Жолийн Прюит-Паркър
Амеран (13)

13

Амеран седеше в ъгъла на старата тухлена сграда до митницата и гледаше през прозореца как на борда на „Феър Уиндс“ се товарят бурета, варели, кошове и денкове. Гласът на старши кормчията гърмеше над шума от тълпата, докато правеше проверка на инвентара, и помощниците отвръщаха с викове.

— Петнадесет бъчви бира.

— Да, сър.

— Тринадесет галона бренди.

— Тук са, сър.

— Осемдесет и четири бушела брашно.

— Проверено.

— Четиринадесет комплекта доспехи.

— Отчетено, сър.

— Сто и петдесет легла и възглавници.

— Налице.

— Хиляда и четиристотин мотики.

— Проверено.

— Осемнадесет варела с пирони по четири пенса.

— Тук са деветнадесет, сър.

— Деветстотин петдесет и шест рибарски въдици.

— Да.

— Двеста и четиридесет фунта стъклени мъниста. Индианците ще бъдат щастливи да ги имат, сър.

— Двеста осемдесет и осем ножици.

— Отчетено, сър.

— Четиридесет и два варела градински семена.

— Да, да.

— И един набор хирургически инструменти.

— В капитанската каюта е, старши кормчия.

Накрая Амеран видя, че до старши кормчията на палубата се появява Грей. Сърцето й се сви и в гърлото й заседна твърда топка. Знаеше, че умишлено е излъгала мъжа, който й се бе заклел във вечна преданост и любов, и й бе много мъчно. Чувстваше се така, сякаш сърцето й ще се пръсне на парчета, и още веднъж си припомни, че не е късно да си признае всичко и да изпроси за себе си същото право, което бе дал на Гидиън. Но в сърцето си знаеше, че никога няма да й разреши да се качи на борда на кораба, ако разбере истината. Не, единственият начин бе да продължи като Лили Уоруик. По-скоро би изтърпяла яростта на Грей и риска да загуби любовта му, отколкото да стане неволен съучастник в злонамерените планове на Гидиън. Имаше ужасното усещане, че Гидиън възнамерява да се освободи напълно от командира на „Феър Уиндс“.

Амеран с ужас броеше всяко буре, което разгърдените моряци изтикваха нагоре по наклонения трап върху кораба. Тя бе изненадана от броя на моряците върху палубата — много от тях изглеждаха отвратително. Грей й бе казал, че те поемат работата на два пъти повече хора, отколкото са нужни за попълването на един екипаж, но не й бе казал, че „Феър Уиндс“ ще отплава за Чарлз Таун с една малка армия.

Едно момиче с уплашен вид, стиснало в ръцете си бебе, седна на някакъв пън отсреща. Бебето спеше, а момичето тихо хлипаше в опърпаното си одеяло.

— Не искам да тръгвам. Не искам — не спираше да повтаря с напевен глас тя, като се клатеше напред-назад. — Не ме карай да си отивам. Умолявам те. Никога няма да видим отново Англия.

Амеран се огледа. Нямаше никой друг наблизо, към когото момичето можеше да отправя молбите си, но въпреки това бе сигурна, че думите й не са предназначени за нея, защото то се бе втренчило със стъклен поглед в стълба до нея.

То започна да ридае неудържимо.

— Ани. Ани, къде си, бе, момиче?

Един едър мъж с филцова шапка с широка периферия и кърпа около врата приближаваше тромаво към тях.

— Накара меда се побъркам от притеснение, бе, момиче.

Бебето започна да хленчи.

Момичето го сграбчи за ръката и не искаше да го пусне.

— Моля те, Джон, хайде да си идем вкъщи сега. Моля те, у дома.

Амеран се опита да не гледа към тях.

— Натам сме тръгнали, Ани. Точно там отиваме.

Момичето тъжно поклати глава.

— Никога няма да стъпим в Чарлз Таун. Ще умрем, преди да стигнем там. Малката Мери също. Умолявам те, Джон, в името на всичко скъпо за теб, моля те, нека се върнем сега, докато е все още време.

Джон прегърна жена си с огромните си ръце.

— Онези сънища, които си имала, не означават нищо, Ани. Ние отиваме в колонията и ти се кълна, че ще създам добър живот за теб и малката Мери в Чарлз Таун, далеч по-добър, отколкото можем да се надяваме да водим някога тук.

Ани стисна силно бебето.

— Те ще ни убият — каза тя със зловещо спокойствие в гласа. — Те ще ни убият всичките. Няма да имат милост. Дори към бедното мъничко бебе.

Амеран отчаяно искаше да успокои момичето — да й каже, че всичко ще бъде наред, но не можеше, понеже нейните сънища й казваха същото.

— Съобщение за Лили Уоруик — извика един мъж, като се отдели от тълпата и зазвъня с някакво звънче. — Лили Уоруик. Съобщение за Лили Уоруик.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Знаеше, че е разкрита!

Като държеше здраво пътническата си чанта, Амеран си проправи път през тълпата след неуниформения митнически служител, който размахваше лист хартия над главата си. Тя разпозна няколко от моряците на „Феър Уиндс“, смесили се с останалите пътници, и се помоли да не я познаят под гнилите зъби и белезите.

— Аз съм… Лили Уоруик — каза тихо тя, като не искаше да привлича повече внимание върху себе си.

Бележката можеше да бъде само от Нел, реши тя, когато мъжът се обърна усмихнат към нея. Бяха изминали три часа, откакто се сбогуваха. Без съмнение Нели е забравила да й каже нещо или да й даде последен съвет за кутиите с бои и пудри в чантата. Със сигурност не я бяха хванали. Стори й се, че са изминали часове, преди да получи бележката в ръката си.

— Искаш ли да ти я прочета, момиченце? — попита офицерът, като докосна шапката си.

Тя поклати глава и се отдалечи от арката, където се бяха събрали повечето пътници, за да разглеждат товара и се разхождат насам-натам.

Не можеше да повярва на това, което прочете. Не знаеше дали да се почувства облекчена или разярена. Констанс я обвиняваше в открадването на брошката от диаманти и перли, която бе изчезнала преди няколко дни. И бе настояла да претърсят апартамента й.

Амеран смачка яростно бележката и я хвърли в кофата за пепел и сажди. Ако корабът не трябваше да отплава по пладне, тя щеше да се върне обратно в Уайтхол и да извие мършавия врат на херцогинята! Фактът, че иска да претърси апартамента й, можеше да означава само едно — че Констанс е скрила брошката там и е сигурна, че ще намери доказателството за своите обвинения.

— Пригответе документите си за проверка — надвика бръмченето на тълпата един друг митнически служител.

Пътниците започнаха да се нареждат в редица под свода.

Сърцето на Амеран започна да бие по-бързо. Нямаше връщане назад, нито дори за да защити името си. Щеше да се разправи с Констанс, като се върне в къщи.

Редицата се движеше непоносимо бавно, всеки документ бе внимателно проверяван. Един мъж не бе одобрен, друг получи шамар и бе изтеглен настрани с ругатни.

Най-после дойде ред на Амеран да представи документите си. Служителят й се усмихна с тъжна усмивка, изпълнена със съжаление заради грозния й външен вид.

— Значи си била прислужница при госпожа Гуин, така ли? — попита той, като внимателно разглеждаше документите й.

— Да, сър, такава бях.

Тук се казва, че пътуваш за Чарлз Таун, за да заживееш с господин Брок Клемънс.

Да, сър, той е моят чичо. Той и леля ми Джейн ще ме вземат при тях. Нямам си никого, както разбирате.

Той сгъна документите и й ги върна.

— Сцената загуби много, когато госпожа Гуин се оттегли от театъра — каза той доста дружелюбно.

— Тя е чудесна дама, сър.

Зад себе си дочу хихикания.

Служителят отново отправи една тъжна усмивка към нея и я побутна да върви.

Амеран забърза по палубата. Още бе твърде рано, за да си позволи да въздъхне облекчено. Забърза по трапа наред с другите пътници, като се опита да се смеси сред тях.

Точно тогава видя Грей да крачи по палубата в посока към нея. Тя уви още по-стегнато шала около главата си. Не смееше да погледне към него, защото въпреки че лицето й бе неузнаваемо, той щеше да разпознае любовта, която струеше от цялото й същество.

Грей се спря само на няколко стъпки от нея. Почти можеше да се пресегне и да го докосне. Как копнееше да направи точно това!

Тя очакваше да я повика по име, да я смъмри и сгълчи, и да я върне в Уайтхол. Когато той не направи нищо такова, крадешком погледна в негова посока.

Грей не гледаше към никого. Стоеше наведен над парапета и гледаше над палубата.

Сърцето й го зовеше. Тя знаеше, че присъства в мислите му и че тази вглъбеност му причинява огромна болка. Усещаше как се измъчва и употреби всичките си сили, за да се въздържи да не протегне ръка да го успокои. Скоро, много скоро, когато Англия остане далеч зад тях, тя ще го направи.

Повечето от мъжете, жените и децата, които се качваха на борда на „Феър Уиндс“ на път за Чарлз Таун, се бяха надвесили над перилата, викаха и махаха на семействата и приятелите си долу. Амеран се погрижи да се смеси с тълпата, без да маха специално на някого. Скоро загуби своя любим от погледа си. Не много далеч можеше да чуе плача на бебе и гласа на жената, която умоляваше своя мъж да се върнат обратно.

Загърмяха мускети, затрещяха оръдия и се надигнаха радостни възгласи, защото се вдигаше котвата.

Амеран изрече тиха молитва. Нейното пътуване бе започнало!

 

След три дни, прекарани в морето, Амеран се чувстваше така, сякаш сърцето й ще се пръсне на парчета. Дните бяха дълги, нощите още по-дълги. Всеки път, щом зърнеше Грей, сърцето й крещеше онези думи, които устата й не можеха да изрекат. Колко жестоко бе да мълчи, като знае, че тя е причината за отчаяното изражение на лицето му. Изкушението да се присъедини към него, докато той гледаше някъде над тъмните, люшкащи се вълни, бе толкова силно, че почти не можеше да му устои. Изпитваше такава гордост всеки път, когато го видеше да се приближава по палубата с ръце зад гърба и да издава заповеди на хората си.

Самотата, страхът и несигурността от това, което им предстоеше, бяха сплотили пътниците още след първата нощ, когато всички бяха лежали на долната палуба върху тънките сламеници. Майките пееха нежни, приспивни песни на своите деца, докато мъжете обсъждаха приключението, което предстоеше. По-големите момичета си разменяха клюки и се кикотеха, докато техните братчета си разказваха истории и играеха на разни игри. Спокойното доволство от тази първа нощ, през която всички бяха спали дълбоко, бе нарушено от риданията на жена и успокоителните думи на мъжа й.

Всичко на всичко бяха тридесет и двама — всички пътуваха за страната на мечтите и неограничените възможности, — шестима свободни мъже със своите жени и още осем деца, и осем слуги, три от които бяха млади жени на около нейната възраст. Останалите пътници бяха наемници, задължени да служат за по пет години на господарите си от Чарлз Таун, които им бяха платили за пътуването до обетованата земя.

Всеки път, когато капитанът на „Феър Уиндс“ издаваше някакви нареждания или съобщения, те биваха разпространявани от Гидиън. На пътниците бе позволено да се хранят след екипажа и да се разхождат по палубата сутрин, следобед и вечер, ако позволяваше времето. Ясно се даваше да се разбере, че контактът с екипажа е нежелателен. Афра Харелсън, слугиня на семейството на господин Хенри Уодел, се бе сближила още първия ден с един моряк на име Джейсън Конарн и на втория ден съобщи на своя господар, че възнамеряват да се венчаят.

Първия път, когато Гидиън посети пътниците през нощта по стаите им, той насочи фенера си право в лицето й и Амеран бе сигурна, че я е познал въпреки почернените зъби и белезите от шарка. Но той бързо бе отвърнал погнусен поглед от нея и бе насочил вниманието си към Джуел, най-симпатичната слугиня. Когато Джуел се измъкна навън от стаята, след като всички останали бяха заспали, Амеран бе сигурна, че знае къде отива, и я съжали, защото момичето си нямаше представа в какво се забърква, като се захваща с Гидиън. А през следващата нощ, когато Гидиън повика най-близката й приятелка Алисън, на Амеран й стана още по-тъжно за Джуел. Горката Джуел прекара цялата нощ, хлипайки върху сламеника си.

Амеран стоеше настрана от всички през тези първи дни от пътуването. След живота си в Мер бе свикнала със своята самота и замечтаност. С радост се занимаваше с малките дечица, така че техните майки да могат да се поразходят с мъжете си по палубата, и от време на време през деня си бъбреше с Ани и гукаше нежни думи на малката Мери. Въпреки че Нел бе изтъкала една интересна история за живота на Лили Уоруик, тя нямаше желание да разказва твърде много подробности от нея, защото знаеше, че лъжата й рано или късно ще бъде разкрита. Всичко, което знаеха за нея, бе, че е слугиня, която отива в Чарлз Таун, за да живее със семейството на чичо си.

За голяма нейна изненада, а и на останалите, мистър Мартин Хиърфорд, свободен мъж, доста състоятелен и съвсем не неприятен на вид, потърси компанията й няколко пъти през деня. Бе решителен мъж с розови бузи и смел език, който не оставаше без мнение по нито един въпрос. Последните няколко години бе прекарал в Чарлз Таун и сега нямаше търпение да се върне към бизнеса си с дървен материал там, след като последните няколко месеца бе загубил в Девън, за да уреди някои семейни работи, за да не му се налага никога да се завръща в Англия. Бе й споделил за красивата си жена Фиона, която била избягала в Барбадос с някакъв притежател на захарни плантации, и как никога нямало да се ожени отново за жена, чието лице можело да подведе мъжете. Тя положи най-големи усилия да отклони ухажванията му, като знаеше, че скоро ще трябва да му разкрие истината, но той погрешно взе нейното отбягване за израз на свенливост и започна да я преследва дори още по-настойчиво.

Вечер Мартин им разказваше истории за Чарлз Таун и предизвикваше у жените сълзи на съжаление към индианците и пиратите. Истина било, че Чарлз Таун е любимо свърталище за пирати, се бе съгласил той, но всички заселници били на мнение, че доколкото корсарите се ограничават да убиват и грабят само в морето, среброто им било добро като всяко друго, щом създава работа на местните търговци. Колкото до индианците, Мартин бе уверил жадните си слушатели, че техните съседи, естито, били просто по-особени, но истинските проблеми идвали от йемасите и уестите от далечния юг, като нещата били усложнявани допълнително от испанците, които злонамерено им разправяли лъжи относно англичаните.

— Няма причина за страх — бе уверил Мартин всички онези, които бяха изразили страх за живота си. — Чарлз Таун е разположен на висока скала, която не може да се види от морето. Градът е укрепен — заобиколен е с крепостна стена, ров и шест бастиона. Има наблюдателни постове и стража, които се поставят и денем, и нощем. Два батальона от войската са постоянно на пост. Сигурен съм, че докато ме е нямало, са били изкопани още окопи и поставени допълнителни оръдия.

Онези, които изразиха загриженост за това, че изоставят цивилизацията, Мартин увери, че са били направени големи проекти за града, които вече започнали да се осъществяват. Улиците били вече настлани и наименувани, почистени били площи за църква, градска кръчма и плацдарм за обучение на войската. Заселването не било без правила и ред, защото самият Джон Лок написал основната конституция на Каролина и законите стриктно се спазвали.

— Построени са повече от двадесет къщи — каза Мартин на Амеран един следобед, докато се опитваха да се разхождат по палубата и едва успяваха, защото корабът се мяташе и люшкаше силно от бурното море.

Мартин я хвана за ръката, за да й предложи опора, когато една огромна вълна се блъсна отстрани и посипа лицата им със солени пръски морска вода.

— Мисля да си построя една чудесна къща, по-хубава от която и да било друга, видяна някога от теб, на най-високия хълм там. Ще бъде висока три етажа и с балкони, които ще гледат към морето. — Той взе ръката й. — Имам над четири хиляди акра прекрасна земя. Ще имам къща, достойна за крал, и всичко, което ми липсва, е съпруга, която да сподели това с мен и да ми роди синове. Искам ти да бъдеш тази съпруга.

Амеран не знаеше какво да каже. Подбираше внимателно думите си. Не можеше да го погледне в лицето. Вместо това насочи поглед към тъмните облаци, които се носеха над тях.

— Изключително съм поласкана от вниманието ви, но не мога да стана ваша жена. Разбирате ли, аз…

Мартин я докосна по бузата.

— Шшт, мила моя. Зная какво ще кажеш и искам да знаеш, че външната красота не прави жената по-добра. Зная всичко това твърде добре. Няма значение, че лицето ти е в белези. Важното е, че сърцето ти е неопетнено.

— Трябва да ви помоля да слезете долу — долетя висок глас зад тях.

Амеран подскочи. Не смееше да се обърне. Този глас й беше познат.

— Идва буря. Ще бъдете в по-голяма безопасност по, каютите си. Трябва да тръгнете веднага — нареди заповеднически и настойчиво Грей.

Мартин хвана Амеран за ръката.

— Разбира се, капитане.

Амеран държеше шала си плътно омотан около лицето си. Не смееше да погледне Грей в очите.

Почти можеше да чуе биенето на сърцето му, когато минаваше забързано покрай него с усърдно обърната на другата страна глава. Как копнееше да се протегне и да го докосне, да го погали с ръка по бузата, да усети плътта му до своята още веднъж, но не можеше.

Дишането й се регулира едва когато се присъединиха към другите, но дори и тогава тя все очакваше и се вслушваше за звука от тежките ботуши на Грей, който идва да я разобличи, и гласа, изискващ обяснение.

Мартин я потупа по ръката, преди да я остави и да отиде при мъжете.

— Помисли за това, което казах, скъпа Лили. Бихме могли да живеем добре заедно.

Тя извърна лице. Не можеше да го погледне, защото той със сигурност щеше да забележи срама, изписан върху лицето й.

Бурята продължи два дни и две нощи. Нощта нямаше край, а денят нямаше начало. Вятърът шибаше платната. Небесата се бяха продънили. Дъждът се изливаше като из ведро по палубите.

Две денонощия „Феър Уиндс“ бе подхвърлян безмилостно насам-натам от бушуващото море. На всички им се струваше, че са загубени. Повечето пътници чувстваха, че идва краят на света. Някои извисяваха гласове в молитви към Бога за помощ, други зовяха смъртта и търсеха спасение на душите си. Децата не можеха да се успокоят, а виковете на майките не секваха.

Голямата каюта, където бяха затворени заселниците, миришеше на повръщано, страх и напомняше за смъртта. В каютата цареше жега, а смрадта от телесни отпадъци бе задушаваща.

Амеран се страхуваше за живота на Грей толкова, колкото и за своя собствен. Тя неведнъж съжали за решението си да придружи своя любим в изпълнението на задачата си. Като знаеше колко загрижен бе за нейната безопасност, се радваше, че не е проявила слабост и не му разкри присъствието си. Когато се разбра, че един офицер е бил ударен от гръм, тя започна да се бори с необходимостта да се качи горе и сама да се увери, че Грей е още жив, а после, когато до нея достигнаха думите, че мъртвият мъж не бил офицер, а каютен прислужник, тя се почувства виновна от това, че изпита такова облекчение. Сякаш един живот бе пожертван в името на друг.

След това, на третия ден от началото на бурята и на седмия ден от отплаването им, морето се успокои и слънцето проникна през облаците и блесна с ярка светлина. Възхвалите към всевишния бяха неспирни, но натрапчивият ужас от това, че може да последва някоя друга буря, безмълвно съпътстваше радостта на всички. Хората имаха огромна нужда от пресен въздух и слънчева светлина, и когато чиракът на старши кормчията слезе долу да съобщи, че могат да се качат на палубата, деца и възрастни без разлика се втурнаха към горната палуба с облекчен смях.

Този ден вечерята им от осолено свинско, ряпа и препечен хляб им се видя като кралска гощавка за Деня на благодарността.

Тази нощ, много след като всички си бяха легнали на сламениците и последното бебе бе спряло да хленчи, Гидиън слезе долу да потърси Джуел.

— Доведи Алисън със себе си — каза той на Джуел, като насочи светлината към лицето й.

— Още е болна от бурята — му каза Джуел. — За какво ти е? — нацупи се тя. — Не ти ли доставям удоволствие колкото две жени?

Гидиън се засмя.

— Ти наистина си повече от това, с което мога да се справя. Имам други планове за Алисън.

Джуел тихо се изкикоти.

Амеран слушаше с плътно затворени очи на съседния сламеник, като се преструваше на заспала.

— Искам я за капитана — каза сериозно Гидиън. — Кой остава? Афра?

— Тя вече се измъкна за среща с нейния Джейсън. Те ще се женят в Чарлз Таун.

— Глупаци — изсъска Гидиън. — Капитанът отчаяно се нуждае от развлечение. Налегнала го е голяма меланхолия.

— Бих била щастлива да ви правя компания и на двамата — прошепна Джуел.

— С него не деля нищо.

— О, нараняваш ме. Само се заяждам, Гидиън.

— Доколкото си спомням, не ти е неприятно да ти причиняват малко болка. — Той тихо изруга. — Няма ли някоя друга жена, която да дойде с теб?

— Лили е единствената, която остава и е без съпруг, но тя изобщо не става за твоя капитан. Зъбите й са изгнили, а лицето й цялото е в белези от шарка.

Гидиън се изкиска.

— Не са лицето и зъбите тези, които доставят на мъжа неговото най-голямо удоволствие. Вземи я.

Джуел побутна Амеран.

— Лили, събуди се, Лили. Искаш ли малко да се позабавляваш?

Амеран се престори, че постепенно се събужда.

— Какво има?

— Събуди се, момиче. Капитанът иска да те види.

— Защо? Нищо нередно не съм направила.

— Не задавай въпроси. Просто бъди благодарна, че е изпратил да те повикат.

Амеран се поколеба. Колкото и да й се искаше да види Грей, не можеше да го направи, преструвайки се на някой друг.

Джуел я дръпна за ръката.

— Не бъди глупава, момиче. Позабавлявай се малко, преди Мартин да ти надене хомота.

Амеран бе в такова затруднение, че не знаеше как да постъпи. Безумно искаше да види Грей, дори само за момент, просто за да протегне ръка и го докосне. Това бе всичко, което ще направи, и после ще побегне, преди да е успял да я види на светлина.

— Побързай. Няма да те молят два пъти.

Трябваше да го види! Сега бе толкова подходящ момент за приключването на тази криеница. „Феър Уиндс“ бе изминал твърде много път, за да реши да я върне. Можеше да издържи на гнева му много по-лесно, отколкото на това да остане далеч от него дори минута повече.

— Губим време, момиче. Ще съмне, преди да се усетим. Идваш ли или не? — попита Джуел нетърпеливо.

— Да, добре, ще дойда с теб. — Амеран приглади назад косата си, докато Джуел я наблюдаваше състрадателно.

— Как се казваш, момиче? — попита Гидиън, когато затвориха вратата към помещението, където спяха пътниците.

— Лили, сър. Лили Уоруик — отвърна тя почти с шепот.

Джуел увисна на Гидиън.

— Тя е срамежлива.

— Капитанът трябва да си отвлече вниманието от някои неща. Постарай се да направиш това — рязко каза той.

— И не стой на светло — добави той не особено любезно. — Не е нужно да го изплашиш до смърт. — Без предупреждение той я сграбчи за гърдите и ги стисна. След това високо се засмя.

— Задръж вниманието му върху тях и ще се справиш чудесно.

Джуел хвана ръцете му и ги дръпна.

— За Бога, Гидиън. Ще й изкараш акъла още преди да сме стигнали там.

Амеран бе благодарна, че Джуел вървя между нея и Гидиън през останалата част от пътя по дългия, мрачен коридор.

Спряха пред вратата на Грей. Гидиън подаде на Джуел фенера. Жестоките пръсти заопипваха бузите й.

— Направи го щастлив, Лили. — Той долепи гърба й до стената. — Направи го щастлив и може и аз да направя нещо за теб след това.

Амеран не смееше да диша от страх да не я разпознае. Гидиън се притисна по-силно до нея.

— Послужи му добре и може да направиш същото и за мен утре вечер.

Амеран бе избегнала болестта по време на бурята, но сега почувства гадене и й се повдигна така, че една вълна от стомаха й насмалко щеше да се излее върху него. Той притисна с тласък слабините си в бедрото й, като й причини болка, а зъбите му захапаха устата й.

Тя се бореше с него. Опита се да издере очите му, но той задържа ръцете й високо над главата.

— Грозна кучка — заплю я той и разкъса с ръка полата й. — Никога преди не съм имал грозна жена. Може би е по-добре първо да те изпробвам, за да се уверя, че ставаш за великия лорд.

Джуел го изтръгна от нея.

— Мислех, че не обичаш да делиш нещата с приятелите си.

Гидиън се засмя. И я пусна.

— О, има една жена, която с удоволствие бих поделил с него, но тя е в Англия и очаква неговото завръщане.

Амеран усети как краката й отмаляват. Джуел обви ръце около Гидиън и задвижи тялото му заедно със своето в бавно, люлеещо движение.

Хайде, любов моя. Задникът ми копнее за грубите ти ласки.

— Когато му дойде времето, ще се занимая и с теб, кучко. — Той захапа ухото на Амеран, преди да я отблъсне настрана.

Гидиън почука на вратата на Грей.

— Отвори. Доведох ти нещо, което ще може да те позабавлява.

Когато Грей отвори вратата, Амеран се подпря на стената, защото й призля от изтощения му, уморен и блед на светлината на фенера вид.

Гидиън я блъсна към него.

— Тя не е много за гледане, но е изпълнена с желание и страст.

Грей нежно я бутна настрана.

— Късно е, Гидиън — без нотка на хумор каза той. — Скоро ще поемам поста си.

— О, тя ще ви държи буден, капитане — се обади Джуел.

Гидиън плесна Грей по раменете.

— Отпратете я да се върне, ако не я искате. Но ако я оставите да остане, ви обещавам, че сутринта няма да бъдете толкова отчаян.

По здраво стиснатите челюсти на Грей Амеран разбираше, че никак не му е забавно.

— Върнете се в стаята си — й каза той, след като Гидиън и Джуел изчезнаха в една стая през няколко врати надолу. — Нямам нужда от компания. — Гласът му беше любезен. — Приемете най-искрените ми извинения за притесненията, които приятелят ми може би ви е причинил. — Той направи кратък поклон. — Лека нощ.

Не й беше нужно да обмисля дали да го последва в така добре познатата каюта или не.

— Моля ви, вървете си. — Той се отпусна тежко на своя стол, като държеше главата си с ръце.

Амеран коленичи в краката му. Той не вдигаше поглед към нея.

— Капитан Хорн каза, че се нуждаете от жена. Каза, че сте меланхоличен напоследък и се нуждаете от жена, която да ви накара да забравите неволите си. — За момент се запъна. Трябваше да му каже истината, но как?

Очите му настойчиво избягваха погледа й. Мержелеещата се светлина на фенера върху бюрото забулваше объркването, изписано на лицето му.

— Има само една жена, която може да ме накара да забравя своите беди, и тя е в Англия. — Думите му бяха толкова отчаяни, колкото и изражението, изписано на лицето му. — Вървете си, моля ви. Позволете ми да остана сам със спомените си.

Тя бавно се изправи.

— Твоите спомени дойдоха при теб.

Грей вдигна глава.

— Сигурно сънувам.

Амеран го целуна.

— Не сънуваш, Грей. Аз наистина съм тук.

— Но това не може да бъде. Лицето ти. — Той я докосна по бузата с недоверие. — Лицето ти. — И започна да се смее.

Амеран обели малко от черния восък по зъбите си.

— Всичко това е от актьорската чанта с фокуси.

Грей се засмя и започна да маха белезите от лицето й.

— Не мога да повярвам — не спираше да повтаря той.

— Повярвай — смееше се тя. — Истина е. — И тя махна още восък от зъбите си, за да му докаже.

Грей я остави, за да отиде до легена и намокри една кърпа с юда. Той внимателно бършеше лицето й с една ръка, докато с другата галеше нежната й плът, необезобразена от фалшивите белези.

— Страхувам се, че това е сън, и когато се събудя, ще бъда още по-съкрушен.

— Не е сън. — Тя се притисна силно в него. — Не можех да позволя да отплаваш без мен. Не можех да понеса и три дни без теб, още по-малко — три месеца.

Той се притисна отчаяно към нея, сякаш се страхуваше, че ако затвори за миг очи, тя ще изчезне. Устните им се сляха в дълга и страстна целувка.

— Не си ли ядосан? — попита тя, когато устните им се разделиха.

— Как мога да бъда ядосан, когато се проклех хиляди пъти за това, че съм те оставил?

Тя простря ръце и пак го прегърна.

— Толкова се страхувах, че ще обърнеш кораба назад към английския бряг, когато откриеш, че съм на борда.

Той я притисна още по-силно.

— Дори английският бряг да се виждаше пред нас, не бих се върнал назад. Не бих могъл.

Целувките му ставаха все по-пламенни. Ръцете му започнаха мъчително бавно да обхождат тялото й. Малко след това бавно се изправи, като я вдигна от пода.

— А сега, за да се уверя, че наистина си тази, която казваш, а не някоя сполучливо маскирана измамница, трябва да ти направя цялостно проучване.

Като се усмихваше, Амеран вдигна ръцете си, така че той да може да свали през главата й слугинската дреха и долната фуста, които я покриваха до петите.

— Бих останала разочарована, ако не го направиш.

Той издаде стон от удоволствие, когато й махна и долните дрехи. Устните му оставиха невидима следа от целувки върху тръпнещата й плът. Коленичи пред нея и развърза кожения калъф от крака й.

Той нежно се засмя.

— Предварително мога да съжаля мъжа, който се опита да направи същото, което току що направих аз.

— Радостта му ще бъде кратка. Обещавам ти — засмя се тя.

Той смъкна надолу чорапите с жартиерите и устните му се долепиха до току-що оголените под тях форми. Постави ръцете й на раменете си, свали обувките й и изхлузи чорапите от краката й.

И когато се изправи пред него без никакъв срам, гола, с изключение на огърлицата от скъпоценни камъни с форма на кръст, Грей отново започна своето възхитително приключение в извървяването на пътя от петите до устните й. Когато устата му стигна до най-горната си цел, той я грабна на ръце и я понесе към купчината завивки.

С разпиляна по възглавниците коса тя го наблюдаваше как захвърля униформата от себе си. В ръцете му бе познала голямо щастие, но никога толкова голямо, колкото в този момент, когато той се отпусна във всеотдайната й прегръдка.

Всяка нейна частица копнееше за силата на ръцете му, които галеха, милваха, прегръщаха и се увиваха около хълмовете и долините на тялото й и малките скрити местенца, пробудени от неговото докосване. Устните й не можеха да го погълнат така, както тя желаеше, а ръцете й се стремяха да минат по всички контури на твърдото му тяло. От устните й се откъсваха стонове на радост. Нашепваше името му отново и отново, а той — нейното.

— Не мога да чакам. Трябва да те имам сега — изстена той, като устните му докосваха гърдите й. — Не мога да чакам.

— Аз също, любов моя. Аз също. — Краката й се сключиха около хълбоците му и тя го привлече към себе си. Усещаше трептенето на слабините му.

— Бях глупак, глупак — промърмори той във врата й. — Абсолютен глупак, за да помисля, че изобщо мога да те оставя.

— Сега сме заедно и единствено това има значение. Заедно, сега, най-накрая, най-после — стенеше в косата му тя.

Той вдигна лицето й до своето с почти свиреп поглед.

— Никога, никога няма да се разделим отново.

Треперещите й крайници се впиха в него с отчаяние. От устата му се изтръгваха една след друга въздишки на удоволствие. Дишането им се учести, сякаш вътре в тях пърхаха хиляди току-що пуснати на свобода птички. Периодично я разтърсваха спазми и тя се чувстваше сякаш запратена далеч, далеч, откъдето нямаше връщане.

Грей потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, докато и той получи дългоочакваното удовлетворение. Целуна я нежно и после повдигна главата й с момчешка усмивка на лицето си.

— Щом и двамата сме още тук, то това не може да бъде сън, нали? Няма да изчезнеш от ръцете ми при появяването на първата светлина на зазоряване?

Амеран се засмя. Пръстите на ръцете й танцуваха в косата му.

— Ще ти припомня за това на сутринта, когато ме накажеш, че съм предприела такова опасно пътуване.

Усмивката му в миг се изпари и тя моментално съжали за думите, които току-що бе изрекла.

— Опасностите в морето са много — тъжно каза той. — Бурята бе нищо в сравнение с това, с което тепърва можем да се сблъскаме: пирати, испански военни кораби, урагани… — Той положи глава между гърдите й с въздишка. — Срамувам се от огромната радост, която изпитах от нашата среща, защото по-скоро бих умрял сам, отколкото да те подложа на невъобразимите жестокости, които можем да срещнем по пътя си.

— О, не изпитвай срам, Грей. — Тя обърна лицето му към себе си и нежно го погали по бузата. — Усещай само любовта, която споделяме, и щастието от приятната ни среща.

Той се притисна до нея с пламенна непоколебимост.

— О, как се моля да не те изложа на опасност.

— Никога не мога да бъда изложена на опасност, докато съм с теб.

В този момент Амеран не изпитваше никакъв страх от неизвестното, а единствено радост, по-голяма от всички други радости, породена от това, че отново лежи в ръцете му.

— „Феър Уиндс“ е най-чудесният кораб и той не би могъл да има по-прекрасен командир от моя лорд Карлайл.

Накрая на лицето на Грей изгря усмивка.

— Моля се да оправдая твоите очаквания.

Тя се сгуши в него, а ръцете и краката им се преплетоха така силно, че щеше да им бъде трудно някога да се освободят един от друг.

— Ще ги оправдаеш, мили мой. Никога не си ме разочаровал.

И започнаха да вървят отново към сладкото единение на съществата си в едно. Още веднъж тя му се отдаде напълно, както и той на нея, и когато страстта и нежността стигнаха още по-големи висоти, двамата разбраха, че независимо какви опасности им предстоят, заедно могат да победят.

Вратата към каютата на Грей се отвори точно когато неподвижният мрак започваше да се оттегля, давайки път на ранната утринна приглушена светлина.

Амеран се скри под завивките, когато леглото бе облято от бледата светлина. Не можеше да сбърка тази самодоволна усмивка.

Грей изруга своя втори командир, като му нареди:

— Вън, Гидиън. Вън!

Гидиън се ухили.

— А, доволен съм, че сте успели да намерите време за почивка от любовното си страдание, което ви извади душата, откакто сме напуснали пристанището.

— Вън! — извика Грей с тон, който не допускаше неподчинение.

Гидиън подигравателно отдаде чест.

— Да, капитане. Можете да изразите признателността си по-късно, когато й се наситите.

Амеран дочу злорадия му смях да се разнася по целия коридор. Този мъж я плашеше много повече, отколкото каквато и да било предстояща опасност в морето.

Грей притегли Амеран по-близо в ръцете си.

— Ти трепериш, Амеран.

Това зловещо чувство отново я обхвана.

— Нямам му доверие — каза тя, все още трепереща. — Кара кръвта ми да се смразява.

Грей въздъхна тежко, но за първи път не й възрази в защита на Гидиън.

На следващата сутрин, когато Амеран се срещна лице в лице с мъжа, който претендираше да бъде най-довереният и предан другар на Грей, тя не побягна, а, напротив, смело посрещна слисания му поглед.

— Добро утро, Гидиън. — Тя стоеше пред него облечена като слугинята Лили, но върху зъбите й вече нямаше черни петна, а по лицето нямаше белези от шарка.

Ухилената физиономия на Гидиън, когато намери своя командир все още с жена, се смрази.

— Не разбирам — каза той с любезни думи, но с втренчен поглед.

Грей не вдигна поглед от таблиците, които разглеждаше.

— Имали сме много пътници без билет на борда на „Феър Уиндс“, но не така хубави. Не сте ли съгласен, капитан Хорн?

— Изглежда, никак не ви е приятно да ме видите — каза тя на Гидиън с подигравателен тон.

Изпълнените им с омраза застрашителни погледи се срещнаха. Гидиън се насили да се усмихне, но това не беше радостна усмивка. Той седна върху един сандък.

— Просто съм изненадан, това е всичко. Вие сте последният човек, когото очаквах да видя.

Грей вдигна поглед от картите. Не се усмихваше.

— Благодаря ти, че ми я доведе снощи. Натъжаваше ме мисълта, че почти се бях лишил от очарователната й компания. Още веднъж искам дати изкажа своята искрена благодарност.

Гидиън гледаше така, сякаш още не можеше да повярва на очите си.

— Белезите? Зъбите ви?

— Всичко се дължеше на една актьорска чанта, пълна с фокуси — отвърна тя, като тръгна към Грей и постави ръце на раменете му.

— А, Нел Гуин — каза с презрение Гидиън.

Грей се протегна да хване ръката на Амеран.

— Аз не харесвах тази жена, но намирам, че мнението ми за нея напоследък доста се промени.

На лицето на Гидиън се появи странен поглед, предназначен само за нея, такъв, който я накара да потрепери много по-силно, отколкото в студен зимен ден.

Гидиън тръгна бавно към тях, като се разсмя. Той тупна Грей по гърба.

— Ти наистина си късметлия, приятелю. Никога не съм оставял такова впечатление у жена, че да се откаже от всичко и да ме последва.

Усмивката на Грей бе предназначена само за Амеран.

— Със сигурност съм най-щастливият човек сред живите.

Гидиън посегна към ръцете им. Когато Амеран не пожела да му даде своята, той я хвана.

— Наистина съм щастлив за вас двамата. — Гидиън направи поклон и намигна. — Продължете срещата си. Аз ще се погрижа за нуждите на кораба.

Веднага щом си отиде, Грей обхвана талията й със силните си ръце. Той зарови брадичка в тъмните й къдрици. Амеран мълчеше. Идването на Гидиън бе развалило радостта от това, че отново се бе събудила в ръцете на Грей. Той, изглежда, усети причината за нейното мълчание.

— Бих искал да те убедя, че Гидиън не мисли злото на никого от нас. — Усмивката му изразяваше търпение. — Ами ако се окаже, че е съвсем верен и предан, както открито заявява?

— Това никога няма да се случи.

Грей я стисна.

— Тогава, ако си права, ще ти позволя да се радваш на своята победа, защото поражението ти не би ми дало повод за празнуване.

Той все още не я пускаше.

— Бих желала да намеря начин да те убедя, че обвиненията, които отправям към Гидиън, не са просто афектирани думи на една ревнива жена, която мълчаливо насърчава разрушаването на братската връзка.

Грей я целуна лекичко по устата.

— Убеден съм, че наистина вярваш в това, което си се накарала да вярваш. — На лицето му се появи усмивка. — И точно тази буйна любов, която изпитваш към мен, ме кара да те обичам още повече.

Амеран сгуши глава върху гърдите му. Времето, прекарано заедно, бързо приближаваше към своя край. Намериха се само за да се загубят отново. И никога не бяха разбирали така ясно и с такъв страх това, както в този миг.

Грей я задържа за дълго в ръцете си.

— Нямам друг избор, освен да изпълня задълженията си на кораба — каза той с натежало сърце. — А подозирам, че и ти трябва да дадеш някои обяснения на новите си приятели… Лили.

Не й се искаше да го пусне, но знаеше, че трябва. Той беше капитанът на „Феър Уиндс“ и хората му чакаха неговите нареждания, а не тези на Гидиън.

— Кажи ми — настоя Грей, като затягаше шпагата около кръста си.

Тя бавно се усмихна.

— Досега не е ли станало ясно, че не мога нищо да скрия от теб?

Дяволито веселие заигра в очите му.

— Не си ли се изкусила да станеш госпожа Хиърфорд и да заживееш в една великолепна къща на най-високия хълм в Чарлз Таун?

За момент мислите за Гидиън бяха изместени встрани. Тя го ритна на шега.

— Ти си подслушвал?

— Признавам си.

Амеран се засмя.

— Горкият Мартин. Страхувам се, че привлекателността ми се заключава единствено в белезите и гнилите зъби.