Жолийн Прюит-Паркър
Амеран (10)

10

— Защо не ми показа рождения си белег, когато Грей за първи път те доведе при мен?

Въпросът на краля не изненада Амеран — бе го очаквала. Бяха се разхождали цял час край Темза, погълнати от незначителен разговор за лодките по реката, и през цялото време тя очакваше точно този въпрос. Но настойчивостта в гласа му и нетърпеливото искане на отговор я изненадаха.

— Вие не ме попитахте за него и не поискахте да го видите — каза тя, наведе се и погали едно от кученцата, които вървяха по петите им. — Както ви писах, не желая да доказвам на вас или на когото и да било другиго коя съм.

Кралят, с ръце, сключени зад гърба, забави крачките си.

— Предполагах, че ще ми отговориш така. Имаш очите на майка си, но мургавата ти кожа напомня за моята. — Той се усмихна на себе си. — Когато съм се родил, съм бил толкова мургав, че скъпата ми майка ме нарекла нейното „черно момче“. Виновна е, предполагам, италианската кръв в потеклото ми. — Погледна я отблизо. — Скъпата ми сестра Минет имаше деликатен малък нос, леко вирнат — точно като твоя.

Амеран усети, че се изчервява под изучаващия му поглед. Кралят въздъхна тежко и на лицето му се изписа тъга.

— Моята бедна, скъпа Минет. Трябваше да стане кралица, а не любовница на крал, и в крайна сметка да бъде отровена от злобния си съпруг. — Постави ръка върху рамото й. — Прости ми несвързаните приказки, скъпа Амеран. Колкото повече старея, толкова повече робувам на спомените си.

Седнаха на една пейка до брега на реката. Телохранителите, които ги придружаваха, останаха на разстояние. Кученцата лаеха и се гонеха, като се опитваха да скочат на колената им. Амеран съжали най-слабоватото от тях, вдигна го на скута си и го покри с полата си.

— Това малко кученце ще стане чудесно ловно куче — забеляза кралят.

— Откъде сте сигурен?

— То знае, че трябва да докаже себе си и на господаря си, и на другите кучета. — Амеран се усмихна. Имаше чувството, че думите му имаха по-дълбоко значение. — Предполагам, че Сибил Чандлър ме е проклинала и до последния си дъх — каза той, като се обърна към реката.

— Няма да ви лъжа и да твърдя, че не ви е мразила.

Кралят сви рамене.

— Имаше причина. Давах й обещания, които никога не съм възнамерявал да спазя. И кралят е като всички други мъже. — Хвана я импулсивно за ръката, но като че ли се смути от жеста си и я пусна. — Съжалявам, че едно невинно дете е трябвало да страда заради моя егоизъм.

— Обстоятелствата, а не нечий егоизъм или глупост, определят съдбата на човека — въздъхна Амеран замислено.

— Мъдри приказки за възрастта ти. — Настроението на краля се повиши. — Вярно ли е, че си влюбена в лорд Карлайл?

Не бе очаквала този въпрос.

— Да, Ваше величество.

— Всеки може да види, че той е лудо влюбен в теб. — Кралят дръпна гъстите си черни мустаци. — Не мога да разбера защо не се върна в Англия с него след първата ви среща.

Амеран разказа историята на раздялата им, без да пропусне ключовата роля на Гидиън в нея. Беше изненадана от лекотата, с която разговаряше с краля, и от интереса му към съдбата на една двойка, на пръв поглед, обречени любовници.

— Считаш, че Гидиън Хорн е отговорен за това жестоко недоразумение?

— Да, Ваше величество. — А още по-виновен го считаше за снощната трагедия, но реши, че засега ще бъде по-добре да я премълчи.

— Какво мисли Грей за измамата на Гидиън?

Амеран гушна друго кученце, което също бе скочило на скута й.

— Той, разбира се, е много благодарен на Гидиън за спасяването на живота ми снощи.

— Известно е, че благодарността може да заслепява… Ще се поразходим ли още?

Беше очевидно, че кралят не желае да продължи разговора за Гидиън, но Амеран усети, че не бе единствената, която поставя под съмнение мотивите на Гидиън за снощните му действията.

Спряха до канала и известно време наблюдаваха патиците по него. Кралят извади хлебни трохи от джоба си и им ги подхвърли сред плясък на криле.

— Ела, ще ти покажа градината с билки — обърна се той към нея, след като трохите свършиха. Преведе я през няколко малки градинки зад полето за паради. От време на време се спираше и ласкаво потупваше някое от кучетата си. — Капитаните на корабите ми донасяха от всяко свое пътуване до далечни страни коренчета и семена от екзотични билки и подправки. Не разбирам защо моите учени лекари не се обърнат към природата и не черпят от нея средства за лечение на болестите на хората — говореше той, докато оглеждаха богатата сбирка от билки. Посочваше й различни растения и обясняваше каква болест лекува всяко от тях. — За нещастие, изглежда, че тези високо ценени мъже предпочитат да измъчват пациентите си, вместо да ги лекуват.

Минаха край фонтани и градини с изобилие от цветя и ниско надвиснали увивни растения. Когато се върнаха в двора на палата, забелязаха патрулиращи конници и пехотинци. Наоколо се разхождаха благородници и благороднички. Мъжете се покланяха, а дамите правеха реверанси на краля. Амеран понасяше погледите им с притеснение.

Кралят като че ли изобщо не ги забелязваше, нито чуваше шепота зад тях.

— Щеше ли да ми покажеш рождения си белег, ако не го бях видял сам? — попита я той, след като влязоха във фоайето на Уайтхол Касъл.

Не, Ваше величество. — Бе благодарна на слабата светлина в коридора: колкото по-дълго и настойчиво я гледаше кралят, толкова повече се сгъстяваше червенината на бузите й.

— Но защо? — Той като че ли не можеше да разбере мотивите й. — Защо не ми го показа веднага? Майка ти не ти ли каза, че и аз имам такова на дясното си рамо?

— Каза ми, да. — Амеран търсеше думите, които да го накарат да разбере, че тя наистина не иска нищо от него и че никога няма да използва факта, че му е дъщеря, за да настоява за каквото и да било. — Вие ми дадохте това, което желаех най-много — свободата. Без вашата намеса, Ваше величество, сега сигурно щях да бъда мъртва — ако не от мечовете на онези, които искаха живота ми, то от бурните вълни на пролива.

Кралят беше шокиран.

— Един Стюарт никога не посята на собствения си живот. Други могат и да посягат на живота му, но той никога не се отказва сам от него.

Амеран бе поразена на свой ред.

— Не съм имала намерение да се хвърля от отчаяние в пролива, Ваше величество — побърза да го увери тя. — Смятах да се опитам да го пресека с обикновена рибарска лодка.

Кралят се разсмя от сърце.

— Ето го истинският Стюарт!

Амеран неволно посегна да докосне ръкава му, но се сдържа навреме.

— Безкрайно съм ви благодарна, Ваше величество.

Кралят не скри задоволството си.

— Мисля, че ще те направя графиня… на Саутуик, вероятно. Сигурен съм, че лорд Карлайл няма да има възражения, ако реши да се ожени за графинята на Саутуик. — Амеран не можа да намери думи да изрази чувствата, които изпълниха гърдите й. — Ако, разбира се, ти харесва да бъдеш графиня — продължи кралят с игриво пламъче в очите.

— Не знам какво да кажа, Ваше величество.

Кралят стисна двете й ръце.

— Може би един ден ще ни свърже истинската любов между баща и дъщеря, но дотогава ще си останем само приятели.

Амеран наведе глава.

— Да, Ваше величество. Ще бъда истински щастлива.

— Кажи ми, Амеран Мишол, отговарям ли на представите ти? — запита той точно когато се канеха да се разделят.

— Не съм очаквала такава любезност и доброта. — Гласът й бе топъл, както и погледът в очите й. — Освен това вие сте много по-величествен, отколкото си представях.

Изглеждаше доволен от отговора й.

— Истински съжалявам за несгодите и страданието, през които си преминала поради обстоятелствата около раждането си…

— Животът ми не е бил изцяло черен, Ваше величество — отговори тя, обляна от светлия поток на спомените си за прекрасните дни с Гуидо, за разказите му, за нещата, на които я бе учил така, както би учил и собствен син… Както и за онези редки минути, изпълнени със звънливия смях на майка й, и за съвместните им игри и песни… — Има други, които са страдали и страдат повече от мен.

Кралят не отговори веднага.

— Амеран Мишол, ти си удивителна млада жена.

Амеран вдигна най-малкото от кученцата и го целуна. То я лизна по носа и тя весело се разсмя. Кралят я целуна по бузата.

— Ще очаквам с нетърпение следващата ни сутрешна разходка в градината.

— Както и аз, Ваше величество. — Поклони му се леко и изтича нагоре по стълбите.

Нещо я накара да се обърне за миг и да погледне назад. Кралят гледаше след нея с особена усмивка на лицето. Бе сигурна, че в този момент той не виждаше магьосницата, която бе осъдила живота и царството му на вечно проклятие; той виждаше любимата си сестра Минет.

Но доброто й настроение изчезна веднага щом отвори вратата на стаята си. В едно от меките кресла с възглавнички на рози пред огнището седеше Констанс. Без съмнение тя бе намерила начин да подлъже телохранителя пред вратата.

Въпреки че стаята изглеждаше така, както я бе оставила сутринта, Амеран бе сигурна, че дукесата на Мороу бе ровила в нещата й, за да търси най-вероятно тайнствени питиета и средства за заклинание, черните оръдия на дявола.

— Ако знаех, че имам гостенка, нямаше да се бавя в градината толкова много. — Амеран си заповяда да прояви спокойствие: не искаше дукесата да усети колко е раз тревожена и да изпита допълнително удоволствие от това. — Ако си дошла да се видиш с Грей, той не е тук — излезе преди изгрев слънце. Не го очаквам да се върне до вечерта.

Стаята вече не миришеше на смърт, кръвта беше из чистена от пода.

В усмивката на Констанс нямаше и следа от любезност или загриженост.

— Дойдох да се видя с теб. Разбирам, че снощи някой се е опитал да те убие.

Амеран седна в стола срещу дукесата със скръстени в скута ръце.

— Много съм благодарна за загрижеността ти, но, както виждаш, дори не съм ранена.

— Да, виждам — каза тя с въздишка. — Чух, че напада телят ти е бил известен крадец. Сигурна съм, че е дошъл м Уайтхол да види какво може да открадне.

— Може и да е бил крадец, но целта на нападението му бе друга. — Имаше чувството, че не казва нищо ново на Констанс — всичко това й бе добре известно. — Едва ли здравето ми е причина за присъствието ти тук — продължи с обвинителна нотка в гласа.

Констанс впери студен поглед в нея.

— Наистина ли си вещица?

— Някои казват, че съм.

Външно Констанс остана спокойна.

— Така си и мислех. В края на краищата това е единственото възможно обяснение защо Грей предпочете теб. Омагьосала си го, нали?

Амеран се изсмя.

— Той ме обвинява в това всяка вечер, докато се любим. — Каза го, за да изтрие злобната усмивка от лицето й. — Моите магии нямат нищо общо с изкуството на дявола.

Констанс приглади с ръка розовите дантели около врата си.

— Говори се, че си дъщеря на краля. Вярно ли е?

Амеран продължи да се усмихва.

По този въпрос предлагам да говориш с краля. — Не бе трудно да разбере, че Констанс започва да губи търпение.

— Майка ти е била вещица, осъдена на обесване — заяви Констанс: това не бе въпрос, а хладно изтъкване на факт.

— Майка ми е мъртва.

— Да, чух. Възнамеряваш ли да останеш дълго в Уайтхол?

— Едва ли ще взема това решение сама.

— О?

Амеран се отпусна демонстративно в креслото си. Почти се наслаждаваше на безпрецедентното нарушение на уединението й.

— Това решение ще бъде взето от бъдещия ми съпруг.

Констанс се изсмя студено.

— Грей никога няма да се ожени за теб.

— Ще видим.

Констанс се изправи.

— Ако бях на твое място, щях много да внимавам. Следващия път може и да нямаш късмета, който си имала снощи.

Амеран не можа да се сдържи и протегна крака си точно когато Констанс минаваше край стола й с вирната глава и тържествена походка. В следващия миг дукесата на Мороу лежеше просната с лице върху пода. Когато най-сетне успя да възстанови равновесието си и да се обърне към Амеран, посрещна я хладна усмивка.

— И твоят късмет може да ти изневери — напомни й Амеран, отвори вратата и й посочи пътя навън.

Но когато я затръшна зад дукесата, краката й се разтрепериха. Констанс почти бе признала, че стои зад опита за убийството й и че ще продължава да заговорничи. Тази жена можеше да се окаже опасна и смъртоносна като Гидиън.

Когато сърцето й се успокои, Амеран реши да отиде при Нел Гуин. Грей не й беше забранил изрично да се среща с любимката на краля; само бе подхвърлил нещо подобно, но в този момент тя имаше нужда да говори с някого, който да я изслуша със симпатия. Ако някой знаеше дворцовите интриги, това със сигурност бе Нел!

* * *

Нел реагира буйно, когато разбра за случилото се снощи и за сблъсъка й с Констанс преди по-малко от час.

— Гидиън и Констанс заговорничат открай време — каза Нел и наля чай от сребърна кана в гостната на подарената й от краля къща в Пел-Мел. — Преструват се на непримирими врагове, но са по-близки от грахови зърна в шушулка.

— Грей е убеден, че се презират — въздъхна Амеран и отпи от чая.

— Успяха да измамят много хора. — Нел предложи на Амеран посипани със захар кифли, току-що извадени от фурната. — Тая кокошка надживя трима съпрузи и всеки от тях умря неочаквано. — Намигна на Амеран. — Ако разбираш какво искам да кажа. Обзалагам се, че ги е отровила. Това е много често използван за такива цели начин: трудно се установява.

Крехката порцеланова чаша затрепери в ръката на Амеран. Запита се дали следващия път Констанс и Гидиън нямаше да опитат с отрова.

Нел облиза захарта от пръстите си и посегна за втора кифла.

— Преди няколко години преживяхме голям страх — някои хора внезапно умряха един след друг, без да се разбере защо. В един от случаите дори имаше съмнение за участие на кралицата. Разбира се, бедният Чарли трябваше много бързо да прекъсне тези слухове. — Нел я прегърна импулсивно. — Бедничката. Представям си какъв ужас си изживяла снощи. Учудвам се, че си на крака, а не в леглото.

Амеран си спомни неприятностите от миналата нощ.

— Няма да мога да спя спокойно, докато не разбера кой точно стои зад тази моя близка среща със смъртта.

Нел стисна ръката й.

— Ти си имаш Грей, скъпа. Не трябва да се тревожиш.

Амеран остана сериозна.

— Грей отказва да повярва, че Гидиън е отговорен за случилото се. — Разказа на Нел за изчезналия изпод леглото нож. — Сега, благодарение на Констанс, съм лишена от доказателството, с което да подкрепя обвиненията си срещу Гидиън.

— А тази кучка е много хитра. Не забравяй думите ми: тя е толкова мръсна, подла и опасна, колкото и Гидиън. Познавала съм жени като нея — по-страшни са от бесни кучета с пяна по муцуните.

Амеран вдигна кифлата към устните си, но не отхапа от нея.

— Констанс иска Грей за себе си. Ясно е защо желае смъртта ми, но какво печели Гидиън? Аз не представлявам заплаха за него. Какво ще спечели от смъртта ми?

— Нямам доверие на капитан Хорн — забеляза Нел между две хапки.

— Страх ме е, че един ден той ще се обърне срещу Грей.

— Напълно е възможно — съгласи се Нел. — Грей е всичко, което Гидиън би искал да бъде, а не може.

— Грей ми каза, че веднъж Гидиън спасил живота му. — Амеран се намръщи. — Сигурна съм, че Гидиън никога няма да му позволи да забрави това.

Нел се закикоти.

— Гидиън не прави нищо без полза за себе си. Грей ще изплаща този дълг до края на живота си.

Лицето на Амеран остана напрегнато от безпокойство.

— Да ми се удаде само да отворя очите на Грей, да го убедя колко е опасен Гидиън… — Разказа на приятелката си за първата си среща с Гидиън и за лъжите му, които тогава я разделиха от Грей. — Не разбирам защо Грей отказва да повярва, че Гидиън е способен на зло без всякакви задръжки…

Нел хвана ръката й.

— Гидиън е в състояние да го разубеди и отклони от всяко негово решение.

— Страхувам се, че ще ни причини още тревоги и страдания — въздъхна тъжно Амеран.

— Ако Грей не го държи под око, това трябва да правиш ти — посъветва я Нел.

— Знам.

Нел й предложи още една кифла.

— Не разбирам приятелството между Грей и Гидиън. Грей и кралят са много близки, а Чарлз презира Гидиън. Преди няколко месеца бе разкрит заговор за убийството на краля и Гидиън беше заподозрян като един от вдъхновителите. Той обаче успя така добре да прикрие следите си, че срещу него не можаха да бъдат намерени никакви улики — останалите трима подстрекатели за заговора бяха убити по време на сън. Много удобно за Гидиън, нали? — Амеран се съгласи. — След убийството на тримата никой не посмя да обвини Гидиън от страх да не ги последва.

Разстроена, Амеран разказа на Нел за размяната на любезности между краля и Гидиън. Нел сбърчи нос.

— Този негодник. Дори и да се разбере истината, той ще я представи така, че да се окаже велик герой, за да внуши на краля и Грей чувството, че са му задължени. — Гласът й се смекчи. — Кралят говори ли с теб?

Амеран кимна с усмивка.

— Тази сутрин се разхождахме с него в градината — за мен това бе изключително удоволствие.

Нел изглеждаше доволна.

— Ти си негова дъщеря, нали?

Амеран кимна: знаеше, че на Нел може да се довери. Нел доволно се усмихна.

— Вие двамата си приличате много. Разбира се, някои в двореца ще заявяват, че си го омагьосала — например кралицата, Констанс…

Амеран бе изненадана колко много знае Нел — известни й бяха неща, които би могла да научи само от краля. Отметна разсеяно дългата черна коса от раменете си. Забеляза погледа на Нел върху рамото си с белега — знаеше какво си мисли тя.

— Това ли искаш да видиш? — Амеран с усмивка смъкна ябълковозелените панделки, които прикрепваха ръкава на роклята й.

— Кралят се чудеше дали имаш рождения белег на Стюартите — каза Нел. Докосна белега с върха на пръста си. — Много му се искаше да вярва, че си негова дъщеря, но често е бил подвеждан. Има отрицателни качества като всеки човек, но е добър по душа. Покажи му го. Обещай ми, че ще го направиш. Това ще го зарадва.

— Той го видя снощи — пеньоарът ми бе разкъсан в борбата с онзи нещастник.

Нел стисна ръката й.

— Амеран, повярвай ми, в душата си кралят е мил и чудесен човек. Ще постъпи с теб правилно, бъди сигурна. — Плесна възторжено с ръце. — Това означава, че ти си сестра на Чарли и Джейми! Ние с теб сме, може да се каже, роднини. — Отново стисна силно ръката на Амеран. — Какъв припадък само ще получи киселата като оцет кралица, когато чуе новината.

— Засега не искам никой друг да знае това — каза Амеран със сериозен глас. Сигурна бе, че Нел ще запази тайната й.

— Няма да кажа нито дума: кълна се.

Амеран усети, че трябва да даде някакво обяснение на Нел.

— Не искам присъствието ми в Уайтхол да причини каквито и да било тревоги на краля. Сигурно си чула приказки, че съм вещица, нали?

Нел кимна.

— Слухове, които Констанс разпространява от омраза и желание за мъст.

Амеран се замисли продължително върху това, което Нел още не знаеше, но което се канеше да сподели с нея. Пое дълбоко дъх и й разказа за тъмните занимания на майка си.

— Но това още не означава, че и ти си такава — побърза да изтъкне Нел.

— Не практикувам черна магия, но признавам, че от време на време съжалявам за това… Ако можех да правя магии, сигурно нямаше да живея в непрестанно напрежение… — Не можа да сдържи усмивката си. — Щях да направя така, че всичките ми тревоги и хората, стоящи зад тях, да изчезнат като дим.

Двете се разсмяха и си взеха по още една кифла.

— Къде са момчетата? — запита Амеран малко по-късно.

— В Уайтхол са, за уроците по фехтовка. Чарлз е решил да ги направи изкусни фехтовчици. За него тези момчета са много скъпи. — Нел се намръщи. — Той държеше много и на Джейми, както и аз. Обожавах това момче, но то се превърна в негодник. Още от малък си мечтаеше един ден да стане крал и ако някога показваше обич към баща си, то бе заради тези негови сънища. Твърди дори, че кралят и майка му били женени! Кръгли глупости! Майка му, Люси Уолтърс, бе само още едно момиче от кръчмата с хубаво личице. Тя с радост сядаше на масата с всеки мъж с някой и друг шилинг в повече. — Нел въздъхна. — Както и да е. Скоро всички надежди на дука на Монмаут за наследяване на баща му ще бъдат прекършени завинаги. Досега Чарлз се стремеше да спести на сина си общественото унижение, но дукът премина всички граници. Чарлз няма друг избор, освен да отхвърли официално претенциите му.

— Истина ли е, че се кани да публикува в „Газет“, за да се прочете от всички в Лондон, че слуховете по отношение женитбата му с когото и да било другиго, освен с кралицата, не са нищо повече от злобни и подли лъжи? — запита с любопитство Амеран.

Нел кимна.

— Тъжно е, знам, но няма друг начин да му се затвори устата. — Поклати глава. — Готова съм да издера очите на всеки, който причини и един миг болка на моя Чарли.

— Изглежда, истински обичаш краля…

— С цялото си сърце и душа — отговори Нел и погледна замислено през прозореца. — Обикнах го от първия миг, в който го видях. Когато се върна в Англия, бях само на десет години. Спомням си този ден като че ли бе вчера… Двете със сестра ми Рози се изкатерихме на най-високия покрив, за да можем да видим процесията. А, светът никога не е виждал по-красив и по-представителен мъж от моя Чарли Стюарт. — Постави ръка на гърдите си. — Когато го видях, сърцето ми започна силно да бие — разбрах, че той ще бъде мъжът в живота ми. — Въздъхна дълбоко. — Бе облечен във великолепна военна униформа със сребърни верижки около врата и яркочервена пелерина над раменете, ботушите му бяха до коленете, черни и излъскани до блясък. На главата си носеше боброва шапка с дълго яркочервено перо, което се ветрееше зад него. Красиви черни къдрици падаха върху раменете му. По улицата се носеше миризма от печени месо и току-що извадени от фурната сладкиши; край целия път от Свети Павел до Фондовата борса горяха огньове. — Нел се разсмя и посегна към друга кифла. — От момента, в който го видях, знаех, че е предназначен за мен. Той погледна нагоре — право към мен! — и се усмихна. Кълна се, че направи точно така. Още тогава реших, че ще се запазя за него, независимо от натиска на майка ми да си търся богат джентълмен, който да ме издържа.

Амеран слушаше внимателно разказа й. Не каза нищо, когато Нел й разказа за нещастното си детство. Нел бе добросърдечен човек и приятна събеседничка; харесваше й да бъде в женска компания, каквото и да говореше Грей.

— Майка ми притежаваше публичен дом — при нея идваха богати джентълмени, които бяха обслужвани според желанията им с бира, бренди, вино или някое от момичетата… Мама вкара рано Рози в бизнеса, но не можа да постигне нищо с мен. Не исках никакъв друг мъж освен този, когото вече обичах. — Закикоти се като младо момиче. — Като си помисля само как се мръщех и правех на кривогледа, за да изглеждам достатъчно грозна и да държа мръсните им ръце настрана от себе си. Ако някой се опитваше да ме докосне, квичах като прасе под нож. Дори се преструвах, че имам припадъци, за да ги накарам да ме мислят за луда и да ме оставят на мира. Амеран се смееше от сърце.

— Нищо чудно, че си най-добрата актриса в Дръри Лейн.

— Лорд Карлайл ли ти каза това?

Амеран кимна.

— Изненадана съм, наистина. Той не ме харесва особено много. — Тя побутна Амеран. — Обзалагам се, че ако лордът знае къде си сега, ще вдигне шум до небесата.

— О, не — побърза да отрече Амеран. — Разказах му всичко за разговора ни в градината.

Нел я изгледа с подозрение.

— И какво ти каза, когато свърши?

Амеран отклони поглед.

— Каза ми, че се радва за мен, че е хубаво да имам приятелка.

— Имаш ли желание да станеш актриса?

Амеран поклати отрицателно глава. Нел се засмя.

— Чудесно, защото няма да имаш шансове — не те бива за лъжец.

— Много бих искала да те видя на сцената — Амеран се опита да промени темата.

— Отдавна се оттеглих от сцената, скъпа моя. Чарли счита, че това не е подходяща професия за майката на синовете му. Купи ми тази хубава къща, проряза отвор в стената на градините си, за да може да идва тук винаги, когато поиска.

— Липсва ли ти сцената?

— Ужасно — отговори тя с тъжна въздишка. — Когато бях момиче в публичния дом на майка си, знаех, че тя няма да ме остави на мира, докато не ме изтика на улицата да си търси клиенти; за да избегна това започнах работа при Ориндж Мол — продавах портокали пред кралския театър. И знаеш ли какво се случи? Забеляза ме най-добрият актьор на всички времена! Чарли Харт — първият ми Чарли…

Нел се усмихна с обич и признателност.

— Той ме научи да чета и да играя — между другите неща, разбира се, — но аз никога не забравих Чарлз-краля. О, не — позеленявах от завист, когато любовницата му, лейди Касълмен, идваше в театъра, за да се похвали с кралските подаръци!… Чарлз Харт ми даваше някоя и друга роля в неговите пиеси. Когато бях за първи път на сцената, погледнах право към ложата на краля и той ми се усмихна: сякаш си спомняше за мен от деня, в който ме видя на покрива. Плакала съм дни наред, когато разбрах, че е изпратил за Мол Дейвис същата нощ, за да го забавлява в интимен кръг… Едва не я оскубах, когато се фукаше на другия ден с рубинения пръстен, който й бе дал… — Нел се отпусна на канапето. — Тогава още не знаех как ще се развият нещата, но моят ден наближаваше. Чарлз Харт ми даде роля на влюбено момиче, което следва навсякъде любимия си, преоблечено като паж. Трябваше да нося възможно най-тесните зелени панталони. — Вдигна полата си и показа чифт не особено дълги, но добре оформени крака. — Целият Лондон, включително и кралят, бяха като ударени от гръм. — Намигна й. — Същата вечер кралят изпрати за мен, не за Мол. — Отново въздъхна. — Сигурна ли си, че не ти е скучно, скъпа?

— Съвсем не! Много ми е интересно — възкликна Амеран. — Моля те, продължавай.

— Искаш ли наистина?

— Да, да, моля те!

Нел се намести по-удобно и продължи.

— Бях заведена в покоите му, където се бяха събрали най-близките му приятели. — Нел затвори очи и се опита да види по-ясно тази сцена от миналото с всичките й подробности. — Там бяха Рочестър и жена му, онази стара свиня, лорд Бъкингам и неговата лейди, лорд Бъкли, Етъридж и Мългрейв. Пях за тях, танцувах, рецитирах им стихотворения, които бях научила от Чарлз Харт… После останахме сами — той и аз. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне! За първи път в живота си бях като че ли с вързан език.

Амеран възторжено плесна с ръце.

— Това е бил прекрасен миг за теб — сбъдване на мечтата ти!

— Да, така беше. Права си. — Нел се усмихна, потънала в сладки спомени. — До гроб ще лелея в сърцето си спомена за начина, по който ме ухажваше… — Започна бързо да си вее с кърпичка. — „Тази вечер съм мъж, обикновен мъж на име Чарлз Стюарт — каза ми той, — а ти си красива жена, Нел от Олд Дръри“… И после ми изрецитира едно от неговите стихотворения — моят Чарли е много добър поет. „Няма по-страшен ад от любовта, любовта към теб“.

— Трапчинките й весело затанцуваха. — Каква прекрасна нощ преживях тогава! Влюбих се още по-силно. Призори бях отнесена до къщи на стол-носилка. Всички момичета искаха да видят дрънкулките, които ми бе подарил, но аз знаех, че съм получила много повече.

— Колко романтично. — Амеран се чувстваше все по-добре и по-добре с Нел. Искаше й се само Грей да прояви малко повече разбиране към нея и потребността й от близка приятелка.

— Следващата ни среща не беше много романтична. — Нел се преви на две от смях. — Точно се бяхме отпуснали в кралското ложе и най-неочаквано пристигна кралицата. Успях да се скрия зад завесата до стената. Кралицата решила, че Чарли е болен, и му носеше горещо питие от мляко, вино и подправки. В най-неподходящия момент едно от проклетите кучета се измъкна изпод леглото с един от чехлите ми и го пусна върху кралския й крак.

Амеран се разсмя до сълзи.

— Какво се случи?

— Бедната Катрин си взе питието и излезе. — Нел се присъедини към смеха й. — Преживели сме прекрасни мигове, аз и моят Чарли Стюарт. Да, той е имал и други жени — трябваше да поддържа репутацията си на голям любовник. Но вярвам, че аз съм тази, при която той идва в моменти на тревога или когато има нужда от съчувствие.

— Нел намигна. — Много са следобедите, в които е прескачал тази стена и е Близал в спалнята ми през прозореца.

Амеран не споделяше безгрижния начин, по който Нел приемаше изневерите на краля, но не каза нищо. Тя самата никога не би могла да прояви подобна търпимост към мъжа, когото обича с цялото си сърце. Нел я плесна игриво по коляното.

— Виждаш ли каква съм егоистка — цял следобед говорих за себе си, времето си тече и ние не направихме дори опит да разрешим проблемите ти с Гидиън и Констанс.

— Но успя да ме разсееш и да отклониш мислите ми от тези двамата, макар и за кратко време. Много съм ти благодарна — отговори й Амеран.

Нел стисна приятелски ръката й.

— Внимавай с тях — и с двамата. Тези двамата не замислят нищо добро. Не допускай никой да те убеди в противното. Рано или късно Грей сам ще открие това.

— Надявам се, че ще бъде по-рано… — забеляза със свито сърце Амеран. — Имам чувството, че каквото и да замислят, краят му ще бъде смъртоносен.

Нел загрижено поклати глава.

— Внимавай, скъпа. Бъди нащрек и за себе си, и за Грей. — Тя потупа ласкаво ръката й. — Знаеш къде можеш да ме намериш в случай на нужда.

Амеран не можа да се сдържи да не я прегърне.

— Чудесна си, Нел, наистина.

— И ти си прекрасна, скъпа моя. — Нел отметна назад непокорните си кестеняви къдрици. — Има нещо общо между нас, нали? В края на краищата сме почти роднини.

Амеран се засмя заедно с нея. Не очакваше обаче Грей да види нещата в същата светлина…