да снова из стаята, докато мислех над откритието си и усещах как всичко се подрежда.

— Законът на октавата — обясних на Лили, която ме гледаше така, сякаш съм полудяла. — Това е законът, на чиято база е създадена периодическата таблица на химическите елементи. През 60-те години на XIX век, преди още Менделеев да създаде таблицата, Джон Нюлъндс, английски химик, открил, че ако подредиш елементите във възходящ ред в зависимост от атомното им тегло, всеки осми елемент ще бъде повторение на първия — също като осмата нота в музикалната октава. Нарекъл откритието си на теорията на Питагор, защото мислел, че молекулярните свойства на елементите имат същите взаимовръзки помежду си като нотите в гамата!

— А така ли е? — попита Лили?

— Откъде да знам? — учудих се аз. — Всичко, което знам за химията, съм научила, преди да ме изключат, след като взривих лабораторията в училище.

— Правилно си запомнила — разсмя се Мини. — А помниш ли нещо друго?

Какво още? Стоях изправена над плата, когато изведнъж се сетих. Вълни и частици — частици и вълни. Имаше нещо за валентността и електронните обвивки, което ми се въртеше в ума. Мини ми помогна.

— Може би ще успея да опресня паметта ти. Формулата е стара почти колкото цивилизацията и за нея се споменава още през 4000 година преди новата ера. Ще ви разкажа нещо… — Седнах до Мини, а тя се приведе напред и проследи с пръсти цифрата осем. Сякаш бе изпаднала в транс, когато започна разказа си:

— Преди шест хиляди години съществували напреднали цивилизации покрай големите реки на земята — Нил, Ганг, Хинду и Ефрат. Те практикували тайно изкуство, което по-късно довело до раждането както на религията, така и на науката, тайната на това малко известно изкуство била, че за него се изисквал цял един живот, за да станеш посветен — за да разбереш истинската му същност.

Ритуалът на посвещението бил често жесток, а понякога дори смъртоносен. Традицията, свързана с този ритуал, е запазена до наши дни. Все още се появява в католическата меса, в кабалистичните ритуали, в церемониите на розенкройцерите^[1] и свободните масони. Ала същността на традицията е изгубена. Тези ритуали не са нищо повече от просто възстановяване на процеса на формулата, известен на древните, възстановка, която им е давала възможност да предадат знанията си с помощта на действие. Забранено им е било да записват. — Мини ме погледна с тъмнозелените си очи така, сякаш се опитваше да потърси нещо дълбоко в мен. Финикийците разбирали ритуала. Също и гърците. Дори Питагор забранил на последователите си да го описват, тъй като го смятали за извънредно опасен. Най-голямата грешка на маврите била, че не се подчинили на заповедта. Те вплели символите във формула и я записали на „Шаха Монглан“. Макар и закодирана, всеки, който притежава частите, накрая ще разбере значението — без да преминава през посвещението, което едно време задължавало да се положи клетва и никога да не се използва за зли дела, иначе посветения го грозяла смърт. Земите, където била създадена тази наука — където процъфтяла, — били наречени от арабите на името на богатия черен нанос, отложил се по бреговете на реките, които всяка пролет им носели живот. Наричали ги Ал-Кем, Черните земи. А тайната наука била наречена „Ал-Кими“ — „Черното изкуство“.

— Алхимия! — възкликна Лили. — Като например да превърнеш сламата в злато ли?

— Изкуството на преобразуването — отвърна Мини със странна усмивка. — Те твърдели, че можели да превърнат основни метали като калай и мед в редките сребро и злато, а също и в много други неща.

— Шегувате се — подхвърли Лили. — Искате да кажете, че пропътувахме хиляди километри и преживяхме цялата тази какофония, за да разгадаем тайната на шаха, която ще се окаже псевдомагия, забъркана от примитивни жреци?

Аз продължавах да разглеждам плата. Нещо започваше да ми проблясва.

— Алхимията не е магия — поправих я аз, обзета от вълнение. — Поне не е била отначало. По-късно нещата са се променили. Тя е основата на съвременната химия и физика. Всички учени през Средновековието са я изучавали, дори по-късно. Галилео помагал на херцога на Тоскана и на папа Урбан Осми в експериментите им. Майката на Йохан Кеплер замалко да бъде изгорена на кладата като вещица, задето го учела на мистични тайни… — Мини кимаше с глава, а аз продължих. — Казват, че Исак Нютон е прекарал повече време в забъркване на химикали в лабораторията си в Кеймбридж, отколкото над Principa Mathematica. Парацелз може да е бил мистик, ала е и баща на съвременната химия. В интерес на истината ние използваме алхимичните принципи, които той е открил, в съвременното топене на метали. Не знаеш ли как се произвеждат пластмаси, асфалт и синтетични влакна от петрол? Разбиват молекулите с помощта на температура и катализатори, също както древните алхимици са твърдели, че правят, за да превърнат живака в злато. В цялата тази работа има един-единствен проблем.

— Само един ли? — попита вечно скептичната Лили.

— Преди шест хиляди години в Месопотамия не са имали ускорители за частици, а в Палестина не са съществували фабрики за крекинг^[2]. Не са постигнали нищо повече от това да превърнат медта и месинга в бронз.

— Може и да не са — отвърна без следа от притеснение Мини. — Само че, ако всички тези древни жреци на науката не са разполагали с опасната тайна, защо им е трябвало да забулват всичко в тайнственост? Те са настоявали новопосветените да се учат цял живот, да полагат клетви и обети, да се подлагат на ритуал, наситен с болка и опасности, преди да бъдат допуснати в ордена…

— Ордена на тайните избраници — довърших вместо нея. — Точно така, тайните избраници.

Мини не се усмихна. Погледна ме и сведе очи към плата. Мълча дълго, а след това гласът й прозвуча като нож.

— На Осмицата — прошепна тя. — На онези, които могат да чуят музиката на сферите.

Точно така. Последно парче си дойде на мястото. Сега вече знаех защо Ним ме бе препоръчал, защо Мордекай ни бе събрал, защо Мини ме бе „избрала“. Не защото съм изключителна личност, нито заради рождения ми ден, нито заради линиите по дланта ми, въпреки че те искаха да повярвам, че е така. Тук не ставаше дума за мистика, а за наука. А музиката бе наука — по-стара от акустиката, която бе изучавал Соларин, по-стара и от физиката, специалността на Ним. Имах музикално образование, затова разбирах. Не бе случайност, че като учител Питагор бе наблягал еднакво и на математиката, и на астрономията. Той е преподавал, че звуковите вълни обливат Вселената, че се съдържат във всичко, от най-малкото до най-голямото. Не е бил далеч от истината.

— Вълните задържат заедно молекулите — обадих се аз. — Вълните изместват електроните и променят валентността им, за да влязат в химическа реакция с други молекули.

— Именно — потвърди развълнувано Мини. — Вълните на светлината и звука изграждат Вселената. Знаех, че съм постъпила правилно, като те избрах. На прав път си. — Лицето й бе поруменяло и отново ми се стори млада, очевидно бе, че преди години е била изумителна красавица. — Същото важи и за враговете ни — добави тя. — Вече ви казах, че формулата се състои от три части — дъската, която в момента е в ръцете на противниковия отбор, платът, който е пред вас, докато фигурите са най-важни…

— Мислех, че са у вас — прекъсна я Лили.

— В мен са най-много, откакто шахът е бил изваден от скривалището си — двайсет фигури, пръснати на скришни места, където се надявах да останат още поне хиляда години, без да бъдат открити. Оказва се, че съм сбъркала. Щом руснаците са разбрали, че притежавам фигурите, белите веднага са предположили, че част от тях са скрити тук, в Алжир, където живея. За мое нещастие са прави. Ал-Марад е мобилизирал силите си. Струва ми се, че има емисари, които скоро ще ме посетят и аз няма да успея да изнеса фигурите от страната.

Значи това е имала предвид, когато каза, че Ал-Марад не знае коя съм! Разбира се! Той ме бе избрал за пратеник и дори не бе наясно, че съм отдавна вече част от противниковия отбор. Имаше и още нещо.

— Значи твоите фигури са в Алжир, така ли? — попитах аз. — Кой държи другите? Ал-Марад? Руснаците?

— Не съм сигурна колко са в тях — отвърна тя. — Част са били пръснати или изгубени след Френската революция. Може да са къде ли не — в Европа, в Далечния изток, дори в Америка, — може би няма да бъдат открити. Цял живот събирах тези, които сега са у мен. Някои са на безопасни места в други страни, но от двайсетте осем са скрити в пустинята — в Тасили. Трябва да ги вземете и да ми ги донесете, преди да е станало късно. — Лицето й бе поруменяло от вълнение и тя ме стисна за ръката.

— Не бързай толкова — спрях я аз. — Тасили е на повече от хиляда и петстотин километра. Лили е незаконно в страната, а аз имам работа, която трябва да довърша спешно. Не може ли цялата тази работа да почака до…

— Няма нищо по-важно от онова, което те карам да направиш! — извика тя. — Ако не донесеш фигурите, могат да попаднат в лоши ръце. Светът ще се превърне в място, каквото не би могла да си представиш. Нима не виждаш логическото обяснение на такава формула?

Виждах го. Имаше още един процес, който използваше превръщането на елементите — създаването на трансуранови елементи. Това бяха елементите с по-високо атомно тегло от урана.

— Искате да кажете, че с тази формула някой може да добие плутоний? — предположих аз. Сега вече разбирах защо Ним каза, че най-важното, което трябва да научи един ядрен физик, е етиката. Схванах и причината, поради която Мини бързаше толкова.

— Ще ви нарисувам карта — реши тя, сякаш заминаването ни бе решено. — Ще я запаметите, след това ще я унищожа. Има още нещо, което искам да бъде във вас. Става въпрос за много важен документ, с невероятна стойност. — Тя ми подаде подвързания в кожа дневник, който бе донесла с кутията. Щом започна да чертае картата, аз бръкнах в чантата си за ножичка, с която да срежа връвта.

Книгата се оказа малка — колкото дебел джобен роман — и стара. Подвързана с мек марокен, изтъркана, белязана от един знак — все едно че пръстен с печат се бе врязал в кожата вместо във восък, за да остави осмици. Усетих студена тръпка, докато я гледах. Срязах връвта я тя се отвори.

Беше подвързана ръчно. Хартията бе прозрачна като люспи от лук, ала гладка и мека като плът. Беше толкова тънка, че страниците са оказаха много повече, отколкото си мислех, може би шестстотин, дори седемстотин, всичките изписани на ръка.

Почеркът беше ситен, буквите старомодни, каквито Джон Ханкок^[3] би харесал. Бе писано и от двете страни на листовете, мастилото бе попило, прозираше и ставаше още по-трудно за четене. Въпреки това се четеше. Бе на архаичен френски и някои от думите ми бяха непознати, въпреки това бързо разбрах за какво става въпрос.

Докато Мини говореше нещо на Лили и обясняваше подробностите по картата, студена ръка сграбчи сърцето ми. Сега вече знаех откъде бе научила всичко, което ни разказа.

„Cette Anno Dominii Mille Sept Cent Quztre-Vingt-Treize, au fin de Juin a Tassili n’Ajjer Saharien, je deviant de racontre cette histoire Mireille ai nun, suis de France…“

Щом започнах да превеждам на глас, Лили вдигна поглед и постепенно разбра какво чета. Мини седеше потънала в мълчание, сякаш бе изпаднала в транс. Сякаш чуваше далечен вик, призовал я през мъглите на времето — глас, който обхващаше хилядолетия. Всъщност не бяха изминали дори двеста години от написването на документа:

„В настоящата 1793 година — четях аз — през месец юни в Тасили н’Аджер в Сахара започвам разказа си. Името ми е Мирей и идвам от Франция. След като прекарах осем години от младостта си в абатство «Монглан» в Пиринеите, станах свидетелка как огромно зло бе извадено на бял свят — зло, което започвам да разбирам. Ще предам историята му. Наричат го «Шаха Монглан» и всичко започва с Карл Велики — великия крал, издигнал нашето абатство…“