Гастон Льору
Тайната на жълтата стая (28)

XXVIII Глава
В която се доказва, че човек не може да мисли винаги за всичко

Голямо вълнение, възбуден шепот, викове „Браво“! Метр Анри-Робер изложи своите заключения, като се стремеше да отсрочи делото, за да се проведе допълнително следствие; и прокурорският надзор се присъедини към него. Делото се отложи. На другия ден господин Робер Дарзак беше пуснат временно на свобода, а дядо Матийо бе освободен по липса на доказателства за престъпление. Напразно търсиха Фредерик Ларсан. Чудесно доказателство! Господин Дарзак се измъкна най-накрая от ужасната беда, която известно време го заплашваше, и след едно посещение у госпожица Станжерсон той доби надежда, че един ден, след упорити грижи, разбира се, тя ще си възвърне разсъдъка.

Колкото до този хлапак Рултабий, той естествено бе героят на деня! На излизане от палатата във Версай тълпата го понесе триумфално. Вестниците в цял свят публикуваха неговите подвизи и фотографията му; и той, който толкова пъти бе интервюирал известни личности, сега сам бе станал известен и сам даваше интервюта. Трябва да кажа, че не се възгордя!

Върнахме се заедно от Версай, след като бяхме вечеряли много весело в „Куче-тютюнджия“. Във влака аз започнах да му задавам един куп въпроси, които по време на вечерята напираха в устата ми, но ги премълчавах все пак, защото знаех, че Рултабий не обича да работи, когато се храни.

— Приятелю — рекох му, — тази афера с Ларсан е от висока класа и поради това е достойна за вашия героичен ум.

Тук той ме спря, като ми предложи да говорим по-просто. Твърдеше, че не може да гледа спокойно как такъв учен човек като мен е готов да пропадне в омразната пропаст на глупостта… и това, разбира се, защото му се бях възхитил.

— Добре, да си дойдем на думата — засегнах се леко аз. — От всичко, което се случи току-що, не ми става ясно защо ходихте в Америка. Ако съм ви разбрал добре, когато последния път си тръгнахте от Гландие, вече всичко бяхте отгатнали за Фредерик Ларсан?… Вие знаехте, че Ларсан е убиецът и ви беше известен начинът, по който се бе опитал да убие.

— Напълно. А вие — извъртя той, — вие за нищо ли не се досещахте?

— За нищо!

— Това е невероятно!

— Но, приятелю, вие много старателно скривахте от мен мисълта си и не знам как бих могъл да проникна в нея… Когато пристигнах в Гландие с револверите, в онзи момент вие подозирахте ли вече Ларсан?

— Да! Току-що бях си направил изводите за „тайнствената галерия“, но още не си бях обяснил връщането на Ларсан в стаята на госпожица Станжерсон, с пенснето за далекогледство… И после, подозрението ми беше чисто теоретическо и мисълта, че Ларсан е убиецът, ми се с струваше тъй невероятна, че реших да чакам веществени следи, преди да мога да се заема по-сериозно с нея. Тази мисъл ме тормозеше все пак и понякога ви говорех за полицая по начин, който би трябвало да ви постави нащрек. Първо, вече не изтъквах неговата добросъвестност и не ви казах, че той се лъже. Говорех ви за неговата жалка система, а презрението, което показвах към нея (а вие го отнасяхте към полицая), отправях в същност не толкова към полицая, колкото към престъпника, защото вече подозирах, че е престъпник!… Спомнете си… като ви изброявах всичките улики, които се трупаха една след друга срещу господин Дарзак, аз ви казвах: „Всичко това сякаш потвърждава хипотезата на Големия Фред. Впрочем точно тази хипотеза, която аз смятам за погрешна, ще го заблуди…“ и с тон, който трябваше да ви смае, добавях: „Обаче друг е въпросът дали тази хипотеза наистина заблуждава Фредерик Ларсан! Да, да!… Друг…“

Тези думи би трябвало да ви накарат да се замислите, всичките ми съмнения бяха в тях! И какво можеше да означава „дали наистина?…“ ако не, че за него самия не бе така, но тя е предназначена да заблуди нас! Гледах ви в този момент и вие не трепнахте, не разбрахте… Бях много доволен, защото докато не откриех пенснето, престъплението на Ларсан можеше да бъде за мен само абсурдна хипотеза… Но след като го открих и то ми обясняваше защо Ларсан се е върнал в стаята на госпожица Станжерсон — що радост… що възторзи… О! Спомням си много добре! Тичах като луд към моята стая и крещях към вас: „Ще изпързалям Големия Фред! Ще го изпързалям с гръм и трясък!“ Тези думи тогава се отнасяха към престъпника. И още вечерта, когато, натоварен от господин Дарзак да следя стаята на госпожица Станжерсон, аз се задоволих само да вечерям с Ларсан до десет часа, без да вземам някакви други мерки, бях спокоен, защото той беше пред очите ми! Още в този момент, драги приятелю, вие можехте да си направите заключението, че аз се страхувах само от този човек… А като говорехме за предстоящата визита на убиеца: „О! Аз съм сигурен, че Фредерик Ларсан ще бъде тук тази нощ!…“

Но има нещо много важно, което би могло, би трябвало веднага да хвърли обилна светлина върху престъпника, нещо, което издаваше Фредерик Ларсан и което ние оставихме да ни се изплъзне, вие и аз!…

Забравихте ли историята с бастуна?

Да, освен направените разсъждения, които разобличаваха Ларсан пред всеки логичен ум, съществуваше и историята с бастуна, която го разобличаваше пред всеки наблюдателен ум.

Знаете, че бях много учуден, когато пред следствието Ларсан не си послужи с бастуна срещу господин Дарзак. Не беше ли купен този бастун вечерта, в деня на престъплението, от някакъв мъж, чието описание отговаряше на господин Дарзак? Е, добре, питах самия Ларсан, преди да се качи на влака, за да изчезне завинаги, попитах го защо не си бе послужил с бастуна. Отговори ми, че никога не е имал такова намерение, че не е и помислял да предприема нещо с този бастун срещу господин Дарзак и че много сме го затруднили вечерта в барчето на Епине, като му доказахме, че лъже! Добре знаете, че той твърдеше, че се е сдобил с този бастун в Лондон, но марката показваше, че е от Париж! Защо в този момент не помислихме: „Фред лъже, той не е бил в Лондон, защото е купил този бастун от Париж.“ Фред — лъжец, Фред — в Париж, в момента на престъплението! Чудесна отправна точка за подозрение! И когато е бил купен от някакъв човек, облечен като господин Дарзак; след като ние сме сигурни от думите на самия господин Дарзак, че той не е купувал този бастун, след като ние сме сигурни, благодарение на историята с пощенския клон номер 40, че в Париж има някакъв мъж, който се старае да изглежда като Дарзак, и след като се питаме кой е този човек, дето, дегизиран като Дарзак, се явява вечерта в магазина на Касет, за да купи бастуна, който ние откриваме в ръцете на Фред, как! Как? Как не сме си казали в един момент: „Ами ако, ако този непознат мъж, дегизиран като Дарзак, който купува бастуна, който Фред държи в ръцете си… ако това е… ако това е самият Фред…“ Естествено длъжността му на агент от Обществената безопасност изключваше подобна хипотеза; но когато видяхме с какво настървение Фред трупаше улики срещу Дарзак, с какво ожесточение преследваше този нещастен човек… би трябвало да ни направи впечатление една лъжа на Фред, не по-малко важна от другата, според която в Париж той се сдобива с бастун, който няма как да е получил в Лондон. Дори и да го бе взел от Париж, лъжата за Лондон си оставаше. Всички мислеха, че е в Лондон, дори шефовете му, а той си купуваше бастун от Париж! Сега обаче как така той нито за миг не го използува срещу господин Дарзак! Много просто! Толкова е просто, че не се сетихме… Ларсан го е купил, след като дланта му е била одраскана от куршума на госпожица Станжерсон, само за да има на какво да се подпира… за да е винаги свита ръката му, за да не я разтвори неволно някой път и да се види раната! Разбирате ли?… Ето какво ми каза Ларсан и си спомням, че няколко пъти ви казвах колко странно ми се струва това, дето ръката му не се отделя от този бастун. На масата, когато вечерях с него, оставеше ли бастуна, веднага хващаше нож и не го изпускаше вече от дясната си ръка. Спомних си всички тези подробности, когато мисълта ми се спря на Ларсан, тоест прекалено късно, за да ми бъдат полезни с каквото и да е. Така вечерта, когато Ларсан се престори пред нас на заспал, аз се наведох над него и много ловко успях да видя дланта му, без той да усети. Там имаше вече само тънка лепенка, която скриваше одрасканото. Отбелязах, че в този момент той би могъл да твърди, че раната е от всичко друго, но не и от куршум. Все пак за мен в онзи час това беше още един външен признак, който влизаше в кръга на моя разум. Куршумът, каза ми преди малко Ларсан, само одраскал дланта му и предизвикал обилен кръвоизлив.

Ако бяхме по-проницателни в момента, когато Ларсан лъжеше, и по-опасни… сигурно е, че за да отклони от себе си подозренията, той би извадил на бял свят версията, която ние съчинихме вместо него, версията, че бастунът е свързан с Дарзак, но събитията така светкавично се завъртяха, че ние не се сетихме повече за бастуна! Все пак, без да искаме, доста сме затруднили Ларсан — Балмейе.

— Но — прекъснах го аз — щом не е възнамерявал нищо лошо срещу Дарзак, като е купувал бастуна, тогава защо се е старал да изглежда като него? Бежовото пардесю? Бомбето! И т.н.

— Защото той е идвал от престъплението и веднага се е преоблякъл като Дарзак; тази маскировка е трябвало неизменно да го придружава в престъпното му дело, а целта ви е известна!

Но недейте да забравяте, раната го е притеснявала и като е минавал по авеню „Опера“, той е решил да купи един бастун, решение, което тутакси е изпълнил!… Било е осем часът! Един мъж с фигурата на Дарзак купува бастун, който аз виждам в ръцете на Ларсан… А аз, аз, който бях отгатнал, че трагедията вече се е разиграла в този час, че тя току-що се е била разиграла, аз, който бях почти убеден в невинността на Дарзак, да не се усъмня в Ларсан!… Понякога наистина…

— Понякога наистина — казах аз — и най-големите умове…

Рултабий ми затвори устата… Тъй като аз продължавах да го разпитвам, забелязах, че вече не ме слуша… Рултабий спеше. С голяма мъка го събудих, когато пристигнахме в Париж.