Джоана Макпийс
Испанската награда (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Ричард Норууд потисна мъчителния си стон, напрегна цялата си воля и приседна на пода, после опря гърба си в студената и влажна дървена стена. Намираше се в затворническата кабина на борда на галерата. Гърлото му пареше, сякаш някой го беше напоил с цяла стомна солена вода, болките в кръста бяха неописуеми. Сигурно нямаше да успее да се изправи сам, камо ли пък да се придвижи напред. Не, той трябваше да го направи. Нямаше друг изход. Трябваше да излезе оттук, да се хвърли във водата и да плува, за да се спаси от въжето на палача.

Почина си малко, протегна ръцете и краката си, разкърши рамене, без да обръща внимание на адските болки, които го пронизваха при всяко движение на мускулите на тила и гърба.

В килията цареше полумрак. Вратата се затваряше лошо и през една цепка проникваше лъч светлина. Норууд пое дълбоко въздух, после се облегна отново назад и се постара да диша бавно и равномерно. Беше сигурен, че галерата е хвърлила котва. Усещаше миризмите на пристанището, които идваха с крайбрежния бриз, чуваше скърцането на котвената верига и усърдното шетане на водните плъхове. Не знаеше колко време бе лежал в безсъзнание в килията. Вероятно повечето моряци от екипажа бяха слезли на сушата и на кораба бяха останали само постовете. Преди няколко часа един беше дошъл да види дали затворникът още диша и Норууд чу гласните му размишления дали си струвало да му носи нещо за ядене, след като на сутринта щели да го обесят.

Мъжът прокле наум силните болки, после преглътна мъчително. В този момент беше готов да даде цяла седмица от живота си за кана добра английска бира, за да утоли мъчителната жажда. Изпитваше непреодолимо желание да потъне отново в блаженото опиянение отпреди, което щеше да му помогне да забрави болките. След малко се изтегли на ръце по хлъзгавата стена и успя да се изправи, но напрежението се оказа твърде силно за него и го направи още по-слаб и жалък отпреди.

Той си повтори, че сега не е време за слабост, и трескаво затърси нещо в гънките на препаската си. От гърлото му се изтръгна тих, тържествуващ смях, когато намери онова, което търсеше. Госпожа фортуна беше благосклонна към него, защото дребният предмет можеше да падне и да се изгуби, докато го бичуваха, а и после, докато го мъкнеха като чувал към тясната килия под нивото на водата.

Сребърната игла на брошката блесна в лъча светлина, който падаше през цепката на вратата. Иглата беше корава, солидно изработена и щеше да му свърши добра работа. Трябваше му само малко време и той се молеше на бога да му го даде, защото беше изстрадал твърде много, за да се добере до този мъничък инструмент.

Болката беше толкова силна, че дъхът му спря. Въпреки това се обърна към вратата и опипа да намери заключалката. Слава богу, имаше ключалка, вратата не беше просто зарезена отвън. Някой от моряците мина по палубата над главата му, извика нещо на другаря си и скоро изчезна.

Норууд се зае с ключалката. Опитните му ръце работеха бързо и умело. Някой неопитен младок вероятно би счупил иглата още при първите си трескави опити да отвори, но англичанинът не си разреши паника. Той беше минал през много добра школа и знаеше какво трябва да прави. Уолсингъм му бе намерил най-добрите учители, за да го обучат на всички тънкости и той да може да изпълни добре тайната си задача. Норууд се ухили доволно, когато забеляза, че ключалката поддаде под силните му ръце. Сърцето му биеше като безумно, от ръцете му капеше пот. Идваше решаващият момент. Предпазливият дон Естебан вероятно беше подсигурил допълнително вратата с външно резе.

Норууд събра всичките си сили, облегна коравото си рамо на вратата и натисна равномерно. Вратата се отвори навън, изтощеният мъж политна напред и падна на колене. В края на сумрачния коридор се виждаше само един пост. От желязната решетка над стълбичката висеше мъждукащ фенер. Норууд нямаше представа за времето и часа, но беше сигурен, че пасажерите отдавна бяха слезли на сушата.

Мисълта за пасажерите го събуди от унеса. Дон Фелипе Сантяго и Талавера беше един от най-надеждните капитани на Негово католическо величество, който служеше под личното началство на адмирал Санта Круз. Защо беше изоставил задълженията си във флотата в това напрегнато време? Очевидно младата дама му беше близка роднина, може би племенница. И двамата бяха облечени в траур. Вероятно дон Фелипе беше отплавал към Малага, за да отведе тъгуващото момиче в дома си в Кадис. Каква красавица беше малката! Лицето й обединяваше най-прекрасните черти на испанската и английската кръв, а очите бяха сини като английското небе през юни. Очевидно беше разбрала какво й бе казал на английски, защото се ядоса още повече. Ричард Норууд избухна в тих смях. Какъв огън имаше в това момиче, каква страст! Изобщо не можеше да се сравни с добре пазените испански дамички, които никога не биха посмели да направят и крачка към палубата на гребците.

Беше минало много време, откакто за последен път беше спал с жена, и в първия момент се обърка и дори забрави отчаяното си желание да се сдобие с толкова важната за него игла.

Сега се запита какво ли беше изпитала младата дама, докато наблюдаваше бичуването му. В сините очи нямаше и полъх от съжаление. Когато го преведоха покрай нея, той повярва, че е видял в погледа й само възмущение от безсрамието му, и именно тази беше причината, поради която беше твърдо решен да не вика, за да не й достави това удоволствие. За съжаление не успя.

Струваше му се, че мина цяла вечност, преди да се добере до решетката. Той пълзеше напред и се вслушваше напрегнато в звуците, които долитаха от палубата, мъчеше се да улови и най-тихото предупреждение за дебнеща опасност. Ала чуваше само добре познатите шумове на кораб, хвърлил котва. Щом веднъж се раздвижи, той успя да преодолее слабостта и болката и да се изкачи безшумно по стълбата.

Когато стигна до палубата, предположението му, че на стълбичката е останал само един пост, се потвърди. Очите му привикнаха бавно към вечерния сумрак и той разпозна ясно силуета на поставения на стража моряк. Беше опасно да чака, докато някой от другарите му се присъедини към него. Колкото можеше по-безшумно, Норууд се промъкна зад него и го просна на земята с един-единствен добре премерен удар. Мъжът рухна, без да произнесе нито звук. Норууд се приведе и взе ножа и камата му. След това се плъзна като змия във водата, без да е произвел и най-малкия шум.

Точно пред него светеше фенерът на носа. Откъм кърмата се чуваше песента на един матрос и безгрижният му глас подсказваше, че нападението над поста край стълбичката още не е било открито.

Солената вода пареше адски в откритите рани, но Норууд не обърна внимание на болката, а заплува целенасочено към танцуващите светлини на пристанището. Огненото слънчево кълбо тъкмо потъна зад хоризонта и когато беглецът стигнеше до сушата, вече щеше да цари пълен мрак. Той се остави на течението да го носи, защото видя, че ще излезе на брега северно от града.

Накрая взе курс към рибарската лодка, която се полюляваше върху вълните съвсем близо до брега. Лодката щеше да го запази от любопитните погледи и той се хвана за издадения щевен, за да обмисли на спокойствие следващите си стъпки. Норууд познаваше добре Кадис, както от личен опит, така и от многократното разглеждане на градските планове в кабинета на Уолсингъм. Щеше да изчака падането на мрака и да се промъкне в северната част на града, където бяха резиденциите на богатите благородници. Там беше и домът на дон Фелипе Сантяго и Талавера. Беше избрал тъкмо тази къща, за да даде възможност на младата дама да го снабди с всичко, от което се нуждаеше в момента, и да се погрижи за раните му. Тя му дължеше поне тази малка услуга. Щеше да се прехвърли през стената и да чака. Ако Фортуна продължаваше да го покровителства, може би щеше да успее да се добере до младото момиче, което, макар и против волята си, го бе снабдило с инструмента на спасението му.

 

Мария се събуди от някакъв шум. Навън цареше мрак, от отсрещната страна на помещението се чуваше равномерното дишане на Консуело. Дуенята спеше дълбоко, значи шумът идваше от другаде. Нощта беше тиха, чуваше се само монотонното свирене на щурците. Мария се надигна в леглото и се вслуша напрегнато. Дори котките бяха престанали да мяукат. Тишината беше потискаща. Мария се отпусна отново в леглото си и се опита да заспи, но напразно.

Безпокойството, което я бе тласнало да слезе на палубата на гребците, не искаше да я напусне. Образът на англичанина отново се натрапи на съзнанието й и тя потрепери при спомена за капките кръв, които бяха опръскали камшика, за страшния вик от болка. Може би сега пленникът лежеше в трюма на кораба, буден като нея и знаейки, че това е последната му нощ?

Мария седна в леглото и въздъхна уморено. Беше смешно, че е толкова загрижена за съдбата на един роб. Той беше заслужил наказанието си. Бе посмял да докосне една благородна испанка!

Очите й бавно свикнаха с мрака и тя можа да разпознае сивите ивици лунна светлина, които падаха през полуотворените капаци. Тя стана от леглото, отвори широко прозореца и излезе на балкона. В далечината се чуваше шумът на морето и мисълта за предстоящото пътуване я потисна още повече. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше нужда от време, за да изживее тъгата си по загубения баща. Вместо това чичо й искаше да я хвърли веднага в течението на живота. Е, той беше по-опитен от нея и сигурно беше обмислил много добре действията си. Новият свят беше напълно непознат за нея, новите преживявания щяха да отвлекат вниманието й и да й попречат да си припомня непрекъснато болезнената загуба. Много й се искаше да слезе в градината, както често беше правила в естанцията. Но знаеше, че доня Беатрис ще се възмути от неприличното й поведение. Тя въздъхна с болка и се обърна, за да си влезе. В този момент ухото й улови шум, който не идваше от шепота на вятъра в листата и клоните на дърветата под нея. Сигурно беше някоя скитаща котка…

Нападението дойде с такава бързина, че тя не успя изобщо да реагира. Една ръка притисна устата й, силното рамо я прикова към кораво голо тяло. В гърлото й бе опряно острието на кама. Съвсем близо до ухото й прозвуча глас — на английски:

— Не се движете. И не се опитвайте да викате. Няма да се поколебая да ви накарам да замълчите. Разбирате ли?

Острието на камата се плъзна по нежната й шия с изнервяща бавност. Вцепенена от ужас, Мария едва успя да кимне с глава. Нападателят я издърпа в спалнята и се вслуша напрегнато в мрака. Мария усети лудото биене на сърцето му.

— Придружителката ви спи във вашата стая, така ли? — Шепотът му стана още по-настойчив, натискът на ножа се усили.

Мария кимна повторно. Въпреки ужаса, който изпитваше, въпреки объркването от бързината на събитията, тя знаеше кой стои зад нея. Но как, за бога, беше успял да избяга от строго охраняваната галера? Как беше стигнал дотук и как се бе озовал точно в нейните покои? Дали беше дошъл да си отмъсти? Не, по-скоро да потърси помощ.

— Събудете я. — Гласът на мъжа беше рязък, почти груб. — Но тихо. Знайте, че мога много бързо да ви убия.

Англичанинът я бутна към леглото на Консуело. Трепереща, Мария се наведе над спящата дуеня. Как да я събуди, без да я уплаши? Консуело щеше да скочи от леглото си и да се разпиши като обезумяла. Тя коленичи, хвана я за рамото и я разтърси здраво. Старицата изхърка високо и се събуди.

— Какво има? — Ужасът й нарасна, когато разпозна неясните очертания на мъжката фигура зад младото момиче. Гребецът от галерата приличаше на приказен великан. Мария притисна устата й, за да не се развика.

— Не мърдай, моля те, и не викай. Той има оръжие и ще ни убие безмилостно. Трябва да направим онова, което иска.

Консуело бутна ръката й и се надигна.

— Дай му касетката със скъпоценностите си и му кажи да си върви.

— Не е толкова просто, сеньора — отговори остро бившият роб. — Имам по-специални изисквания. Трябват ми провизии, дрехи и… — той се ухили — … бръснач. Искам да намериш всичко това по най-бързия начин, и то без да събудиш нито една душа в къщата. Сигурен съм, че знаеш какво ще се случи с господарката ти, ако ме издадеш. Могат да ме обесят само веднъж, нали?

— Този дом ми е чужд, сеньор. Не мога да…

— Питомката ти е в моя власт. Затова направи, каквото ти казах, и побързай.

Консуело въздъхна примирено и когато мъжът направи заплашително движение с камата, скочи от леглото, вдигна полите на нощницата си и изскочи от стаята.

Мария остана сама с англичанина и сърцето й заби като лудо. Той се обърна към нея и се усмихна. Гъстата, отдавна неразресвана брада разкриви усмивката и я направи страшна. Измъченото му лице изразяваше крайна решителност.

— А сега вие. Идете и седнете на леглото.

Той свали ножа от гърлото й и я бутна доста грубичко към леглото. Тя изохка от болка и в очите й блесна див страх.

— Не се бойте, сеньорита — прошепна подигравателно мъжът, — сега нямам време за забавления! — Той отиде до легена, изми лицето, ръцете и гърдите си и се върна до леглото, като небрежно захвърли на пода кърпата от фин лен. Полузатворените му очи следяха всяко движение на Мария. — Сигурно се чудите как съм ви намерил? Не беше трудно, скъпа. Вашият роднина е морски офицер и е много известен във флотата. Тъй като не можех да се появя на улицата в този вид, реших да се промъкна в някоя къща, по възможност с обори и стопански постройки, за да прекарам нощта там и да дочакам появата на някой нищо неподозиращ лакей, когото да убедя да задоволи потребностите ми, както сторих и с дуенята ви. Затова избрах да вляза в дом на благородник и ми се стори, че най-подходящото е да удостоя с тази чест дома на вашия роднина. Ако не сте забравили, вие ми дължите нещо, сеньорита. — Той се усмихна мрачно. — Имах голям късмет, че ви видях сама на балкона. Очевидно ви е приятно да се изплъзвате от надзора на дуенята си, и то в най-неподходящи моменти. За съжаление сега нямам време да ви искам сметка за онова, което ми сторихте, но някой ден непременно ще го направя.

Мария потрепери от ужас, чужденецът се изсмя и продължи:

— Сигурно ще се зарадвате да узнаете, че се измъкнах от галерата с ваша помощ. — Той й показа сребърната брошка. — Видях я на гърдите ви и реших, че си струва да се възползвам от този неочакван шанс, колкото и малък да беше. Първоначално смятах да изчегъртам с иглата треските около веригата ми. Но тъй като вие случайно изпитахте желание да присъствате на бичуването ми и да ме предадете на палача, бях хвърлен в затвора и бягството оттам се оказа още по-лесно. Отворих ключалката на вратата и се измъкнах без усилия от лошо охраняваната галера.

Мария понечи да му отговори, както заслужаваше, но се сети, че към края на бичуването той беше паднал в безсъзнание и не беше забелязал намесата й. Тя огледа силното му тяло и като видя отворените рани, изохка от ужас.

— Трябва да превържа раните ви — промълви с треперещ глас тя. — Седнете на леглото.

Англичанинът я зяпна смаяно и част от самоувереността й се възвърна. Тя скочи на крака и го бутна да седне на края на леглото.

— Казах ви да седнете. Как да промия и превържа раните ви, като продължавате да стърчите над главата ми?

Мъжът беше твърде изненадан, за да й попречи. Мария се наведе над една от раклите и започна да рови в дрехите си.

— Какво търсите там? — Гласът му преливаше от недоверие.

— Да не мислите, че крия оръжия в бельото си? — попита предизвикателно Мария. — Трябват ми кърпи, за да измия раните. После ще ви намажа с мехлем, затова търся и сандъчето с медикаменти.

Макар че ръцете й бяха влажни от страх, тя работеше бързо и умело. Върна се до леглото с голямо парче лен и го разкъса със зъби на тънки ивици.

— А сега се обърнете към мен.

Бившият роб отвори уста да протестира, но тя не му даде да каже и дума:

— Махнете тази глупава кама. Ако ме убиете, Консуело ще вдигне под тревога цялата къща и въоръжените пазачи ще ви заловят само след минута. И двамата знаем това, нали? За какво разигравате този театър?

— Щом сте толкова убедена, че ще ме хванат, защо не повикате слугите на роднината си?

— Вероятно защото не искам да навредя на доброто си име. Как мислите, какво ще стане с мен, ако се разбере, че един избягал роб е проникнал през нощта в спалнята ми? А имам и други причини.

— И какви са те?

— Както вече казахте, сега не е време за размяна на остроумия. Затова побързайте. Направете, каквото ви казвам.

Мъжът вдигна рамене и остави ножа на леглото до себе си.

Мария събра цялата си смелост, навлажни парче лен и започна да промива раните на гърба. Англичанинът се скова видимо под докосванията й, но от устните му не излезе нито звук.

— Сега ще ви намажа с мехлем и ще започне да пари — предупреди го Мария. — Но той съдържа гъша мас и билки и раните ще зараснат бързо. Потърпете още малко.

Мъжът се изсмя тихо и Мария изтри сърдито сълзите от очите си. Тя беше глупачка — да говори така на човек, който беше изтърпял безкрайни мъки на скамейката на гребците!

Докато живееше с баща си в естанцията, Мария често беше лекувала ранени и болни слугини, но сега усети странна съпротива. Беше й много трудно да докосне един напълно непознат мъж с гола ръка и се поколеба. Мъжът се обърна и я изгледа въпросително. Лицето й пламна от срам.

— Стойте спокойно. Още не съм готова.

Когато започна да размазва мехлема върху раните, раменете му се опънаха. Той беше наистина прекрасно хищно животно! Мария усети прилив на съчувствие. Не искаше да го хванат и да го завлекат обратно на галерата, където го очакваше сигурна смърт, предшествана от жестоки мъчения. Тя не вярваше, че чичо й ще изпрати обещаното писмо до дон Естебан, за да изрази загриженост към съдбата на бичувания роб. Съчувствието към измъчения роб се примеси с див гняв към мъчителите му, особено когато пръстите й откриха по гърба му множество зараснали и полузараснали рани от предишни мъчения. Мъжът се раздвижи неспокойно под ръцете й и тя не можа да разбере дали това беше от болка. След миг откъм коридора се чу слаб шум, той скочи на крака и впери бдителен поглед във вратата.

 

Мария застина на мястото си. Ами ако някой от слугите се беше събудил? Загрижена за съдбата на англичанина, тя изобщо не мислеше за себе си. След тихо подраскване вратата се отвори безшумно. Консуело се върна много по-рано, отколкото Мария беше предполагала. Очевидно беше успяла да изпълни поставената й задача, защото остави на раклата тежко натоварена табла с ядене и хвърли на леглото вързоп дрехи.

— За мой късмет хлапето от кухнята спеше като пън. А дрехите намерих на въжето. Само господ знае кого ще обвинят за кражбата. Сигурно бедното момче ще си изпати.

— Както виждам, езикът ти не знае що е страх — отбеляза развеселено беглецът и придърпа таблата към себе си. — Не бъди толкова уверена, старо.

Черните очи на Консуело засвяткаха гневно, но тя се обърна бързо настрана, когато непознатият се нахвърли като изгладнял вълк върху остатъците от печено месо и голямото парче хляб.

— Не си донесла вино? Нищо, така е по-добре. Не съм и очаквал, че ще пожелаеш да ме поглезиш. — Мъжът се изсмя дрезгаво и изпи останалата в каната вода.

Мария извади тънка батистена риза от багажа си и я разкъса на дълги ивици.

— Трябва да превържа раните, защото мехлемът и кръвта ще напоят ризата и ще ви издадат.

Възмутената Консуело понечи. да протестира срещу неприличното поведение на питомката си, но като видя израза на лицето й, приседна покорно на леглото си и скри лице в ръцете си, докато англичанинът захвърли мръсната препаска на бедрата си и навлече късия панталон, който беше намерил във вързопа. Мария превърза умело гърба и раменете му и завърза възлите с треперещи ръце. Накрая мъжът облече ризата от груб лен и раздвижи ръце за опит.

— Чувствам се много по-добре. — Той й кимна и се усмихна. — Превръзката предпазва раните, а мехлемът охлажда чудесно.

Без да каже дума, Мария отиде до леглото и събра остатъците от парцалите.

— Това ли е човекът… онзи… искам да кажа, от пейката на гребците? — попита сърдито Консуело.

Мария я погледна изненадано. После се сети, че Консуело не бе присъствала на бичуването и не го познаваше. Тя беше постоянно нащрек и се вслушваше напрегнато във всеки шум от градината и къщата. Не смееше да попита дуенята си дали е вдигнала тревога сред слугите. Струваше й се невероятно робът да успее да напусне къщата незабелязано, така както се бе промъкнал, без да го открият. В крайна сметка тя се успокои, защото знаеше, че Консуело е твърде загрижена за сигурността на господарката си и няма да посмее да изложи доброто й име.

От една страна, Мария искаше някой да почука на вратата или да вдигне тревога, но от друга, много добре съзнаваше, че при това ще изложи на опасност и Консуело, и себе си. Имаше обаче и други причини, поради които беше по-добре беглецът да остане неоткрит и да успее да избяга. Появата му в къщата на чичо й щеше да я компрометира по най-страшния възможен начин и дон Фелипе щеше да побеснее от гняв. Ако случилото се станеше известно в града — а това беше много вероятно, тъй като слугите не умееха да мълчат, — и стигнеше до ушите на бъдещия й свекър, той непременно щеше да се откаже от предстоящата женитба въпреки значителната зестра на годеницата.

— Къде ми е бръсначът? — попита рязко англичанинът, но този път в гласа му имаше и полъх от мрачно задоволство.

— Да не искате да събудя дон Фелипе и да го помоля да ми услужи с бръснача си? — попита предизвикателно Консуело.

Мъжът избухна в тих смях.

— Божичко, каква нахална и злобна жена! Е, добре, ще се справя и с ножа, който нося. Много ми се иска да изглеждам като нормален човек.

Двете жени го наблюдаваха напрегнато. Той взе малкото огледало на Мария и застана пред прозореца. Сивият утринен здрач и единствената свещ не осигуряваха достатъчно светлина. Въпреки това англичанинът се зае да подстриже косата и брадата си и да им придаде прилична форма.

След като свърши, стана ясно, че измиването, сресването и чистите дрехи са свършили много добра работа, защото видът му се промени до неузнаваемост. Бронзовата кожа, обрулена от вятъра и слънцето, и тъмнорусата коса нямаше да събудят подозрение в пристанищен град като Кадис, където се въртяха всякакви хора. Облечен като слуга, той можеше да излезе спокойно на улицата и никой нямаше да му обърне внимание.

Мъжът се отпусна на леглото, без да обръща внимание на уплашената Консуело, която побърза да се отдръпне, и обу вълнените чорапи.

— Да приема ли, че момчето от кухнята не е имало обувки?

— Точно така беше, не ви лъжа.

— Тогава ще си потърся обувки другаде. Сигурно не е толкова трудно. Пристанищните работници често оставят мръсните си обувки пред кръчмата.

— А сега ще ни ограбите и ще се махнете оттук. — Консуело изпитваше несъзнателно уважение към смелостта на чужденеца, но не смееше да го изрази.

Мария чакаше отговора му с пресъхнала уста. Беглецът беше получил всичко, което бе поискал, сега можеше да ги убие и да изчезне.

— Добре, ще взема някои дреболии, за да не ми се налага да крада.

Консуело сърдито му тикна под носа малкото ковчеже със скъпоценности.

— Вземете го и се махайте! Крайно време е да се отървем от вас.

Мъжът избра няколко евтини верижки и ги прибра в джоба на панталона си.

— Доня Мария със сигурност не иска да гладувам.

— Доня Мария се надява да ви види обесен. Също както и аз.

— Само че изгледите са други. — Сивите очи на мъжа гледаха втренчено Мария и тя не можеше да разбере дали той се забавлява или преценява възможностите си за бягство, ако Консуело все пак реши да вдигне тревога. Най-простото беше сам да сложи край на живота си…

Англичанинът вдигна рамене и властно махна с ръка към Консуело.

— Хайде, иди си легни.

Дуенята го изгледа възмутено.

— Не и преди да си отидете. Нима мога да спя спокойно…

— Не ме интересува ще спиш ли или не. Трябва да си легнеш. — Гласът му прозвуча заплашително. Известно време двамата се гледаха мълчаливо, после Консуело изръмжа нещо неразбрано и се оттегли в мрака. Мария чу изскърцването на кожените ремъци и разбра, че Консуело си е легнала.

Облекчението й трая само секунди, защото изведнъж англичанинът грабна ножа си и я бутна към леглото.

— И вие ще си легнете!

— Но аз…

— Казах да си легнете и да не мърдате!

Мария се подчини с лудо биещо сърце. Не можеше да има доверие в този човек. Приумиците му бяха непредвидими. Приличаше й на тигър в клетка, макар че за известно време беше сит и доволен. Тя разбра това още по-ясно, когато мъжът отряза копринените шнурове на балдахина и завърза с тях китките и глезените й.

— Много съжалявам, наистина — проговори сериозно той. — Но трябва да бъда сигурен, че няма да се движите. Животът ми зависи от това, нали разбирате?

Мария се подчини без възражения, не се възпротиви и когато той използва един ленен парцал, за да запуши устата й. Ала когато чужденецът легна до нея, безпомощното й тяло затрепери като в треска. Мъжът се изсмя тихо в мрака.

— Не се безпокойте, искам само да изчакам зазоряването, за да не попадна на нощния пазач. Щом просветлее, ще се махна оттук и ще се смеся с тълпата на пристанището.

 

Мария си внушаваше, че трябва да лежи съвсем тихо до непознатия мъж, макар че тялото й тръпнеше от страх и беше покрито с капчици пот. Дали някога щеше да се почувства чиста след този повторен тесен контакт с непознатия роб? Е, сега поне от него се носеше миризма на чисти дрехи и сапун. Мъжът се движеше неспокойно и мърмореше нещо на собствения си език. Сигурно имаше болки и Мария се отдръпна настрана, за да не му пречи. Отново си спомни бичуването и пръскащата кръв и разбра, че тази гледка ще я преследва цял живот.

Времето сякаш бе спряло. След малко Мария чу равномерното дишане на Консуело и неволно се усмихна. Въпреки страха си, дуенята беше заспала дълбоко и спокойно.

Най-после сивата светлина на зората проникна през капаците на прозорците и Мария се вслуша напрегнато. Скоро къщата щеше да се пробуди. По това време слугите й в естанцията ставаха и започваха работа. Някъде се тропна врата, но иначе всичко беше спокойно. Англичанинът също чу лекото тропване, защото се изправи и обърна глава към вратата. Мария потисна облекчената си въздишка. Слава на Светата дева, най-после натрапникът щеше да се махне от стаята й.

Когато мъжът внезапно се наведе над нея, кръвта замръзна във вените й. Той бе постигнал всичките си цели. Нищо не го спираше да забие камата си в гърдите й и да изчезне. Ала за нейна изненада мъжът извади парцала от устата й и го хвърли на земята. Тя пое дълбоко дъх и го погледна недоверчиво.

— Знам, че няма да изпищите — проговори меко той. — Защото откриването ми тук ще навреди на доброто ви име. Запуших устата ви само за да не извикате насън. Пожелайте ми късмет: заради самата вас е най-добре да изчезна незабелязано. Кажете това и на дуенята си.

Мария съзнаваше, че той е прав. Позорът беше твърде висока цена, а и тя изобщо не беше сигурна, че наистина желае да го хванат. За момент остана неподвижна и тогава чужденецът се наведе над нея и я целуна собственически по устата. Целувката дойде внезапно и беше толкова силна и настойчива, че Мария не можа да се възпротиви.

Този мъж искаше да я задуши, да изсмуче душата от тялото й. В следващата секунда той разхлаби хватката си, с два скока се озова до прозореца и изчезна.

Мария пое дълбоко въздух и се опита да повика Консуело, но гласът отказа да й се подчинява. Как можеше дуенята й да спи така спокойно, когато и двете бяха в смъртна опасност? Скоро къщата се събуди. Някъде залая куче, отваряха се врати и прозорци, хленчещ женски глас повика слугините. Най-после Консуело се събуди, скочи на крака и се затича тромаво към леглото на питомката си.

— Простете ми, доня Мария. Как можах да заспя като пияна…

— Донеси ножицата ми, бързо, и не викай така! Той си отиде, всичко свърши. Леля ми не бива да узнае нищо. Побързай и отрежи шнуровете от ръцете и краката ми. Трябва да заличим всички следи.

Когато най-после се освободи, Мария скочи от леглото си и се наведе да събира парцалите, но Консуело я хвана за раменете и я принуди да я погледне в очите.

— Кажете ми, на мен можете да се доверите. Той… посегна ли ви?

— Нищо не ми е направил — отговори рязко Мария и направи опит да се усмихне. — За него аз съм само враг и той ме презира.

— Той е силен мъж и отдавна не е бил с жена. — Консуело потрепери от безименен ужас. — Слава на Светата дева, че ви е оставил недокосната.

— Права си. А сега да се хващаме на работа, защото ако ни разкрият, ме чака още по-страшен позор. — Трябваше да скрият използваните ленени кърпи, да оправят леглото, да излеят легена с окървавената вода в градината. Скоро щеше да дойде слугинята с топла вода за утринния тоалет.

Мария облече чиста нощна риза и когато срещна неспокойния поглед на Консуело, поклати глава в няма молба. Нито дума не биваше да бъде казана за случая, за да не застраши предстоящата женитба. Англичанинът щеше да се изплъзне от ръцете на палача и по този начин да защити и своите, и нейните интереси.