Тамара Лий
Войнствена любима (7)

ГЛАВА 6

Лиз-Ан нямаше намерение да заспива. Всъщност беше изненадана, че може да заспи в такъв момент, въпреки бързото препускане, наложено от Рейналф. Все още полусънена, тя не се възпротиви, когато нечии силни ръце я повдигнаха и преместиха на друг кон. Отпусна се и отново заспа.

Доста по-късно, вече напълно будна, с бузи, зачервени от вятъра и препускането, тя вдигна глава и срещна погледа на Рейналф. Дълго време нито един от двамата не проговори. Изучаваха се внимателно, мълчаливо. Докато я държеше на коня пред себе си, Рейналф усещаше как враждебността му към нея се стопява. Тялото му реагираше инстинктивно на меките женски извивки на нейното. Още от мига, в който я беше зърнал, я беше пожелал. Под грубото и твърдо поведение, което тя демонстрираше, се криеше невероятна, истинска жена. Желанието му беше станало още по-силно, независимо от усилията, които беше положил през последните дни, за да увери сам себе си, че вече не го интересува. Откакто го беше пуснала на свобода, той беше прекарал всеки свободен момент в обмисляне на отмъщението си. Затова сега беше изненадан от силата на чувствата си.

Все още сънена, Лиз-Ан не можеше да откъсне поглед от лицето му. Той беше свалил шлема и качулката си. Невероятно светлата му коса се спускаше по раменете и гърба му. Залязващото слънце хвърляше златни отблясъци по нея. Тя го обгръщаше като ореол. Вече не беше безжизнена, а гореше — топла и ласкава. Дали и очите му не бяха станали по-живи, по-нежни? Усмивка ли беше това, което беше повдигнало нагоре крайчетата на устните му? За първи път го гледаше без предубеждение и сънено се питаше дали сърцето му наистина е толкова черно и дали той ще успее да изгони някога злото от него. Импулсивно вдигна ръка и проследи белега, който мечът й беше оставил под окото му. Той остана неподвижен и безмълвен. Само очите му издаваха учудването, което жестът й беше породил у него.

— Дори няма да остане траен белег — прошепна тя и зарови пръсти в косата му. А после се отдръпна рязко, като че се беше опарила.

Да, той беше олицетворение на злото. Миналото му не можеше да бъде забравено. Вече напълно будна, тя усещаше близостта на врага и беше ужасена от факта, че доброволно го беше докоснала. Постави длани на гърдите му и започна да го блъска. Изненада се, че той я пусна. Отметна глава назад, погледна го предизвикателно и видя, че лицето му отново е каменно, безизразно. Той остави предизвикателството й без отговор. Помогна й да слезе от гърба на коня и я поведе към мястото, където останалите вече се бяха събрали. Тя пак се възпротиви. Застана на едно място, скръсти ръце на гърди и загледа отдалечаващия му се гръб.

— Ако се наложи, ще те влача дотам — добави той, без да забавя крачка, без дори да погледне назад.

Капитулацията на Лиз-Ан беше пълна. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и го последва, но на безопасно разстояние. Прекосиха поляната и се озоваха в лагера, който другите бяха издигнали за през нощта. Тя видя няколко коли, скупчени в близост до конете. Досега не ги беше забелязала. Вероятно се бяха присъединили към тях, докато тя беше спала. Погледите на всички бяха насочени към нея. Всеки път, когато забележеше, че някой я гледа, тя вирваше брадичката си по-високо. Най-накрая гледаше почти отвесно нагоре и се препъна в един издаден над земята корен. Започна да ругае, но когато се сети, че я гледат, млъкна. Скръцна със зъби и погледна към хилещите се насреща й мъже. Те бяха започнали да издигат палатка, но бяха преустановили работата си, за да не пропуснат нито едно нейно движение. Усмивките им станаха още по-широки, когато видяха, че тя ги гледа. Бузите на Лиз-Ан пламнаха. Тя се чувстваше извънредно неудобно.

— Милорд — извика един от тях, — донесох въжето, което искахте.

Рейналф пристъпи към него и взе въжето. Младият мъж оживено му говореше нещо, а той навеждаше главата си все по-ниско и непрекъснато кимаше. Сега двамата говореха тихо и Лиз-Ан не долавяше нито дума. Любопитна, тя направи крачка напред, после още една. Но Рейналф внезапно се изправи и тя замръзна на мястото си.

— Погрижи се на коня ми да бъде дадено много овес и достатъчно вода, Геоф — нареди Рейналф и погали коня си по врата.

— Да, милорд. — Като погледна крадешком Лиз-Ан, младият момък отведе коня.

Рейналф ги гледа известно време, а после се обърна към Лиз-Ан. Беше усетил любопитството й. То я беше накарало да се приближи към него. Безразличието, което демонстрирайте сега, го забавляваше. Той разкрачи широко крака, хвана здраво въжето и не сне погледа си от нея. Кой знае защо, поведението му я обиди. Тя скръсти ръце под гърдите и му обърна гръб. Престори се, че се интересува от онова, което става около нея. Само с три крачки, Рейналф прекоси разстоянието, което ги делеше, и я прегърна през рамо. Без да каже нито дума, я поведе към група дървета. Лиз-Ан пристъпваше неуверено до него и отчаяно търсеше думи, с които да го обиди. А после видя накъде я води той. И в паметта й изплува случилото се преди четири години, когато той също я беше повел към гората. Изплаши се.

— Не! — извика високо тя и се опита да се освободи. Това не можеше да се случи с нея. Мили Боже, не отново!

Той само я стисна по-здраво в прегръдката си и удължи крачка. Принуди я да подтичва до него. За нейна изненада, когато стигнаха до края на поляната, той я пусна.

— Хайде, можеш да се облекчиш — каза той. — Но го направи бързо, за да не се наложи да прекъсна уединението ти.

Тя го гледаше недоумяващо. Значи той нямаше намерение да… Изпита огромно облекчение. Хрумна й, че ако реши да избяга, лесно ще го надбяга в гората, защото огромният му ръст щеше да бъде пречка за него. А тя щеше да има и няколко минути преднина. Но бягството беше невъзможно, докато той не пусне Джилбърт на свобода, помисли си мрачно тя. Не искаше да дава повод на Уордю да я унижава още повече, ето защо свърши бързо и се върна при него.

— Постави търпението ми на изпитание — предупреди я той. — Още минутка и щях да те последвам, независимо от състоянието, в което се намираше.

— Не ти вярвам — безразсъдно го предизвика тя.

Без предупреждение, ръката му се стрелна и я сграбчи. Завлече я под дърветата и я притисна към себе си.

— Ако искаш да ти демонстрирам — каза той през зъби, — с радост ще се подчиня.

Рейналф сведе глава към полуотворените й устни и не забеляза ужаса, който погледът й издаваше. Той грубо завладя устата й, опивайки се от сладостта на нежната й плът. Искаше само да я накаже за безразсъдството, но като я целуна, гневът му се стопи. В него се разгоря желание. Докосването му стана по-нежно, езикът му се завъртя в устата й, за да докосне всички нейни ъгълчета, устните му настойчиво натискаха. Притисна я по-силно до себе си, едната му ръка обхвана врата й, а другата се спусна по гърба й надолу към стегнатите хълбоци. Тя нито се съпротивляваше, нито отговаряше на милувките му. Той смръщи вежди, вдигна глава и я погледна. И желанието му веднага се стопи. Тя го гледаше с широко отворени очи, но иначе — съвсем безизразно. Като че ли гледаше през него. Беше успяла да отдели душата от тялото си, не вземаше участие в онова, което ставаше. Без съмнение, не беше почувствала нито една от ласките му. Ако сега я пуснеше, щеше да падне на земята. Не беше помислял, че може да е фригидна, и дори сега не можеше да повярва, че е така. У нея имаше огън и дух, беше сигурен в това. Да, тя беше истинско предизвикателство. Умееше да охлажда мъжката страст, но той беше търпелив.

— Лиз-Ан! — Той я разтърси, а после още веднъж — още по-силно, защото тя не реагира.

Изтръгната от вцепенението си, Лиз-Ан премигна. Образи от миналото и от настоящето се смесиха, когато погледна мъжа до себе си. Той беше същият човек, който беше обсебил сънищата й… И все пак различен… Съзнанието за това я тревожеше. Знаеше, че причината за разликите не се крие само в изминалите години, че е по-дълбока. Рейналф се усмихваше. Усмивката обаче не огряваше цялото му лице. Очите му оставаха студени.

Гневът незабавно я завладя и тя го нападна с ръце, крака, зъби и нокти. Предугадил реакцията й, Рейналф я обгърна с ръце и я притисна до тялото си. Тя напразно се опитваше да го удари. Най-накрая се умори и утихна, макар гневът й да продължи по-дълго, отколкото той очакваше. Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Хвана брадичката й с длан, като нежно прокара палец по устните й.

— О! Ти си… Ти си непоносим! — възкликна тя.

Той се засмя. Смехът му беше дълбок, силен и огласи гората. Изведнъж я пусна и се отдалечи, като не й остави друг избор, освен да го последва. Когато излезе от гората, тя го видя с въже в ръка. Изпълнена с подозрение, се закова на мястото си. Той й махна с ръка да се приближи.

— Трябва ли непрекъснато да ме предизвикваш? — попита сприхаво той. — Започвам да се уморявам от номерата ти, Лиз-Ан. Хайде, ела тук!

Напълно съзнавайки какви са намеренията му, тя поклати отрицателно глава, без да се помръдне.

— Предупреждавам те — изгърмя гласът му — ако ме принудиш да дойда при теб, ще си платиш скъпо и прескъпо!

Макар и неохотно, тя се приближи до него.

— Ръцете ти! — нареди той.

Тя протегна ръце напред и тежко преглътна, когато той бързо ги завърза.

— Това не беше необходимо — каза тя.

Той не обърна внимание на думите й.

— Прекалено много си стегнал въжето — оплака се тя и се опита да освободи китките си.

— Просто си го връщам — каза той и посочи собствените си китки.

Плътта още носеше белезите от скобите. Никак не й стана приятно, че той й напомни за това, и тя отклони погледа си.

— Няма да избягам, докато Джилбърт е в ръцете ти — каза тя тихо.

Но Рейналф сръчно направи още един възел и й помогна да седне с гръб, опрян в ствола на едно дърво.

— Точно това е причината да постъпвам така — прошепна той и я завърза за стъблото.

Лиз-Ан се зачуди на думите му. Изпълни я още по-силно подозрение.

— Още повече, че — продължи той и клекна, за да вижда лицето й — не искам да причиниш безредици сред хората ми. Трябва да свършат много работа до залез слънце, а ти ще отвличаш вниманието им.

Тя погледна презрително въжетата.

— Нима мислиш, че няма да успея да се освободя? — попита предизвикателно.

Той присви очи.

— Можеш да опиташ, щом искаш. Но напразно ще изхабиш силите си.

— Ами Джилбърт? — попита тя, когато той започна да се изправя. — Ти се съгласи да го пуснеш на свобода. Нима още не си го направил?

С голяма неохота, той отново клекна и прокара длан по брадичката и устните й. Поклати бавно глава.

— Не — каза тихо.

Не този отговор очакваше тя. Отново изпита силен гняв — толкова силен, че стомахът й се сви на топка. Не успяваше да намери думи, с които да го изрази.

— Чак толкова силна руменина не ти отива — отбеляза той.

Лицето й почервеня още повече.

— Но ти ми даде думата си! — успя най-после да каже тя.

— Да, обещах ти, че нищо лошо няма да се случи на хората от Пенфорк и на брат ти. И нищо лошо не им се случи, нали?

Тя бясно заклати глава.

— Но ти също така се съгласи да пуснеш Джилбърт. Закле се пред хората си!

Рейналф погледна към ръцете си. Замислено прокара пръсти по кокалчетата си, преди да отговори. Наистина, много би искал да отложи още малко разговора за брат й. Беше учуден от това с какво удоволствие беше излъгал. Лъжата му беше позволила да я вземе, без да се пролее нито капка кръв. Но той беше честен по принцип, а и, рано или късно, тя щеше да узнае истината. Не беше човек, който би се задоволил с двусмислени отговори. Когато най-после проговори, го направи спокойно, без да откъсва очи от нейните.

— Не мога да пусна на свобода човек, който не е в ръцете ми.

Трябваше да минат няколко минути, преди думите му да стигнат до съзнанието на Лиз-Ан. Когато най-после проумя смисъла им, лицето й се изкриви толкова силно от гняв, че беше почти комично.

— Ти си ме излъгал!

Той повдигна рамене. Макар и здраво завързана за стъблото, тя започна да рита с крака. Успя обаче да вдигне само облак прах и да запрати няколко камъчета към него.

— Ти си безчестна свиня! — изкрещя тя.

Той постави длан на устата й, за да попречи да изрече ругатните, които знаеше, че ще последват.

— Щом си забравила, ще ти напомня, че ти беше тази, която реши, че държа брат ти в ръцете си. Аз просто нито потвърдих, нито отрекох.

Обяснението му само засили гнева й.

— Не, ти ме заблуди преднамерено!

— Да. — Той се изправи — Направих го, за да попреча на хората ти да се пожертват глупаво заради теб.

Рейналф забеляза, че цялото й тяло се тресе от гняв, че очите й ще изхвръкнат от орбитите си, че устните й са побелели, а брадичката й трепери. Промяната в нея го заинтригува. Беше бясна, но много красива.

— Да, нямаше нужда да коля всички, за да те взема. Не си струваше те да умрат заради теб, Лиз-Ан от Пенфорк.

Преди тя да покрие очите си с дългите си мигли, той успя да види в тях колко уязвима е всъщност. Със здраво стиснати устни, тя облегна глава на стъблото и го погледна с най-силната омраза на света. Ако омразата можеше да убива, той щеше вече да е мъртъв.

— Когато довечера дойдеш в палатката ми — продължи той, като се престори, че не е забелязал нищо, — искам гневът ти вече да е утихнал.

— Тогава по-добре не изпращай да ме викат!

— Преодолей гнева си, Лиз-Ан! — каза той, обърна се рязко и закрачи през поляната.

Лиз-Ан засипа отдалечаващата се фигура с поредица от ругатни. Една особено груба и цинична дума го накара да се обърне.

— Ако се наложи, ще ти запуша устата — предупреди я той, а после продължи.

Тя веднага замълча. Очите й го проследиха, докато се изгуби от погледа й. Едва тогава тя даде израз на многобройните чувства, които изпълваха душата й. Струваше й се, че те блъскат като е чук по слепоочията й. Беше сигурна, че главата й ще се разцепи на две.

— Ах, Джилбърт, какво направих! — заплака на глас тя. По лицето й неспирно се стичаха сълзи.

Нямаше кой да й отговори. Нямаше кой да й даде надежда. Нямаше кой да поправи сторената грешка. Налегна я черна мъка — мъка, която черпеше сили от годините на гняв заради несправедливостта, която беше извършена спрямо нея и брат й. От гърлото й се отрониха глухи ридания.

 

Вече беше тъмно и студено, когато дойдоха за нея. Сълзите й отдавна бяха пресъхнали. Хората на Рейналф бяха млади и здрави. Носеха факли. Единият беше Геоф. Той се опитваше да изобрази на лицето си усмивка. Умът на Лиз-Ан трескаво работеше. Тя се усмихна на мъжете и кокетно запърха с мигли. Като че ли се опитваше да флиртува с тях. Те незабавно й се усмихнаха в отговор. По-високият пристъпи напред.

— Аз съм Геоф и съм оръженосец на лорд Рейналф. А това е Роланд, също земевладелец като мен.

Лиз-Ан кимна.

— Геоф и Роланд — прошепна тя и се насили да се усмихне още по-широко. — Можете да ме наричате Лиз-Ан.

Роланд се изчерви и се приближи до нея.

— Л-лорд Рейналф ни заповяда да ви заведем при него.

Тя вдигна глава и се престори на изненадана и объркана.

— И… е изпратил двама души? Това наистина ми прави чест!

Геоф коленичи до нея. Доста трудно успя да развърже въжето, което я придържаше към дървото. Хвана я за лакътя и й помогна да се изправи.

— Благодаря ти — каза тя, облегна се на него и му протегна ръцете си.

Той поклати глава и отстъпи назад.

— Не. Лорд Рейналф не разрешава да ви развържем.

Тя ококори очи.

— А как тогава ще се облекча? Сигурно не ви е натоварил и с тази задача?

И Геоф, и Роланд неудобно пристъпваха от крак на крак.

— Не, но… — поде Роланд.

— Лорд Рейналф нареди да ви заведем при него — каза Геоф.

Лиз-Ан сведе глава.

— Мисля, че няма да издържа дотам. — Тя ги накара да се поизпотят, преди да им предложи някакво решение на проблема. — Един от вас може да ме придружи, ако се закълне, че няма да гледа.

Те се съгласиха, макар да беше очевидно, че се чувстват крайно неудобно. Роланд извади камата си и се приближи към нея. Лиз-Ан се страхуваше, че може да загуби някой от пръстите си поради неговата непохватност. Въздъхна облекчено, когато това не се случи. За нейно нещастие, по-едрият от двамата, Геоф, се съгласи да я придружи до гората. Тя разтри китките си и тръгна.

— Ето там. — Той посочи група ниски храсти, които бяха само на няколко метра.

Тя поклати глава.

— Не, те са отровни. Не знаеш ли?

Без да погледне към него, тя навлезе по-дълбоко в гората. Искаше да избегне светлината, хвърляна от факлата на Роланд. Застана зад един широк дъб и помоли Геоф да заобиколи от другата страна. Той се подчини. Лиз-Ан изпита силно задоволство, когато той започна да си свирука, защото заглушаваше шума от несръчните й движения. Без да губи време, тя се освободи от горните си дрехи и намери тежък клон, който да й послужи за оръжие. Не й харесваше, че е покрит с листа, защото те щяха да вдигнат много шум и да олекотят удара, но нямаше време да ги отстрани. Реши, че оръжието и така е добро. Смяташе, че Геоф ще е с гръб към нея, затова започна да излиза от прикритието си, като потрепваше от страх всеки път, когато настъпеше някоя клонка. Младият човек не я чу да приближава и дори не разбра, че е ударен, когато тежко се строполи на земята. Лиз-Ан загаси факлата, като я натисна към земята, и коленичи до падналия младеж. Пулсът му беше силен и тя изпита облекчение. Опипа главата му и бързо откри цицината, предизвикана от удара й. Усмихна се в тъмното. Когато се събуди, ще има силно главоболие.

— Прости ми — прошепна тя и без да се бави повече, започна да го съблича. Приливът на енергия й помогна да се справи бързо със задачата. Само след минута вече беше облечена в дрехите му. Затъкна камата му в пояса си и се вмъкна дълбоко в гората. Лунната светлина беше слаба, но не можеше да разчита на нищо повече.

 

Рейналф гледаше към подчинения си, който лежеше в безсъзнание, и едва сдържаше гнева си. Нуждаеше се от цялото си самообладание, за да не счупи врата на глупавия Геоф. Представяше си как извършва това и свиваше и отпускаше юмруци. Въпреки дългите години на обучение, младият човек се беше провалил. Беше пренебрегнал преките му заповеди и, в резултат на това, беше подпомогнал бягството на Лиз-Ан. Може би беше надценил способностите му… Не поправи се той, беше подценил Лиз-Ан. И то не за първи път. Прокара замислено длан през косата си. Всъщност беше по-ядосан на самия себе си, отколкото на младия Геоф. Глупаво беше повярвал, че двамата юноши, вече почти зрели мъже, няма да срещнат трудности при изпълнението на задачата и ще успеят да заведат Лиз-Ан при него. Това беше главната му грешка. Да, юношите ще бъдат наказани за това, че са пренебрегнали заповедите му, но единствено той бе отговорен за случилото се. Запита се колко време ще е необходимо на Роланд, за да вдигне тревога в лагера и да организира преследването й. Когато Геоф изпъшка и отвори очи, Рейналф пристъпи към него и хвърли дрехите на Лиз-Ан в лицето му. Все още замаян, младежът разтърка врата и главата си, отмести дрехите и вдигна поглед към него.

— Милорд! — възкликна той и разтърси глава, за да проясни съзнанието си.

Когато разбра какво се е случило, объркването му прерасна в ужас. Скочи бързо на крака, после се хвърли на колене пред господаря си. И едва тогава разбра, че е само по долни гащи. Погледна се с невярващи очи. Лицето му придоби пурпурен цвят. Червенината се спусна по врата и стигна дори до гърдите му. Изстена и наведе засрамено глава. Рейналф добре разбираше неудобството му. Нима Лиз-Ан не беше постъпила по същия начин и с него? Трябваше сериозно да обсъдят грешката, за да не бъде повторена.

— Какво ще кажеш за свое оправдание? — попита той.

— Милорд, дамата каза, че има нужда да…

— И ти й повярва?

— Тя ме изигра — каза едва чуто Геоф.

— Не, ти си й позволил да те изиграе. Какво направи тя? Усмихна ли ти се?

Младежът започна да тъпче нападалите листа. В този момент в гората навлязоха десетина мъже от хората на Рейналф. Уолтър водеше коня му и вървеше начело на групата. Все още засрамен, Роланд яздеше зад него с приведени надолу рамене и поглед, забит в земята. Мъжете носеха факли. Събраха се около Рейналф и зачакаха заповедите му. Рейналф пое юздите, които Уолтър му подаде, и се качи на коня си.

— Геоф, ти ще яздиш с Роланд — каза той и смръщи вежди. — Той ти е донесъл дрехи. Трябва да си ми благодарен, че не те накарах да облечеш дрехите на Лиз-Ан.

Младежът засрамено извърна глава, а Рейналф започна да дава нареждания на хората си. Раздели ги на две групи. Едната щеше да води той, а другата — Уолтър. Тръгнаха в противоположни посоки.

Напредваха много бавно, възпрепятствани от дърветата, които растяха много нагъсто. Беше паднал мрак и нямаше да им е лесно да я забележат. С всяка изминала минута Рейналф изпитваше все по-силно безпокойство. Господи, дали наистина беше успяла да му избяга? Упрекна се, че й каза толкова скоро истината за Джилбърт. Защо не беше изчакал? Но дори да му се наложеше да я гони до Пенфорк и да я измъкне с бой оттам, щеше да го направи.

— Милорд! — извика един от хората му.

Чу тропота на коне, които препускаха към тях. Скоро от мрака изникна фигурата на Уолтър.

— Намерихме я! — извика той.

Рейналф изпита облекчение, но запази спокойно изражение.

— Къде е тя?

Мъжът се поколеба.

— Страхувам се, че падна в реката.

Рейналф почувства стягане в гърдите.

— Добре ли е?

— Поне засега, милорд, така изглежда. Изпратих един от мъжете да й помогне да излезе.

Разстоянието до реката беше късо, макар да се стори безкрайно на Рейналф. Когато видя светлината на факлите, той препусна пред другите. Уолтър му извика:

— Кендъл е с нея, милорд!

При бързото му приближаване мъжете, които се бяха скупчили на брега, се разпръснаха, за да му сторят път. Легна на брега и погледна надолу. Чу ромона на водата още преди да види играта на светлината по повърхността й. Брегът беше стръмен и разстоянието до дъното беше голямо. Беше по-лошо от очакванията му. Трябваше му известно време, за да свикнат очите му с тъмнината. Най-напред видя рицарят когото бяха спуснали на около петнайсет метра надолу. Като проследи неговото движение надясно, той видя Лиз-Ан. Тя беше сграбчила здраво един клон, но всъщност не беше в безопасност. Висеше над пропастта, а долу бучеше водата. Сърцето му се сви. Тя вдигна глава нагоре, защото чу шума, и светлината на факлите падна върху лицето й, което прикова погледа на Рейналф. За негова изненада, то изразяваше единствено гняв. Би трябвало да плаче, да пищи, да моли… но не, тя излъчваше единствено предизвикателство. Трябваше да бъде уплашена, по дяволите! Сигурно го бе забелязала, защото миг по-късно гласът й проряза хладния нощен въздух.

— Много време ти трябваше, за да стигнеш тук!

Дали беше чул правилно? Прокара длан по челото си и въздъхна тежко. Поне можеше да бъде сигурен, че не е ударена лошо. Кендъл се беше спуснал по скалата и вече беше до нея.

— Милейди — каза той, — дайте ми ръката си.

— Не — отговори остро тя и гласът й звънна в клисурата.

— Искам само да ви помогна — обясни търпеливо момъкът и й протегна ръката си.

Рейналф видя как тя го отблъсна. Жестът й наистина го изненада.

— Не съм молила за помощта ви — каза тя.

— Лиз-Ан! — Рейналф се наведе над пропастта, вече напълно загубил търпение. — Сега не е време за спорове. Веднага подай ръка на сър Кендъл!

Тя поклати глава, вдигнала поглед към него.

— Оставете ме. И сама ще успея да се изкатеря до горе.

Рицарят отново й протегна ръката си, но бързо я отдръпна, когато нейната съпротива стана причина няколко камъка да се изплъзнат изпод нозете й. Миг по-късно клонът, за който се държеше, поддаде. Всички извикаха, когато тя се плъзна надолу по скалата, отчаяно опитвайки се да се залови за нещо друго. Като по чудо, успя да се хване за един дебел корен няколко метра по-надолу.

— Издърпайте Кендъл! — нареди Рейналф.

Когато това бе сторено, той бързо преряза въжето и го завърза около кръста си. Без да се бави, се прехвърли по скалата. Хората му бързо го спуснаха надолу. Когато се приближи до Лиз-Ан, тя скри лицето си в оскъдната зеленина. Той прие мълчанието й за предизвикателство и почувства раздразнение. Но нямаше намерение да прахосва времето в напразни спорове. Прихвана я през кръста и започна да я дърпа към себе си. Тя обаче не пусна корена.

— За Бога, Лиз-Ан, подчини се!

Тя не го направи. Той стисна краката й между бедрата си и започна да освобождава ръцете й. Беше изненадан от това, колко силно тя стиска корена. Ядосваше се, че само едната му ръка е свободна. С другата трябваше да държи въжето.

— Лиз-Ан! — изрева като не успя да я накара да пусне корена. — Подчини ми се или, кълна се, ще те набия, когато това приключи. Пусни корена!

Тя вдигна лице и той, изненадан, видя, че по него се стичат сълзи.

— Не… не мога — проплака.

Беше изпаднала в шок. Изненадата на Рейналф се засили, а гневът му се стопи. Извади камата и започна да реже корена. Няколко мига по-късно тежестта на цялото й тяло се стовари върху него. Отгоре долетяха радостните възгласи на хората му. Рейналф я обгърна здраво и я притисна към себе си.

— Обгърни с ръце врата ми — каза той, без да очаква от нея да го послуша.

Но тя го прегърна и сгуши главата си на гърдите му. А Рейналф я гледаше объркано и се питаше дали някога ще може да разбере тази загадъчна, дива жена. Започнаха бавно да ги издърпват нагоре. Нито един от двамата не проговори. Когато стигнаха до ръба, мъжете им помогнаха да се прехвърлят и да се изправят на крака. Рейналф постави Лиз-Ан на земята, но тялото й веднага се отпусна отново върху неговото. Изненадата му нарасна. Доколкото я познаваше, тя трябваше вече да се е съвзела от преживяното. Но не, тя продължаваше да го прегръща — него, презрения враг. Може би се преструваше, за да избегне гнева му. Мисълта го накара да смръщи по-силно вежди. Взе я на ръце и я занесе до коня си. Положи я на седлото. Геоф се спусна да му помогне и я задържа, докато Рейналф седне зад нея на седлото. Тя се обърна и зарови лицето си в туниката му, като в същото време го прегърна нежно. Да, определено нещо не беше наред.

За Рейналф ездата обратно до лагера беше мъчителна. Тя се притискаше толкова плътно в него, че той се нуждаеше от цялата сила на волята си, за да потисне реакцията на тялото си. Лиз-Ан беше заспала, когато най-после стигнаха в лагера. Той я внесе в палатката си и нежно я положи на импровизираното легло. Изглеждаше по детски невинна в съня си и той изпита желание да я закриля. Все още стискаше корена толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Като не успя да го издърпа, той се отказа, за да не я събуди. Но махна пояса, който опасваше талията й и в който беше втъкната камата на Геоф. Уморено прекоси стаята и застана до ниската масичка, на която имаше месо, сирене и хляб. Не обърна никакво внимание на храната. Вдигна чашата с топла медовина и я пресуши на един дъх. А после отметна едното платнище на палатката и погледна навън в нощта. Уолтър даваше нареждания на групата, която трябваше да се отправи на север и да се погрижи за евентуалните преследвачи от страна на Джилбърт Балмейн. Макар да нямаше високо мнение за брата на Лиз-Ан, смяташе, че известни предпазни мерки не са излишни.

Лиз-Ан бавно изплува от прегръдките на съня, като мислеше, че е в Пенфорк. Но онова, което очите й виждаха, противоречеше на мислите й. Изведнъж, тя си спомни всичко, което се беше случило. Спомни си още къде е и с кого е. Преглътна и подложи лицето си на струята свеж въздух, която влизаше през отметнатото платнище на палатката. И веднага видя Рейналф. Не си спомняше всички подробности, свързани с бягството й, но ясно си спомняше страшната бездна под краката си, силните ръце, които я обгръщаха и дълбокия глас, който й обещаваше, че ще бъде в безопасност. Трябва да са били ръцете и гласът на Рейналф. Не искаше да рови по-надълбоко в паметта си. Беше страшно да мисли за сигурността, предлагана и от нейния враг. А тя доброволно беше приела и помощта, и утехата. Сега трябваше да мисли единствено за настоящето си положение. Знаеше, че омразата е най-добрата й защита. Тя щеше да й помогне срещу насилието, което, беше сигурна, той се готви да извърши спрямо нея.

Рейналф спусна платнището, влезе обратно в палатката и махна колана си. Захвърли го настрани, наведе се и събу ботушите си. Вдигна туниката над главата си и тогава погледът му попадна върху Лиз-Ан. Замръзна на място. Тя го гледаше. Той смръщи вежди, скръсти ръце на гърди, разкрачи широко крака и се втренчи в нея. Няколко минути изминаха в пълно мълчание. После Лиз-Ан седна в леглото. Ръцете й инстинктивно се отпуснаха. От едната падна коренът и тя го погледна недоумяващо. Когато отново вдигна глава, беше смръщила чело. На лицето й не се четеше разкаяние, нито съжаление. То излъчваше единствено враждебност. Поведението й предизвика неговите собствени чувства.

— Нима нямаш какво да кажеш? — попита той.

Тя въздъхна тежко и рязко се изправи на крака.

— Аз те предупредих.

— Предупредила си ме?

Тя оправи туниката на Геоф, покри до известна степен краката си и кимна.

— Да. Казах ти, че няма лесно да ме задържиш.

Гласът й неуверено заглъхна, защото забеляза, че камата й е отнета. Когато вдигна глава, самодоволната усмивка на Рейналф я подразни.

— Липсва ли ти нещо? — подигра й се той.

Тя изправи рамене, смело пристъпи към масата и протегна ръка към храната. Поколеба се, после си взе бучка сирене и я поднесе към устата си. Гладът беше само претекст да отложи спречкването с Рейналф, но като опита храната, изведнъж се превърна в реалност. Преглътна и протегна ръка към друга бучка. Стомахът й болезнено се свиваше.

— Стана причина за куп неприятности, жено. Нима наистина мислеше, че толкова лесно ще ми избягаш? — попита Рейналф.

Тя го погледна през рамо.

— Не, мислех, че ще е много по-трудно, отколкото всъщност беше. Може би следващия път ще изпратиш четирима човека да ме доведат при теб. Обичам предизвикателствата.

Рейналф не отговори веднага, защото беше зает да потушава надигналите се у него чувства.

— Няма да ти бъде дадена друга възможност за бягство — предупреди я той след няколко минути. — Няма да те подценявам вече.

Тя се засмя кратко и високо.

— Повече от сигурна съм, че ще го сториш пак.

Той се престори, че не е чул подигравателните нотки в гласа й.

— Очаквам, че си си взела поука от неуспешния си опит.

Тя прехапа долната си устна и сви примирено рамене.

— Щях да успея, ако не беше онази малка клисура.

Той повдигна вежди.

— Трябва ли да ти напомням, че щеше да си счупиш врата в онази малка клисура?

Тя се обърна към него.

— Ако твоите хора не ме преследваха като дивеч, нямаше да загубя почва под краката си!

— Ти си бягала от тях? — Той като че ли не вярваше на ушите си.

— Разбира се! Нима очакваше, че ще се подчиня и покорно ще им подам ръце, за да ги завържат?! Причиних си тези неприятност само и само да избягам от теб.

Ядосана, тя си взе голяма хапка от месото и я поднесе към устата си. Рейналф бързо прекоси разстоянието, което ги делеше, и сграбчи китката й, като по този начин я лиши от храната. Тя вдигна поглед към него.

— Имаш ли нещо против? — попита го саркастично тя и отново направи опит да засити глада си.

Като видя, че той няма да я пусне, тя просто се наведе и захапа месото със зъби. Къде се беше дянала уплашената жена, която се притискаше в него по целия път до лагера? Рейналф тръсна замислено глава и отблъсна Лиз-Ан от себе си. С гръб към нея, прокара длан през косата си, а после разтри основата на врата си.

— Нима няма да оставиш нито парченце за мен, кучко? — изръмжа той.

— Няма!

Той бавно се обърна и видя, че е седнала на ниското трикрако столче, притиснала длани между бедрата си, и се оглежда из палатката.

— Ти не играеш честно, така че защо аз да го правя? — попита тя, без да погледне към него.

Той се приближи до нея.

— Не, Лиз-Ан, ти си тази, която не играе честно. Ти измисли правилата на играта. Не го забравяй!

— Нямаше нищо нечестно в онова, което направих.

Този път не вдигна поглед към лицето му.

— Нищо? — Той се засмя кратко и стопи делящото ги разстояние. — Ти ме отвлече, прикова ме към стената, намушка ме с кама… И мислиш, че е било честно?

Лиз-Ан скочи на крака.

— Имах основателна причина! — извика тя.

Причина, която сега не й се виждаше така основателна и ясна, както преди четири години.

— И сигурно ще я запазиш в тайна — каза той и застана до нея.

Макар че не я докосна с ръка, топлината на тялото му достигна до нея и приятно я погали.

— Давам ти последна възможност да ми обясниш всичко.

Беше се замисляла вече за това, но смяташе, че ако му обясни, само ще се унижи още повече. Може би той щеше да се чувства застрашен от факта, че тя знае за грабителските му набези. Можеше дори да я убие.

— Ще ме пуснеш ли? — попита тя.

Неочаквано, той я хвана за брадичката.

— Сега ти ми принадлежиш. — Палецът му галеше долната й устна, а погледът следеше движението му. — Направих всичко възможно да те взема и смятам да те задържа.

Тя замръзна на място. Не можеше да определи какви са чувствата, породени от ласката му. Знаеше само, че й харесва, а не бива да бъде така. Докосна пръста му с език, за да вкуси плътта му. А после сключи устни около пръста му, налапа го и дори го захапа със зъби. Беше ужасена.

Изненадата на Рейналф също беше очевидна. Подскочи като ужилен, рязко обърна глава, отстъпи крачка назад, но не отдели поглед от лицето й. Тишината трая доста дълго време.

— Да — каза най-после Рейналф, — когато свърша с теб, може би ще те изпратя обратно при брат ти. Но не по-рано.

Когато свърши с нея… Лиз-Ан затвори очи, за да не види той страха й. Ще й позволи да се върне в Пенфорк, след като легне с нея и дори може би след като я дари с дете. Две седмици, месец, година? Кога? Срещна погледа му и вирна брадичка предизвикателно.

— Значи, ако ти кажа какви са причините ми, няма да спечеля нищо — каза тя.

Мина край него и отиде в далечния край на палатката, където върху нисък стол имаше леген. Взе парчето плътна материя, поставено до него, потопи го във водата и започна да обтрива лицето си. Не бързаше. През цялото време се ослушваше, следеше движенията на Рейналф из палатката. А той крачеше, като напразно се опитваше да намери спокойствие. Тя мислеше, че това няма да му се удаде тази нощ. Когато спря зад гърба й, нервите й се опънаха до краен предел, но продължи да стои спокойно с гръб към него.

— Внимавай! — Топлият му дъх раздвижи косата й, погали врата й, а по гърба й запълзяха тръпки. — Не искам да изтриеш и красотата си.

Тя започна да се търка още по-усилено. Той протегна ръка и й отне парчето плат. Лиз-Ан се завъртя рязко и стъпи върху ходилата му. Рейналф я хвана за раменете и малко я отдалечи от себе си. Взря се в силно поруменялото й лице.

— Чиста си. Свали мръсните си дрехи и се пъхай в леглото.

Очите й изведнъж станаха кръгли. В тях се четеше ужас. Тя се дръпна, препъна се в стола и почти преобърна легена с водата. Рейналф правилно разбра страха й.

— Късно е, Лиз-Ан, а трябва да станем рано на сутринта. — Продължи да говори, като че ли пред него стоеше дете. — Не можеш да спиш в тези дрехи. Само ги погледни!

Тя пребледня и се обгърна с ръце — като да се защити.

— Давам ти думата си — продължи той, опитвайки се да й каже колко неоснователен е страхът й. Макар да беше сигурен, че утре ще съжалява за решението си, каза: — Тази нощ няма да ти се случи нищо.

Устата на Лиз-Ан беше пресъхнала. Обви още по-плътно ръце около тялото си.

— Аз… аз няма да легна в едно легло с теб!

— Но нямаш избор. Няма къде другаде да спиш.

— Ще спя на земята.

Той въздъхна и поклати глава. А после толкова бързо се стрелна напред и я прегърна, че тя не успя да реагира. Започна да се съпротивлява, но вече беше късно. Той свали туниката й и я метна през рамо. Тя го заудря с юмруци по гърба и зарита, но това не му попречи да свали ботушите й. Остави й долните дрехи, за да не се чувства неудобно, и закрачи към леглото, като загасяше свещите по пътя си. Настана пълен мрак, но той не се препъна нито веднъж. Настани я върху леглото. Лиз-Ан бързо се изправи до седнало положение, но ръката му безмилостно я блъсна пак надолу. Придържайки я с едната си ръка, той се съблече с помощта на другата и легна. Лиз-Ан се обърна с гръб към него, а той я прегърна и я залюля. Тялото му веднага реагира на близостта на нейното. Членът му се удължи и втвърди и тя ясно го усети. Нуждата, която той изпитваше, беше болезнена. Нададе тих стон, придърпа завивките и зарови лице в гъстите й коси. Тя ухаеше хубаво, макар да не използваше парфюм. Почувства топлия й дъх върху дланта си секунда преди да усети и ухапването на острите й зъби.

— Лиз-Ан — извика той и отдръпна ръката си, — стой мирно!

Притисна я още по-силно до себе си, като я държеше точно под гърдите. В отговор, тя го ритна силно по пищяла. Той изруга и преметна крак върху бедрото й. Това обаче не беше в негова полза, защото увеличи възбудата му. Тялото й се гърчеше под неговото.

— Ако продължаваш да правиш тези движения — изсъска той, — ще ме принудиш да наруша клетвата си.

Думите му се оказаха достатъчни — тя притихна. И тогава ясно усети онази част от неговата анатомия, която беше притисната в хълбоците й. Не вярваше, че той ще удържи думата си. Дрехите му може и да бяха хубави, но той си оставаше същият злодей, какъвто беше и преди четири години. Негодник, който палеше, изнасилваше и убиваше.

— Не мога да дишам! — запротестира тя и изви тяло, за да го отдалечи от неговото.

— Отпусни се и тогава няма да те държа така здраво — отговори той.

Тя изръмжа нещо, но се опита да намали напрежението на крайниците си, опита се да прогони неудобното чувство, което силното му мускулесто тяло, притиснато в нейното, пораждаше. Както беше обещал, той намали силата на прегръдката си. Тя потрепери — не от студ, а от пораждащото се желание. Какво ли й става? Та нали това беше нейният враг?! Да, умът й го разпознаваше като такъв, но не и тялото й, което безсрамно реагираше на докосването му. За неин ужас, нова тръпка я прониза от петите до върха на главата.

— Студено ли ти е? — попита той и прокара длан по настръхналата кожа на ръката й.

Напрегната, тя дръпна ръката си.

— Не, топло ми е, благодаря. Дори прекалено.

Тялото й отново издайнически потръпна. Рейналф смръщи вежди в мрака. Щом не й беше студено… Разбра и се усмихна.

И двамата лежаха, напълно будни. Часовете се нижеха и изглеждаха безкрайни. Рейналф беше изпълнен с желание, а Лиз-Ан — с различни чувства. Най-после сънят победи страха и тя заспа. А Рейналф, като почувства, че тя вече не изпитва напрежение, също се отпусна и затвори очи.