Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Западноевропейски поети романтици. Антология

Издателство „Отечество“, 1988

Съставител и автор на бележките: Людмила Стефанова

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Снежана Бошнакова

История

  1. — Добавяне (сканиране и редакция: NomaD)

Отколе замък дивен, издигнат над мъгли,

тъмнееше се мрачен над мрачните скали,

а около градина, засенена с грани,

където дългоцветни се мятаха фонтани.

 

Живееше в тоз замък цар славен и богат,

за своята жестокост по целий край познат;

бе ужас мисълта му и погледа му стърви,

каквато дума каже — тя бич е или кърви.

 

Веднаж во тоя замък отбиха се певци,

едина с бели власи, друг с златни къдрици,

на кон, в ръката с арфа, бе старец белобради,

а бодър подир него вървеше момка млади.

 

И стареца му казва: „Готви се, синко мой,

с най-отборните песни, гласът вълшебен свой

сбери и воля дай на душевния си пламък!

Дано омекчиш на царя сърцето — хладен камък.“

 

И в залата висока там с вити стълбове

те влязоха: а ето на своите тронове

с жена си царя седна — той грозен и ужасен,

и мрачен като буря, а тя — същ месец ясен.

 

И стареца удари по звучните струни —

и взря се царя сепнат в душевни глъбини;

а ето че подхвана и момъка унесен —

и стареца приглася на дивната му песен.

 

Те пееха за младост, за пролет, за любов,

за мъжество, свобода и за свещений зов

към милост, що сърцето човешко възвишава,

в световната нетрайност що дава трайна слава.

 

Стояха царедворци с приведена глава;

и воините груби смутиха тез слова;

царицата, со сълзи от радост на очите,

взе от гърди си роза и хвърли на певците.

 

„Народа възмутихте — извика царя с бяс, —

а ето и жена ми се съблазни от вас!“

И хвърли меч — в гърдите на момка той проникна,

 

из тях, наместо песен, поройна кръв избликна.

Като че вихър пръсна за миг придворний рой.

На старца в ръцете издъхна момка. Той

обви го в своя мантел, на коня го намести,

привърза го и тръгна от замъка злочести.

 

Но спря се там навън той пред гордите врата,

издигна свойта арфа, на арфите цвета,

и хласна, и разби я на витии стълб мермерен.

И викна — целия замък се сепна разтреперен.

 

„Проклятье вам, чертози! Под ваште сводове

да се не чуят вечно на песен звукове,

а само стон и само въздишки — за отплата,

духът на отмъщенье докле ви срий с земята…

 

Проклятье вам, градини, обкичени с цветя!

Во тоя лик се взрете, засегнат от смъртта,

и изсъхнете, спрете вий, извори студени,

и пустош да се вгнезди во вази, вкаменени,

 

Проклятье, убийда, и теб да сполети!

Меч дигнал против други, от меч да паднеш ти!

Нечуто да заглъхне и твоя дъх последен,

забрава твойто име да скрий в мрак непрогледен!“

 

Тъй прокълна певеца, и чу гласът му бог —

во прах лежат стените и дивния чертог.

Единствен стълб напомня за прежнята му слава

и той разпукнат вече, да падне застрашава.

 

Градини дето бяха, там пустош се весели,

дръвче не мята сянка, ни извор ромоли,

и името на царя покрива тма дълбока.

Изпълни на певеца бог клетвата жестока.

Край
Читателите на „Проклятието на певеца“ са прочели и: