Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (33)

33.

Върнах се при колата, натоварен с огромна книжна торба, в която бях натъпкал всичките покупки — точно според указанията на Джой.

Колата беше чак в края на паркинга пред супермаркета, претъпканата торба тежеше, а най-отдолу консервите с царевица и праскови вече постигаха значителни успехи в опитите си да пробият дъното.

Тътрех се с патешка походка през паркинга, като избягвах всяко излишно движение и стисках здраво с двете ръце, за да предпазя торбата от окончателно разпадане.

Добрах се до колата благополучно, но само на косъм от катастрофата. След серия акробатични упражнения успях да отворя вратата и тръснах торбата на седалката. Този път хартията не издържа и всички покупки се струпаха на безформена камара. Изтласках ги с две ръце на съседната седалка и се наместих зад волана.

Ако нямах толкова неприятности с торбата, навярно щях да видя бележката веднага, но погледът ми спря върху нея едва когато се приведох напред и посегнах да пъхна ключа в таблото.

Между таблото и предното стъкло беше закрепено листче хартия, сгънато на две като покривче. И върху него беше изписана с едри букви една-единствена дума: КОПЕЛЕ!

Застинах както се бях пресегнал напред, с очи впити в хартията и нейното лаконично послание.

Нямаше смисъл да се питам кой може да го е сложил тук. Въпросът беше излишен. Знаех отговора, сякаш бях видял как оставят бележката — някакъв псевдочовек, някакво сборище от черни топки в човешка форма ми известяваше, че знаят за разговора със сенатора, знаят, че ще ги измамя при първа възможност. Навярно не ми се сърдеха и не се тревожеха особено от случая — по-скоро бяха обидени или разочаровани. Просто искаха да съобщят, че съм разкрит и няма да ми се размине.

Завъртях ключа и двигателят заработи. Взех бележката, смачках я и метнах книжното топче през прозореца. Ако ме наблюдаваха, а предполагах, че е така, щяха да узнаят какво мисля за тях.

Детинщина? Да, разбира се. Просто не ми пукаше. Вече нищо не можеше да ме развълнува.

Три пресечки по-нататък за пръв път забелязах колата. Изглеждаше най-обикновена кола, черна и не особено скъпа.Сам не зная защо привлече вниманието ми. В нея нямаше нищо странно. С подобен модел и цвят човек се среща поне по сто пъти на ден.

Навярно отговорът бе, че щях да обърна внимание на всяка кола, която потегли след мен.

Отминах още две пресечки, а тя продължаваше да ме следва. Направих няколко завоя — колата не изоставаше.

Излишно бе да се питам кой ме следи, при това толкова неумело.

Отправих се към покрайнините. Колата упорито запазваше дистанция от петдесетина метра. Безгрижни са, помислих аз, дори не опитват да скрият факта, че ме следят. Може би точно това искаха — да знам, че съм под око и така да ме държат в напрежение.

Докато карах напред, аз се запитах дали има смисъл да бягам от преследвача. Не виждах причина да го сторя. Дори и да се откъснех, нещата нямаше да се променят. Какво щях да спечеля? Те бяха засекли разговора ми със сенатора. По всяка вероятност знаеха и къде е щаб-квартирата ми, ако онова бунгало изобщо заслужаваше подобна титла. Повече от сигурно бе, че ще могат да ме открият когато си поискат.

Но все пак има надежда да извлека известна изгода, ако им внуша, че не съм наясно, казах си аз. Може би подемах наивна, елементарна игра, но щях да се правя на глупак.

Напуснах предградията, излязох на една от западните магистрали и натиснах педала. Дистанцията се увеличи, но не много.

Шосето отпред се изкачваше по възвишенията и правеше рязък завой. Спомних си, че точно там започва отклонение към черен път. Движението беше оскъдно и с малко повече късмет имах надежда да изчезна от поглед преди черната кола да е преодоляла нагорнището.

Увеличих скоростта още малко и щом преследвачът изчезна зад завоя, дадох пълна газ. Магистралата пред мен беше пуста. Пред самото отклонение настъпих спирачките и завъртях волана с всичка сила. Колата приклекна като ранен звяр. Задните колела преплъзнаха с вой по асфалта; сетне вече бях на черния път, изправих волана и дадох газ.

Пътят беше неравен — едно след друго се редяха възвишения и долчинки между тях. На третия хълм хвърлих поглед към огледалото и видях как преследвачът се спуска под склона зад мен.

Бях потресен. Нямаше кой знае какво значение, но твърдо си мислех, че съм го изоставил и неуспехът болезнено разклати самочувствието ми.

Ядосах се. Ако онзи скапан досадник отзад…

В този момент видях пътеката. Навярно беше стар коларски път, обрасъл с храсти и полузакрит от надвиснали клони, сякаш природата държеше на всяка цена да заличи отколешните човешки следи.

Рязко завъртях волана. Колата се раздруса и прекоси плитката канавка. Клоните закриха предното стъкло и застъргаха по покрива.

Карах слепешком, усещайки как гумите подскачат по тревясалите коловози. Накрая спрях и излязох. Отзад клоните висяха почти до земята и от пътя едва ли се виждаше нещо.

Усмихнах се победоносно.

Този път бях сигурен, че печеля по точки.

Зачаках. Черният автомобил изскочи на хълма и с рев полетя надолу. Сред тихия следобед шумът беше оглушителен. Колата явно плачеше за основен ремонт.

Преследвачът се стрелна по надолнището и изведнъж заскърцаха спирачки. След няколко секунди настана тишина.

Ново двайсет, помислих аз. Въпреки всичко, пак бяха разбрали къде се намирам.

Значи искаха да си поиграем. Е, щом искаха, щяха да си го получат.

Отворих колата и се пресегнах да взема пушката от задната седалка. Оръжието прилепна в ръката ми — масивно, успокояващо, тежко. За миг се запитах какво мога да сторя с карабина срещу подобна твар; после си спомних как Атууд се разпадна още докато посягах към пистолета и как колата на северния път се преметна в дерето, когато открих огън по нея.

С карабина в ръката се прокраднах по пътеката. Ако преследвачът тръгнеше подир мен — а той сигурно щеше да го стори — не биваше да оставам там, където очакваше да ме открие.

Крачех из притихнал, безмълвен свят, изпълнен с уханието на есенна гора. Къпините протягаха пурпурни клони през пътеката, над главата ми като дъжд се сипеха попарени от сланите листа и всяко от тях бавно и кротко лъкатушеше из лабиринта на гъстите дървесни корони. Движех се почти беззвучно, само тук-там под нозете ми пошушваше опадалата шума. Килимът от мъх и прогнили лански листа поглъщаше всеки звук.

Когато стигнах до края на горичката, аз запълзях нагоре по хълма. Открих един храст пурпурна смрадлика и се притаих зад него. Лъскавите червеникави листа още не бяха опадали и мястото беше идеално за засада.

Под мен хълмът се спускаше към малко поточе — всъщност просто струйка вода, която лъкатушеше из диплите на възвишенията. Горичката се отклоняваше към пътя, а под нея се простираше кафеникав склон, обрасъл с високи сухи треви и редки смрадликови храсти.

Преследвачът се зададе покрай потока, сетне пое нагоре, право срещу мен, сякаш знаеше, че се крия точно зад този храст. Изглеждаше съвсем обикновен човечец — леко прегърбен, с прихлупена над очите вехта филцова шапка и черен костюм, който дори от това разстояние ми се стори невероятно протрит.

Идваше право към мен, без да откъсва поглед от земята. Сякаш се правеше, че не ме вижда и няма представа къде се намирам. Полюшваше се и крачеше с бавно упорство по нагорнището, впил поглед в тревата пред себе си.

Вдигнах пушката и проврях цевта през алените листа. Притиснах приклада към рамото си, после бавно се прицелих в клюмналата глава на човека, който идваше по склона.

Той спря. Спря, сякаш бе усетил, че е попаднал на прицел. Главата му се надигна на мършавата шия и почна да шари насам-натам. Човекът застина, после свърна настрани и пое косо по хълма към една плитка долчинка, обрасла с гъсти буренаци.

Отпуснах пушката и в същия миг усетих първия зловонен полъх.

За по-сигурно вдъхнах още два-три пъти и разбрах. Без съмнение нейде на склона имаше ядосан скунс.

Ухилих се. Така му се пада, помислих аз. Така му се пада на проклетия глупак.

Сега той бързаше. Видях го как тичешком нагази до кръста във високата трева над долчинката и изчезна.

Разтърках очи, после се вгледах отново но от човека нямаше и следа.

Може би се е спънал и е паднал в тревата, казах си аз. Но имах мъчителното чувство, че вече съм виждал нещо подобно. И наистина го бях видял в мазето на имението Белмонт. Спомних си как Атууд седеше на стола, а в следващия миг столът беше пуст и по пода се търкаляха черни топки.

Не бях видял как стана това. Не бях погледнал настрани. Би трябвало да видя как става — ала не бях видял нищо. В един миг Атууд просто съществуваше, а в следващия на негово място имаше само топки за боулинг.

И точно това бе станало тук, под ярките слънчеви лъчи на есенния следобед. Човекът си крачеше през високата трева и изведнъж бе престанал да крачи. Бе изчезнал безследно.

Стискайки здраво пушката, аз бавно се надигнах и огледах склона.

Не видях нищо освен потрепващи треви — и тревите трептяха само на едно място, там, където бе изчезнал преследвачът. Целият останал склон бе замрял съвършено неподвижно.

Отдолу ме лъхна още по-силно вонята на скунс.

Ставаше нещо адски странно.

Тревите се люшкаха бясно, като че нещо ги тъпчеше, ала не чувах нито звук. Наоколо царуваше мъртва тишина.

Готов за стрелба, аз се прокраднах надолу по склона.

И изведнъж нещо взе да се мята из джоба ми, нещо се бореше да изскочи навън. Сякаш там се бе вмъкнала полска мишка и сега искаше да излезе на свобода.

Трескаво посегнах към джоба, но в това време нещото изскочи навън. Оказа се малка черна топка, почти като ония гумени топки, които дават пеленачетата, когато им никнат зъби.

Тя изскочи от джоба, пъргаво мина между разперените ми пръсти, тупна долу и бясно се запровира из тревата към мястото, където подскачаха бурените.

Стоях неподвижно, гледах подир нея и се чудех какво представлява. После разбрах изведнъж. Парите. Онази част от парите, която бе останала в джоба ми… парите от имението Белмонт.

Сега отново бяха придобили истинския си облик и бързаха към мястото, където внезапно бе изчезнала другата твар с човешка форма.

Отхвърляйки всяка предпазливост, аз изревах и хукнах към буренака.

Защото там ставаше нещо и трябваше да го разбера.

Вонята на скунс беше убийствена. Не издържах, кривнах настрани и в този момент с крайчеца на окото си зърнах какво става.

Спрях и се вгледах. Нищо не можех да разбера.

Забравили за всичко на света, няколко черни топки бясно вършееха плевелите. Премятаха се, сновяха напред-назад и подскачаха из въздуха.

И точно от тия плевели долиташе гнусната, убийствена, мъчителна до сълзи воня, оставена мимоходом от разтревожен скунс.

Повече не можех да издържа. Разкашлях се и ударих на бяг.

Докато тичах към колата, почти победоносно си помислих, че най-сетне съм открил пукнатина в привидно неуязвимата броня на черните топки.