Тамара Лий
Войнствена любима (21)

ГЛАВА 20

— Къде е синът ти? — запита Филип жената, която служеше на семейство Чаруик отдавна. Правеше го толкова предано, че работата я беше състарила с няколко години. А беше едва на четирийсет и пет.

Изнервена и уплашена от внезапната му поява, Мери се сви зад масата, върху която месеше хляб. Отдавна не беше стояла така близо до него, но омразата, която изпитваше, беше все така силна. Защото той беше виновен за характера на сина й и за неговата склонност към насилие и пороци. Твърде много години невръстният Дарт прекара в компанията на Филип Чаруик.

А сега, когато Филип, синът на барон Едуард, владееше земите, къщите и хората на имението, макар баща му да беше още жив, животът в Мидлънд бе станал много труден за бедните хорица. През последните две години те непрекъснато гладуваха и бяха покосявани от болести. Полята, които преди даваха в изобилие храна, останаха неизорани. Само онези, на които баронът беше подарил земя, виланите, живееха що-годе добре и имаха какво да ядат. Но дори те го мразеха, защото Филип им отнемаше всичко. Беше немарлив и не можеше да се грижи дори за собственото си домакинство. Да, синът на барона нямаше съвест.

— Н-на полето, милорд — отговори, заеквайки, тя, като нервно оправяше престилката си.

Филип смръщи недоволно вежди.

— Тогава иди да го доведеш — нареди рязко той.

Тя кимна и изтича през вратата, като триеше ръце, за да махне от тях полепналото тесто. Филип я наблюдаваше как бърза през полето с усмивка на уста. Когато тя изчезна от погледа му, той се облегна на масата и напълни шепата си с тесто. Пъхна го в торбичката, която носеше. После взе още една шепа. Беше преполовил купчината тесто, когато на прага застанаха майката и нейният син. Огромният мъжага, който се казваше Дарт, вървеше първи. Косата му беше съвсем светла, мръсна и завързана отзад на дебелия му врат.

— Искали сте да говорите с мен, милорд? — каза той и застана в средата на стаята, чиито размери като че ли се смалиха.

Филип избърса ръцете си и прекоси късото разстояние, което ги делеше. Приближи лицето си само на няколко сантиметра от това на другия мъж. Лицето на Дарт беше съсухрено и състарено от дългите години усилена работа на полето. Усмивката на Филип стана по-широка и разкри всичките му зъби. Вече беше сигурен в онова, което досега само предполагаше. Хвана брадичката на Дарт и завъртя главата му първо наляво, после — надясно. Засмя се победоносно, отстъпи назад и кимна.

— Добре, барон Уордю — каза той, като изговори много внимателно името, — защо работите на полето като най-обикновен селянин?

На въпроса му реагира Мери, майката на Дарт. Тя въздъхна едва доловимо, а после падна в безсъзнание на пода. Синът й веднага застана до нея.

— Мамо! — извика той и я разтърси.

Тя простена, отвори очи и после пак ги затвори. Дарт я вдигна и я занесе на леглото. Положи нежно главата й на възглавницата и легна до нея. Филип, със самодоволно изражение на лицето, се настани на един стол и загледа как Дарт нежно пощипва бузите на Мери, как вика името й с глас, който издаваше мъка и никак не приличаше на гласа на онзи мъж, с когото си приличаха като две капки вода. За първи път Филип забеляза, че лицето на Дарт излъчва и интелигентност. Може би дори твърде много.

— Нарекохте ме барон Уордю — каза Дарт бавно, като че ли се наслаждаваше на странното, непознато за него, име. — Какво искахте да кажете с това?

Филип си пое дълбоко дъх, наведе се напред и посочи жената, която беше отворила очи и не ги отделяше от него. Лицето й изразяваше страх.

— Мисля, че майка ти може да отговори на този въпрос.

Дарт сведе поглед към нея.

— Ти знаеш ли за какво говори той?

Мери поклати глава. Филип въздъхна. Сега лицето му изразяваше отвращение.

— Аз не знам подробности, но тя знае всичко. Може би ще успея да освежа паметта й…

— Продължавай — подкани го Дарт, когато мълчанието на Филип се проточи толкова дълго, че търпението му се изчерпа.

— На север, в Чизън, живее барон, който се казва Рейналф Уордю. Името ти е познато, нали, Мери?

Като преглътна шумно, жената обърна лицето си към стената.

— Много странно — продължи Филип и скръсти ръце на гърди. — Косата на този мъж е светла като тази на Дарт, а и очите му са също толкова черни. Той е също толкова висок и също толкова широкоплещест. — Той разпери ръце, за да подчертае думите си. — И ако синът ти не беше прекарал толкова много години в усилена работа на полето, човек би могъл да каже, че двамата са съвсем еднакви, като близнаци. Да, близнаци. Спомни ли си вече, Мери?

Мери гледаше Дарт. Беше силно разтревожена. А синът й я гледаше с присвити, пресметливи, очи.

— Не знам за какво говориш! — каза тя упорито.

— Хм — изсумтя Филип. Явно беше, че обмисля следващите си думи. Ако Дарт не беше в стаята, щеше да набие жената, вместо да се опитва да се разбере с нея. — Та, искам да кажа, Мери, че не е ясно как стоят нещата. Или братът на Дарт е от селски произход, или Дарт е от благороднически произход. Ти би трябвало да знаеш. Е, кажи, де!

Мери се изправи до седнало положение, сграбчи силно ръката на Дарт и се наведе към него.

— Дарт, трябва да поговоря с теб, но насаме — настоя тя. Устните й бяха побелели и трепереха.

Дарт местеше поглед от Филип към майка си и обратно. Беше стиснал здраво устни.

— Отговори му! — нареди той с глас, леден като зимния вятър.

— Мога да ти обясня, сине — прошепна тя. По бузите й се затъркаляха едри сълзи.

Той отблъсна ръката й.

— Тогава го направи.

Филип заглуши смеха, който напираше на устните му. Беше му забавно. Мери поклати глава.

— Беше толкова отдавна — каза тихо тя. Главата й беше сведена надолу, а погледът й не се отделяше от скръстените й в скута ръце. — Бях само на шестнайсет…

— Първо отговори на въпроса му — прекъсна я Дарт, чийто ум работеше трескаво. — Какъв е произходът ми — селски или благороднически?

Мери вече плачеше открито. Обгърна лицето му с длани.

— Ти си мой син.

Той отново отблъсна ръцете й.

— Отговори ми!

Тя събра дланите си като за молитва и отправи поглед към отворената врата на малката колиба.

— Благороден произход… — Признанието се отрони от устните й едва преминало през свитото й, сухо гърло. — Ти си вторият син на барон Байрън Уордю.

Дарт скочи на крака.

— Коя е истинската ми майка? — Тонът му беше заповеднически.

— Жената, която те е родила, се казва Зара Уордю.

— Зара? Тогава коя си ти? — попита той. Лицето му започваше да се налива с кръв. Беше възмутен от сполетялата го неправда, която го беше лишила от полагащото му се място в живота.

Доволен, че сцената се развива и без неговото участие, Филип мълчаливо наблюдаваше двамата. Знаеше, че жената ще направи още някои признания, които биха могли да се окажат полезни.

— Въпреки че не съм те родила, Дарт, аз съм твоя майка. Това не ти ли е достатъчно? Нима не се грижих за теб с обич като истинска майка? Нима не…

Дарт отрече думите й с едно ниско гърлено ръмжене.

— Не, това не е достатъчно? Коя си ти?

Мери затвори очи, защото не можеше да понесе болката, която следващите думи щяха да породят.

— Аз съм незаконна сестра на лейди Зара. Аз съм извънбрачно дете. И бях любовница на съпруга й.

У Дарт се надигаха могъщи чувства. Останалите двама в стаята ги усетиха. Единият се страхуваше от тях, другият беше много доволен.

— И как стана така, че ти ме отгледа, лельо? Майка ми ли ме изостави? — Той се разхождаше неспокойно из стаята. Събори един от столовете и за малко не прекатури масата, която се намираше до леглото на Мери.

Мери неспокойно се размърда и спусна краката си на пода. Въздъхна тежко, изправи се и обърна лице към сина си. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи. В неговите очи видя само гняв и омраза. Любовта, или по-точно слабото подобие на обич, защото този мъж не беше способен на по-силни чувства, беше изчезнало напълно.

— Аз родих син на барон Байрън в нощта, преди лейди Зара да роди теб и твоя брат — поде тя. — Детето ми умря на следващия ден. Загубата разби сърцето ми. Разбираш ме, нали? — Като не видя съчувствие по лицето му, тя извърна глава. — А Зара имаше две здрави, чудесни момчета, докато едно беше достатъчно, за да бъде наследник на барона. Мразех я. Тя имаше всичко, което аз някога исках — благороднически произход, красота и Байрън. — Тя направи пауза, за да събере смелост и да довърши разказа си. — И така, аз размених мъртвото си дете с едно от нейните, с теб, Дарт. Беше съвсем просто, защото моето бебе беше досущ като теб. А после си тръгнах. Не помислих за последиците. Не помислих за нищо. Отгледах те като свое собствено дете, като плът от плътта си…

— И си ме лишила от всичко! Благодарение на теб сега съм селянин! — извика Дарт и жестоко стисна раменете й. — Аз съм благородник! Виж какво са ми причинили твоята алчност и ревност, жено!

— Ти си второто дете! — напомни му тя, като се сви от болка. Хватката му беше жестока. — И без това нямаше да получиш нищо.

— Нищо? Сигурно щях да живея по-добре. Нямаше да мизерствам така. Можеше да стана рицар и да заслужа богатство.

— Не, Дарт, ти не знаеш какво приказваш. Ти ме обичаш! Аз съм твоя майка.

— Лъжа! — Той я отблъсна от себе си толкова силно, че тя падна на леглото. Сви се на кълбо. Вече плачеше неудържимо и раменете й се тресяха.

Дарт се обърна към Филип, който го посрещна с толкова широка усмивка, че се виждаха всичките му зъби.

— Защо ми разказа всичко това? — попита той, като го заплаши с пръст. — Намислил си нещо, нали?

Филип разтри брадичката си.

— Преди четири години ти ми направи неоценима услуга. Донякъде — добави той, като си спомни, че и Джилбърт, и Лиз-Ан все още бяха живи. — Искам да ти върна дълга си.

Дарт веднага разбра за какво говори той — за нападението, което беше извършил над лагера на брата и сестрата Балмейн.

— Всъщност имам предложение за теб — каза Филип и се изправи.

— И какво е то, милорд?

Филип повдигна вежди.

— Хайде, вече не е необходимо да се обръщаш така към мен. Не съм по-висшестоящ от теб, както се оказа. Ти си ми почти равен. Можеш да ме наричаш Филип.

Дарт се приближи до него.

— Е, Филип, какво е предложението ти?

Филип отиде до вратата.

— Ела, ще говорим другаде. И си вземи нещата, защото не е вероятно да се завърнеш в тази дупка.

— Не! — извика Мери и скочи от леглото. — Не ме изоставяй!

Като се смееше високо, Филип излезе и отиде при коня си. Възседна го и зачака. От колибата долитаха плач, молби и шум като от хвърлени предмети… След няколко минути Дарт застана на прага с преметната на рамо торба. Тръгна към Филип. Мери не го последва. В колибата беше тихо, много тихо. Филип се зачуди как Дарт беше успял да успокои жената, но не го запита. Какво го интересуваше?

— Следвай ме — каза той и обърна коня си. От посоката ставаше ясно, че ще напуснат селото.

Нито един от двамата не проговори, докато не стигнаха до едно отдалечено място, което се намираше в близост до бърз поток. Филип слезе от коня и седна на влажния бряг. Без да каже дума, Дарт пусна торбата си на земята и също седна, но на прилично разстояние от Филип.

— Искаш ли да си върнеш всичко онова, което ти е било отнето? И може би дори да спечелиш още? — попита го Филип.

— Едва ли е необходимо да отговарям на този въпрос — каза Дарт. — Нима мислиш, че бих искал да свърша дните си, като обработвам земята?

— Разбира се, не. — Филип се засмя. — Това беше просто предисловие към моето предложение.

— И какво е то?

Филип затвори очи и обърна лицето си към слънцето.

— Толкова е просто — прошепна той. — Ти ще станеш барон, господарят на Чизън.

— На мен не ми изглежда толкова просто. Какво ще стане с брат ми? Нима той не е баронът сега?

— Засега — каза Филип, като замислено дъвчеше стрък трева.

— И как ще заема мястото му?

Филип погледна Дарт право в очите.

— Ти знаеш отговора.

Да, помисли си Дарт. Въпросът му беше глупав. Достатъчно дълго беше приятел на Филип Чаруик и не биваше да пита за начина, по който щяха да се отърват от онзи нещастник.

— Значи с този мой брат си приличаме като две капки вода? — попита той.

— Да. Ако не беше тежкият живот, който водиш, който си водил, приятелю, нямаше да е възможно да ви разпознае човек.

Дарт прокара длан по лицето си и почувства бръчките, които слънцето и вятърът бяха издълбали по него.

— И как ще го убия?

— Как би искал да го убиеш?

— Моят брат? — Дарт сви рамене. — Бих искал първо да се срещна с него.

— Ах, колко си сантиментален… — Филип въздъхна. — Разбира се. Повече от сигурно е, че ще се срещнеш с него.

— Кога?

— Скоро, не бива да се тревожиш за това. Ще бъда до теб.

Дарт кимна.

— Така си и мислех. Какво ще спечелиш ти?

— Познаваш ме добре, стари приятелю. Искам само едно нещо — съпругата на барона.

Дарт смръщи вежди.

— Това ли е всичко?

— Достатъчно е. Сигурен съм, че твоята дълбока благодарност ще ми служи добре през идните години.

Разбира се.

— Защо тази жена е толкова важна за теб?

— Искам я в леглото си… А другата причина е, че тя ми нанесе обида, за която трябва да си отмъстя.

— Красива ли е?

— Да. Но може би аз съм този, който трябва да задава въпроси.

Объркан, Дарт втренчи поглед в него.

— Ти я познаваш по-добре от мен, Дарт. Ти беше този, който първи легна с нея. Кажи ми как беше.

Объркването на Дарт стана още по-голямо.

— Не знам за какво говориш.

— Разбира се, че знаеш. Нима не си спомняш лейди Лиз-Ан от Пенфорк? — Очите на Дарт започнаха бавно да се разширяват Филип се плесна по бедрото и се изправи. — Да, същата. Нима не е ирония това, че се е омъжила за човек, който толкова прилича на теб — мъжа, който я е изнасилил? Съвсем скоро ще науча всичко. От самата нея…

Дарт остана безмълвен, защото знаеше, че не може да каже истината на Филип, а именно, че момичето го е проснало в безсъзнание, преди да успее да направи с нея каквото и да било.

— И защо я искаш сега — попита той, — като не я искаше преди?

Филип се изправи пред него.

— Ако знаех, че ще се превърне в такава красавица, може би нямаше така да прибързвам. — Постави ръце на хълбоци и се усмихна. — С мен ли си, барон Уордю?