Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Пенчо Славейков, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2009 г.)
Издание:
Западноевропейски поети романтици. Антология
Издателство „Отечество“, 1988
Съставител и автор на бележките: Людмила Стефанова
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Спас Спасов
Коректор: Снежана Бошнакова
История
- — Добавяне (сканиране и редакция: NomaD)
Отколе замък дивен, издигнат над мъгли,
тъмнееше се мрачен над мрачните скали,
а около градина, засенена с грани,
където дългоцветни се мятаха фонтани.
Живееше в тоз замък цар славен и богат,
за своята жестокост по целий край познат;
бе ужас мисълта му и погледа му стърви,
каквато дума каже — тя бич е или кърви.
Веднаж во тоя замък отбиха се певци,
едина с бели власи, друг с златни къдрици,
на кон, в ръката с арфа, бе старец белобради,
а бодър подир него вървеше момка млади.
И стареца му казва: „Готви се, синко мой,
с най-отборните песни, гласът вълшебен свой
сбери и воля дай на душевния си пламък!
Дано омекчиш на царя сърцето — хладен камък.“
И в залата висока там с вити стълбове
те влязоха: а ето на своите тронове
с жена си царя седна — той грозен и ужасен,
и мрачен като буря, а тя — същ месец ясен.
И стареца удари по звучните струни —
и взря се царя сепнат в душевни глъбини;
а ето че подхвана и момъка унесен —
и стареца приглася на дивната му песен.
Те пееха за младост, за пролет, за любов,
за мъжество, свобода и за свещений зов
към милост, що сърцето човешко възвишава,
в световната нетрайност що дава трайна слава.
Стояха царедворци с приведена глава;
и воините груби смутиха тез слова;
царицата, со сълзи от радост на очите,
взе от гърди си роза и хвърли на певците.
„Народа възмутихте — извика царя с бяс, —
а ето и жена ми се съблазни от вас!“
И хвърли меч — в гърдите на момка той проникна,
из тях, наместо песен, поройна кръв избликна.
Като че вихър пръсна за миг придворний рой.
На старца в ръцете издъхна момка. Той
обви го в своя мантел, на коня го намести,
привърза го и тръгна от замъка злочести.
Но спря се там навън той пред гордите врата,
издигна свойта арфа, на арфите цвета,
и хласна, и разби я на витии стълб мермерен.
И викна — целия замък се сепна разтреперен.
„Проклятье вам, чертози! Под ваште сводове
да се не чуят вечно на песен звукове,
а само стон и само въздишки — за отплата,
духът на отмъщенье докле ви срий с земята…
Проклятье вам, градини, обкичени с цветя!
Во тоя лик се взрете, засегнат от смъртта,
и изсъхнете, спрете вий, извори студени,
и пустош да се вгнезди во вази, вкаменени,
Проклятье, убийда, и теб да сполети!
Меч дигнал против други, от меч да паднеш ти!
Нечуто да заглъхне и твоя дъх последен,
забрава твойто име да скрий в мрак непрогледен!“
Тъй прокълна певеца, и чу гласът му бог —
во прах лежат стените и дивния чертог.
Единствен стълб напомня за прежнята му слава
и той разпукнат вече, да падне застрашава.
Градини дето бяха, там пустош се весели,
дръвче не мята сянка, ни извор ромоли,
и името на царя покрива тма дълбока.
Изпълни на певеца бог клетвата жестока.