Гастон Льору
Тайната на жълтата стая (15)

XV Глава
Капан

ИЗВАДКИ ОТ БЕЛЕЖНИКА НА ЖОЗЕФ РУЛТАБИЙ

Миналата нощ, нощта на 29 срещу 30 октомври — пише Рултабий, — се събуждам към един часа сутринта. Безсъние или някакъв шум отвън? Викът на Божията животинка прокънтява зловещо в дъното на парка. Ставам, отварям прозореца си. Студен вятър и дъжд, непрогледна тъмнина, тишина. Затварям прозореца. Нощта още е сцепена от странния вик. Нахлузвам бързо един панталон, сако. В такова време куче не можеш върза навън. За котки пък — да не говорим. Тогава кой имитира тъй близо до замъка котката на майка Ажну? Вземам една голяма сопа, единственото оръжие, с което разполагам, и без да шумя, отварям вратата на моята стая.

Ето ме в галерията; една лампа с рефлектор я осветява чудесно; пламъкът на тази лампа се люшка като от течение. Усещам течението. Обръщам се. Зад мен е отворен прозорец — онзи в дъното на тази част от галерията, към която се отварят стаите ни — на Фредерик и моята, галерия, която ще нарека извитата, за да я разгранича от дясната, която води към апартамента на госпожица Станжерсон. Тези две галерии се пресичат под прав ъгъл. Тогава кой е оставил отворен прозореца или кой го е отворил току-що? Отивам до прозореца, навеждам се навън. Само на метър под този прозорец има тераса, която служи за покрив на малка еркерна стая в приземния етаж. При нужда човек би могъл да скочи на терасата и оттам да се спусне към парадния двор на замъка. Не вярвам онзи, който е вървял по този път, да е носил в себе си ключа от вратата на вестибюла. Но защо да си измислям подобна нощна гимнастика? Заради един отворен прозорец? Може би е небрежност на прислугата? Затварям прозореца и се усмихвам на леснината, с която съм готов да скроя цяла драма от един отворен прозорец. Нов крясък на Божията животинка в нощта. След туй — тишина; дъждът престава да удря по стъклата. В замъка всичко спи. Стъпвам с безкрайна предпазливост по килима на галерията. Пристигам в ъгъла на дясната галерия. Подавам си главата и хвърлям един предпазлив поглед. В тази галерия една друга лампа с рефлектор излъчва светлина и прекрасно осветява малкото предмети тук — три фотьойла и няколко картини по стените. Какво търся аз тук? Никога замъкът не е бил тъй спокоен. Всички си почиват. Какъв е този инстинкт, който ме тласка към стаята на госпожица Станжерсон? Какво ме води към стаята на госпожица Станжерсон? Какъв е този глас, който крещи в цялото ми същество: „Върви до стаята на госпожица Станжерсон!“ Навеждам очи към килима и виждам, че преди мен друг някой е вървял към стаята на госпожица Станжерсон, друг някой, който вече е бил там. Да, върху този килим нечии стъпки са донесли кал отвън, аз ги следвам и те ме водят към стаята на госпожица Станжерсон. Ужас! Ужас! Познавам в тях елегантните стъпки, елегантните стъпки на убиеца! Дошъл е отвън в тази отвратителна нощ. Щом благодарение на терасата е възможно да излезе от галерията през прозореца, тогава човек може и да влезе в нея.

Убиецът е тук, в замъка, защото елегантните стъпки не са се върнали. Той е влязъл в замъка през този отворен прозорец в дъното на извитата галерия, минал е край стаята на Фредерик Ларсан, край моята, свил е по дясната галерия и е влязъл в стаята на госпожица Станжерсон. Стоя пред вратата на госпожица Станжерсон, пред вратата на преддверието: тя е открехната, бутвам я без ни най-малък шум. В преддверието съм и под вратата на самата стая вече виждам ивица светлина. Ослушвам се. Нищо! Никакъв шум — сякаш там не дишаха. О! Ако знаех какво става в тишината зад тази врата! Поглеждам бравата и разбирам, че е заключена и ключът е отвътре. И само като си помисля, че убиецът е може би там! О, сигурно е вътре! И този път ли ще избяга? Всичко зависи от мен! Хладнокръвие и най-вече безпогрешни действия! Трябва да погледна в тази стая. Да вляза през салона на госпожица Станжерсон! Да прекося будоара! Но тогава убиецът ще изчезне през вратата на галерията, вратата, пред която стоя в този момент.

За мен тази вечер престъпление още нямаше, защото нищо не би могло да обясни тишината в будоара! А там спят две болногледачки.

Щом почти съм сигурен, че убиецът е вътре, защо да не ги събудя веднага? Убиецът ще избяга може би, но поне ще съм спасил госпожица Станжерсон? Ами ако случайно убиецът тази вечер не е убиец? Вратата е била отворена, за да влезе, но от кого? И пак затворена, от кого? Той е влязъл тази нощ в тази стая, чиято врата бе със сигурност заключена отвътре, защото госпожица Станжерсон всяка вечер се заключва в апартамента със своите пазачки. Кой е отключил стаята, за да пусне убиеца? Пазачките? Две предани прислужнички — старата камериерка и дъщеря й Силви? Малко е вероятно! Впрочем те спят в будоара и госпожица Станжерсон, много неспокойна, много предпазлива, както ми каза господин Робер Дарзак, сама се грижи за безопасността си; откакто се чувствува достатъчно добре, за да се поразходи из апартамента си, от който още не съм я виждал да излиза. Това внезапно безпокойство и тази предпазливост, необичайни за госпожица Станжерсон, които бяха поразили господин Дарзак, бяха накарали и мен да поразмисля.

При покушението в Жълтата стая няма съмнение, че клетата жена е очаквала убиеца. И тази вечер ли го чака? Но кой в края на краищата е отключил на убиеца? Ами ако беше самата госпожица Станжерсон? Защото в края на краищата тя може да се страхува от убиеца и в същото време да има причини да му отвори, да бъде принудена да му отвори! Що за ужасна среща!…

Престъпна среща? Във всеки случай не е любовна, защото госпожица Станжерсон обожава господин Дарзак, сигурен съм. Всички тия размишления проблясват в ума ми като светкавица, под чиято светлина обаче се виждаха само тъмнини. О! Да узная…

Щом е толкова тихо зад тази врата, значи там имат нужда от тишина. Моята намеса може да направи по-скоро зло, отколкото добро. Зная ли? Кой ми гарантира, че моята намеса няма да ускори престъплението. О! Да можех да надзърна и да узная, без да нарушавам тишината!

Излизам от преддверието. Ето ме в коридора. Отивам до централната стълба, бягам колкото мога по-безшумно към малката стая в приземния етаж, където спи (след покушението) дядо Жак. Намирам го облечен, с широко отворени, почти обезумели очи. Не изглежда учуден, че ме вижда, казва ми, че е станал, защото е чул крясъка на Божията животинка и стъпки в парка, стъпки, които се прокрадвали край неговия прозорец. Тогава той погледнал към прозореца и видял малко преди това един черен призрак. Питам го дали има оръжие. Не, той вече нямал оръжие, след като съдия-следователят му взел револвера. Повеждам го със себе си. Излизаме в парка през една малка задна врата. Промъкваме се край замъка, точно под стаята на госпожица Станжерсон. Залепям дядо Жак до стената, забранявам му да мърда, а аз използувам един облак, който тъкмо в този момент закрива луната, и се насочвам към прозореца, но встрани от квадрата светлина, която идва оттам, защото прозорецът е полуотворен. От предпазливост ли? За да може да се спусне по-бързо през прозореца, ако някой влезе през някоя врата? О! Този, който ще скочи от прозореца, има всички шансове да си счупи врата! Но отде да зная, че убиецът няма въже. Вероятно всичко е предвидил… О! Да можех да узная какво става в тази стая!… Да разбера тази тишина… Връщам се при дядо Жак и му нареждам на ухото: „Стълба.“ Отначало се сетих за дървото, което преди осем дни ми бе послужило за наблюдателница, но веднага установих — прозорецът е така отворен, че този път нищо няма да мога да видя от дървото. После, аз искам не само да виждам, ами и да чувам и… да действувам…

Много развълнуван, почти разтреперан, дядо Жак изчезва за момент и се връща без стълба, маха енергично с ръце да отида по-скоро при него. Когато съм вече при него, прошушва: „Елате!“

Кара ме да обиколя замъка откъм донжона. Като стигнахме, той обясни:

— Отидох да взема стълбата от долната стая на донжона, дето служи за килер на градинаря и на мен, вратата на донжона беше отворена и стълбата я нямаше. Излязох и ето къде я видях!

И на лунната светлина той ми показваше в другия край на замъка една стълба, опряна на подпорите, които крепяха терасата под прозореца, който аз бях намерил отворен. Терасата ми бе попречила да видя стълбата… е тази стълба вече беше детска игра да се проникне в извитата галерия на първия етаж и аз вече не се съмнявах, че точно оттам е минал непознатият.

Тичаме към стълбата, но тъкмо да я вземем и дядо Жак ми показва притворената врата на малката еркерна стая в приземния етаж, в края на дясното крило на замъка, чийто таван в същност е терасата, за която вече говорих. Дядо Жак побутва вратата, поглежда вътре и ми казва без дъх: „Той не е там!“ „Кой?“ „Пазачът!“

И отново залепя устни на ухото ми: „Нали знаете, че пазачът спи в тази стая, откак ремонтираха донжона!“… И със същия многозначителен жест ми показва притворената врата, стълбата, терасата и прозореца на извитата галерия, който току-що бях затворил.

Какво си помислих тогава? Имах ли изобщо време да мисля? Аз по-скоро усещах, отколкото мислех…

Наистина — усещах аз, — ако пазачът е там горе в стаята (казвам „ако“, защото в този момент освен стълбата и празната стая на пазача, нямам никакви други улики срещу пазача), ако е там, той е бил принуден да мине по тази стълба и през този прозорец, защото стаите зад неговата стая бяха заети от домакинството на управителя и на готвачката и от кухните, и всички те му препречваха пътя към вестибюла и стълбището вътре в замъка… Ако пазачът е минал оттам, било му е лесно под някакъв претекст да отиде предната вечер в галерията и да нагласи прозореца отвътре така, че да му остане само да го бутне, за да го отвори и да скочи в галерията. Щом е бил нужен незатворен прозорец, тогава полето на издирванията се стеснява. Убиецът трябва да е от къщата; освен ако няма съучастник, но не ми се вярва… освен ако самата госпожица Станжерсон не се е постарала прозорецът да остане отворен. Но каква ще е тази страшна тайна, която ще кара госпожица Станжерсон да премахва всички препятствия, които я разделят от похитителя й!

Хващам стълбата и тръгваме пак към задната част на замъка. Прозорецът на стаята е все тъй притворен, завесите са дръпнати, но не съвсем, те пропускат голяма ивица светлина, чак до ливадата в краката ми. Поставям стълбата си под прозореца. Почти съм сигурен, че не съм шумил. Дядо Жак пази в долния край на стълбата, а аз запълзявам нагоре съвсем тихо с тояга в ръка. Не дишам, стъпвам с безкрайна предпазливост. Изведнъж — голям облак, и пак пороен дъжд! Късмет! Но внезапно зловещият крясък на Божията животинка ме спира насред стълбата. Струва ми се, че идва отзад, на няколко метра от мен. Ами ако това беше сигнал! Ако някой съучастник на убиеца ме бе видял на стълбата и го викаше на прозореца? Може би… Нещастие! Човекът е на прозореца! Усещам главата му над себе си, чувам дъха му. И да не мога да вдигна глава — най-малкото движение и съм загубен! Ще ме види ли! Ще се наведе ли в тъмното! Не… прибира се… нищо не видя. По-скоро го усещам, отколкото го чувам как се върти като вълк из стаята, и изкачвам още няколко стъпала. Главата ми стига прозоречния перваз; челото ми се подава над него; очите ми виждат между завесите.

Човекът е там: седнал на малкото бюро на госпожица Станжерсон — пише. С гръб е към мен. Има свещ пред себе си, но е наведен над пламъка и светлината прави сенки, които го деформират. И тъй, аз виждам само един чудовищен превит гръб.

Чудо: госпожица Станжерсон не е там! Леглото й не е оправено за сън! Тогава къде спи тя тази нощ? Сигурно в съседната стая, при жените. Хипотеза. Радост, че мъжът е сам. Спокойствие на дука, за да бъде подготвен капанът.

Но кой е тогава този човек, който пише тук пред очите ми, настанен на бюрото като в собствения си дом! Ако не бяха стъпките на убиеца по килима в галерията, ако не беше притвореният прозорец, ако не беше и стълбата под прозореца, щях да мисля, че този човек има право да стои тук и се намира тук по съвсем естествени причини, които аз тепърва ще науча. Но няма никакво съмнение, че този тайнствен непознат е човекът от Жълтата стая, чиито смъртоносни удари госпожица Станжерсон е длъжна да понася, без да го издава! О! Да можех да му видя лицето! Да го изненадам! Да го хвана!

Ако скоча в стаята сега, той ще избяга или през преддверието, или през вратата вдясно, която води към будоара. Оттам, като пресече салона, той пристига в галерията и аз го изпускам. А така той е в ръцете ми още пет минути… и го хващам като в капан… Какво прави той тук, сам в стаята на госпожица Станжерсон? Какво пише? Кому пише!… Слизане. Стълбата на земята. Дядо Жак ме следва. Връщаме се в замъка. Изпращам дядо Жак да събуди господин Станжерсон. Той трябва да ме чака при него и да не му казва нищо определено, докато не отида аз. Аз пък отивам да събудя Фредерик Ларсан. Много ми е неприятно. Бих предпочел да работя сам и да обера цялата слава под носа на заспалия Ларсан. Но дядо Жак и господин Станжерсон са старци, а аз не съм още много як. Може да не ми стигнат силите… А Ларсан явно владее изкуството да поваля на земята хора и да ги вдига оттам с белезници на ръцете. Ларсан ми отваря изумен, с подути от сън очи, готов да ме прати по дяволите с моите репортерски приумици. Трябва да му докажа, че убиецът е там!

— Странно — озадачава се той, — мислех, че съм го оставил днес следобед в Париж!

Облича се припряно, взема револвер. Промъкваме се в галерията.

— Къде е? — пита Ларсан.

— В стаята на госпожица Станжерсон — отвръщам аз.

— А госпожица Станжерсон?

— Тя не е в стаята си!

— Да отидем там!

— Не отивайте! Човекът ще избяга, при най-малкия шум ще избяга… и разполага с три варианта — вратата, прозореца и будоара, където са жените…

— Ще стрелям…

— А ако не го улучите? Ако го раните само? Пак ще избяга. Да не говорим, че и той сигурно е въоръжен… Не, оставете да опитам аз… Отговарям за всичко…

— Както искате — съгласява се той с доста голяма охота.

Тогава, след като се уверявам, че прозорците на двете галерии са херметически затворени, поставям Фредерик Ларсан в края на извитата галерия пред прозореца, който бях намерил отворен и който аз лично затворих. Казвам на Фред:

— За нищо на света не напускайте прозореца, докато не ви повикам… Има много голяма вероятност човекът да се върне пак тук и да се опита да изчезне оттук, като го подгонят, защото е влязъл точно оттук и оттук е подготвил бягството си. Постът ви е опасен…

— Вие къде ще бъдете? — пита Фред.

— Аз ще скоча в стаята и ще го подгоня към вас!

— Вземете моя револвер — казва Фред, — аз ще взема вашата тояга.

— Благодаря — казвам, — вие сте смел човек.

И аз взех револвера на Фред. Щях да бъда сам срещу онзи човек, който пишеше в стаята, и този револвер наистина ми доставяше удоволствие.

И тъй, аз напуснах Фред, след като го бях натъкмил при прозорец номер 5 от плана и се насочих пак тъй предпазливо към стаята на господин Станжерсон, в лявото крило на замъка. Намерих господин Станжерсон с дядо Жак, който бе изпълнил моята заповед, като се бе ограничил да каже на своя господар само това, че е необходимо възможно най-бързо да се облече. Тогава аз накратко обясних с няколко думи на господин Станжерсон какво ставаше. Той също се въоръжи с един револвер, последва ме и скоро и тримата бяхме в галерията. Бяха минали само десет минути, откакто бях видял убиеца, седнал пред бюрото. Господин Станжерсон искаше веднага да се нахвърли и да го убие, толкова беше просто. Накарах го да разбере, че в желанието си да го убием не трябва да рискуваме да го изпуснем жив.

Когато му се заклех, че дъщеря му не е в стаята и че не я грози никаква опасност, той се успокои и ме остави аз да водя. Казах още на дядо Жак и на господин Станжерсон, че могат да дойдат при мен само ако ги повикам или ако дам изстрел и изпратих дядо Жак да застане пред прозореца в края на дясната галерия. (Прозорецът е отбелязан с цифрата 2 на моя план.) Бях избрал този пост за дядо Жак, защото мислех, че подгонен от стаята, убиецът ще побегне през галерията, за да стигне до прозореца, който предварително е оставил отворен, и когато, пристигайки там, където двете галерии се пресичат пред същия прозорец, се натъкне на Ларсан до извитата галерия, той ще хукне в дясната галерия. Там обаче щеше да срещне дядо Жак, който щеше да му попречи да скочи в парка през прозореца, в края на дясната галерия. Вероятно така би трябвало да действува убиецът в подобна ситуация. Беше добре ориентиран и аз не се съмнявах в тази хипотеза. Под прозореца отвън наистина имаше нещо като подпорка. Всички други прозорци на галериите гледаха от същата височина към ровове, така че беше почти невъзможно да скочиш оттам, без да си счупиш врата. Врати и прозорци бяха добре и здраво залостени, включително и вратата на килера в края на дясната галерия: и тях проверих набързо.

И тъй, след като посочих, както вече казах, поста на дядо Жак и след като го видях там, аз поставих господин Станжерсон пред прага на стълбата, недалеч от преддверието на дъщеря му. Всичко ме караше да предполагам, че щом подгонех убиеца от стаята, той щеше да се измъкне по-скоро оттам, отколкото през будоара, където бяха жените и чиято врата навярно бе затворена от самата госпожица Станжерсон, ако, както разсъждавах аз, тя се бе скрила в този будоар, за да не види убиеца, който щеше да дойде при нея! Каквото и да направеше, той щеше да попадне все в галерията, където моите хора го чакаха по всички възможни изходи.

Пристига и вижда вляво от себе си, почти до него, господин Станжерсон, тогава се измъква вдясно към извитата галерия, както между впрочем поначало е предвидил. Там, където двете галерии се пресичат, той забелязва едновременно, както обяснявам по-горе, вляво от себе си — Фредерик Ларсан в края на извитата галерия, а насреща — дядо Жак в дъното на дясната галерия. Господин Станжерсон и аз пристигаме отзад. Той е в ръцете ни! Повече не може да ни се изплъзне!… Този план ми се струваше най-мъдър, най-сигурен и най-прост. Ако можехме да поставим някого от нас направо зад вратата на будоара на госпожица Станжерсон, която се отваря към спалнята, може би щеше да се стори по-просто на някой, който не разсъждава, и да се направи засада и при двете врати на стаята, където се намираше човекът — тази на будоара и на преддверието; но в будоара ние можехме да влезем само през приемната, чиято врата бе грижливо затворена отвътре от неспокойната госпожица Станжерсон. И тъй, този план, който всеки полицай би могъл да измисли, се оказваше неприложим. Но аз, който съм длъжен да разсъждавам, ще кажа, че дори да имах свободен достъп до будоара, пак по първия начин бих построил плана си; защото всеки друг план за пряка атака през всяка една от вратите на стаята ни разделяше един от друг в момента на схватката с убиеца, докато моят план събираше всички в един център, който бях определил почти с математическа точност. Мястото, където двете галерии се пресичаха.

Като разположих така своите хора, аз излязох от замъка, хукнах към стълбата, подпрях я пак на стената и запълзях нагоре с револвер в ръка.

Ако някой се усмихне на тези предохранителни мерки, ще му напомня тайната на Жълтата стая и всички доказателства, които ние имахме за фантастичното коварство на убиеца. Ако някой пък сметне за много педантични всички тези мои разсъждения в момент, когато е нужна само бързина и действие, аз ще му възразя с това, че съм искал да предам тук надълго и подробно всичките детайли на един план за нападение, за чийто замисъл и изпълнение ми бе нужно много по-малко време, отколкото да го опиша с перото си. Аз съм търсил тази бавност и прецизност, за да бъда сигурен, че не изпускам нито едно от обстоятелствата на това странно явление, което до едно ново подреждане и едно естествено обяснение, струва ми се, доказва по-добре от всички теории на професор Станжерсон разпадането на материята — бих казал дори — мигновеното разпадане на материята.