Джоана Макпийс
Испанската награда (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Мария чу отчаяни викове и пронизителни писъци още преди да е видяла пристанището. Тя спря за миг, за да си почине и да си поеме дъх.

Откакто беше влязла в горичката, вече не можеше да вижда града. Но сега наближаваше предградията и шумът от разгорещените улични битки се усилваше с всяка минута. Мария съзнаваше напълно, че отвсякъде я дебнат опасности. Без придружител и защитник, в разкъсана, покрита с прах одежда и с разпуснати коси тя беше лесна плячка за пиратите. По-добре да беше останала скрита под сянката на дърветата извън града и да бе изчакала, докато страшното отмине.

Мария беше убедена, че дон Пиеро държи здраво в ръцете си защитата на града и няма да постъпи като страхливец, както бе сторил нейният годеник. Досега никой не се бе осмелявал да нападне Картахена и благодарение на непристъпното си разположение и крепостните съоръжения градът се радваше на известна сигурност. Въпреки това губернаторът беше взел всички предпазни мерки в случай на нападение. По продължение на застланата с калдъръм улица, така наречената „каледа“, която свързваше града с полите на планината, бяха издигнати барикади, а вътрешната част на пристанището, където бяха хвърлили котва тежко въоръжени галери и две дълги лодки, беше затворена с тежка верига.

Докато яздеха, дон Луис й бе показал напоените с отрова стълбове, които трябваше да защитят брега при опит за слизане на сушата. А след това беше избягал презглава, за да търси закрилата на резиденцията, и беше предоставил Мария и Консуело на съдбата им.

Може би най-правилното решение е да си пробия път до резиденцията, разсъждаваше Мария и макар че се боеше от преминаването през града, тя стисна зъби и продължи право напред. От време на време се чуваха оръдейни залпове, междувременно беше започнала битка между корабите и крепостта.

Голяма група индианци притичаха покрай Мария и се скриха в близкото блато — вероятно роби, които търсеха свободата си. За съжаление скоро щяха да ги хванат и да ги върнат на господарите им. Битката нямаше да трае дълго.

Мария влезе в един квартал, който изглеждаше напълно пуст. Собствениците на здраво заключените къщи се бяха скрили във вътрешността с надеждата да оцелеят след страшното нападение. Резиденцията не беше далече. Ботушките бяха разранили краката й. Болките в рамото бяха непоносими.

Когато наближи пазарния площад, Мария забеляза, че пиратите са превзели крепостта и са пробили защитните съоръжения. Нападателите и защитниците бяха влезли в ожесточен ръкопашен бой. Ужасено, младото момиче се прилепи до тухлената стена на една затворена кръчма. Нахлулите в града пирати взеха връх пред очите й. Те размахваха дълги пики, а и ризниците им бяха по-добри от испанските. Яркото слънце се отразяваше в блестящите шлемове и нагръдници. Заради горещия климат испанците носеха само подплатени ленени жакети, които въпреки лекотата си отразяваха добре ударите на ножовете и пиките. Мария откри в редиците на испанските защитници белите, кафявите и сивите раса на доминиканските монаси. Стреснати от първия залп на пушките, корсарите се оттеглиха, но много скоро пристигнаха нови орди ревящи мъже, които се прехвърлиха през барикадите и изтласкаха напред колебливите си другари. Фланговете на испанската отбранителна линия се разколебаха и накрая бяха пробити.

В града се надигна дива паника.

— Загубени сме! Бягайте в блатата и мангровите гори!

Една от стените на новостроящата се църква рухна пред очите на Мария, а ругатните, плачовете и стоновете й показаха, че обстрелът е взел своя кървав данък. Тя отмести поглед от страшната гледка. Разумът й казваше да бяга, за да спаси живота си, но краката й сякаш бяха залепнали за земята. Страхът й растеше с всяка минута, но тя нямаше сили да потърси защита от отчаяните испанци.

Поражението предизвика дива паника. Мария беше изблъскана настрана от група мъже, които бяха глухи за гневните команди на офицерите си. Кракът й попадна в локва кръв, тя се подхлъзна и едва успя да удържи напиращия ужасен вик. Един мъж, наполовина размазан от нападалите от църквата камъни, беше паднал точно пред нея. Тя се вгледа безпомощно в мъртвото тяло и устните й зашепнаха молитва за душата му.

Без да осъзнава какво прави, Мария се опита да си пробие път през бягащите войници и граждани в посока към пристанището. Когато преодоля страха си, тя хвана за ръкава един от минаващите покрай нея подофицери.

— Моля ви, бихте ли ми помогнали да стигна до губернатора? Аз съм доня Мария…

Мъжът я погледна гневно и дръпна ръката си.

— Не сега, сеньорита. Върнете се у дома си. Не виждате ли, че тези еретически кучета ще завземат града? — Той вдигна ръце към устата си и изкрещя някаква заповед на канонирите край последното стрелящо оръдие в крепостта.

Един широкоплещест аркебузиер я избута от пътя си, без да го е грижа за правилата на учтивостта. Най-после Мария видя пиратската флота, която беше влязла в пристанището. Черните платна и флагове изпълниха сърцето й със студен ужас.

Изведнъж отекна глух гръм и само след миг един от испанските кораби в пристанището лумна в пламъци. Дори от това разстояние Мария можа да чуе ужасените викове на моряците и гребците. Повечето мъже паднаха във водата, някои успяха да се заловят за плуващите наоколо парчета дърво и да се задържат на повърхността, други се удавиха само след минута. Робите не можеха да се освободят от веригите си и скоро се озоваха на дъното на морето. Втората галера маневрираше отчаяно, за да излезе от пристанището, което се бе превърнало в смъртоносна клопка.

Все повече пирати слизаха на сушата. Много падаха още с първите крачки на брега под отчаяния обстрел на защитниците. Едно от гюллетата пропусна на сантиметри лодката, от която скачаха полуголи мъже и тичаха през водата към стената на пристанището. Мария забеляза, че повечето от тях бяха вързали косите си с ярки кърпи през челото. Те крещяха и пееха, размахваха войнствено пиките и кривите си ножове. Все нови и нови групи изскачаха на сушата, а смелите испански воини, останали да защитават барикадите, оставаха все по-малко.

 

Мария не можеше да отмести поглед от кървавата битка. Тези страшни мъже не знаеха що е милост, а жените бяха лесна плячка за тях. Последната надежда на гражданите беше да избягат в плантациите, където вече се бяха скрили по-бързите картахенци. Мария трябваше да тича с всички сили, за да спаси живота си, но бягащите човешки маси вече бяха запълнили всички улици и пътища. Останаха само няколко испански войници, които се биеха ожесточено, но повечето хвърляха оръжията си и се втурваха да бягат.

Оръдеен изстрел, даден от най-близкия кораб, се заби в стената на къщата зад Мария. Обитателите й изскочиха с писъци на улицата, за да се спасят от падащия покрив. Между тях имаше млади жени и пиратите се развикаха въодушевено. Едно от момичетата, ако се съдеше по дрехите му — от добър дом, беше заловено от огромен пират с окървавени ръце и опръскана с кръв риза. Отчаяният опит на млад момък с тесни рамене и голи ръце да му попречи беше предотвратен с един-единствен удар на кривия пиратски нож. Младежът нададе сърцераздирателен вик и падна като камък на земята.

Мария притисна лице към грубите греди на къщата и запуши уши, за да не чува писъците на младата девойка, когато пиратът я понесе нанякъде.

Първоначалното колебание реши съдбата й. Обзе я смъртен страх, когато някой сграбчи дългата й, развяваща се коса и една мръсна, окървавена ръка обърна главата й, за да може нападателят да я разгледа. Мария се изправи срещу грамаден мъж с широки памучни панталони и разкъсана риза. Главата му беше увита с червена кърпа. Без да разхлаби грубата си хватка, той втъкна в колана си кривия пиратски нож, от който капеше кръв.

— Здрасти, красива сеньорита, по всичко личи, че си по-скъпоценна от всяка друга плячка, която бих могъл да докопам, затова веднага ще те отведа със себе си.

Той говореше на английски. Дон Луис беше прав: нападателите бяха английски пирати, които грабеха и убиваха мирните испански заселници. Мария не направи опит да се отбранява. Мъжът не беше млад, изглеждаше доста дебел и отпуснат, но тя нямаше достатъчно сили, за да му се противопостави. Затова вирна глава и погледна високомерно в животинските му очички, а когато той отметна глава назад и избухна в луд смях, се изплю отвратено в лицето му. Отговорът беше силно дръпване на косата, при което главата й се изви болезнено назад и вратът й едва не се счупи.

— Малка испанска котка с остри нокти — изграчи разгневено мъжът. — Скоро ще ти ги отрежа, да знаеш!

Той метна плячката на гръб и я понесе към една от изоставените къщи, за да се разправи с нея, когато бе спрян от заповеднически глас:

— Остави жената на мира, Евънс, нали знаеш заповедите. Върви в резиденцията.

— Добре, сър, тръгвам, но момичето…

— Отнеси я в една от лодките. Там ще има кой да я пази.

Похитителят на Мария очевидно не беше готов да се откаже така лесно от скъпоценната плячка.

— Тя принадлежи на мен — изръмжа сърдито той. — Не искам друг да я…

Пиратският офицер извади ножа си.

— Ще направиш, каквото ти казвам, по дяволите!

Страхът от началника и опасението за собствената кожа най-после взеха връх и корсарят блъсна Мария в посока към пристанищната дига.

— Да вървим, хубавице! Ще се наложи да почакам, докато те разгледам отблизо. Но когато плячката е добра, си струва да се чака, нали? — Той се ухили и Мария потръпна при вида на изгнилите и пожълтели зъби в устата му.

Замаяна от страх, тя закрачи бавно към лодките, които бяха изтеглени на брега. Изпита известно облекчение, когато осъзна, че непосредствената опасност е отминала, и продължи напред без съпротива, докато две силни ръце я хванаха и я изтеглиха в една от шалупите. Един от пиратите намери намазано с катран въже, изви ръцете й на гърба и ги овърза здраво, после я блъсна силно напред и тя се стовари на пода на лодката. Миризмата на катран и застояла вода беше отвратителна и Мария едва не повърна, но не се помръдна и остана да лежи с надеждата, че надзирателите ще я сметнат за припаднала и ще я оставят на мира.

Тя изпитваше силна болка в главата, пред погледа и непрекъснато се мяркаха картини на преживените ужаси. Нямаше как да избяга от пиратите, тези адски изчадия. Градът щеше да падне и всички жени на Картахена щяха да споделят съдбата на бедното момиче, което пиратът беше отвлякъл пред очите й. Ръцете й бяха вързани и всеки опит за бягство беше безсмислен. Но да се подчини безропотно на съдбата си… Мария изпрати гореща молитва за спасение към Светата дева. Пиратите бяха дошли най-вече за плячка. Те щяха да поискат от губернатора откуп за града и за по-богатите и видни пленници. Ако можеше да съобщи името и званието си на някого от корабните офицери, ако можеше да му разкаже, че е годеница на идалго, може би щеше да избегне опасността от изнасилване.

Слънцето беше вече високо в небето и в лодката беше ужасно горещо. Мария се опита да си намери по-удобно положение. Успя да се облегне на стената, но вързаните ръце затрудняваха движенията й и полите й се вдигнаха. Пазачът се бе отдалечил, изстрелите и виковете също идваха някъде много отдалече. Мария се почувства толкова зле и беше толкова изтощена, че потъна в дълбок сън, много близък до безсъзнанието.

Тя не знаеше колко е спала, когато изведнъж дойде на себе си и потрепери от уплаха. Лодката се разлюля силно. Наобиколилите я мъже хвърляха вътре всевъзможни предмети. Очевидно пиратите възнамеряваха да се оттеглят от града. Мария чу пронизителните им викове на английски. Стана й ясно, че нападението беше минало успешно, дори беше надхвърлило очакванията им. Отново я обзе дива паника. Какво ли беше станало с резиденцията? Дали англичаните я бяха обстрелвали?

А дон Луис? Дали бе успял да избяга, дали се беше включил в отбраната на резиденцията? Ами Консуело, каква ли съдба й беше отредена? Мария въздъхна измъчено и отново се укори, че беше отпратила дуенята си и я бе оставила да се оправя сама. Но каква полза, ако двете бяха останали заедно? Нали не можеха да се защитават! Мария обичаше старата жена като майка. Тя беше най-близкият й човек от най-ранните детски години до днес — бавачка, компаньонка, довереница. Даже ако Консуело беше успяла да избяга с другите жени в някоя плантация или в блатата с мангровии, кой щеше да се погрижи за нея по-късно, ако Мария останеше пленница на пиратите?

Мъжете наскачаха в шалупата, прозвучаха резки команди, греблата паднаха във водата и кеят се отдалечи бавно от погледа й. Някой седна до нея и се загледа учудено в странния вързоп на пода. Тя обърна лице настрана, защото срамът и объркването бяха по-силни от страха.

Гласът, който прозвуча, предизвика студени тръпки по гърба й. Невъзможно! Господи, тя познаваше този глас!

— Ралф, негоднико, какво си скрил тук? Нима заповедите ми не бяха от ясни по-ясни? Не искам жени на борда, преди да сме осигурили успеха си. Удоволствието ще почака!

— Не съм я довел аз, капитане. Джош Евънс я хвърли в лодката по заповед на мистър Суифт. Искам да ви кажа, че Джош беше много сърдит.

Отекна гръмък смях.

— Мога да си представя. Е, добре, качете я на борда с останалата плячка и когато почнем да делим, Евънс може да предяви претенциите си.

— Тъй вярно, капитане.

— През това време аз ще разгледам какво сте събрали и ще обърна специално внимание на жената, защото не искам Евънс да получи повече, отколкото му се полага.

Два силни пръста грубо обърнаха главата на Мария към небето и тя бе принудена да погледне в сивите очи, които за последен път бе видяла в спалнята си в Кадис, в дома на чичо си. От устните й се изтръгна отчаян стон.

Мъжът избухна в луд смях.

— Не мога да повярвам на очите си! Боговете наистина са благосклонни към мен! Доня Мария Сантяго и Талавера! А аз пребродих половината свят, за да я намеря.

Мария го погледна с разширени от изненада очи и смехът му отново я оглуши.

— Нима се учудвате, че познавам местожителството ви, доня? Имам си добри информатори. След последната ни среща, която ме зарадва изключително много, макар че я приключихме прибързано — той се поклони с подигравателна учтивост, — не можех да не се осведомя в пристанището какво се говори за племенницата на дон Фелипе, която имаше честта да ме позабавлява в покоите си.

Сивите очи светнаха гневно и устните на Мария затрепериха още по-силно.

— Разказаха ми, че щяла да замине още със следващия конвой за Новия свят, за да бъде представена на годеника си в губернаторската резиденция в Картахена. Както виждате, спазих уговорката и се явявам на срещата.

Мария затвори очи, защото не можеше да понася повече развеселения му поглед.

— Само преди няколко минути бях в резиденцията и специално попитах за вас. Дон Пиеро не можа да ми каже нищо определено за местонахождението ви. Вашият годеник, почтеният дон Луис, също не беше сигурен къде сте в момента, но не изглеждаше особено загрижен. Дон Пиеро ми обясни, че сутринта сте излязла на езда с годеника си, но той се е прибрал сам, и погледът, който хвърли към адютанта си, беше всичко друго, само не и приятелски. Търсих ви в града, а ви намирам в лодката си!

Мария отвори очи и погледна втренчено в подигравателното лице на бившия роб. После събра всичките си сили и се опита да отговори, но гласът отказа да й се подчинява.

Очевидно англичанинът беше имал късмет да избяга и да се присъедини към своите. Даже в този момент, след страшната битка за завземането на града, той изглеждаше спокоен и в напълно приличен вид. Тялото му беше възвърнало силата и красотата си, златнорусата брада беше грижливо подрязана. Косите му бяха по-светли, отколкото ги помнеше, но причината вероятно беше в слънцето. Лицето му беше със здрав загар. По бузите му личаха остатъци от барутен прах, ризата от фина батиста беше леко замърсена. Мария бързо отмести поглед от червенокафявите белези на дясната му китка — следи от железните робски вериги, които се виждаха под навития ръкав на ризата.

Значи бившият роб беше успял да избяга и се беше събрал с бандата крадливи английски пирати! Мария беше смутена от срещата, но веднага повярва, че това е волята на съдбата. През цялото време беше вярвала, че един ден ще го срещне отново. Още когато беше извършила непростимото лекомислие да слезе при гребците, за да види как изглеждат сънародниците на майка й, сякаш беше тласната от неведома воля.

Очите на англичанина бяха пълни с подигравка. Той пусна брадичката й и изкриви брадатото си лице в опасна гримаса.

— Нима няма да ми кажете нито дума? Няма ли да ме поздравите? Няма ли да попитате за съдбата на приятелите си в резиденцията?

Мария реши да му отговори на кастилски.

— Предполагам, че Картахена е завзета, но дон Пиеро и съпругата му са на сигурно място и вашите убийци и разбойници няма да стигнат до тях. Ясно ми е, че вашата банда ще плячкоса града и може би ще запали много ценни сгради, както и ще погуби десетки невинни хора, да не говорим, че ще ограби много придобити по честен начин и с безкрайни усилия имущества.

Сивите очи се присвиха, усмивката стана студена.

— Може би аз също ще предпочета да задоволя похотта и жаждата си за кръв, вместо да се пазаря за откупа, кой знае…

При този неочакван удар Мария побледня като платно, но погледна гордо покрай капитана към двамата силни гребци, които въртяха равномерно веслата, без да я поглеждат.

— Мисля, че според строгите правила на вашето братство аз принадлежа на онзи, който ме е обявил за своя плячка. Нали пиратски закони изискват всеки да запази онова, което е заграбил лично?

— Не непременно — отговори спокойно мъжът. — По-често се случва да съберем на едно място цялата придобита плячка и да направим ново разпределение, като отчетем участието на всеки моряк в предприетото начинание и се съобразим с раните, които е понесъл. Да не мислите, че с Евънс ще ви бъде по-добре? — Въпросът прозвуча презрително. Капитанът продължаваше да говори на английски. Дали намерението му беше да не се крие от хората си или искаше да принуди пленницата си да издаде своя произход — Мария не можеше да разбере. Тревогата й се усилваше с всяка минута. Припомни си мъжа, който я бе сграбчил за косата, припомни си колко приличаше на гаден плъх и потрепери от отвращение. Сети се за вонята от устата му и изкриви отчаяно лице. Тялото й се разтрепери като в треска.

Капитанът, който я наблюдаваше внимателно, избухна в смях.

— Не се бойте, доня Мария, ще се постарая да го държа далече от вас. Евънс не е глупак. Сигурен съм, че ще приеме обезщетението, което ще му предложа за… лишенията, които трябва да понесе. Все ще се разберем. Но важното е друго: сега ние с вас ще си разчистим сметките. Доскоро аз бях ваш роб, сега вие сте моя робиня.

— Вие никога не сте бил мой роб, сеньор. — Мария беше толкова раздразнена, че заговори на английски. — Никога не съм била съгласна със заробването и оковаването на мъже в галерите, макар че крадците и пиратите заслужават най-строго наказание.

Мъжете в лодката избухнаха в смях и Мария почервеня от срам. Капитанът не изглеждаше засегнат от безсрамието на хората си и не си направи труд да им забрани да се смеят.

Шалупата мина по дългата страна на фрегатата и мъжете се изправиха, за да я уравновесят, докато капитанът достигне спуснатата стълбичка. Той се надигна бавно и се приведе над пленницата си. Мария се отдръпна уплашено назад, защото пред очите й блесна острие на кама.

— Не се вълнувайте, искам само да освободя ръцете ви. Иначе ще ви бъде много трудно да се покатерите по стълбичката. — Той преряза въжетата, които стягаха китките й, и когато кръвта нахлу в изтръпналите пръсти, Мария не можа да сдържи болезнения си вик. Тя изпитваше ужас от мисълта, че трябва да се покатери по люлеещата се стълбичка, но гордостта не й позволи да разкрие страха си. Капитанът посочи стръмната стена на кораба.

— Сама ли ще се изкачите или да ви нося?

Представата, че този мъж ще я хвърли на палубата като чувал с жито, прогони страха й. Мария отблъсна протегнатата ръка на капитана и се изкачи с бързи стъпки по въжената стълба.

Две ръце се протегнаха и й помогнаха да се прехвърли на палубата. Мария се освободи от тях веднага щом се изправи на крака и се загледа право пред себе си, стараейки се да не забелязва жадните погледи на наобиколилите я мъже, които бяха останали да пазят кораба и не бяха взели участие в кръвопролитната битка за Картахена.

Гласът на капитана прозвуча решително и властно:

— На работа, момчета! Трябва да разтоварите шалупата.

— Тъй вярно, капитане!

След като даде нарежданията си, капитанът улови ръката на Мария и я поведе към вътрешността на кораба. Тя се подчини без съпротива.

В капитанската каюта беше хладно, през кърмовия прозорец падаше зелена светлина. Мария влезе и въздъхна облекчено. Едва сега си даде сметка колко я беше измъчило яркото слънце.

Капитанът отиде до ниската масичка.

— Сигурно изпитвате ужасна жажда. Седнете, защото краката едва ви държат.

Мария пламна от срам. Как се осмеляваше да й говори така дръзко! Но се подчини с готовност, защото наистина беше изтощена до смърт. Благодари с леко кимване и се отпусна в един тапициран с кожа стол до леглото.

Очакваше да види истинска пиратска каюта, разкошно обзаведена с награбени мебели, пълна със скъпоценни вещи от потопените търговски кораби, но вместо това се намери в удобно, скромно обзаведено помещение. Едно легло, маса с морски инструменти като компас, морски карти, секстант, с които Мария се беше запознала при пътуването си на „Санта Изабела“. Имаше още два стола, малко столче за крака и груб моряшки сандък. Дъските бяха излъскани до блясък, стъклата на прозорците и фенерите бяха грижливо измити. По стените не се виждаха нито скъпоценни гоблени, нито завеси. Кожената чаша за вино, която капитанът тикна в ръката й, беше просто изработена, без нито едно украшение. Вероятно командирът не беше събрал много плячка, за да направи обстановката по-разкошна.

Мария отпи голяма глътка вино и въздъхна благодарно. Явно капитанът умееше да цени добрите напитки и не се задоволяваше с какво да е.

По лицето на мъжа се плъзна едва забележима усмивка, когато Мария изпразни чашата и изтри устата си с пръсти.

— Благодаря ви. Аз… в лодката беше ужасно горещо. — Той взе чашата от ръцете й и я остави на масата. — Какво ще правите сега с мен, сеньор? Сигурно ще поискате висок откуп. Все пак… — Тя млъкна и преглътна измъчено. Нима можеше да бъде сигурна, че от резиденцията щяха да платят искания откуп? Дон Луис само чакаше благоприятна възможност да се отърве от нежеланата си годеница. А дон Пиеро не беше поел обвързващи задължения да се грижи за нея.

Капитанът я наблюдаваше с неразгадаем поглед, веждите му бяха високо вдигнати.

— Вие май се боите, че изисканите ви приятелчета няма да ви сметнат достойна за сумата, която ще поискам за вас?

Мария усети как очите й се напълниха със сълзи и обърна глава настрана.

— Ако е така, значи годеникът ви е много по-голям глупак, отколкото го смятах в началото. — Тонът на англичанина беше все така подигравателен, но следващите думи прозвучаха малко по-топло: — Той отказва да ви приеме, защото имате английска кръв, така ли?

— Майка ми наистина е била англичанка — призна тихо Мария. — Но откъде знаете…

— Само предположих — отвърна той и вдигна ръка, за да спре по-нататъшните обяснения. — Говорите много добре английски, а и външността ви ми позволи да заключа, че към кастилската кръв се е примесила и английска.

— Моят произход изобщо не ви засяга. Винаги съм се чувствала испанка и такава ще си остана.

— Майка ви… сигурно не е вече между живите?

Въпросът беше зададен много внимателно, въпреки това улучи право в раната, която дон Луис беше разтворил само преди няколко часа с ужасното си разкритие, и Мария не можа да задържи сълзите си.

— Да — отговори едва чуто тя и пиратският капитан се приведе, към нея, за да я чуе.

— Починала е в испански затвор? — Мария отвори широко очи и го погледна слисано. — Обвинена в еретичество?

— Откъде знаете? — Гласът й предрезгавя от болка. Въпросите му задълбаха в раната й. През страшните часове, докато пиратите завземаха и опустошаваха Картахена, мисълта за загиналата майка беше изтласкана на заден план.

Мъжът вдигна рамене.

— Тази съдба е постигнала и много други хора.

— Тя не е била еретичка. Не мога да повярвам!

— Въпреки това баща ви не е бил в състояние да я защити.

— Не…

— Вижда се, че испанските благородници защитават смело близките си.

— Как смеете да обиждате баща ми! И той не е между живите. Но ако беше, щеше да ви поиска сметка заради наглостта ви да твърдите, че… че не я е обичал. Аз знам… — Гласът й отказа и англичанинът почака, докато бурята се уталожи.

— Сигурен съм, че баща ви е сторил всичко, което е било по силите му. — Сега мъжът говореше рязко, почти делово. — За съжаление се налага да ви оставя за известно време сама. Най-добре е да си легнете и да поспите. Ще заключа вратата, повече за да ви предпазя от неприятни посетители, отколкото за да ви задържа под своя власт. Надявам се, че ме разбирате. — Сивите очи отново заблестяха с влудяващ блясък. — Ще ви изпратя момчето с нещо за ядене. Той има ключ и можете да му се доверите.

Мария погледна с копнеж тясната койка. Веднага щеше да последва съвета му. Ужасяващите събития от деня я бяха изтощили физически и душевно. Капитанът отиде до сандъка, вдигна тежкия капак и разрови дрехите,

— Ето, облечете това, а за другото ще се погрижим по-късно.

Два вързопа с копринени одежди паднаха на коленете на Мария. Тя посегна към роклята от яркочервена коприна и изпита дълбоко отвращение. Още от пръв поглед забеляза, че деколтето е извънредно дълбоко. Ала протестът замря на устните й, когато англичанинът отбеляза равнодушно:

— Трябва да разберете, че не можете да останете още дълго в досегашния си вид.

Тя проследи критичния му поглед и пламна от срам. Костюмът й за езда беше толкова мръсен и разкъсан, че я правеше да прилича на просякиня. Наистина не можеше да се появи пред хората в този вид.

Без да чака отговора й, капитанът се обърна и излезе от каютата.

Мария остана неподвижна, докато не се стресна от силно почукване на вратата. Непознат младежки глас помоли за разрешение да влезе.

Момчето беше тринайсет или четиринайсетгодишно, слабо, със сплъстени коси, но достатъчно чисто. То огледа Мария с неприкрито любопитство, после остави на масата табла с хляб, студено месо, калаена кана и чаша. Накрая се поклони учтиво.

— Капитан Норууд поръча да ви кажа, че ще вечеря с вас, мистрес, и че е по-добре да прокарате хляба и месото с бира, вместо с вино. Разбира се, ако предпочитате вино, ще го намерите на масата.

— Благодаря — отговори Мария на английски и се постара гласът й да звучи колкото се може по-решително. — Можеш да си вървиш.

Погледът на момчето се премести към червените одежди на леглото, после срещна ледения поглед на Мария. То се поклони отново и отстъпи заднешком към вратата.

— Не се страхувайте, мистрес, ще заключа отвън.

Мария разклати голямата стомна и облекчено установи, че е пълна със студена вода. След това се съблече и се изми цялата, потръпвайки от допира до изранената си кожа, но с неудържимото желание да се изчисти и да прогони миризмата на пот и страх. Нощницата, която й бе хвърлил капитанът, беше чиста, само че от нея се носеше сладникава и доста пикантна миризма. Шумовете на палубата бяха приглушени от разстоянието. Мария се качи на койката и затвори измъчените си очи с тежка въздишка.

Когато се събуди, в каютата цареше пълен мрак. Тя се огледа замаяно и изведнъж скочи стреснато. До масата имаше някой!

— Кой е тук? — попита остро тя на кастилски.

Ричард Норууд отговори по същия начин.

— Капитанът. Постарах се да не ви събудя. Но след като вече сте будна, ще си позволя да запаля светлината.

Той запали една свещ на масата и Мария примигна смутено.

— Какво… какво искате?

— Засега нищо друго освен вечеря. Вече е много късно и когато ви видях как сладко спите, реших да ида да вечерям с хората си. Но се сетих, че и вие сте гладна. Ще повикам момчето и ще му наредя да ни сервира.

— Не съм гладна.

— Аз обаче умирам от глад. Хайде, доня, станете и се облечете.

Мария вдигна завивката до брадичката си и отново пламна от срам. Косата й беше разпиляна по раменете, ризата от тънък лен разкриваше много повече, отколкото позволяваше приличието.

Капитанът махна нетърпеливо с ръка.

— Хайде, ставайте, ако не искате момчето да ви види в този вид. Или искате да дойда при вас в леглото?

— Не! — извика уплашено Мария. — Аз… ще стана веднага, ако излезете.

На лицето му отново се появи подигравателна усмивка.

— Гоните ме от собствената ми каюта?

— Само докато се облека…

— Това не ми пречи.

Мария премина на английски и тонът й стана още по-високомерен.

— Като ви слушах как говорите, реших, че сте джентълмен.

— Нима може един негоден пират да бъде джентълмен?

Мария се изчерви.

— Няма да взема назад нито една от думите си. Ако не бяхте пират, нямаше да вземете участие в нападението над Картахена.

— Това е вярно.

— И все пак…

— Аз съм пират, нападнах Картахена и не виждам причина, която би могла да ме накара да се съобразявам с капризите ви. Облечете се или седнете на масата с нощницата, както желаете. — Той се отпусна във високия стол и протегна дългите си крака. — Бъдете така любезна и разклатете звънчето до леглото. Момчето ще дойде веднага.

Мария го погледна сърдито и му обърна гръб. Яркочервената рокля, която беше оставила на един стол, преди да си легне, падна с лек шум на завивката, но тя не я погледна.

— Ще се наложи да станете — отбеляза иронично капитанът. — Елате тук да ви стегна корсажа. Ще видите, че при нужда умея да изпълнявам добре ролята на камериерка.

Мария кипеше от гняв, но съзнаваше, че трябва да се подчини. Страх я беше, че капитанът ще повика юнгата си, преди да се е облякла. Затова се изправи пред него и му позволи да се докосне до гърба й. Ако се възпротивеше, щеше да събуди похотта му, а това не биваше да се случва. Когато най-после свършиха, Мария се отдръпна рязко и се опита да подреди поне малко разбърканата си коса и да събере на тила непокорните тъмни къдрици.

Капитанът я наблюдаваше внимателно.

— Оставете косата си пусната. Не за първи път ви виждам така. Помните ли онази нощ?

Споменът за съдбоносната им среща в дома на чичо й в Кадис беше толкова жив в паметта й, че тя преживя отново студения страх, който бе изпитала тогава. Той беше лежал няколко часа до нея, като преди това я бе завързал и запушил устата й, за да й попречи да повика прислугата, която беше съвсем близо. Тогава тя беше изцяло във властта му и той я пощади — но сега? И днес ситуацията беше същата — тя беше напълно безпомощна. Само дето той не трепереше за живота си и не трябваше да бяга от един чужд град, за да спаси кожата си…

Момчето ги обслужваше сръчно и с готовност. Този път не смееше да поглежда към Мария. Покорността му направи силно впечатление на младата жена. Дали и с останалия екипаж беше така? Дано…

Тя се изненада, когато разбра колко е гладна, и се нахрани със завиден апетит. По едно време спря и като усети подигравателния поглед на капитана върху себе си, се изчерви до корените на косите. Избърса пръстите си с приготвената салфетка и се загледа упорито в безупречно бялата покривка. Очевадно англичанинът беше решил да я смае с плячкосаните си богатства: испански сребърни прибори, богато украсени чинии, италианско стъкло. Ястията бяха отлично приготвени. Пиратите бяха награбили от града и пресни хранителни продукти, за да подкрепят силите си за нови грабежи. Засрамена, Мария си призна, че се беше насладила на храната, въпреки недостойните обстоятелства.

Капитанът повика момчето да отнесе съдовете. Мария остана на мястото си, не знаейки какво да прави. Сърцето й биеше лудо, страхът се върна и пресуши гърлото й.

Капитанът се облегна удобно в стола си и чувствителните му пръсти помилваха крехкия кристал на винената чаша. Когато столът му изскърца, Мария потръпна като от удар. Капитанът се бе изправил и се поклони пред нея със съвършената учтивост на опитен придворен.

— Извинете ме, доня. Имам задължения на палубата.

Мария кимна сковано.

На вратата мъжът се обърна и я погледна изпитателно.

— Вероятно ще пожелаете да си легнете.

Мария преглътна мъчително и попита с треперещ глас:

— Тук?/

— А къде другаде? — усмихна се подигравателно капитанът.

Беше й трудно да стане от стола дори когато англичанинът отдавна бе излязъл от стаята. Къде другаде — той беше напълно прав. Това беше единственото сигурно място в пиратския кораб. Кой знае какво щеше да стане с нея, ако бе попаднала в ръцете на екипажа. И въпреки това, нима можеше да очаква, че капитанът ще продължава да се държи като джентълмен? Още тази нощ можеше да се случи най-лошото и той да рискува откупа, както я беше заплашил. Можеше само да се надява, че той щеше да бъде по-мил с нея и нямаше да я измъчи като грубите пирати…

 

След няколко минути Мария успя да се освободи от тесния корсаж, свали яркочервената рокля и я захвърли отвратено на рамката на стола. След това облече ризата от тънък лен и се пъхна под завивката. Побиха я студени тръпки и тя придърпа тънкия чаршаф до брадичката си.

Капитанът се върна по-бързо, отколкото беше очаквала. Тя го погледна втренчено, после се обърна на другата страна и се сви до стената на каютата.

Погледът му остана дълго върху разпиляната коса и мраморнобелите рамене, които блещукаха златни на светлината на корабните фенери.

Мария се обърна предпазливо и проследи с нарастващ ужас как пиратът свали колана с камата и събу обувките си. Сърцето й се качи в гърлото и тя не можа да произнесе нито дума.

Англичанинът се протегна, разкърши уморените си крайници и я погледна с усмивка.

— Удобно ли ви е леглото ми?

Аз… аз… — Мария събра последните остатъци от достойнството си и отговори: — Да, благодаря ви.

Мъжът се запъти към моряшкия си сандък и Мария протегна глава, за да види какво ще извади. Няма нито да моля, нито ще пищя, внушаваше си упорито тя. И без това нямаше смисъл да се съпротивлява, а дъщерята на един испански идалго беше длъжна да пази достойнството си.

— Каква прелест — промърмори подигравателно мъжът и се приближи до нея. Говореше на английски — очевидно го правеше винаги когато му се искаше да я извади от равновесие. — Много жалко, че трябва да мисля за откупа. — Той протегна ръка и улови брадичката й. — Единственото сигурно място за красавица като вас е корабният затвор. Но въпреки това не бих могъл да гарантирам, че екипажът ще се покори на заповедта ми, независимо от примамливия откуп. Между другото, наложи ми се да обещая извънредно високо обезщетение на Евънс, моряка, който ви похити, защото беше бесен, че няма да си получи желаната плячка. Сигурен съм, че сте ми благодарна за проявеното великодушие.

Мария се постара да отговори със спокоен тон:

— А аз съм сигурна, че откупът, който ще получите за мен, ще ви обезщети за загубата.

— Може би — промърмори мрачно мъжът и нежно прокара пръст по чувствената извивка на устните й. — Но не ми се вярва. — Той се наведе над нея, разтвори устните й със своите и я целуна с възбуждаща страст. Мария положи огромни усилия, за да остане неподвижна, но беше сигурна, че той усещаше лудото биене на сърцето й.

— Нали няма да ми се разсърдите, че си поисках тази малка награда? Дори дон Луис би постъпил така, ако беше на мое място, защото и той е човек от плът и кръв и знае, че всяко търпение си има граници. Можете ли да си представите, доня, колко дълго и колко болезнено ми липсваше жена в онази ужасна галера?

Мария не отговори и дори не обърна глава към него. Норууд избухна в тих смях.

— Аз мога да чакам. Кой знае, красавице, може би годеникът ви не е готов да заплати искания откуп. Тогава ще мога да правя с вас, каквото си искам. Обещавам ви, че няма да се сдържам повече.

Мария усети, че той се отдалечава от леглото, и бавно отвори очи. Чу лек шум и видя, че капитанът беше окачил голям хамак на две куки в тавана и се приготвяше за сън. Докато пътуваха към Новия свят, дон Карлос й беше обяснил, че моряците вече използвали за спане само тези извънредно удобни легла, които възприели от индианците, докато преди лягали по твърдите греди на палубата.

Отново се чу лек шум, когато капитанът се настани в хамака, после се възцари тишина.

Норууд беше оставил един от фенерите в коридора да свети и Мария следеше с измъчен поглед лекото му люлеене. Защо беше направил така — за повече сигурност? Или за да я следи по-лесно, ако речеше да напусне каютата?

Мария обърна очи към тавана и захапа силно долната си устна, за да не се разплаче. Дишането й се успокои, макар и бавно, но мускулите й останаха напрегнати. Първият й сън беше плод на голямото изтощение, но сега не можа да заспи. Предстояха й безкрайни часове в мрака, през които мислите й отново и отново щяха да се връщат към страшните събития на изминалия ден. Най-силен от всичко обаче беше страхът, че нито дон Луис, нито дон Пиеро щяха да пожелаят да поемат отговорността за набавянето на искания от пиратите откуп.