Хайнрих Хайне
Дон Рамиро

„Доня Клара! Доня Клара!

Моя обич от години!

Безсърдечно и жестоко

ти на гибел ме обричаш.

 

Доня Клара! Доня Клара!

Все пак сладък е животът!

Долу в гроба е ужасно,

в гроба тъмен и ужасен.

 

Доня Клара! Утре в храма

ще застанеш до Фернандо.

Доня Клара! Мен на сватба

няма ли да ме поканиш?“

 

„Дон Рамиро! Дон Рамиро!

Твоите думи са горчиви,

по-горчиви от съдбата,

мойта воля променила.

 

Дон Рамиро! Дон Рамиро!

Бог ни раздели двамина.

Не тъжи! Девойки много

по земята още има.

 

Много маври, дон Рамиро,

победил си, твърд и храбър.

Победи и свойта мъка!

Ела утре! Ще те чакам!“

 

„Доня Клара! Доня Клара!

Утре с тебе ще танцувам —

обещавам и кълна се!

Лека нощ! Ще дойда утре!“

 

„Лека нощ!“ И тя се скрива.

Дон Рамиро още дълго

там стоя и сетне тъжен

тръгна бавно в мрака нощен.

 

Утрото прогонва мрака

и нощта е победена.

Пъстър като цвят-градина,

разпрострян лежи Толедо.

 

Слънцето изгрява. Блясват

белокаменни палати,

а черковните кубета

светят огнени и златни.

 

Като рой пчели отрано

празнично звънят камбани,

а молитвените песни

се издигат кротко в храма.

 

Виж там! Храмът на площада

тежките врати отвори —

разшумян и развълнуван

хорският поток се лее.

 

Рицари, жени, придворни

с радостни лица и дрехи.

Пеят медните камбани,

органът звучи тържествен.

 

С почит място правят всички,

идва двойката венчана —

в бели, сватбени премени

доня Клара с дон Фернандо.

 

До палата на Фернандо

людският поток се стича.

Там започва сватбен празник

пищно и по стар обичай.

 

Рицарски турнир с награди,

пълни, весели трапези,

час след час отлитат бързо,

идва вечерта несетно.

 

И тогава всички гости

в залата за танц отиват.

В блясъка на светлините

пламват дрехите от свила.

 

Седнали на лично място,

доня Клара, дон Фернандо

тихо си шептят и мило

се усмихват непрестанно.

 

В залата се залюляват

весели вълни стоцветни.

Барабаните не спират,

свирят флейти и тромпети.

 

„Но защо, о, господарке.

все отправяш си очите

там към онзи ъгъл тъмен?“ —

пита рицарят учуден.

 

„Рицар в черен плащ загърнат

там стои, о, дон, Фернандо.“

Той усмихва се и казва:

„Но това е сянка само.“

 

Сянката пристъпва бавно,

с черен плащ Рамиро идва.

Клара кимва и смутено

своя поглед в него спира.

 

В блесналата светла зала

валсът вече е започнал.

Луди кръгове се сливат,

тътне и трепери подът.

 

„Дон Рамиро! Дон Рамиро!

С радост ще танцувам с тебе,

но защо си с плащ наметнат,

като нощ беззвездна черен?“

 

Той със поглед я пронизва

и промълвя с глас приглъхнал:

„Обещах ти, доня Клара!“

И за танца я обгръща.

 

В танцовия кръг се вплитат,

в лудия и пъстър шемет.

Барабаните не спират,

свирят флейти и тромпети.

 

„Като сняг са пребледнели,

дон Рамиро, твоите устни!“

„Обещах ти, доня Клара!“ —

отговорът трепва глухо.

 

През потока от танцьори

свещите за миг проблясват.

Барабаните не спират;

свирят флейти и тромпети.

 

„Като лед са ти ръцете!“ —

тя му шепне ужасена.

„Обещах ти, доня Клара“ —

и в потока луд изчезват.

 

„Твоят дъх на пръст мирише!

О, пусни ме, дон Рамиро!“

„Обещах ти, доня Клара!“ —

той повтаря й неспирно.

 

Свирят флейти и тромпети,

валсът своя кръг не спира,

сякаш някакъв магьосник

изтъкал е тъкан жива.

 

„О, пусни ме, дон Рамиро!“ —

молещ глас се чува в танца.

И все тия тъмни думи:

„Обещах ти, доня Клара!“

 

„Но върви си ти, за бога!“ —

Клара рязко му извика.

Думите едва и рекла,

и изчезна дон Рамиро.

 

Клара втренчва се бездушна,

смъртнобледа, в нощ обвита —

тайнствен сън я бе отвлекъл

в царството на тъмнините.

 

Най-накрая се разпръсва

мракът пред очите мили.

Тя седи до дон Фернандо,

уморена и безсилна.

 

Откакто започна танца,

не бе ставала от стола,

тя седи до дон Фернандо,

той тревожен й се моли:

 

„Говори, защо си бледна

и очите ти тъмнеят?…“

„А, Рамиро?“ — пита Клара,

пак от странен смут обзета

 

„Господарко, не ме питай! —

рицарят прошепна тихо. —

Кървавата вест е кратка:

днес убиха дон Рамиро!“