Леда Милева
Синя приказка

Повя южнякът.

Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.

Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.

Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:

— Всичко хубаво е златно! — рече то. — Златно е житното зрънце, златно е ясното слънце, златно и аз съм, макар че името ми е Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?

— Не знам. Никой не ми е казвал…

Вечерта дойде една мравка:

— Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече. Може ли да преспя при вас?

Златното глухарче се направи, че не чува.

Но синьото цвете прошепна:

— При мене ела и добре си дошла!

Мравката заспа под синьото цвете. И чудно! Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока — и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока — и реката бе синя. Сънува, че седна в синя ракета и литна към небето — и небето бе синьо.

Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.

Цветето се усмихна:

— Довиждане, Мравке!

— Довиждане, Незабравке!

И цветето научи своето име.

За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и по-златно.

Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:

— Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?

— Няма го — отвърна Незабравката. — То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха!… Виж стеблото му само остана до моето рамо — една клечица суха…

— Няма да те оставя самичка! — каза мравката. — Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще ти разказвам моите сини сънища, като малки сини приказки. Искаш ли?

— Как да не искам? — И синята незабравка погали с листенце своята вярна приятелка — умната мравка.