Гастон Льору
Тайната на жълтата стая (4)

IV Глава
„Сред дивата природа“

Замъкът Гландие е един от най-старите замъци в този край на Ил дьо Франс^[1], където още стърчат толкова прочути камъни от феодалната епоха. Построен сред горите по време на Филип Хубави^[2], той се забелязва от няколкостотин метра от пътя, който свързва селото Сент Женевиев де Боа с Монтлери. Изграден е в различни стилове, завършва с донжон. Когато посетителят се изкачи по паянтовите стъпала на този античен донжон и излезе на малката площадка, където през XVII век Жорж-Филибер дьо Секини, владетел на Гландие, Мезон-Ньов и други земи, е наредил да построят този остъклен купол в отвратително „рококо“, погледът му се плъзва над долината и над равнината зад нея и стига чак до горната кула на Монтлери. Вече цели векове се гледат двете кули и сякаш си разказват над горите — ту разлистени, ту голи — най-старите легенди от историята на Франция. Казват, че донжонът на Гландие бди над един героичен и свят дух — духа на закрилницата на Париж, пред която Атила е отстъпил. Света Геновева спи там вечния си сън в старите защитни ровове на замъка. През лятото влюбените, поели кошнички със закуски, идват да помечтаят или да се закълнат един другиму пред гроба на светицата, обрасъл с незабравки, свели глави в набожно смирение. Казват, че недалеч от този гроб има кладенец с чудодейна вода. Майчината признателност е въздигнала на това място статуя на света Геновева, а в нозете й са положени терлички и шапчици на деца, които свещената вода е изцерила.

Точно на това място, което сякаш принадлежеше изцяло на историята, професор Станжерсон и дъщеря му бяха дошли, за да проправят своя пътека в науката на бъдещето. Тази уединеност сред горите веднага им се харесала. Само стари камъни и вековни дъбови дървета щяха да бъдат свидетели на техните изследвания, на надеждите им. Името Гландие, преди Гландиерум, идваше от многото жълъди, които хората събирали открай време на това място. Днес небрежността или нехайството на собствениците бе възвърнало на тази земя с тъжна слава суровия изглед на една дива природа; само постройките, които се криеха в нея, бяха запазили следи от странни превъплъщения. Всеки век бе оставил свой отпечатък: тук-там по някой архитектурен фрагмент, свързан със спомена за някое ужасно събитие, за някоя кървава авантюра; и в това си състояние този замък, който щеше да приюти науката, изглеждаше напълно предопределен за тайни сцени, пълни с ужас и смърт.

След всичко казано не мога да се въздържа от едно обяснение:

Спрях се на това мрачно описание на Гландие не затуй, че съм намерил тук повод да „създам“ нужната атмосфера за драмите, които тепърва ще се разиграят пред очите на читателя. Моята грижа в цялата тази афера ще е да пиша колкото може по-просто. Нямам претенции да съм автор. Като се каже „автор“, винаги се има предвид и „романист“, а слава богу, тайната на Жълтата стая достатъчно е запасена с истински трагичен ужас, за да минем и без литература. Аз искам да бъда само един съвестен репортер. Трябва само съвестно да препредам събитието; поставям това събитие в съответната му среда и край! Съвсем естествено е да знаете къде се развива то.

Връщам се към господин Станжерсон. Когато той купи имението петнайсетина години преди трагедията, за която става дума сега, в Гландие отдавна вече никой не живееше. И още един старинен замък в околностите, построен през XIV век от Жан дьо Белмон бе изоставен, така че този край беше почти безлюден. Няколко къщици край пътя за Корбей, една странноприемница, странноприемницата „Донжон“, която предлагаше временно гостоприемство на минаващите колари; това май беше почти всичко, което напомняше за цивилизацията в този изоставен край, и никой не подозираше, че само на няколко левги от столицата се крие такъв замък. Но тъкмо тази пълна изоставеност е била решаваща в избора на господин Станжерсон и дъщеря му. Господин Станжерсон беше вече известен; връщаше се от Америка, където изследванията му бяха получили значителен отзвук. Книгата, която бе публикувал във Филаделфия, „Разпадането на материята чрез електрическо въздействие“, беше предизвикала протестите на целия научен свят. Господин Станжерсон беше французин, но от американски произход. Много важни наследствени дела го бяха задържали няколко години в Съединените щати. Там беше продължил едно свое дело, започнато във Франция, където се бе върнал, за да го доведе до край, след като бе наследил голямо богатство в резултат на щастливо приключилите дела било чрез присъди в негова полза, било чрез споразумение между „страните“. Това богатство бе добре дошло. Господин Станжерсон, който би могъл да спечели милиони долари, ако беше решил да използува или ако беше позволил да се използуват две-три от неговите химически открития, свързани с новите начини на оцветяване, и който винаги се бе отвращавал от това да използува за личен интерес прекрасната си дарба на изобретател, съвсем не мислеше, че неговият гений му принадлежи. Отдаваше го на хората и всичко, което геният му раждаше, поради филантропическите му възгледи попадаше в обществения сектор. Той не се опита ни най-малко да скрие задоволството си от това неочаквано богатство, което щеше да му позволи да се отдаде до последния си час на любовта към чистата наука. Но професорът трябва да се е зарадвал и по друга причина. Госпожица Станжерсон беше на двайсет години, когато баща й се върна от Америка и купи Гландие. Беше по-хубава, отколкото човек можеше да си представи — бе наследила парижката грация от майка си, починала при раждането, и целия блясък, цялата сила на младата американска кръв от дядо си по бащина линия, Уйлям Станжерсон. Гражданин на Филаделфия, той трябвало да вземе френско поданство, за да удовлетвори изискванията на семейството на бъдещата си съпруга — французойка, тази, която щеше да бъде по-късно майката на прочутия Станжерсон. Така се обяснява френската националност на професор Станжерсон.

Двайсетгодишна, чудно руса, със сини очи, млечнобял тен, лъчезарна, с божествено здраве, Матилд Станжерсон беше едно от най-хубавите момичета за женитба на стария и новия континент. Баща и бе длъжен, въпреки естествената мъка от една неизбежна раздяла, да помисли за тази женитба. Но той се затвори с детето си в Гландие тъкмо когато приятелите му очакваха да въведе Матилд в обществото. Някои от тях го посетиха и изразиха учудването си. На въпросите им той отговори: „Така иска дъщеря ми. Нищо не мога да й откажа. Тя избра Гландие.“ Когато попитаха и нея, младото момиче отвърна спокойно: „Къде бихме могли да работим по-спокойно, ако не в това уединение?“ Защото госпожица Матилд Станжерсон помагаше вече на баща си, но тогава не можеше да се предположи, че любовта й към науката ще стигне дотам, че да отблъсва всички кандидати в продължение на повече от петнайсет години. Колкото и уединено да живееха, баща и дъщеря трябваше да се покажат на няколко официални приема и в два-три приятелски салона, където славата на професора и красотата на Матилд направиха сензация. Крайната студенина на младото момиче не обезкуражаваше в началото ухажорите, но след няколко години това им омръзна. Само един продължи кротко да упорствува и заслужи прозвището „вечният годеник“, което самият той прие с примирение: това бе господин Робер Дарзак. Сега госпожица Станжерсон не беше вече млада и след като не бе намерила причини да се омъжи до 35 години, изглежда, че нямаше да ги намери никога. Подобен аргумент не важеше за господин Робер Дарзак, защото той не преставаше да я ухажва, ако могат да се нарекат „ухажване“ деликатните и нежни грижи, с които продължаваш да ухажваш една жена на трийсет и пет години, останала мома и заявила категорично, че няма да се омъжва.

Изведнъж, няколко седмици преди събитията, които ни занимават сега, в Париж се разнесе слух, на който отначало никой не обърна внимание — толкова беше невероятен: госпожица Станжерсон се съгласяваше най-после да възнагради неугасимия плам на господин Робер Дарзак! Сигурно и господин Робер Дарзак не бе опровергал тези приказки за брак, защото хората си казаха, че все трябва да има нещо вярно в такъв неправдоподобен слух. Най-сетне господин Станжерсон на излизане от Академията на науките един ден пожела да съобщи, че сватбата на дъщеря му и господин Робер Дарзак ще се празнува в интимен кръг в замъка Гландие веднага щом завършат с дъщеря си доклада, който ще обобщи всичките им изследвания върху разпадането на материята, сиреч възвръщането на материята към етера. Новото семейство щеше да се настани в Гландие и зетят щеше да подпомогне делото, на което бащата и дъщерята бяха посветили живота си.

Научният свят не бе имал време да се съвземе от тази новина, когато съобщиха за покушението над госпожица Станжерсон при фантастичните обстоятелства, които вече изброихме, а нашата визита в замъка ще спомогне да ги изясним още по-добре.

Нито за минута не се поколебах дали да предложа на читателя всички тия подробности със стара дата, които бях узнал благодарение на деловите ми отношения с господин Робер Дарзак, за да може и читателят да знае туй, което знам и аз, когато прекрачи прага на Жълтата стая.