Тамара Лий
Войнствена любима (2)

ГЛАВА 1

Англия, 1156

До известна степен, Рейналф Уордю болезнено осъзнаваше заобикалящата го действителност. Първо до сетивата му достигна отвратителна миризма. Тя като че ли придаваше в устата му същия отвратителен вкус, след като преминеше през ноздрите. Като че ли засядаше в гърлото му, което беше обхванато от спазми. Господи, колко беше жаден! Преглътна тежко и мъчително и вдигна с усилие глава. Положи я на студените и влажни камъни. Усещаше тъпа пулсираща болка точно на мястото, което беше опрял в камъка. Но преди да успее да си зададе въпроса, откъде ли е дошла болката, дочу раздвижване и тихи гласове. Предпазливо отвори очи и се огледа из слабо осветената стая. Макар че беше доста тъмно и не можеше да бъде сигурен, предположи, че се намира в мазе. Когато очите му попривикнаха с тъмнината, видя неясни сенки да преминават през слабата светлина, която фенерът хвърляше. Каза си, че това е сън, или по-точно, кошмар. Опита се да долови поне част от разговора. Дрънченето на веригите от двете му страни го разтревожи силно и окончателно го върна в действителността. Съзнанието му започна да протестира на острата, мъчителна болка, която пронизваше разпънатите му ръце и вдървяваше цялото му тяло. Макар да му се искаше да крещи, воинът в него успя да подчини тялото на волята и да го застави да стои тихо и неподвижно.

Когато разбраха, че затворникът им е дошъл в съзнание, неговите мъчители също застинаха. Движеше се единствено пламъкът на свещта. Той самият беше в сянка, но можеше да наблюдава силуетите на другите през присвитите си от болка очи. Питаше се кои ли са те и защо не се показват. Изведнъж те се раздвижиха и започнаха да говорят високо, но все пак не достатъчно, за да долови думите им. Дали щяха да се приближат повече? Той смръщи вежди, когато в далечния край на мазето се отвори някаква врата. Нахлулата светлина му позволи да види, че силуетите принадлежат на трима въоръжени мъже. Те влязоха, без да спазват някакъв определен ред, и затвориха решително вратата след себе си. В мазето отново се възцари предишният полумрак. Господи, наистина се намираше в мазе! Дали беше сам? Очите и ушите му говореха, че е така, но инстинктът му го отхвърляше. А инстинктът много пъти му беше спасявал живота. Не, не беше сам. Чувстваше чуждото присъствие. Тихо прокле фенера, който осветяваше единствено него със слабата си мъждукаща светлина. Щеше да чака… За да бъде зает умът му с нещо, което да отвлече вниманието му от разкъсващата крайниците му болка, той започна да преценява положението си. Беше затворен, лишен от горните си дрехи, прикован към стената. Ръцете му бяха разпънати на две противоположни страни, стоманените скоби стягаха китките му. Коленете му също бяха стегнати в скоби. Цялата тежест на тялото му падаше върху ръцете, които трябваше да издържат… — колко дълго? Макар глезените му също да бяха стегнати, не усещаше особено напрежение в тях. Наведе глава, напрегна очи и долови очертанията на верига, която минаваше през двете скоби. Краят й падаше свободно между краката му. Отново се опита да не обръща внимание на болката и да намери отговор на въпросите, които изникваха в ума му. Беше отишъл в замъка Лангдън. Главата му беше замаяна от огромното количество бира, вино и от силен сексуален глад. Беше видял хубаво момиче и го беше последвал по тесния коридор. Тя го беше дразнила и примамвала, като му позволи да надникне в ниско изрязаното й деколте и да зърне изваяните й глезени под дългите поли на роклята. Беше танцувала пред очите му, но винаги на разстояние, където той не можеше дори да я докосне. Беше възбудила до краен предел животинските му желания и беше притъпила сетивата му. Когато зави зад ъгъла на коридора, беше нападнат. Нямаше време да реагира, но успя да отблъсне първия удар. А после един от нападателите му го удари силно по тила. При падането си Рейналф смътно видя някаква фигура, покрита с пелерина с качулка, да се надвесва над него, а после потъна в мрака на безсъзнанието. А сега по-силно от всякога усещаше болката в главата си. Опита се да я раздвижи, но го прониза остро усещане, което предизвика нарастването на гнева му. Изведнъж цялото му тяло запротестира, струваше му се, че ставите и костите му горят, пекат се на адски огън. Стисна решително зъби, за да потисне напиращия стон. Копнееше да стъпи на краката си, да облекчи болката в стегнатите ръце. Но инстинктът му на воин, закален в безброй битки, му подсказваше, че няма да намери покой, докато не реши как да излезе от окаяното положение. Като трепереше от усилието да потисне гнева си, той обърна глава и зашари с поглед из тъмното мазе. Напрегна зрението си до краен предел, за да огледа и най-тъмните ъгли. Макар те да не разкриха нещо, което досега да не беше видял, той продължаваше да усеща нечие чуждо присъствие. След доста тежка битка с вътрешния си глас, спусна пети на студения пръстен под. Единият му крак докосна нещо меко и топло, което изпищя и шумно пробяга. Той не обърна особено внимание. Стегна се и отправи поглед към скобите, които приковаваха ръцете му. Китките му бяха жестоко разранени. Тъй като костите му бяха едри, скобите се бяха впили дълбоко. Сви длани в юмрук, а после ги разтвори. Направи го няколко пъти и беше възнаграден. Отново почувства в ръцете си топлина, която се разля от изтръпналите му рамене чак до върха на пръстите. Отново почувства сила в крайниците си и понеже нямаше търпение да я изпробва, изпъна и двете си ръце напред. Не се изненада, когато откри, че е прикован здраво. Веригите шумно издрънчаха, а от китките му отново потече кръв. Когато шумът утихна, той чу нещо — раздвижване от лявата си страна. Застина с напрегнати мускули. Присви очи и огледа мазето.

— Покажи се! — заповяда той. Гласът му беше дрезгав. Стените на мазето го отразиха и той прозвуча особено глухо. Почака известно време, но нищо не се случи. Значи такава беше играта. Рейналф наклони тяло надясно, а после с всички сили протегна лявата си ръка напред. Скобата се вряза още по-дълбоко в наранената му плът и направи усилията му безплодни. От раните потече кръв, а от гърлото му излезе тих стон. Къде, за Бога, се намираше и кой се беше осмелил да го окове като животно? Щеше да го удуши със собствените си ръце. Гневът му отново се надигна, подхранван от виденията за отмъщение. Силата на чувството изненада дори самия него. Този път той се поддаде и изрева високо, след което се хвърли напред, без да обръща внимание на разкъсващата го болка в раменете и на това, че скобите отново се впиха в плътта му. Опита няколко пъти да се пребори с веригите, докато най-сетне силите го напуснаха. Облегна се изтощен на стената, а от устата му се сипеха проклятия.

— Какво те измъчва, милорд Рейналф? — попита го саркастично сладък глас.

Той рязко обърна глава наляво и там, само на една ръка разстояние, видя фигура, облечена в черно. Не можеше да различи чертите на обърнатото към него лице, защото беше в дълбоката сянка, а главата беше покрита с качулка. Разпозна обаче образа на жена, чиито очи, отразяващи слабата светлина, го гледаха студено. Жената му се стори позната и той отново си спомни замъка Лангдън и случилото се няколко мига преди да го пленят и да загуби съзнание. Сигурно това е било нейно дело…

— Господи, наистина никога не съм очаквал това — каза той. Шестото чувство на Рейналф му подсказваше, че е пленник именно на тази жена.

— Коя си ти?

Макар да беше с около глава по-ниска от него, тя все пак беше висока за жена. Беше стъпила здраво на земята и беше уверена в себе си.

— Твоя стара позната — отговори, а гласът й звънеше в тъмното мазе. Тя се приближи и опипа веригите му, за да се увери, че го държат здраво.

— Но това е лудост! — извика той.

Долавяше аромата на тялото й, но не можеше да я докосне. Ръцете му се свиха в юмруци, толкова силно желаеше да я стисне за гърлото.

— Да, здраво си окован. — Облечената й в ръкавица ръка бегло докосна неговата, докато тя се отдръпваше. — По-добре не си хаби така глупаво силите… милорд.

В думите й имаше толкова силен сарказъм, че титлата звучеше нелепо. Рейналф предизвикателно дръпна веригите.

— Искам да знам на какво основание съм затворник!

Жената безмълвно плъзна поглед по тялото му, а после се обърна и се отдалечи. Като се насили да покаже спокойствие, каквото всъщност не изпитваше, Рейналф проследи оттеглянето й. Когато стигна до стената, осветена най-ярко от факлата, той видя, че не е облечена като лейди, макар гласът й да подсказваше, че е такава. Наистина, беше облечена в панталони и мъжка туника, която й беше прекалено голяма и скриваше женските извивки. Личеше само стройната талия. Продължи да я наблюдава. Тя взе факлата и запали още три в ъглите. Скоро цялото мазе беше ярко осветено. Да, там бяха само той и жената. Запомни всяка подробност, всяка издатинка на затвора, в който се намираше. Беше прикован към стената на главното помещение. Беше достатъчно голямо и в него можеше да бъде поставена охрана. От лявата му страна имаше ниска врата с решетка, а зад нея още няколко стаи, които най-вероятно бяха килери. От дясната страна се виждаше коридорът, който завършваше някъде в мрака. Беше сигурен, че оттам се чува ромонът на вода.

Когато отново посвети вниманието си на жената, видя, че тя се е обърнала с лице към него. Стойката на тялото й беше смела, мъжка, краката й бяха широко разкрачени, а ръцете й — сключени на гърба. Той все още не можеше да различи чертите й и се запита дали тя няма специална причина да ги крие. За първи път, откакто беше в съзнание, нещо като усмивка повдигна крайчетата на устните му. Никога досега не беше унижаван от жена, дори от собствената си майка, която беше надарена с изключително силна воля. Сега тази жена и цялата ситуация му се виждаха малко смешни. Да, наистина не беше обичайно да изпитваш подобни чувства в положение като неговото.

— Ще ми кажете ли в какво ме обвинявате? — попита той.

Без да бърза, жената отново се доближи до него. Качулката продължаваше да скрива чертите на лицето й, макар този път той да долови очертанията на правия й нос и на пълните, чувствени устни. Но нещо по-надолу привлече вниманието му. На тънка кожена верижка около врата й висеше връзка ключове. Те сигурно щяха да отключат скобите, с които беше прикован. Гневът му отново се надигна.

— Тук сте, лорд Рейналф — поде тя, вдигна ръка и отметна качулката, — за да понесете наказанието си за греховете, които сте допуснали спрямо другите.

Той гледаше красивото й бледо лице присвил очи. Беше му познато, но май го беше виждал много отдавна. Отмести поглед от наситенозелените й очи, в които виждаше единствено смъртна омраза, и видя гарвановочерната й коса. Не познаваше жена с толкова черна коса, всъщност не знаеше, че човешките коси могат да бъдат толкова черни, като нощта и нищото. Внезапно в ума му изплува спомен. Да, сега си спомни добре лейди Лиз-Ан. Беше питал за нея, защото тя го заинтересува, макар да я беше видял в замъка Лангдън един-единствен път. В ума му изплуваха подробности за тяхната среща.

Малко след като той и неговият васал, сър Уолтър Фостър, пристигнаха в замъка, бяха поканени в залата, където се радваха на компанията на собственика, лорд Бърнард. Разговорът беше приятен, но беше прекъснат от раздвижване в противоположния й край. Изтощен от двете денонощия непрекъсната езда и безсънието, Рейналф беше силно ядосан от ненавременното прекъсване. Смръщил вежди, той беше обърнал стола си, за да разгледа по-добре натрапника. Там стоеше тя, а великолепната й коса се разстилаше по раменете. Караше се на един от слугите, който си беше позволил да щипне камериерката й. Тя го заинтригува, макар да беше облечена небрежно.

— Лейди Лиз-Ан! — беше извикал лорд Бърнард и се беше изправил толкова рязко, че столът му беше политнал назад.

Острите думи на дамата бяха заглъхнали веднага, по средата на изречението. Тя се обърна, а когато ги видя, очите й се разшириха от изненада.

— Извинете, милорд, не знаех… — Гласът й заглъхна, когато погледът й падна върху Рейналф. Той също незабавно стана от мястото си и сега се извисяваше над пълната фигура на лорд Бърнард.

Рейналф й се усмихна, без да направи никакъв опит да скрие интереса си. Очите й се разшириха още повече, устата й остана полуотворена, а лицето й поруменя. Озадачен от реакцията й, той не знаеше дали да я приеме като комплимент. И тогава тя отстъпи уплашено назад. Като че ли потисна някакъв вик. Обърна се рязко и избяга от залата, сякаш я гонеха триста дяволи. Лорд Бърнард изръмжа недоволно, но все пак прости грубото държание на дамата с едно махване на ръката.

— Извинете, лейди Лиз-Ан — промърмори той и седна отново на стола, който слугата междувременно беше изправил отново. — Само, ако знаехте какво изпитание е тя за моите нерви!

— Тя е ваша дъщеря? — беше запитал Рейналф, който все още гледаше замислено в посоката, в която беше избягала дамата.

Лорд Бърнард избухна в гръмогласен смях.

— Боже милостиви, не! Да имам дъщеря като нея! Не би могло да ме застигне по-голямо проклятие. Не, тя е братовчедка на съпругата ми. Утре сутринта трябва да се върне при брат си, а това ще е истинска благословия за мен.

Заинтригуван, Рейналф продължи да задава въпроси.

— Това означава, че дамата не е омъжена?

Очевидно изненадан, лорд Бърнард се втренчи в него. Усмивката изчезна от лицето му.

— Приеми съвета ми, млади момко, и се освободи от напрежението с което искаш момиче от замъка ми. Но стой далеч от тази. Тя има много лош нрав.

Съветът не беше успял да охлади ентусиазма на Рейналф. Само увеличи любопитството му. Тази вечер дамата не се появи в залата по време на вечерята и Рейналф не я видя повторно. Вместо това тръгна подир полата на закачливата малка камериерка и падна право в капана. Но защо? Какви грехове трябваше да изкупи? Желанието за плътски наслади? Внезапно и рязко го връхлетя реалността на настоящия момент.

— Е, лейди Лиз-Ан? — каза той, все още искайки обяснение.

Тъмните й вежди се вдигнаха въпросително нагоре.

— Милордът ме познава? — попита тя присмехулно и недоверчиво.

Приближи се още повече до него и се повдигна на пръсти. Лицето й беше само на няколко сантиметра от неговото и той дори долавяше дъха й. Рейналф запази невъзмутимото си изражение и се запита как би могъл да се възползва от нейната близост. Изглежда, никак. Дори да се хвърлеше с всички сили напред, щеше едва-едва да я докосне с тялото си. Жалко, но за момента не можеше нищо да направи.

— Не те познавам — отговори той и отново потуши гнева, който се надигаше в него. — Но попитах за името ти.

Тя стъпи отново на целите си ходила, а крайчецът на устните й се повдигна. Започна да сваля ръкавиците си.

— Ах — въздъхна тя, — моят добър братовчед Бърнард не е могъл да държи езика си зад зъбите. — Тя тихо се засмя. — Сигурна съм, че един ден ще се намери човек, който да му го отреже. Може и аз самата да го сторя.

С безизразно лице, тя отново плъзна поглед по тялото му.

— Чудя се… — поде, а после преглътна мъчително, преди да продължи. — Нима не си спомняш нашата първа среща?

Дали гласът й наистина се пречупи, или въображението го подвеждаше? Рейналф беше съсредоточил поглед във върха на главата й, а веждите му бяха сключени замислено. Тя бавно повдигна глава и издаде брадичка напред. Безмерната дълбочина на зелените й очи прикова вниманието му.

— Да, спомням си, тя наистина беше забележителна — отговори той. Сарказмът подсказваше, че отново мисли за непристойното й поведение в замъка на лорд Бърнард.

Признанието му предизвика неочаквана реакция. Жената отметна глава назад — все едно че беше получила силен удар Рейналф, въпреки всичко, започваше да се забавлява от играта. Усмихна се широко и каза:

— Кажи ми: нима имаш навика да окопаваш мъжете, с които искаш да се озовеш в леглото?

Тя премигна няколко пъти, а после се престори, че не го е чула.

— Значи не отричаш… Говоря за първата ни среща. — Гласът и беше дрезгав и изразяваше недоверие.

— Да отричам какво? — попита той с мек, приятен глас, в който обаче се криеше заплаха. После поклати глава и изръмжа: — Защо би трябвало да отричам каквото и да било? Не аз, а ти направи цял спектакъл в залата на лорд Бърнард.

Лицето й отново поруменя.

— Не говоря за тази наша среща! — Явно беше ядосана.

Рейналф се наведе. Лицата им отново почти се допираха. Един кичур от дългата му коса падна между тях.

— Не си спомням да съм те срещал на друго място, освен в замъка на лорд Бърнард, ако онзи кратък миг може да се нарече среща.

Неочаквано от устата й се разнесе горчив смях, който внезапно замря. Тя протегна ръка и докосна с ръкавиците си основата на врата му, а после ги плъзна надолу, по гръдния му кош. Рейналф застина. Не беше свикнал да го докосват така безсрамно жени, които още не са споделяли леглото му.

— А аз никога няма да забравя нашата първа среща — каза тя тихо и безизразно. — Но ти, изглежда, си забравил.

Тя прехапа долната си устна със ситните си равни зъби. Погледът й се плъзна още по-надолу и се спря на веригите, които стягаха краката му. Веждите й бяха смръщени гневно. Да, тя беше красива, много по-красива, отколкото му се беше сторила първия път. Приличаше на дива роза с много остри бодли. Макар цветът да беше благоуханен и мек, бодлите биха могли да го наранят жестоко. Да, той щеше да се радва, ако на него бъде отредена привилегията да я лиши от бодлите й. Би могъл…

Беше едновременно шокиран и отвратен, че въпреки промяната на обстоятелствата, все още изпитва влечението, което се беше породило при първата им среща. Да, ако успееше да я вкара в леглото, щеше да я накара да си плати за сегашните му мъки. Ядосан от факта, че долните му страсти са по-силни от разума, той се хвърли напред.

— Искам да говоря с господаря на този замък!

Тя беше съсредоточила поглед в земята пред краката му и не му обръщаше вече никакво внимание.

— Хм, добре — каза някак разсеяно. — Ако си мислиш за лорд Бърнард, ще трябва да те разочаровам. Вече не си под неговия покрив, лорд Рейналф. Сега си в моя замък.

Да, Рейналф никак не се изненада от думите й.

— Тогава искам да говоря с господаря на този замък!

Тя въздъхна.

— За съжаление, това е невъзможно. Той ще се върне след седмица. А дотогава — Гласът й обезпокоително заглъхна.

Погледът й отново срещна неговия. И тогава, преди тя да е отстъпила, на Рейналф му хрумна нещо. Отпусна тялото си на скобите, които държаха ръцете му, и протегна крака колкото може по-напред. Силните му бедра обгърнаха крехката й талия, а краят на веригата, който падаше спокойно между краката му, я удари в коленете и подкоси краката й. Тя падна тежко върху гърдите му, а косата й се изплъзна от качулката и се разпиля в блестящ водопад.

— А сега — прошепна той с лице, скрито в косите й, — смъкни ключовете от каишката, която опасва нежното ти вратле, и ме освободи.

Тя предизвикателно опря длани в гърдите му и отметна глава назад. От носа й течеше тънка струйка кръв.

— Това няма да ти помогне — предупреди го тя. Избърса кръвта с опакото на дланта си, а после я избърса в предницата на туниката си. — Няма да излезеш жив оттук. — Очите й предизвикателно блестяха, а устата й беше стисната здраво, решително.

— Хайде, направи онова, което ти казах — изръмжа той, — или, кълна се, ще изцедя живота от тялото ти. — И за да подсили въздействието на заплахата, я стисна още по-здраво.

А тя, бърза като котка, протегна ръце и издра лицето му с острите си нокти. Тъй като неговите бяха оковани, единственото, което можеше да стори, беше да я стисне още по-здраво. Тя нададе приглушен вик на болка, отпусна ръце и се помъчи да се освободи от хватката на бедрата му. Ръката й докосна камата, която беше втъкната в пояса й. Поколеба се само миг, а после я издърпа и заби острието й в бедрото на Рейналф. Той диво изкрещя и я пусна. Лиз-Ан също извика и се опита да омекоти удара, който щеше да последва при падането й, като се подпря на ръце, и по тях полепна мръсотията от пода. Въпреки това тя тежко падна първо на хълбоци, а после — по гръб. Дъхът излезе със свистене от гърдите й. Тя вдиша дълбоко и веднага се изправи на крака. Постави ръка на ребрата си, защото я боляха много, и се обърна с лице към нападателя си.

— Ти! — задъхваше се от гняв тя и залиташе на несигурните си нозе. — Ще те пратя в ада заради това!

Рейналф вдигна поглед от камата, която стърчеше от бедрото му. Той също мислеше за убийство.

— Нима не съм вече в ада, кучко?

Тя втренчи поглед в камата и, за негова изненада, пребледня, като видя кръвта, която беше проляла със собствената си ръка. Покри устата си с длан, завъртя се на пети и се втурна към вратата на мазето. Отвори я широко и изчезна, без да погледне назад.

Рейналф дишаше тежко през стиснатите си зъби и се бореше срещу мрака, който заплашваше да го погълне. Отпусна глава и прогони от съзнанието си образа на камата, която все още беше забита в плътта му, но позволи на омразата да завладее душата му. През целия си двайсет и девет годишен живот не беше изпитвал такова огромно желание към никоя друга жена, а ето, че силно искаше да й причини физическо страдание. Не, жените бяха създадени за удоволствие. Те трябваше да бъдат защитавани, а не нападани и наранявани. Но тази жена беше различна — имаше зъл нрав, както беше казал и лорд Бърнард. И още нещо… Той се засмя на глас, когато предателското плътско желание отново го връхлетя.

Дълга, дебела сянка, появила се на пода, показа идването на един огромен мъж. Като прекоси прага, той се поколеба само миг, преди да се доближи до Рейналф.

— Моето име е Самюъл — каза той, а огромните му длани удряха важно-важно по бедрата. — Аз ще ти бъда пазач. — Той се приближи още малко, огледа раните му и изразителното му лице показа известна загриженост. — Хм… — промърмори, а очите му дяволито играеха.

Тъй като Рейналф пазеше абсолютно мълчание, Самюъл въздъхна със съжаление и се наведе да огледа раната на бедрото му. Голямата му плешива глава блестеше на светлината на факлата.

— Да, добре те е намушкала. Сигурно много си я ядосал.

— Имам нужда от лекар — изстреля Рейналф, като не обърна никакво внимание на брътвежите на мъжа.

Самюъл се изправи и го погледна право в очите.

— Лейди Лиз-Ан няма да извика доктора заради теб. Но аз имам известен опит и ако ми разрешиш…

— Нямам желание да загубя крака си! — избухна Рейналф.

— А може би това ще зарадва нея. Тя наистина много те мрази.

Рейналф се успокои достатъчно, за да попита:

— Защо?

Самюъл сви рамене.

— Милейди не споделя с мен причините за действията и чувствата си.

— Тогава не говори и на мен за тях!

По лицето на Самюъл се появи усмивка. Зъбите му бяха изненадващо бели и здрави. Той отново се наведе, като продължи да се смее тихо.

— Раната не е дълбока.

Докосна с пръсти дръжката на камата, а после излезе. Върна се след малко, като носеше много парцали. С едно-едпнствено рязко движение издърпа камата и я захвърли на пода. Незабавно притисна раната с парче плат, за да спре кръвотечението. Болката беше непоносима и Рейналф високо изпъшка.

— Това е по-лошо дори от нанасянето на удара!

Той стисна здраво очи и зъби, а Самюъл продължи несръчно да го превързва.

— Хайде, стой мирно! — нареди му той и довърши бързата превръзка.

Като си пое няколко пъти дълбоко дъх, Рейналф погледна крака си и се намръщи.

— Ще са необходими още грижи!

— Неблагодарен си, а? — изръмжа предупредително Самюъл. Устните му се извиха в усмивка, която контрастираше с тона на гласа му. Той се изправи и отстъпи назад. — А пък аз мисля, че ще се оправиш.

Като видя лицето на Рейналф, което предвещаваше буря, той се усмихна широко.

— Хайде, не се тревожи. След вечеря ще накарам господарката да дойде и да почисти раната. Тя знае много неща за раните и тяхното лекуване.

Още една усмивка и мъжът беше изчезнал. Върна се след няколко минути, но само за да заключи вратата. За Рейналф беше очевидно, че Самюъл не беше роден за тъмничар. Може би щеше да му стане съюзник… Останал сам, Рейналф огледа внимателно пода и най-после видя камата. Скъпоценностите, с които беше украсена, проблясваха. Лежеше там, където я беше захвърлил Самюъл. Беше далеко от него, но по-късно можеше да се окаже полезна. Макар и трудно, успя да запази равновесие на наранения си крак. Стъпалото на другия заби в мръсотията на пода, вдигна облак прах и го ритна по посока на оръжието. Действията му изискваха огромна концентрация, но когато свърши, камата вече не се виждаше. На нейното място имаше малка купчина мръсотия. Като се усмихна самодоволно, той изправи глава. Опита се да не мисли за болката и да планира всичко — от бягството до отмъщението, което щеше да застигне лейди Лиз-Ан. Нямаше да напусне това място без нея.