Тамара Лий
Войнствена любима (13)

ГЛАВА 12

Рейналф застина на входа на градината, сърцето му спря да бие. Гледаше с невярващи очи. Премигна, за да прогони видението. Но то остана. Все още незабелязан, той гледаше как червенокосият целува ръка на Лиз-Ан.

Гняв, дълбок и неудържим, изригна в душата му и премахна всякаква разумна мисъл. Това просто беше повече, отколкото той можеше да понесе. Блъсна вратата с такава сила, че тя се изтръгна от пантите. Настъпи гробна тишина. Рейналф изтегли меча си от ножницата. Изненадани и уплашени, Лиз-Ан и Робин скочиха на крака. Във въздуха тегнеше неизказана заплаха. Лиз-Ан страхливо срещна погледа му. Дори когато беше прикован към стената, дори когато тя му се присмиваше, дори когато го нападна с камата, гневът му не можеше да се сравнява с чувството, обзело го сега. Като животно, див и опасен, той стоеше пред тях напрегнат, готов за действие.

Робин погледна първо Рейналф, а после Лиз-Ан и застана пред нея, за да я защити. Но по този начин само й попречи да вижда.

— Робин от Килиън — гласът на Рейналф прогърмя като гръмотевица в мъртвата тишина, — извади меча си, защото днес ще почувстваш колко опасен е моят.

Робин стоеше безмълвен и неподвижен. Досега не се беше изправял срещу такъв враг. Не му харесваше, че ще трябва да се бие с човека, изпратен от краля, но честта го принуждаваше. С усмивка, която не беше искрена, той вдигна ръце с дланите нагоре.

— Аз не съм въоръжен, барон Уордю.

— Тогава тичай да вземеш меча си.

Робин остана на мястото си. Премести тежестта си на другия крак и спусна ръце край тялото си. Не мислеше, че ще постъпи умно, ако се движи рязко.

— В какво ме обвинявате?

— В прегрешение — изрева Рейналф. — Искам удовлетворение за нанесената ми обида.

— Обида? Ако така наричате краткия ми разговор с лейди Лиз-Ан, трябва да знаете, че грешите. Ние само разговаряхме, нищо друго. На вас не е нанесена никаква обида и дори не съм замислял такава.

— Нима мислите, че съм сляп? Или пък със замъглен разсъдък? — изрева отново Рейналф и пристъпи напред. — Донеси меча си, човече.

Лиз-Ан реши, че не й подхожда ролята на безпомощна, вайкаща се жена. Излезе напред псе изправи срещу разярения Рейналф. За това й беше необходима всичката смелост, но го направи. Така отблизо, той изглеждаше още по-страшен. Мускулите на лицето му играеха, вените на челото му пулсираха. А очите му бяха като две черни бездънни дупки. Тя преглътна тежко, но вирна брадичка.

— Няма да позволя да се пролее кръв — каза тя с глас, който далеч не беше така уверен, както й се искаше. — Ако непременно трябва да обвиниш някого, тогава обвини мен, защото аз наруших уединението на сър Робин.

— Не се съмнявай дори за миг, че те държа отговорна за тази измяна, Лиз-Ан. За твоето наказание ще се погрижа по-късно — след като се разправя с този нахалник. — Блъсна я настрани и пристъпи към Робин. — Мечът ти!

Младият рицар местеше поглед от Рейналф към Лиз-Ан. Лицето му беше силно поруменяло.

— Да — каза той. Гласът му прозвуча уверено, безстрашно. — Ще се бия с теб.

— Не! — извика Лиз-Ан и се хвърли между двамата.

— Не изкарвай любовника си страхливец! — извика страшно Рейналф.

Като чу обвинението му, тя пребледня.

— Рейналф — замоли го тя, — нищо не се е случило. Сър Робин казва истината.

Тя постави длан върху мускулестата му ръка, която здраво стискаше меча. С лице, като издялано от камък, той отказа да я погледне. Тя леко го погали.

— Умолявам те, недей.

Той се отърси от ръката й, като че ли тя беше досадно животинче, и отново я бутна встрани. Без да мисли, тя се хвърли на врата му и здраво го прегърна. Беше решена да се бори докрай.

— Рейналф — прошепна тя в ухото му, — желая само теб и ти го знаеш. Исках просто да използвам сър Робин. Исках да ми помогне да избягам. Нищо повече.

Усети колебанието му — едва доловимо отпускане на мускулите. Той все още не я поглеждаше.

— Спомни си, че за мен не си заслужава да се умре — напомни му тя.

Неговите собствени думи отекнаха в главата му. Да, той го беше казал и тогава наистина мислеше така, но сега не беше сигурен. Въпреки дивата й природа и омразата й към него, желаеше тази жена така, както не беше пожелавал никоя друга. И ако трябваше, щеше да се бори за нея. Като осъзна това, се стъписа. Погледна лицето й и си спомни как същата тази сутрин го беше молила за нещо съвсем различно.

— Нямам намерение да умра. — Гневът му се беше стопил. — Дори за да ти доставя удоволствие.

— Аз не искам смъртта ти — каза Лиз-Ан на пресекулки, като разбра скрития смисъл на думите му. Въпреки мъката, която той беше причинил на семейството й, тя не искаше да го види мъртъв. Объркването, в което се намираше, се отрази в очите й. Погледна го изпитателно. — Ти наистина ме познаваш по-добре и от мен самата.

Той присви очи и също я погледна изпитателно. Тя разбра, че е изпаднал в нерешителност, и продължи да настоява.

— Моля те — прошепна отново.

Той погледна към Робин, който стоеше и ги наблюдаваше, смръщи вежди и отново погледна лицето й.

— Ще престанеш ли да ми се съпротивляваш? — попита я той.

Дъхът й спря, като чу какво условие й поставя.

— Не мога да обещая това. Има много неща, които са се случили преди и които не мога да забравя.

Той повдигна вежди.

— Много добре. Значи дуелът ще се състои. — Прекъсна прегръдката и направи опит да я отстрани от себе си.

— Не, ще се опитам — каза тя отчаяно и притисна дланите си към гърдите му. — Ще се опитам да не се съпротивлявам.

Рейналф не искаше тя да долови, че гневът му вече беше изчезнал напълно. Отново беше готов да прояви търпение.

— И няма повече да се опитваш да избягаш?

Силно пребледняла, тя се съгласи.

— Да, няма да правя повече опити. Но, ако Джилбърт…

— Ще се съгласиш да останеш при мен, докато аз…

— Имаш думата ми.

Невярващ на ушите си, Рейналф се обърна към Робин.

— Предизвикателството е оттеглено. Остави ни сами.

Без да каже дума, младият рицар влезе в замъка. В напрегнатата тишина, която последва, Лиз-Ан отново седна на пейката. Рейналф я последва, но остана прав, загледан в тъжното й лице. Махна цветето от косите й и най-после проговори.

— Той ли ти даде това?

Тя инстинктивно се опита да си го върне, но не успя.

— Не — отговори. Сключи ръце в скута си и съсредоточи поглед в тях. — Сама си го откъснах.

— И как се озова тук? Не мога да повярвам, че така лесно си изиграла охраната, която поставих пред вратата ти. — Въздъхна и се сети, че думите му са абсурдни. Все забравяше, че тя не прилича на никоя друга жена. — Или може би си успяла да го направиш? — добави той.

Тя поклати глава.

— Те дори не знаят, че съм излязла.

Рейналф погледна отвесните стени на замъка.

— Не може да си се спуснала през прозореца — заключи той, макар че нямаше да се изненада много, ако разбереше, че е нарязала чаршафите и ги е използвала като въже.

— Не, минах по тайния проход, който открих.

Разбира се! Рейналф се обвини, че не беше помислил за съществуването на такъв проход. Обикновено тайни стълби имаше във всеки замък, за да може да се избяга по тях по време на обсада. Много по-често обаче те се използваха, за да улесняват прелюбодеянията. Изнерви го колко невнимателен беше станал.

— И си мислеше, че ще избягаш, а? — попита той, като повдигна лицето й към своето.

Тя сви рамене.

— Отначало само скуката ме накара да тършувам из стаята. Исках да се позабавлявам.

— Но по-късно… — подпита я той.

— Да, след това ми хрумна, че по тайния проход мога по-късно да избягам.

Устните му представляваха само тънка резка.

— Според новото ни споразумение, Лиз-Ан, на тези опити ще бъде сложен край.

Тя спусна клепачи.

— Ти няма да допуснеш да го забравя, нали?

Рейналф я вдигна от пейката и я притисна в прегръдките си.

— Хайде, докажи ми, че думите ти са били истина.

Тя сложи длани на гърдите му и поклати недоумяващо глава. Не знаеше какво иска от нея. Той се наведе към устните й. Бавно прокара език по долната й устна. Лиз-Ан се задъха, макар докосването да бе кратко, и се зачуди на бързата реакция на тялото си. Дали някога ще може да разбере защо става така?

— Покажи ми, че ме желаеш — каза той.

Сега тя разбра за кои нейни думи говореше той. Да, не беше го излъгала. Не беше ги казала просто от отчаяние. Със затворени очи, го целуна така, както той й беше показал по-рано същата сутрин. Отначало като припламващ пламък, после желанието й се разгоря. Крайниците й като че ли натежаха. Цялата беше предчувствие за онова, което той й беше обещал, но не беше изпълнил. Притисна се в него и потръпна сладостно, когато усети доказателството за надигащата се и у него страст. Когато откъсна устни от неговите, тя беше замаяна и щеше да падне, ако той не я беше хванал за рамото.

— Доволен съм да разбера, че си казала истината. За нещастие, мястото не е подходящо, за да продължиш да ме убеждаваш. — Поведе я по пътеката. — Хайде, искам да ми покажеш тайния проход.

Съвзела се достатъчно, Лиз-Ан забърза след него.

— Оттук — каза тя и посочи ниската пролука, скрита зад розовите храсти. Наведе се и изчезна вътре.

За Рейналф не бе така лесно да я последва, но и той успя да мине през вратата.

— Нашата стая е на третата площадка — каза тя и затвори вратата след тях.

Настъпи пълен мрак. Той я хвана за ръката.

— Не носиш ли факла?

— Не, не се сетих — прошепна тя и усети, че лицето му е само на няколко сантиметра от нейното. — Но мракът не може да ме уплаши.

— Не, аз дори не си го помислих, Лиз-Ан. Знам, че много малко неща могат да те уплашат. Но можеше да си счупиш врата!

— О, за това ли…

Той мина пред нея, плъзна ръката си по нейната, докато намери пръстите й, сключи своите около нейните и я поведе нагоре. Когато стигнаха първата площадка, тя стисна ръката му, с което му даде знак, че иска да спрат.

— Само да надникнем — прошепна тя и се обърна към вратата.

Искаше да й откаже, но нещо, може би детинското й вълнение, го накара да й се подчини.

— Добре — съгласи се той с дълга, примирена въздишка.

Тя освободи ръката си от неговата и лесно намери тайната ключалка. Отвори тихо вратата и в прохода нахлу светлина. Видя се гърбът на гоблен. Когато отвори по-широко вратата, до тях достигнаха гласове. Ръката на Рейналф я спря.

— Достатъчно — прошепна той и започна да притваря вратата.

Гласът на сър Хамил, който говореше доста високо, достигна до ушите им.

— Ти си сгодена за друг, Елспет!

— Този дърт козел! — отговори Елспет.

— Той ще ти бъде добър съпруг. Богат е…

— И Рейналф Уордю е богат. Той ще ми бъде още по-добър съпруг. — Гласът й звучеше пронизително. Беше ядосана. — Искам да се омъжа за него.

Лиз-Ан обърна рязко глава и удари Рейналф по брадичката.

— Той ще ми предложи, татко. Знам, че ще го направи.

— Не, Елспет, не мисля така. Струва ми се, че жената, която дели леглото му, го задоволява достатъчно.

— Тази курва! Тя не е дама, а уличница! Той сам го каза вчера. Забеляза ли как погледът й го следва навсякъде?

Лиз-Ан се чувстваше така, сякаш й бяха ударили плесница. В очите й се появиха сълзи. Отдръпна се от вратата и се подпря на студената каменна стена.

— Елспет — продължи да я укорява сър Хамил, — не знаеш какво говориш.

— Не знам, така ли? Сигурна съм, че той скоро ще си потърси нова съпруга и тогава ще захвърли тази уличница като непотребен парцал.

Трепереща, Лиз-Ан гледаше неподвижната фигура на Рейналф, която се открояваше на прага. Макар да не можеше да види реакцията му, усещаше, че е напрегнат.

— Достатъчно, Елспет. Мъжът е вдовец съвсем отскоро, за Бога. Съмнявам се, че е готов отново да поеме бремето на брака. Аз не бих го направил, ако бях на негово място.

— Да, но ти имаш деца, наследник. А той няма.

Макар да не искаше да слуша повече, макар да беше болезнено, Лиз-Ан научи много повече неща за Рейналф през тези десет минути, отколкото през изминалите четири дни. Странно, но тя не беше се сетила за възможността той да има съпруга…

— Няма повече да говорим за това, дъще. — Сър Хамил решително сложи край на разговора.

Миг по-късно друга врата силно се затръшна. Вибрациите се почувстваха и в стената, на която Лиз-Ан беше подпряла гръб. Рейналф затвори внимателно вратата.

— Ела — каза той и поведе Лиз-Ан.

Тя мъчително преглътна. Гърлото й се беше свило от мъка. Не можеше да се концентрира върху стъпалата. До третата площадка оставаха само няколко, когато тя се препъна и започна да пада. Рейналф здраво я сграбчи, дръпна я и я сгуши в прегръдките си.

— Шшт — прошепна той в ухото й, когато чу първите ридания, изтръгнали се от гърдите й.

Тя прехапа устни и силно си пое дъх.

— Нищо хубаво не произлиза от подслушването на чужди разговори — каза той нежно и прокара палци под очите й, за да изтрие сълзите.

Тя се опита да се отскубне от прегръдките му, за да откаже предложената й утеха.

— Излъгах — каза тя простичко, но гласът й беше напрегнат.

— Пак ли? — Той, като че ли се развесели от признанието, за което моментът не беше особено подходящ.

Тя кимна. А после си спомни, че той не я вижда, затова каза:

— Страхувам се от мрака.

— Защо? Няма нищо, което да съществува в мрака, а да го няма на дневна светлина.

— Грешиш — каза тя и отблъсна опита му да я притисне до себе си. — Има сънища и спомени, от които не мога да избягам и които съществуват само на тъмно.

Сънища? Рейналф си спомни за нощта, когато беше станал свидетел на кошмара й.

— Какво те измъчва, Лиз-Ан?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Аз… страхувам се, че някой ден Джилбърт ще ме изостави. — Гласът й едва се чуваше. — И тогава ще бъда наистина сама.

Рейналф се изненада от силата на ревността, която думите й породиха в сърцето му. Брат й се радваше на абсолютната й преданост — нещо, на което той не смееше дори да се надява. Да, а също така и на нейната любов. Беше шокиран от онова, което едва сега призна пред себе си. Това ли искаше той? Любовта й? Незабавно отхвърли мисълта, но тя се върна.

— В живота никога няма сигурност — каза дрезгаво.

Тя мълчеше. Само дишането й се чуваше в тясното пространство на прохода. Минаха няколко минути, преди да проговори отново.

— Струва ми се, че най-много от всичко се страхувам от теб, Рейналф.

Беше се досетил. Не веднъж беше виждал страха, изписан на лицето й, отразил се в очите й, но до този момент не се досещаше за силата на чувството. То беше по-силно от разума й. И отговорът се намираше някъде там, в онази част от нейния живот, която тя криеше от него.

— Ами миналото? — попита той, защото знаеше, че там ще намери ключа към загадката.

— Ти си миналото, настоящето и… бъдещето. Ти си навсякъде и аз не мога да избягам от теб. — Беше повишила глас. — Защо се върна? Бях доволна все пак!

Той я притисна към себе си.

— Наистина ли, Лиз-Ан? Аз не мисля така.

— Бях — заяви тя, но гласът й прозвуча неуверено, като че ли се опитваше да убеди сама себе си.

Той намери лицето й в мрака и нежно го погали.

— В Пенфорк ти говореше, че сме се срещали и преди. Кажи ми в какви прегрешения ме обвиняваше! Не си спомням да съм те виждал някога преди онзи ден в залата на лорд Лангдън. Мисля, че не бих те забравил, ако те бях зърнал дори само за миг.

Тя трепереше, но се отдръпна от топлината на тялото му.

— Не мога, защото тогава още повече ще се страхувам от теб.

Напомни си, че трябва да е търпелив и да потиска непрекъснато гнева си.

— За Бога! — извика той.

Ядосан се обърна и я дръпна по малкото останали стъпала, наведе се и затърси ключалката. Намери я, отвори вратата и бутна Лиз-Ан в стаята пред себе си. Тя застана до прозореца с ръце, сключени на гърба. Рейналф й хвърли поглед, изпълнен с копнеж. После отиде до другата врата и я отвори широко. Двамата мъже, които стояха там, се обърнаха и усмивките замръзнаха на лицата им, когато видяха господаря си.

— Милорд! — извика единият от тях. — Но… как… ?

— Изпратете да повикат Геоф! — изкрещя Рейналф и затръшна вратата.

Застана до Лиз-Ан.

— Тази вечер трябва да свърша много работа, а не мога да те оставя сама. Геоф ще стои при теб, за да не правиш повече бели.

— Аз ти дадох думата си. Повече няма да се опитвам да избягам — възпротиви се тя.

— Да, но аз не мога да ти вярвам, докато ти ми нямаш доверие. Ясно ли е?

Тя кимна.

— Добре.

Той тръгна към вратата.

— И не подлагай момчето на мъчения — добави той, отиде до легена и напръска лицето си с вода. — Ако Бог е рекъл, утре сутринта вече няма да сме тук — прошепна той.

— Къде ще отидем?

Той се обърна към нея. Тя му подаваше хавлия.

— Това не е твоя грижа.

Тя кимна и започна да попива водата от лицето му. Жестът й го изненада и той стоеше, неспособен да направи каквото и да било. Просто я гледаше.

— Готово — каза тя и отстъпи назад.

Той я гледа още известно време, а после каза:

— Не искам от теб пълно подчинение. Искам твоя огън, особено в леглото си. Просто не искам между нас да има спорове, кавги.

— Аз не съм ти се подчинила, не се страхувай — побърза да го успокои тя. — Просто изпълнявам задълженията си на слугиня. Нали, все пак, не съм дама, а?

Той повдигна вежди. Какво ли беше намислила сега?

— Трябва да се срешеш — предложи му гребена тя, като хвърли поглед към косата му, която беше в безпорядък.

Той взе гребена и седна на дървения сандък.

— Ти трябва да го сториш. Такива са слугинските ти задължения — обясни й.

Лиз-Ан скръцна със зъби и пое гребена от протегнатата му ръка.

— Нежно — нареди й той.

Тя коленичи до него и прокара гребена през великолепните му коси. За разлика от нейната, неговата коса лесно се подреждаше. Не образуваше възли. Задачата й беше направо приятна. Когато Рейналф внезапно я придърпа в скута си, сърцето й подскочи.

— Непрекъснато се чудя как си се сдобила с това — попита той и посочи изкривения й палец.

Тя се опита да издърпа ръката си, но не успя.

— Злополука — каза кратко, като се опита да прогони от съзнанието си всички кошмарни спомени, които изплуваха. Не искаше повече да мисли за онази злополука, която я тревожеше и подновяваше борбата, която водеха тялото, сърцето и умът й.

— Разкажи ми за съпругата си, Рейналф — каза тя, внезапно променяйки темата.

Той присви очи толкова силно, че те заприличаха на две тъмни цепнатини.

— Вече знаеш повече, отколкото бих искал — каза той.

— Знам само, че вече не е жива.

— И това е достатъчно — измърмори Рейналф и веднага изпадна в лошо настроение при спомена за невярната Арабела.

— Но…

Силно почукване на вратата накара думите да замрат на устните й. Рейналф я вдигна от скута си и отиде да отвори вратата.

— Викали сте ме, милорд — каза вместо поздрав Геоф.

Рейналф му направи знак да влезе, докато самият той остана на прага.

— Геоф, искам да останеш при Лиз-Ан, докато аз приключа делата си със сър Хамил.

Скуайърът изглеждаше силно объркан. Изкриви врат, за да види охраната, поставена пред вратата.

— Изглежда — продължи Рейналф, — тя е открила таен проход, който води към градината. Заварих я там. Не искам да прави повече проучвания.

Лиз-Ан смръщи вежди. Геоф кимна.

— Ще я пазя, милорд.

Рейналф я изгледа предупредително и излезе.

— Е — каза Лиз-Ан, когато няколко минути изминаха, а нито един от двамата не беше проговорил, — искаш ли да ти покажа как да използваш тази кама?

Геоф опипа оръжието с пръсти и се усмихна.

— Мисля, че игра шах би била по-безопасна.

— Шах? — Тя направи гримаса. — Да местим онези смешни малки фигурки по дъската? Ако питаш мен, тази игра няма никакъв смисъл.

Интересът на Геоф беше събуден.

— Значи не можеш да играеш, така ли?

— Знам правилата, но никога не съм изпитвала интерес.

— Аз ще те науча — заяви скуайърът. Отвори вратата, размени няколко думи с охраната и пак се обърна към нея. — Ако имаме късмет, Аарон ще ни намери дъска и фигури.

Лиз-Ан сви рамене.

— Добре. Но те предупреждавам… аз бързо се уча.