Катрин Невил
Осем (25)

Затишие пред буря

И ще бродя сам,

под смълчаните звезди,

усетил силата на звук омаен…

Горд ще се възправя

у нощната тъма пред буря страшна,

приютил се под скала, заслушан

в призрачния глас на древната земя,

довеян от ветрове скиталци.

 

От тях ще поема силата мечтана.

„Прелюдия“

Уилям Уърдсуърт

Върмонт

Май 1796 година

 

ТАЛЕЙРАН КУЦУКАШЕ през раззеленилата се гора, сред проникналите през короните златни слънчеви лъчи. Яркозелени пойни птици се стрелкаха наоколо, за да съберат нектар от искрящите цветове на лозите, спуснали се като було от стар дъб. Земята бе все още влажна, от младите листа се стичаха последните капки от наскоро падналия дъжд и пречупваха светлината като диаманти, сгушени сред заплетения листак.

От две години вече бе в Америка. Страната се оказа точно каквото очакваше, макар надеждите му да останаха напразни. Френският посланик в Америка, посредствен бюрократ, разбираше амбициите на Талейран и политическите му стремежи, ала знаеше за обвиненията в предателство срещу него. Той възпрепятстваше срещата му с президента Вашингтон и вратите на отбраното общество във Филаделфия се затвориха — също както в Лондон. Единствено Александър Хамилтън остана негов приятел и съюзник, макар да не успя да му осигури работа. Най-сетне средствата свършиха и Талейран бе принуден да продаде имението си във Върмонт на новопристигнали френски имигранти. Поне имаше от какво да живее.

Сега, докато се разхождаше през гората и преценяваше кои парцели да продаде утре, той въздъхна и мислите му се върнаха към проваления му живот. Имаше ли нещо, което можеше да спаси? Беше на четирийсет и две, а изисканото потекло и образование не му вършеха никаква работа. С много малко изключения американците бяха диваци и престъпници, изолирани от цивилизованите страни в Европа. Дори хората от елита във Филаделфия имаха по-мизерно образование от диваци като Марат, който бе дипломиран лекар, или Дантон, който бе учил право.

Повечето от тези господа бяха мъртви, а те бяха първите, уронили авторитета на Революцията. Марат бе убит; Камий Демулен и Жорж Дантон бяха качени на гилотината; Ебер, Шомет, Кутон, Сент Жуст; Леба си бе пръснал мозъка, вместо да се остави да го арестуват, а смъртта на братята Робеспиер — Максимилиан и Агустин, отбеляза края на Терора. Ако бе останал във Франция, съдбата му щеше да бъде същата. Бе дошло времето да събере пръснатите парчета. Поглади писмото в джоба си и се усмихна вътрешно. Мястото му бе във Франция, в изискания салон на Жермен дьо Стал, където можеше да плете политически интриги. Бе дошъл краят на разходките сред пустошта.

Неочаквано разбра, че от доста време не чува жуженето на пчелите. Приведе се и забоде обозначително колче в земята, след това се взря сред листака и се провикна:

— Куртиад, там ли си?

Отговор не последва. Той се провикна отново, този път по-високо. Откъм храсталака се понесе тъжният глас на прислужника:

— Да, монсеньор… за съжаление съм тук.

Куртиад разтвори зеленината и излезе на малката полянка. Голяма кожена торба висеше на гърдите му.

Талейран прегърна прислужника през раменете, докато се промъкваха към каменистия път, където бяха оставили коня и каретата.

— Двайсет парцела — промълви той. — Ела, Куртиад. Ако утре ги продадем, ще разполагаме с достатъчно пари, за да можем да се върнем във Франция.

— Значи писмото от Мадам дьо Стал вдъхва надежда? — попита Куртиад и по сериозното му лице се разля подобие на усмивка.

Талейран бръкна в джоба си и извади писмото, което носеше в себе си през последните няколко седмици. Куртиад погледна печатите с цветя и името на Френската република.

— Както обикновено — отвърна Талейран и посочи писмото — Жермен е в центъра на събитията. С връщането си във Франция е уредила новия си любовник — швейцареца Бенджамин Констант — в шведското посолство под носа на съпруга си. Вдигнал се толкова шум около политическата й дейност, че била заклеймена в Конвента, че се опитва да възбуди монархистка конспирация, докато слага рога на съпруга си. Сега й е наредено да не се приближава на повече от трийсет километра от Париж, но дори така, тя успява да се справи. Това е жена с чар и огромна власт, която винаги ще си остане сред приятелите ми… — Той кимна на Куртиад да отвори писмото. Прислужникът се зачете, докато вървяха към каретата.

Часът настъпи, mon cher ami. Побързайте да се върнете, за да пожънете плодовете на търпението. Все още имам приятели, чиито глави са на раменете и които помнят името ви и всичко, което направихте за Франция в миналото.

С обич,

Жермен.

Куртиад вдигна поглед от писмото с неприкрита радост. Бяха стигнали до каретата, където старият кон кротко хрупаше трева. Талейран го погали по врата и се обърна към прислужника.

— Донесе фигурите, нали? — попита тихо той.

— Ето ги — отвърна Куртиад и потупа кожената торба, метната на рамото му. — И обхода на коня на господин Бенджамин Франклин, който министър Хамилтън ви преписа.

— Можем да го задържим, защото обходът не е от значение за друг освен за нас. Само че фигурите са прекалено опасни и не можем да ги върнем във Франция. Затова исках да ги донесем тук, в тази пустош, където никой няма да ги намери. Върмонт е френско име, нали? Зелената планина. — Той посочи с бастуна си заоблените хълмове около тях. — Там горе, на върха на тези смарагдовозелени хълмове, по-близо до Всевишния. Така Той сам ще бди над тях вместо мен.

Очите му искряха, докато наблюдаваше Куртиад. Само че прислужникът отново бе станал сериозен.

— Какво има? — попита Талейран. — Не ти ли харесва идеята ми?

— Рискувахте толкова много заради тези фигури, господарю — обясни любезно той. — Те костваха живота на мнозина. Да ги оставите тук, ми се струва… — Куртиад се замисли как да изрази най-добре мислите си.

— Струва ти се, че така всичко ще е било напразно — подсказа му с горчивина Талейран.

— Моля да ме извините за дръзките думи, монсеньор… Ако госпожица Мирей беше жива, вие щяхте да обърнете целия свят, за да ги опазите, защото тя ви ги беше поверила… Нямаше да ги оставите просто така в пустошта. — Той погледна загрижено Талейран.

— Почти четири години минаха и не съм получил никакво известие — заговори с дрезгав глас Талейран. — Нямам никаква надежда, на която да разчитам. Не губех вяра… Досега. Само че Жермен е във Франция, а тя е заобиколена от информатори, които ще научат каквото трябва. Мълчанието й по този въпрос ме кара да се опасявам от най-лошото. Може би като заровя тези фигури, надеждата ми отново ще избуи.

Три часа по-късно, когато двамата мъже поставиха и последния камък върху мястото в Зелените планини, Талейран погледна Куртиад.

— Вероятно вече — каза той и прецени могилата — можем да сме сигурни, че няма да се появят отново след хиляда години.

Куртиад покриваше мястото с лози и клони от храсти. Обърна се мрачно към господаря си.

— Поне ще оцелеят.

 

 

Санкт Петербург, Русия

Ноември 1796 година

 

Шест месеца по-късно, в една от приемните в императорския дворец на Санкт Петербург, придворните Валериан Зубов и красивият му брат Платон, любимият на Екатерина Велика, облечени отрано в черно жалейно облекло, шушукаха, свели глави, докато се отправяха към покоите на императрицата.

— Нямаме бъдеще — прошепна Валериан, също като брат си в черен кадифен костюм, закичен с имперски отличия. — Трябва да действаме незабавно, иначе всичко е загубено!

— Не мога да замина, преди да умре — прошепна ожесточено Платон, след като се разминаха с поредната група хора. — Според теб как ще изглежда? Тя може неочаквано да се възстанови и тогава наистина всичко ще бъде загубено.

— Няма да се възстанови! — възкликна Валериан, който едва успяваше да прикрие вълнението си. — Тя има мозъчен кръвоизлив. Лекарят ми каза, че никой не се е възстановил от подобно нещо. А когато тя умре, Павел ще наследи трона.

— Той ми предложи мирно споразумение — отвърна Платон. Личеше, че се чувства несигурен. — Тази сутрин ми предложи титла и имение. Не е като Таврическия дворец, разбира се. Нещо в провинцията.

— И ти му вярваш?

— Не — призна Платон. — Но имам ли изход? И да се опитам да избягам, няма да стигна до границата…

* * *

Абатисата седеше до леглото на великата владетелка на Русия. Лицето на Екатерина бе пребледняло. Беше в безсъзнание. Абатисата държеше ръката й в своята и не откъсваше очи от прозрачната кожа, която от време на време поруменяваше, докато се опитваше да се пребори с настъпването на смъртта.

Беше ужасно да наблюдава отпуснатата си приятелка, която винаги бе жизнена и енергична. Цялата власт на този свят не бе в състояние да я избави от мъчителната смърт. Тялото й вече трупаше сокове също като загнил плод, паднал със закъснение от дървото. Това бе краят, който Господ бе предопределил за всички — и бедни, и богати, и светци, и грешници. Te absolvum, помисли си абатисата, дано моето опрощение помогне. Първо трябва да се събудиш, приятелко. Все още се нуждая от помощта ти. Дори да е само за да ми кажеш къде скри фигурата, която донесох. Кажи ми, къде скри Черната царица?

* * *

Екатерина не се възстанови. Абатисата седеше в студените си покои и гледаше към тъмната решетка на камината. Беше останала без сили от мъка и нямаше воля дори да запали огъня. Не спираше да се пита какво да прави.

Придворните се бяха изпокрили в стаите си и скърбяха, ала тази скръб бе за тях самите, не за умиращата царица. Бяха обезумели от страх какво ще им се случи след коронясването на принц Павел.

Говореше се, че в мига, в който Екатерина бе издъхнала, той се втурнал в покоите й, за да изпразни писалището и да хвърли всичко в огъня от страх да не е написала някоя разпоредба, в която да го лишава от трона и да приписва всичко в полза на сина му Александър, както отдавна заплашваше да направи.

Дворецът приличаше на казарма. Войниците от личната гвардия на Павел, натруфени в пруските си униформи с лъскави копчета, обикаляха коридорите денонощно, крещяха команди, за да ги чуят всички над тропота на ботушите. Свободните масони и останалите либерали, на които Екатерина се противопоставяше, бяха пуснати от затвора. Павел бе решил да преобърне всичко, което великата владетелка бе постигнала през живота си. Въпрос на време е, мислеше си абатисата, преди той да насочи вниманието си към приятелите й…

Вратата към стаята й се отвори със скърцане. Вдигна отчаяно поглед и видя Павел. Изпъкналите му очи се взираха в нея. Той се изкиска като малоумен и потри длани — тя така и не разбра дали от задоволство или заради смразяващия студ в стаята.

— Павел Петрович, очаквах ви — усмихна се абатисата.

— Ще ме наричаш Ваше величество и ще ставаш, когато вляза в стаята ти! — почти изкрещя той. Успокои се бързо, когато абатисата се изправи на крака. Прекоси стаята с бърза крачка, застана пред нея и не опита дори да прикрие омразата си. — Положението ти е доста по-различно от последния път, когато бях в тази стая, какво ще кажеш, мадам Дьо Рок? — предизвика я той.

— Наистина е така — отвърна спокойно абатисата. — Ако не ме лъже паметта, майка ви обясняваше причините, поради които няма да наследите трона й, а ето че събитията поеха в друга посока.

— Нейният трон ли! — изрева Павел и стисна вбесен юмруци. — Тронът е мой. Тя го открадна от мен, когато бях на осем! Тя беше деспот! — продължаваше да крещи той с пламнало от гняв лице. — Знам какви ги крояхте вие двете! Знам какво притежаваш! Настоявам да ми кажеш къде е скрито останалото! — След тези думи бръкна в джоба си и извади Черната царица. Абатисата се отдръпна от страх, ала съумя да се съвземе бързо.

— Това ми принадлежи — заяви спокойно тя и протегна ръка.

— А, не! — извика доволно Павел. — Искам ги всичките, защото знам какво представляват. Всички са мои! До една!

— Страхувам се, че не е вярно — отвърна абатисата, все още протегнала ръка.

— Може би известно време в затвора ще промени мнението ти — отвърна Павел, обърна й гръб и прибра тежката фигура в джоба си.

— Сигурна съм, че не говорите сериозно — обади се абатисата.

— Ще изчакам да мине погребението — изкиска се Павел и спря на прага. — Не ми се иска да пропуснеш представлението. Наредих костите на убития ми баща, Петър Трети, да бъдат ексхумирани от манастира „Александър Невски“ и донесени в Зимния дворец, за да бъдат положени до тялото на жената, поръчала смъртта му. Над ковчезите на родителите ми ще бъде изписано „Разделени приживе, заедно в смъртта“. Ковчезите ще бъдат пренесени по снежните улици от кортеж, съставен от бившите любовници на майка ми. Наредих онези, които убиха баща ми, да носят неговия ковчег!

— Потьомкин е мъртъв — отвърна тихо тя.

— Да, прекалено късно е за умника — изсмя се той. — Неговите кости ще бъдат извадени от мавзолея в Керсон и хвърлени на псетата! — След тези думи Павел отвори вратата и се обърна за последно към абатисата. — А Платон Зубов, последният фаворит на майка ми, ще получи ново имение. Ще го посрещна с шампанско и вечеря, поднесена в златна посуда. За съжаление ще му се радва един-единствен ден!

— Защо не ми прави компания в затвора? — предложи абатисата, нетърпелива да разбере колкото е възможно повече за плановете на лудия.

— Защо ми е да се занимавам с този глупак? Щом се настани, ще издам заповед да се отправи на път. Ще ми достави огромно удоволствие да видя изражението му, когато научи, че само след един ден губи онова, което е изкарал след толкова много години в леглото й!

Щом тежката завеса се спусна зад гърба на Павел, абатисата бързо се приближи към бюрото. Вече знаеше, че Мирей е жива. Пълномощното, което изпрати по Шарлот Корде, бе използвано неведнъж в банката в Лондон. Ако Платон Зубов заминеше в изгнание, той единствен можеше да се свърже с Мирей през банката. Стига Павел да не промени намеренията си. Той може и да притежаваше една фигура от „Шаха Монглан“, но останалите не бяха в него. В нея все още бе платът и знаеше къде е скрита дъската.

Тя започна да пише писмото, като внимателно подбираше думите си, в случай че попадне в неподходящи ръце. Молеше се Мирей да го получи, преди да стане прекалено късно. Когато завърши, го пъхна в роклята си, за да го предаде на Зубов на погребението. След това седна, за да зашие плата към официалната роба на абатиса. Това бе последният й шанс да го скрие, преди Павел да я хвърли в затвора.

 

 

Париж

Декември 1797 година

 

Каретата на Жермен дьо Стал мина покрай великолепните дорийски колони пред входа на хотел „Галифет“ на Рю дьо Бак. Шестте бели коня изчаткаха по чакъла и спряха точно пред входа. Кочияшът се втурна и спусна стъпалата отстрани, за да подаде ръка на раздразнителната си господарка. За една година бе довела Талейран от онова място, където тънеше в забвение, и го бе настанила сред великолепието тук… а каква благодарност получи?

Дворът вече бе пълен с декоративни дървета и храсти в саксии. Куртиад крачеше из снега и се разпореждаше къде в огромния парк да ги поставят. Имаше десетки цъфнали дървета, достатъчно, за да превърнат поляната в пролетна феерия посред зима. Обзет от смущение, прислужникът погледна приближаващата се госпожа Дьо Стал, след това забърза да я посрещне.

— Не се опитвай да ме омилостивиш, Куртиад! — извика Жермен още преди прислужникът да приближи. — Дошла съм, за да извия врата на онази неблагодарна отрепка, господаря ти! — Преди Куртиад да успее да я спре, тя се качи по стълбите и влезе през отворените френски прозорци.

Откри Талейран на горния етаж в кабинета, надвесен над някакви фактури. Той вдигна усмихнат глава, когато тя се втурна в стаята.

— Жермен, какво неочаквано удоволствие! — започна той и се надигна, за да я посрещне.

— Как смееш да организираш соаре за онова корсиканско парвеню, без да ме поканиш? — изкрещя тя. — Да не би вече да си забравил кой те върна от Америка? Кой уреди да свалят обвиненията срещу теб? Кой убеди Бара^[1], че от теб ще излезе по-добър министър на външните работи от Дьолакроа? Такава благодарност ли получавам, задето те оставих да използваш завидното ми влияние? Дали не трябва в бъдеще да си спомня колко бързо французите забравят приятелите си?

— Скъпа ми Жермен — измърка нежно Талейран, докато милваше ръката й. — Господин Дьолакроа сам убеди Бара, че съм по-подходящ за тази служба.

— По-добър за някои други служби! — извика гневно и много възмутено Жермен. — Цял Париж знае, че детето, което носи съпругата му, е твое! Сигурно си ги поканил и двамата — и предшественика ти, и любовницата, която му е сложила рога!

— Поканил съм всичките си любовници — засмя се той. — Включително и теб. След като спомена за слагане на рога, на твое място бих се въздържал да хвърлям камъни в чуждите градини.

— Не съм получила покана — заяви Жермен и се замисли над думите му.

— Не си, разбира се — отвърна той и сияйните му сини очи я погледнаха мило. — Защо да хабя покана за най-добрата си приятелка? Как очакваш да организирам такъв грандиозен прием — за петстотин души — без твоята помощ? Очаквахте да дойдеш преди дни!

В първия момент Жермен се стъписа.

— Подготовката вече е започнала — изтъкна тя.

— Няколко хиляди дървета и храсти — изсумтя Талейран. — Това е нищо в сравнение с нещата, които съм си наумил. — Хвана я под ръка и я поведе покрай френските прозорци, за да посочи към двора.

— Какво ще кажеш за следното — десетки копринени палатки, панделки и знамена в парка и двора? Около тях са застанали мирно войници във френски униформи… — Той я поведе към вратата на кабинета, където мраморната галерия описваше кръг около впечатляващо антре, за да премине в стълби, облицовани в лъскав италиански мрамор. Коленичили работници изпъваха разстлания наситеночервен килим.

— Докато гостите влизат, музикантите ще изпълняват военна музика, като обикалят галерията и слизат, а когато се качват нагоре, ще бъде „Марсилезата“.

— Великолепно! — възкликна Жермен и запляска с ръце. — Цветята трябва да са в червено, бяло и синьо, също като знамената на балюстрадата.

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Талейран и я прегърна. — Какво щях да правя без теб?

* * *

Като специална изненада Талейран бе наредил да се поставят столове около банкетните маси единствено за дамите. Всеки от мъжете гости щеше да остане зад стола на дамата и да й сервира фини хапки от изисканите ястия, които слугите щяха да разнасят на плата. Така на жените щеше да се обръща специално внимание, а мъжете щяха да имат възможността да си поговорят.

Наполеон бе очарован от подредбата на италианския му военен лагер, възстановен специално заради него в двора. По съвет на Талейран бе облечен семпло, без получените отличия, и засега изпъкваше сред високопоставените гости от правителството, пристигнали в натруфени одежди по дизайн на художника Давид.

Самият Давид бе определен да сервира на русокоса хубавица в далечния край на залата, с която Наполеон нямаше търпение да се запознае.

— Срещал ли съм я преди? — попита той шепнешком Талейран, усмихна се и погледна дългите редици маси.

— Може би — отвърна хладно Талейран. — Беше в Лондон по време на Терора. Завърнала се е наскоро. Казва се Катрин Гранд.

Когато гостите приключиха с вечерята и се пръснаха из множеството бални зали и музикални стаи, Талейран доведе прелестната дама. Мадам дьо Стал вече бе обсебила генерала и го засипваше с въпроси.

— Кажете ми, генерал Бонапарт — настояваше тя, — какви са жените, на които се възхищавате?

— На онези, които износват много деца — заяви той. Забеляза, че Катрин Гранд приближава под ръка с Талейран, и се усмихна.

— И къде се криехте досега, красавице? — попита той, след като ги запознаха. — Приличате на французойка, а носите английско име. Да не би да сте англичанка?

— Je suis d’Inde — отвърна Катрин Гранд с омайна усмивка. Жермен ахна, а Наполеон погледна Талейран с извити вежди. Думите й носеха двойно значение, защото по тона й човек би решил, че се опитва да каже: „Аз съм наистина твърде глупава.“

— Мадам Гранд съвсем не е толкова глупава, колкото се опитва да ни внуши — обади се сухо Талейран и погледна Жермен. — Смея да твърдя, че тя е една от най-умните жени в Европа.

— Красивата жена невинаги е умна — съгласи се Наполеон, — ала умната е винаги красива.

— Поставяте ме в неловко положение пред Мадам дьо Стал — намеси се Катрин Гранд. — Всички знаят, че е най-изключителната жена в Европа. Тя дори е написала книга!

— Тя пише книги — потвърди Наполеон и пое ръката на Катрин, — а за вас ще се пишат книги!

Давид се присъедини към групата им и поздрави топло всички. Застана до мадам Гранд.

— Да, приликата е поразителна, нали? — обърна се към него Талейран, сякаш прочел мислите на художника. — Затова те настаних до госпожа Гранд по време на вечерята. Кажи ми, какво стана с картината със сабинянките? Много ми се иска да я купя, заради едно време, ако изобщо си я довършил.

— Довърших я по живите модели — засмя се нервно Давид.

— Беше изложена в академията скоро след това. Нали след падането на Робеспиер ме затвориха месеци наред.

— И аз бях в затвор в Марсилия — засмя се Наполеон. — И то по същата причина. Братът на Робеспиер, Агустин, ми беше голям поддръжник… Кажете ми, за каква картина говорите? Ако мадам Гранд е позирала, много бих искал да я видя.

— Не е тя — отвърна с разтреперан глас Давид. — Беше момиче, с което много си приличат. Моя повереница… Загина по време на Терора. Бяха две…

— Валентин и Мирей — прекъсна го Мадам дьо Стал. — Прелестни момичета… Какво стана с другата, с червенокосата?

— Доколкото знам, и тя е мъртва — отвърна Талейран. — Поне така твърди мадам Гранд. Били сте близки приятелки, нали така, скъпа моя?

Катрин Гранд бе пребледняла, ала съумя да се усмихне мило, докато се опитваше да се овладее. Давид я погледна остро и се канеше да каже нещо, ала Наполеон го прекъсна:

— Мирей ли? Тя ли е червенокосата?

— Точно така — потвърди Талейран. — И двете са били монахини в „Монглан“.

— „Монглан“! — промълви Наполеон и впи поглед в Талейран. След това се обърна към Давид. — И са били ваши повереници, така ли?

— Докато не загинаха — повтори Талейран. Наблюдаваше особено внимателно мадам Гранд, а тя сякаш се свиваше все повече. Отново се обърна към Давид. — Май нещо те притеснява. — След тези думи стисна ръката на художника.

— И мен ме притеснява нещо — заговори Наполеон, подбирайки внимателно думите си. — Господа, предлагам да заведем дамите в балната зала и да се оттеглим за кратко в кабинета. Иска ми се да стигна до дъното на тази история.

— Защо, генерал Бонапарт? — попита Талейран. — Да не би да знаете нещо за двете жени, за които говорим?

— Да, знам. Поне за едната — отвърна убедено той. — Ако тя е жената, а аз съм сигурен, че е тя, прекара бременността си в дома ми в Корсика.

* * *

— Жива е… И има дете — изрече Талейран, след като изслуша разказите на Наполеон и Давид. Моето дете, помисли си той и закрачи из кабинета, докато другите двама пиеха мадейра, отпуснали се пред запалената камина в меките кресла, тапицирани в златна дамаска. — Къде може да е сега? Била е в Корсика и Магреб — след това се е върнала във Франция и е извършила престъплението, за което ми разказа. — Той погледна Давид, който седеше разтреперан след чутото и онова, което се осмеляваше да разкаже за пръв път. — Сега вече Робеспиер е мъртъв. Никой във Франция не знае за това, освен теб — каза той на Давид. — Къде може да е? Защо не се връща?

— Може би трябва да разговаряте с майка ми — предложи Наполеон. — Както ви казах, тя познаваше абатисата, сложила началото на цялата игра. Струва ми се, че името й е мадам Дьо Рок.

— Но тя… тя е в Русия! — отвърна Талейран и рязко се обърна към гостите си, когато разбра какво означава това. — Екатерина Велика почина миналата зима — преди почти цяла година! Какво ли е станало с абатисата, след като Павел се възкачи на престола?

— Ами фигурите? Сигурно само тя знае къде са — добави Наполеон.

— Знам къде са някои от тях — обади се Давид. Заговори за пръв път, откакто завърши ужасния си разказ. Погледна Талейран в очите и Шарл-Морис бе обзет от неудобство. Дали Давид, подозираше къде е прекарала Мирей последната си нощ в Париж? Дали Наполеон не се бе сетил чий великолепен кон е яздела, когато двамата с Елиза са се запознали с нея зад барикадите? Ако бе така, значи знаеха какво е направила със златните и сребърните фигури, преди да замине от Франция.

Той погледна внимателно Давид, лицето му беше напълно безизразно, когато художникът продължи:

— Преди да умре, Робеспиер ми разказа за играта, чиято цел била да се съберат фигурите. Зад цялата работа стояла жена — Бялата царица, която ръководела и неговите действия, и действията на Марат. Тя убила монахините, които идвали да търсят Мирей — тя е взела фигурите, които са носели. Един господ знае колко е събрала и дали Мирей е разбрала за тази опасност. Вие, господа, би трябвало да знаете. Въпреки че е живяла в Лондон по време на Терора, той я наричаше Жената от Индия.