Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Рултабий (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le mystère de la chambre jaune, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ася Къдрева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гастон Льору. Тайната на Жълтата стая
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив
Редактор: Златка Тименова
Контр. редактор: Екатерина Делева
Художник: Ангел Домусчиев
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанета Желязкова
Под общата редакция на Богомил Райнов
Художествено оформление: Веселин Павлов
История
- — Добавяне
VII Глава
В която Рултабий решава да търси под леглото
Рултабий блъсна вратата на Жълтата стая, спря се на прага и с вълнение, което едва по-късно разбрах, възкликна: „О! Парфюмът на дамата в черно!“ Стаята беше тъмна; дядо Жак поиска да отвори капаците, но Рултабий го спря:
— На тъмно ли се разигра тази трагедия?
— Не, млади човече, мисля, че не. Госпожицата държеше много да има нощна лампа на масата си и лично аз й я запалвах всяка вечер, преди да иде да си легне… Ами к’во, бях нещо като нейна камериерка! Кат’ се свечереше! Истинската камериерка идваше само заран. Госпожицата работи толкоз до късно през нощта!…
— Къде е тази маса с лампата? Далеч ли от леглото?
— Далеч.
— Можете ли сега да запалите лампата?
— Лампата е счупена и маслото се е разляло, кат’ е паднала масата. Инак сичко си е тъй, както си беше. Ако искате да отворя капаците, да видите…
— Почакайте!
Рултабий се върна в лабораторията и отиде да затвори капаците на двата прозореца и вратата на вестибюла. Когато потънахме в непрогледна тъмнина, той запали клечка восъчен кибрит, подаде я на дядо Жак и му каза да тръгне към средата на Жълтата стая, там, където е светела лампата в онази нощ.
Дядо Жак, по чорапи — обикновено оставяше сабото си във вестибюла — влезе в Жълтата стая и под мъждукащата светлина на догарящия пламък ние смътно различихме съборени на пода предмети, едно легло в ъгъла, а пред нас вляво — отражението на закачено до леглото огледало. Не се бавихме. Рултабий каза:
— Достатъчно! Можете да отворите капаците.
— Само не влизайте — помоли дядо Жак, — ще оставите стъпки… нищо не трябва да се бута… Така иска следователят, така иска, макар да си е свършил вече работата…
И той бутна капаците. Бледата светлина отвън освети един зловещ безпорядък между шафранени стени. Подът във вестибюла и в лабораторията беше с плочки, а в Жълтата стая — с дъски, застлани с жълта рогозка, която покриваше почти цялата стая, стигаше до под леглото и под тоалетната масичка — единствените мебели, които стояха още на краката си. Кръглата маса в средата, нощното шкафче и двата стола бяха катурнати, ала не пречеха да се види върху рогозката едно голямо петно кръв от раната на госпожица Станжерсон, както ни обясни дядо Жак. Освен това навсякъде имаше капчици кръв, които следваха съвсем ясната следа от стъпките, големите черни стъпки на убиеца. Всичко навеждаше на мисълта, че капките кръв идваха от раната на мъжа, който се бе опрял с червената си ръка на стената. Там имаше и други следи от тази ръка, но много по-неясни. Следи от яка окървавена мъжка длан…
Не можах да се сдържа да не извикам:
— Вижте… Вижте тази кръв по стената… Човекът, който е опрял така силно ръката си, е бил на тъмно, мислил е, че е стигнал до вратата. Мислил е, че натиска нея! Затова се е опрял така силно и е оставил върху жълтите тапети тази изобличителна рисунка, защото не ми е известно да има много такива ръце на света. Голяма е и силна, а пръстите са почти еднакво дълги! Палецът пък липсва! Само дланта се е отбелязала. И ако проследим следата на тази ръка — продължих аз, — ще видим, че след като се е опряла на стената, ръката я опипва, търси вратата, намира я, търси бравата…
— Естествено — прекъсна ме със смях Рултабий, — но нито по бравата, нито по резето има кръв!…
— И какво от това? — възразих трезво аз, та чак се възгордях от собствената си находчивост. — Той трябва да се е справил с бравата и резето с лявата си ръка, което е напълно естествено, защото дясната му е ранена…
— Нищо не е отварял той! — възмути се пак дядо Жак. — Да не сме луди! И после, ний бяхме четирима, като избихме вратата!
Аз пак подхванах:
— Странна ръка! Вижте, моля ви се, що за ръка!
— Много си е естествена ръката — възрази Рултабий, — отпечатъкът й е деформиран, като се е плъзнала по стената. Убиецът е избърсал ранената си ръка в стената! Трябва да е висок метър и осемдесет.
— Откъде разбрахте?
— От мястото на отпечатъка…
След туй моят приятел се зае със следата от куршума в стената. Тази следа представляваше една кръгла дупка.
— Куршумът — обясни Рултабий — е дошъл насрещно: не отгоре и не отдолу.
И той ни накара да обърнем внимание на това, че тя е с няколко сантиметра под петното, което бе оставила ръката.
Рултабий се върна към вратата и сега изучаваше бравата и резето. Установи, че вратата е избита отвън, заедно с бравата и резето: бравата — заключена, резето — спуснато, а на стената двете метални пластини — почти изтръгнати, увиснали на един винт само.
Младият редактор от „Епок“ ги прегледа внимателно, върна се към вратата, огледа я от двете страни, увери се, че не е имало никаква възможност бравата да се отвори или затвори отвън и се убеди, че ключът е бил намерен на бравата отвътре. Той още веднъж се увери, че щом ключът на бравата е отвътре, тази брава не може да се отключи отвън. Най-накрая, като констатира, че на тази врата няма друга автоматична ключалка, сиреч, че това е една най-обикновена врата със солидна брава и резе, които са били затворени, той отсече: „Още по-добре!“ После седна на пода и бързо се събу.
И така по чорапи, той влезе в стаята. Първата му работа бе да се надвеси над обърнатите мебели и да ги изследва с върховно внимание. Ние го гледахме мълчаливо. Все по-ироничен, дядо Жак му рече:
— О, малкият! О! Малкият ми! Много труд си правите!…
Но Рултабий вдигна глава:
— Казахте самата истина, дядо Жак, вашата господарка не е била с пуснати коси в онази вечер, какъв глупак съм бил!
И като змия се шмугна под леглото. Дядо Жак продължи:
— Само като си помисля, господине, само като си помисля, че убиецът е бил скрит там отдолу! Той е бил там, когато съм влязъл в десет часа да затворя капаците и да запаля нощната лампа, защото нито господин Станжерсон, нито госпожица Матилд, нито аз бяхме напуснали лабораторията до момента на престъплението.
Изпод леглото се чу гласът на Рултабий:
— Господин Жак, в колко часа господин и госпожица Станжерсон дойдоха в лабораторията, без повече да излизат?
— В шест!
Гласът на Рултабий продължаваше:
— Да, тук е бил, отдолу… сигурно е… Впрочем само тук е могъл да се скрие… Когато вие четиримата влязохте, погледнахте ли под леглото?
— Веднага… Даже преместихме леглото.
— А между дюшеците?
— На това легло имаше само един дюшек, там сложиха госпожица Матилд. И портиерът и господин Станжерсон веднага пренесоха този дюшек в лабораторията. Остана само пружината, през която всичко се вижда. И после, господине, не забравяйте, че бяхме четирима и че нищо не можеше да ни убегне — стаята е толкова малка, няма много мебели, а и всичко беше заключено след нас в павилиона.
Осмелих се да изложа една своя хипотеза:
— Може да е излязъл с дюшека заедно! В самия дюшек, може би… Всичко е възможно при такава мистерия! В объркването си господин Станжерсон и портиерът биха могли да не усетят двойния товар… И после, ако предположим, че портиерът е съучастник… Знам, че тази хипотеза не струва кой знае колко, но ето че би обяснила доста неща… и особено факта, че в лабораторията и във вестибюла ги няма следите от стаята. Когато са пренасяли госпожицата от лабораторията в замъка, може да са спрели за момент до прозореца и тогава убиецът да е избягал…
— А нещо друго да измислиш? Нещо друго? — разсмя се от сърце Рултабий под леглото.
Бях малко засегнат:
— Наистина човек се обърква… Всичко изглежда възможно…
Дядо Жак рече:
— За това помисли и съдия-следователят, господине, и той много внимателно прегледа дюшека. Ама и той беше принуден да се смее на това си хрумване, господине, както вашият приятел се смее сега, защото естествено това не беше дюшек с двойно дъно!… Пък и нали… Ако имаше човек в дюшека, щяхме да го видим!
Наложи се и аз да се смея и имаше за какво, защото малко след това се убедих, че бях казал нещо абсурдно. Но кой може да определи къде започва и къде свършва абсурдът в една такава афера!
Единствено моят приятел, и то как!
— Я вижте, някой е вдигнал рогозката — викна репортерът, все още под леглото.
— Ние, господине — обясни дядо Жак. — Като не намерихме убиеца, попитахме се дали няма някоя дупка в пода…
— Няма — отвърна Рултабий. — Имате ли мазе?
— Не, няма мазе… Но това не ни спря, не попречи и на господин съдия-следователя и най-вече на секретаря му да огледат пода дъска по дъска, сякаш че има мазе отдолу…
Тогава репортерът отново се появи. Очите му блестяха, ноздрите му трептяха като на младо животно, завърнало се току-що от успешен лов… Той остана така на четири крака. Действително с нищо друго не можех да го сравня в този момент, освен с прекрасно ловно животно, открило следите на някакъв необикновен дивеч… И той подуши стъпките на убиеца, убиеца, когото бе обещал на своя шеф, господин директора на „Епок“, защото не бива да забравяме, че нашият Жозеф Рултабий е журналист все пак!
Така, на четири крака, той обходи четирите ъгъла на стаята, душейки всичко, без да пренебрегва и най-малката дреболия — всичко, каквото ние виждахме, а то не бе много, и всичко, което бе невидимо за нас, а то, много естествено, край нямаше…
Тоалетната масичка беше най-обикновена, на четири крачета; абсурд да послужи за временно скривалище… Нито един шкаф… Дрехите на госпожица Станжерсон бяха в замъка.
Рултабий душеше и опипваше стените, градени с дебели тухли. Когато приключи с тях, прекара ловките си пръсти по жълтите тапети чак до тавана, който можа да стигне със стол, поставен върху тоалетката; плъзгайки покрай стените това гениално приспособление, приключи с тавана и след като грижливо изучи следата от другия куршум, се приближи до прозореца; дойде редът на решетките и капаците, всички здрави и непобутнати. Накрая той изпухтя доволно и заяви, че сега вече е спокоен!
— Е, какво? Сега вярвате ли, че е била затворена като в тъмница, като са я убивали наш’та госпожица! Като ни викаше на помощ!… — завайка се пак дядо Жак.
— Да — рече репортерът и избърса челото си. — Жълтата стая, дявол да го вземе, е била затворена като желязна каса…
— Фактически — намесих се аз — ето защо за мен това е най-странната загадка, която човек дори не може да си представи. Дори в „Двойното убийство на улица «Морг»“ Едгар По не е измислил нещо подобно. Помещението там беше достатъчно затворено, за да не може да се измъкне човек, но все пак имаше един прозорец, през който можеше да се измъкне убиецът… — една маймуна[1]! Но тук, тук не става и дума за каквато и да е пролука. С тази заключена врата, затворени капаци и затворен прозорец и буболечка не би могла да пролази!
— Да, наистина! Да, наистина! — съгласи се Рултабий, който още си бършеше челото, и сякаш се потеше не толкова от скорошното физическо усилие, колкото от трескаво работещия си ум. — Наистина! Това е една много голяма, много хубава и много интересна загадка!…
— Даже Божията животинка — измърмори дядо Жак, — даже самата Божия животинка да беше извършила престъплението, и тя не би могла да се измъкне… Чуйте!… Чувате ли я?… Тихо!…
Дядо Жак ни правеше знак да мълчим и с ръка, протегната към стената, към близката гора, слушаше нещо, което ние не чувахме.
— Махна се — каза той. — Трябва да я убия… Много е зловеща тази животинка… Нали е Божия животинка; всяка вечер ходи да се моли на гроба на света Геновева и никой не смее да я пипне от страх майка Ажну да не му направи магия…
— Колко е голяма тази Божия животинка?
— Цяло куче — истинско чудовище, казвам ви. Ох, колко пъти съм се питал дали тя не е издрала с нокти врата на бедната ни госпожица… Но Божията животинка не носи калеври, не стреля с револвер, няма такива ръчища… — нареждаше дядо Жак, сочейки отново към червената ръка на стената. — И после, нали щяхме да я забележим, както ако беше човек…
— Естествено — рекох аз. — Преди да видя Жълтата стая, и аз се питах дали котката на майка Ажну не е.
— И вие! — викна Рултабий.
— А вие? — попитах аз.
— Аз не, нито за момент… Откакто четох статията в „Матен“, аз зная, че не става дума за животно! А сега се заклевам, че оттатък се е разиграла страшна трагедия… Но нищо не казвате нито за баретата, нито за кърпата, дядо Жак.
— Съдия-следователят ги взе, разбира се — рече той доста колебливо.
Репортерът му каза много сериозно:
— Аз не съм виждал нито кърпата, нито баретата и пак мога да ви кажа как изглеждат.
— О! Много сте хитър вие… — закашля се изкуствено дядо Жак.
— Кърпата е голяма, синя на червени райета, а баретата представлява стара баска, като тази — добави Рултабий и посочи към шапката на горкия човек.
— Вярно е… Вие сте магьосник…
И дядо Жак се опита да се засмее, ала не му се удаде.
— Отде знаете, че кърпата е на червени райета?
— Защото ако не беше синя на червени райета, изобщо нямаше да се намери кърпа!
Без повече да се занимава с дядо Жак, моят приятел извади от джоба си един бял лист, намери някаква ножица, наведе се над следите, наложи листа върху една от тях и започна да изрязва. Така той получи една хартиена подметка с много ясен контур. Подаде ми я и помоли да я пазя добре.
После се обърна към прозореца и като показа на дядо Жак Фредерик Ларсан, който още стоеше на брега на езерото, той се обезпокои дали и полицаят, от своя страна, не бе идвал да поработи в Жълтата стая.
— Не! — отвърна господин Робер Дарзак, който откак Рултабий му бе подал обгореното парче хартия, дума не бе продумал. — Той твърди, че не му трябва да оглежда Жълтата стая, че убиецът си е излязъл оттам по най-естествен начин, който той ще ни обясни още тази вечер!
Като чу какво говори господин Робер Дарзак — странно нещо, — Рултабий побледня!
— Възможно ли е Фредерик Ларсан да знае истината, за която аз само се догаждам — промърмори той. — Страшен е Фредерик Ларсан… страшен… и аз му се възхищавам, разбира се… Но днес става дума за нещо по-различно от едно полицейско разследване… нещо повече от това, което опитът ни дава… Трябва да бъдеш логичен, но логичен, чуйте ме добре, както е бил дядо господ, като е рекъл: 2+2=4!… ЧОВЕК ТРЯБВА ДА СИ СЛУЖИ С ОСТРИЕТО НА УМА СИ!
И репортерът се втурна навън, влуден от мисълта, че големият, прочутият Фред може да съобщи преди него разгадката на Жълтата стая! Успях да го настигна на прага на павилиона.
— Е, хайде! Успокойте се!… Нима не сте доволен?
— Доволен съм — призна ми той с дълбока въздишка. — Много съм доволен. Открих сума неща…
— Веществени или не?
— Всякакви се намират… Вижте това например!
И той бързо извади прегънат лист хартия, който бе пъхнал в джоба на жилетката си явно докато се е ровил под леглото — там бе поставил един рус косъм.