Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (20)

20.

Къщичката на Джой беше в западните покрайнини на града. Откакто майка й почина преди няколко години, Джой все се канеше да продаде жилището и да се настани в някой блок по-близо до редакцията. Но още не го бе сторила. Може би я удържаше носталгичната връзка на старите спомени, или пък не й се поемаше риска да се пресели и да открие, че не харесва новото място.

Движехме се бързо, защото бях подбрал една от страничните улици, където знаех, че ще срещна само жълти светофари.

Песа седеше до мен и вятърът от открехнатия прозорец приглаждаше козината по челюстите му. Докато пътувахме, той зададе само един въпрос:

— Тази Джой добър приятел ли е?

— От най-добрите — уверих го аз.

Той се замисли над чутото. Направо го усещах как разсъждава. Но не каза нищо.

Не обръщах никакво внимание на жълтите светлини, карах далеч над разрешената скорост и през цялото време се чудех какво ли ще обяснявам, ако някой полицай се лепне подир нас. Но не срещнахме полицай и скоро заковах спирачки пред къщата на Джой. Гумите жално изскърцаха по асфалта и смаяният Пес отхвръкна към предното стъкло.

Къщата беше малко настрани от тротоара. Зад дъсчената оградка имаше двор, обрасъл с дървета, храсталаци и лъкатушни цветни лехи. Портичката беше както я помнех открай време — отворена и провиснала на ръждивите панти. Видях, че лампата на верандата свети; светеха и прозорците на антрето и хола.

Влачейки пушката с една ръка, аз изскочих навън и хукнах да заобиколя колата. Още преди да стигна оградата, Песа с трясък прелетя през летвите и хлътна в непроходимите шубраци отвъд тях. За миг го зърнах как изчезва сред гъсталака с прилепнали назад уши, свирепо оголени зъби и вирната опашка.

Минах през портичката и се втурнах по пътеката. Отляво, където бе изчезнал Песа, изведнъж избухна сатанинска, смразяваща кръвта врява.

Входната врата се отвори и Джой изтича през верандата. Аз я посрещнах на стъпалата. За миг тя поспря и се озърна към тъмния двор, откъдето долиташе шумът.

Олелията се засилваше. Беше нещо неописуемо. Донякъде напомняше рев на обезумяла парна латерна, примесен с глухото трополене на някакъв грамаден и свиреп звяр, тичащ стремглаво през високата суха трева.

Сграбчих ръката на Джой и я повлякох по пътеката.

— Пес! — извиках тичешком. — Пес, къде си?

Глъчката не стихваше.

Изскочихме на тротоара. Блъснах Джой в автомобила и затръшнах вратата.

От Песа нямаше и помен.

Из съседните къщи припламваха светлини. Нейде наблизо шумно изтрака врата и някой излезе на верандата.

Хукнах обратно към портичката.

— Пес! — изревах отново.

Той изхвръкна от шубраците с подвита опашка и мокри, разпенени челюсти. Нещо го гонеше по петите — нещо черно и безформено, чиято предна половина бе само една хищно зинала паст.

Реагирах по инстинкт, без изобщо да мисля.

Използвах пушката като тояга. Не знам защо не стрелях. Може би защото нямах време; може би по някаква друга причина. А може би се досещах, че куршумите са безполезни срещу връхлитащата паст.

Преди да разбера какво се каня да сторя, вече бях сграбчил цевта, сетне отметнах приклада зад гърба си и замахнах.

Песа прелетя край мен, безформеният силует изпълни рамката на портичката и пушката се понесе надолу със свирепо свистене. Улучих, но не усетих удара. Черната твар се разпадна и прикладът мина през нея като нагрят нож през буца масло. Нещо жилаво пльосна на тротоара и се размаза по дъсчената ограда.

От храсталака долетя пращене и аз разбрах, че се задават нови нападатели, но не си губих времето да ги изчаквам. Обърнах се и побягнах. Изтичах край колата, метнах пушката до Джой и хлътнах вътре. За щастие не бях изключил двигателя. Натиснах педала до ламарината и колата полетя с рев по улицата.

Джой тихо хлипаше, свита на дясната седалка.

— Престани — наредих аз.

Тя се помъчи да престане, но не успя.

— Все така вършат нещата — обади се Песа от задната седалка. — Наполовина. Не им стяга да свършат нещо както трябва.

— Не им стиска, искаш да кажеш — поправих го аз.

Джой спря да циври.

— Карлтън разправяше, че си имал някакво говорещо куче — каза тя ядно въпреки страха си, — обаче не му повярвах. Какви са тия номера?

— Никакви номера, прекрасна госпожице — увери я Песа. — Не смятате ли, че се изразявам напълно ясно?

— Джой — казах аз, — зарежи всичко, което смяташ, че знаеш. Зарежи всички предубеждения. Забрави що е логика, разум и норма. Представи си, че сме в страната на таласъмите, където са възможни всякакви чудеса — най-вече неприятни.

— Но…

— Никакво „но“, това е — срязах я аз. — Вчерашните ти представи вече не струват пукната пара. В света има говорещи кучета, които всъщност не са кучета. Има топки за боулинг, които спокойно се превръщат в каквото пожелаят. Те изкупуват Земята и Човекът може би вече не е неин собственик, а ние с тебе може всеки момент да се окажем в положението на преследвани плъхове.

В слабата светлина на таблото различих по лицето й недоумение, изненада и болка. Искаше ми се да я прегърна с все сила и да опитам да прогоня поне част от болката. Но не можех. Трябваше да карам колата и в движение да реша какво предстои тепърва.

— Не разбирам — каза Джой. Бе успяла да овладее гласа си, но под привидното спокойствие се криеха напрежение и ужас. — Първо колата… — Тя посегна, вкопчи се в ръката ми и повтори: — Първо колата…

— Спокойно, малката — рекох аз. — Не се стягай. Това вече мина. Повече ме тревожи какво ще правим отсега нататък.

— Ти не смееше да отидеш при колата — продължаваше тя. — Тогава мислех, че си страхливец. Ти… ти се тревожеше от самия страх. А той ти спаси живота.

В този момент Песа се обади от задната седалка:

— Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че след нас идва кола.