Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (3)

3

Алистър Уейкфийлд Уинтроп се събуди с ужасно главоболие. Стомахът му се бунтуваше, а в устата си усещаше неприятен гнил дъх. Без съмнение, причина за сегашното му състояние бе голямото количество портвайн, погълнато предишната вечер. Обърна се в леглото и погледна любовницата си, която спеше непробудно. Подпухналото и покрито с размазан руж и грим лице на Сибил го накара да се почувства още по-зле. Алистър се надигна с мъка, като държеше с ръце главата си, сякаш се опасяваше да не падне от раменете. Запъти се към тоалетната като се олюляваше. Едва успя да се добере до нея, стомахът му отново се разбунтува и той не успя да задържи надигналия се вулкан.

Няколко минути по-късно Алистър се показа отново и нахлузи панталоните и ризата си. Пръстите му трепереха и не успяха да закопчеят копчетата. С разкопчана и извадена риза той излезе от спалнята, като не спираше да проклина. Подпря се за момент на парапета на стълбите, а светлината, която нахлуваше от прозореца, го накара да примижи. Отправи се пипнешком като слепец надолу по стълбите. Здраво хванат за перилото, заслиза предпазливо, като правеше кратки почивки на всяко стъпало.

Вратата на гостната бе отворена. Една от прислужничките подреждаше някакви чинии под строгия поглед на Джаспър. С присвити устни и кървясали очи Алистър се огледа наоколо. Не откри и следа от чай. Това го накара да настръхне от раздразнение. Независимо колко високо в йерархията на прислугата стоеше икономът, оставането му в този дом зависеше единствено от волята на господаря. Изглежда бе забравил подчиненото си положение, но той веднага щеше да му го напомни. Никога не би позволил някакъв нещастен слуга да си вири наперено носа из къщата му.

— Какво да мисля за начина, по който се грижите за къщата, когато господарят трябва сам да търси чая си? — попита остро Алистър.

Шумът от изпуснат на масата сребърен поднос го убеди, че прислужничката е наистина стресната. Тя зяпна срещу работодателя си и го загледа объркано. Джаспър обаче дори и не мигна.

— Да го вземат мътните, това дърто магаре е костелив орех — просъска едва чуто Алистър.

— Извинете за неудобството, сър! — извини се спокойно Джаспър. — Ако ни уведомите за часа, в който бихте желали да ви поднасяме чая, то уверявам ви, че занапред същият ще бъде стриктно спазван.

— Разкарайте тези боклуци от тук! — посочи раздразнено с ръка Алистър към чиниите, струпани на масата. — Просто ми дайте чаша чай, ако това не ви затруднява прекалено — допълни ехидно той.

— Веднага, сър — отвърна любезно Джаспър и като щракна леко с пръсти, накара прислужничката да разчисти масата.

Икономът лично донесе чая и го постави пред Алистър, който седеше на масата, подпрял лакти и обхванал глава с ръце. Изведнъж той се сепна от леката дрямка, в която беше изпаднал.

— О, ти ли си? — промълви с облекчение, като премигна няколко пъти, сякаш искаше да прогони неприятно видение.

С трепереща ръка Алистър поднесе чашата към устните си, като се опитваше да не се залее с горещия чай. Това за жалост не му се отдаде и няколко горещи капки се озоваха в скута му и бързо попиха в панталоните му. Без съмнение бедрата му щяха да се покрият с пришки, докато успее да накара мозъка си да функционира.

— Мистър Ръд е тук — уведоми го Джаспър с подобаващ тон. — Да го поканя ли?

— Щом трябва — отвърна грубо Алистър.

Той изръмжа с отвращение при вида на клатушкащия се адвокат. Дрехите му бяха раздърпани, а очите му — кървясали не по-малко от тези на неговия домакин. Освен това изглеждаше много притеснен. „Жалък червей“, помисли си Алистър, без да съзнава, че неговият собствен вид не бе много по-добър.

— Мислех, че си се прибрал у вас, след като си тръгна вчера.

— Е, прибрах се по някое време — изпелтечи Хауърд Ръд, като се опитваше да скрие очите си с ръка от нахлуващата през прозореца светлина. — Дръпнете тези проклети неща — посочи нервно към пердетата той.

Джаспър услужливо затъмни стаята и поднесе безшумно чаша чай на адвоката, който седна на един стол до Алистър.

— Отпрати го — прошепна тихо адвокатът като посочи небрежно към иконома. — Трябва да обсъдя нещо насаме с теб.

Алистър кимна с разбиране. Щракна с пръсти, докато примижаваше с очи от острата болка, която прониза тила му при това движение. С нервно махване посочи на иконома си вратата.

Адвокатът се заслуша в заглъхващите стъпки, след което пое дълбоко въздух, сякаш имаше намерение да се гмурне в дълбок басейн.

— Виж, мисля, че няма за какво да се тревожим, но искам да знаеш… — започна Ръд.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Алистър. Още от самото начало се опасяваше, че нещо може да се обърка и очевидно беше станало точно така.

— Изплюй камъчето, човече — прекъсна го той.

— Проблемът е, че не мога да намеря истинското завещание на мисис Уинтроп, както и банковите й сметки. Документите трябва да са някъде в къщата. Прегледах навсякъде и въпреки това не успях да ги открия.

— И все пак трябва да са някъде тук — настоя Алистър. Подпря се с ръце на масата, той се изправи на крака и се запъти към прозореца, като се олюляваше. — Тя живееше охолно с месечните си приходи. Всяка година в сметката й влизаха поне тридесет хиляди лири.

Ръд примигна смаяно при споменаването на тази сума, която далеч надхвърляше собственото му материално положение.

— Тя беше толкова прецизна, що се отнася до сметките си, докато й бях адвокат. Съмнявам се, че през последните години се е променила.

— Тогава, по дяволите, къде са книжата й? — попита Алистър, готов да избухне. Нима сега, когато всичко изглеждаше идеално, нещата щяха да се объркат? Той изсумтя раздразнено и каза: — По дяволите, аз съм богат! Много по-богат от онези наконтени благородничета, които се перчат с титлите си! Никой няма да ми отнеме парите! Никой!

— Успокой се, човече — предупреди го Ръд. — Няма смисъл да се нервираш. Така вредиш само на себе си. Документите са някъде в къщата. И, ако трябва, ще я обърна с главата надолу, но ще ги намеря…

— Не! — извика троснато Алистър като погледна втренчено Ръд. След кратка пауза продължи вече поуспокоен: — Добре, ще претърсим наоколо, но трябва да сме много дискретни. Не искам прислугата да разбере какво става. В противен случай може да започнат да задават неудобни въпроси.

Лицето на Ръд почервеня като гледаше Алистър с неразбиране. В очите му се изписа подозрение.

— Какви въпроси?

— Няма значение! Просто прави, каквото ти казвам! Дъртата стискаше парите си, докато бе жива, и ме караше да се моля като последния бедняк за някой грош. Но сега, когато е вече в гроба, не може да ме спре. Цялото й богатство ще бъде мое! Само мое!

— Може ли да предложа нещо?

— Какво?

— Може би мис Кендал знае къде са документите.

От погледа, който му хвърли Алистър, го полазиха тръпки. Адвокатът си наля чаша уиски и отпи голяма глътка.

— Мис Кендал не е тук — напомни му нервно Алистър. — Да ти напомня, че вчера лично я изгоних от къщата.

— Да, знам! Само си мислех… — започна нерешително Ръд.

— Защо не си помисли вчера, преди да я изхвърля на улицата? — изрева насреща му Алистър.

— Не ми хрумна, че ще изникне проблем. Ако я намерим, може би ще… — заекна Ръд.

Алистър се доближи до него, така че адвокатът почувства дъха му в лицето си.

— Наистина ли смяташ, че като нямам представа къде са документите на леля ми Лидия, мога да позволя на Сарина да го разбере? Не би ли изглеждало доста странно за един законен наследник?

— Е, да — съгласи се Ръд, — но наистина не мисля, че това би променило нещата. И дори да се усъмни, какво от това? Едва ли би могла да навреди някак…

Алистър побесня.

— Тя няма нищо общо с това! Просто не съществува! И така ще си остане! — Кървясалите му очи святкаха гневно. — С малко повече късмет някой ненормалник ще й пререже гърлото и ще освободи света от нея, ако вече не го е направил.

Ръд посегна към бутилката с уиски, но Алистър го изпревари. След това му махна и го накара да го последва. Адвокатът се подчини на подканата като се олюляваше.

— Ще дам свободен ден на прислугата в знак на траур по моята обичана леля — обясни Алистър, като преметна ръка през рамото на госта си. — Докато ги няма, ще претърсим къщата стая по стая. И ако тези проклети документи са тук, кълна се, че ще ги открия.

 

 

Една карета спря шумно на кея, близо до мястото, където бе закотвен „Дързост“. Джаспър слезе от нея с безизразно лице и нареди на кочияша да разтовари сандъка, който носеше. Подаде ръка на Бриджит, за да й помогне да стъпи на калдъръмения кей, след което двамата с чанти, торби и един статив в ръка се отправиха към подвижното мостче на кораба.

— На борда ли е мис Кендал? — попита Джаспър първия появил се моряк. — Капитан Съливан ни каза, че дамата, която искаме да видим, е на „Дързост“. Правилно ли сме разбрали?

Стивън Оукс бе помощник-капитан и на борда не ставаше нищо, без той да разбере.

— Госпожицата е тук, както разбрах от капитана си — отвърна той любезно. — Имате ли среща с нея?

— Донесохме някои от вещите й — отвърна Бриджит с усмивка.

— Тя ще се нуждае от тях, ако отплава от Англия.

— Ако ми кажете имената си, ще уведомя капитана за пристигането ви.

След минута Бо се появи и ги попита любезно кои са, преди да ги въведе в каютата си. Бе прекарал нощта при помощник-капитана, но мислите за Сарина не му позволиха да мигне. Чудеше се дали сега, когато я види, ще се поуспокои, или нещата ще се влошат.

Той почука на врата на каютата. Отвътре се чу леко раздвижване, последвано от продължителна тишина. Накрая вратата се отвори и капитанът се озова пред руменото прекрасно лице на жена, сварена все още неподготвена да приема посетители. Той съзря причината за забавянето зад гърба й. Сарина бе изпрала бельото си и го бе разпръснала из стаята да се суши. При почукването бързо го бе струпала на купчинка. Сега притеснено завързваше връзките на халата си. И наистина, девойката имаше защо да се притеснява, тъй като кадифената дреха подчертаваше недискретно изящните й гърди.

— На борда чакат двама души от прислугата на Уинтроп, които носят някои твои неща — обясни той, като съобщи и имената на двамата посетители. — Да ги поканя ли да дойдат в каютата?

— О, разбира се — възкликна Сарина като се изчерви при мисълта за твърде неподходящото облекло, в което щяха да я заварят. — Дай ми само минутка!

Бо посочи с пръст звънеца зад гърба си и каза:

— Позвъни, когато си готова, и ще ги изпратя при теб.

— Благодаря ти!

Капитанът с надежда си помисли, че собствените й дрехи няма да са толкова предизвикателни за хладнокръвното отношение, което се опитваше да си наложи.

— Хората ми ще ти донесат нещата, веднага след като гостите си тръгнат. Сигурно искаш да облечеш нещо по-удобно от моя халат.

— Халатът ти е добър! — увери го тя с усмивка като прокара ръка по дългия ръкав.

Погледът му се плъзна изпитателно по женските й форми, като се възхищаваше на скритото под халата. Видял я веднъж в голата й прелест, той не желаеше друго, освен да я зърне отново в цялото й женствено величие.

— Съмнявам се, че ми стои така добре, както на теб.

Този комплимент накара Сарина да се изчерви отново.

— Наистина сте много любезен, господине, още повече в сегашното ми окаяно положение!

— Ако всички в твоето положение изглеждаха като теб, вярвам, че не биха имали нищо против! — увери я Бо, взе от гардероба един син сюртук и й намигна, както бе правил безброй пъти през годините. — Ще кажа на гостите ти да влязат!

Когато Бриджит се показа на врата на каютата и видя Сарина, тя нададе радостен вик и се втурна с разперени обятия да я прегърне.

— О, мис, така се притесняваме за вас. Изглеждате толкова голяма в този халат.

— Но защо сте тук и двамата? — попита Сарина разтревожено. — Да не би Алистър да ви е уволнил?

— Не, мис, просто ни даде почивен ден. Утре сутринта сме отново на работа — обясни Джаспър. — Мистър Уинтроп каза, че има да свърши някаква важна работа и не желае прислугата да се мотае из краката му.

— О, благодаря на бога! Бях започнала да се страхувам, че съм станала причина за уволнението ви — въздъхна с облекчение Сарина.

— Донесохме статива ви, мис. Оукс ни увери, че ще изпрати да ви го донесат — осведоми я икономът. Лека усмивка озари каменното му лице, докато посочваше малкото дървено сандъче, което стоеше зад него. — А това са боите ви!

— О, благодаря ви! — възкликна радостно Сарина. — Но как, за бога, успяхте да се измъкнете с нещата ми?

— Изнесохме ги рано тази сутрин, докато мистър Уинтроп и мис Сибил все още спяха — призна гордо Бриджит. — Тогава не предполагахме, че ще получим свободен ден, но ето че сега сме тук при вас, мис. Разбира се, не се осмелихме да донесем всичките ви дрехи. Тук са само някои рокли и неща, за които няма да се забележи, че липсват. Прибрахме картините ви в килера на тавана. Онзи, дето е зад старите щайги и другите вехтории. Мистър Уинтроп не би го открил, дори ако се качи, ако не знае за съществуването му. Ако ни дадете адреса си в Каролина, ще направим всичко възможно, за да ви ги изпратим там.

— Ще трябва да попитам капитан Бърмингам дали ще ми заеме пари, с които да платя и за багажа си. Не бих искала да правите разходи заради мен.

— Надяваме се, мадам. Почти всички решихме, че ще е по-добре след случилото се да си потърсим друга работа. Мисис Уинтроп имаше приятели, които биха се застъпили за нас.

— Но все пак няма ли Сибил да разбере, че някои от дрехите ми липсват? — попита загрижено Сарина. — Ако напуснете работа, тя може да ви обвини, че сте ги откраднали.

Бриджит махна пренебрежително с ръка при мисълта за напудрената развратница.

— Съмнявам се, че мис Сибил въобще ще забележи липсата им. Та тя не може даже да ги облече. Плюс това дрехите, които ви донесохме, бяха на дъното на огромна купчина, която тя бе струпала небрежно на пода, след като бе преровила гардероба и шкафовете ви. Може би вече е забравила, че въобще ги е оставила там — успокои я камериерката.

— И все пак сте поели голям риск, като сте ми ги донесли — смъмри ги Сарина, но усмивката на лицето й говореше недвусмислено за огромната й благодарност. — Не зная как ще ви се отплатя някога.

— Достатъчно е да знаем, че сме ги предали на законния им собственик, мис — увери я Джаспър. — Нямаше да се чувстваме спокойни, ако поне не бяхме опитали — усмихна се той. — Нали духът на мисис Уинтроп щеше да се върне, за да ни преследва, ако не бяхме сторили нужното — пошегува се икономът.

— Вие сте истински приятели — отвърна Сарина като ги хвана за ръце. — Ще ми липсвате!

— Та вие бяхте всичко за мисис Уинтроп — детето, което никога не е имала — промълви замислено Джаспър. — Даже Бриджит и аз ви приемахме като нейна осиновена дъщеря. И на нас ще липсвате.

Камериерката пое дълбоко въздух и избърса с ръка просълзените си очи, след което огледа каютата и се опита да насочи мислите си към нещо по-безболезнено.

— Виждали ли сте някога толкова голямо и хубаво място? — попита тихо тя, след което се поправи: — Имам предвид, освен дома на мисис Уинтроп, разбира се. Никога досега не се бях качвала на кораб и винаги съм мислела, че ще мирише на риба и други подобни. Дори не съм си представяла, че ще пътувате с такъв кораб, когато нямате пукнато пени в джоба си.

— Капитан Бърмингам е стар мой познат — отклони деликатно въпроса Сарина, като не искаше да обяснява, че няма да пътува до Каролина с неговия кораб. — Преди години беше един от учениците на баща ми. Най-добрият му ученик, въпреки нежеланието си да заляга над книгите. Наистина е голям късмет, че го срещнах отново.

— Той е истински хубавец, мис — отбеляза Бриджит. — Също и мистър Оукс, който ни посрещна…

Джаспър се изкашля леко, което припомни на Бриджит, че се е забравила. Той стисна ръката на Сарина.

— Трябва да тръгваме, мис. Пазете се и ни пишете как сте пристигнала.

— Ще ви пиша — обеща Сарина с просълзени очи, — веднага щом пристигна в Чарлстън.

— Много добре, мис. С нетърпение ще очакваме писмото ви.

— Бриджит, ще помолиш ли капитан Бърмингам да дойде за малко при мен? — помоли тя камериерката. — Ще видя дали може да ми заеме малко пари, за да изпратите картините ми веднага.

— Разбира се, мис — усмихна се Бриджит при мисълта, че ще види отново капитана.

След минута Бо се появи пред каютата си, където Джаспър чакаше търпеливо. Още преди да е проронил и дума, икономът му отвори услужливо вратата.

— Госпожицата иска да говори с вас, господине — уведоми го той.

Сарина се усмихна, като чу стъпките на Бо и се обърна, за да го посрещне.

— Джаспър и другите прислужници са скрили рисунките ми в къщата на мисис Уинтроп. Искат да ми ги изпратят вкъщи, но както знаеш, нямам пукната пара. Чудя се дали би ми заел малко…

— Каква сума ще им е необходима? — попита той като отиде до бюрото си и отвори едно от чекмеджетата.

— Не повече от десет лири. Картините са доста и като вземем предвид, че вече съм продала някои за над десет хиляди, вярвам, че в Чарлстън ще успея да ги продам и да ти върна заема двойно.

— Продала си ги за колко? — попита учудено Бо.

Сарина повдигна леко ръце, като се страхуваше да не я помислят за самохвалка.

— Десет хиляди лири.

— И този Алистър Уинтроп се опитва да ги присвои, така ли?

— Да — отвърна Сарина като сама се учуди на гнева в думите си.

— Тогава този човек не е нищо повече от долен крадец — отсече остро Бо. — Картините са си твои и на никой друг!

— Мистър Уинтроп и адвокатът му не смятат така, тъй като мисис Уинтроп е купувала боите, плащала е за уроците ми и е организирала изложбите.

— И какво щеше да представлява всичко това, ако ти не беше нарисувала картините? — учуди се Бо на логиката им.

— Просто платно и бои — отвърна Сарина.

— Именно.

Тя се усмихна на простото му заключение.

— И аз се опитах да обясня това на двамата, но те бяха решени твърдо да ме лишат от цялата ми собственост. Всъщност аз сама щях да им предложа справедлив наем за петте години, прекарани у Уинтроп. Дори да приспаднем това от припечеленото от картините ми, пак щеше да ми остане завидна сума. За съжаление Алистър обяви всичките ми авоари за свои.

— Може би в такъв случай ще е най-добре да ти намеря добър адвокат — предложи Бо. — Мисля, че имаш пълно основание да поискаш запор над изпълнението на завещанието.

— Нека се прибера у дома — отвърна тихо Сарина. — Толкова ми липсват родните места!

Бо извади шепа монети, постави ги в торбичка и й я подаде.

— За по-сигурно смятам, че е добре да дадем на Джаспър петнадесет лири за превоза и за неприятностите, които са си създали. Достатъчно ли са?

— О, да, Бо. Благодаря ти!

Тя изпитваше непреодолимо желание да обгърне врата му с ръце и да го целуне за щедростта му, но това щеше да е най-малкото недискретно.

— По-добре този мистър Уинтроп да не се мярка пред очите ми — изсъска Бо. — В противен случай може да му извия врата.

След като излезе от каютата и затвори вратата зад себе си, той се спря да говори с Джаспър. След като размениха няколко думи, капитанът извади малка торбичка с пари от пояса си и я подаде на иконома, след което двамата си стиснаха ръцете. След това Бо се отправи към горната палуба, а Джаспър се върна в каютата.

Сарина подаде на иконома парите, които Бо й бе оставил.

— Каквото и да правите, моля ви, пазете се — предупреди го тя. — Не искам Алистър да разбере какво вършите и да ви тикне в затвора. Ако усети, че се опитвате да изнесете картините ми от дома му, законът ще се стовари върху вас с цялата си суровост.

— Преди да се случи това, мис, първо ще трябва да ни усети. Но като вземем предвид късните часове, в които си ляга и става, съмнявам се, че това ще се случи. Освен това мистър Уинтроп и мис Сибил спят толкова дълбоко, че човек може да изнесе цялата им покъщнина, без да ги събуди. Смятам, че сама ще се учудите от всичко, което ще успеем да ви изпратим в Каролина.

Скоро след като двамата с Бриджит си тръгнаха, Били донесе статива и още няколко малки пакета. Един едър моряк вървеше зад него с огромен сандък на раменете си. След като морякът остави сандъка и се оттегли, Били каза:

— Капитанът ми поръча да ви кажа, че ще отсъства през нощта. Така че спокойно може да използвате каютата, без да се притеснявате за него. Поръча ми също да проверя дали не се нуждаете от нещо.

Сарина се зачуди какво би могло да задържи капитана извън кораба за цяла нощ, освен леките жени на кея. Не можеше да си го представи в ръцете на друга, но едва ли можеше да сподели огорчението си с някого. Все пак успя да се усмихне на Били.

— Единственото, което искам, е да остана сама — помоли тя.

— Тогава ви оставям, мис — откликна момчето с широка усмивка.

След като Били се оттегли, Сарина претършува сандъка и другите пакети, за да види какво й е донесла Бриджит. Откри с радост няколко от най-хубавите си вечерни и всекидневни рокли, грижливо сгънати в големия сандък. Другите пакети бяха пълни с обувки, ризи, нощници, копринени чорапи и други дреболии, необходими на всяка изискана дама. Всъщност Сарина въобще не се беше надявала на толкова много неща. Бриджит бе донесла по-голяма част от гардероба й. Сега не се съмняваше, че ще успее така да се премени, че да привлече вниманието на капитана, а може би дори да го склони да й позволи да пътува с неговия кораб.

 

 

— Трябва да е тук някъде — настоя Алистър, приклекнал зад бюрото в библиотеката. Ръд се бе свлякъл по корем на пода и уморено прелистваше някакви книжа.

— И тук ги няма — въздъхна той. Поклати невярващо глава, като огледа разпилените наоколо купища документи. В цялата тази камара нямаше обаче нито един, който да им е от някаква полза. — Няма ги нито тук, нито където и да е в къщата — заключи накрая Ръд.

Адвокатът беше блед, със замъглени очи и изтощен до припадък. Бе не по-малко притеснен от Алистър и желаеше да продължи търсенето, но умората започна да взема връх над него. Някакъв тик караше едната половина на лицето му да потрепва постоянно, а в устните му не бе останала и капка кръв.

— И все пак трябва да са тук — повтори приглушено Алистър. — Дъртата гъска все трябва да е посочила къде е скътала парите си.

Ръд прокара ръка през лицето си и изпусна дълбока изморена въздишка.

— Е, да, но няма! Дъртата те надхитри! Тук няма нищо! Само писма и пак писма отпреди десетки години и нито един документ, който да посочва къде са проклетите пари. Скрила ги е много добре.

Адвокатът се надигна на колене, а след това с мъка се изправи.

— Единственото, за което може да сме абсолютно сигурни е, че не е запазила нито един документ от времето, когато й бях доверен адвокат. Отървала се е от всичко! Всичко!

— Дърта вещица! — изсъска през зъби Алистър. — Не може просто така да ме изиграе! Не може!

— Може — отвърна безцеремонно Ръд. Умората му бе твърде голяма, за да се опитва да успокоява Алистър. — Трябва да се примириш. Просто нищо не може да се направи. Ще са ни нужни поне няколко месеца, за да проверим всички места, където старата може да е скрила парите. И дори тогава трябва да сме благодарни, ако успеем да намерим поне половината от тях.

— Не мога да чакам толкова дълго! — изрева Алистър. — Кредиторите са по петите ми. Вече щях да съм в затвора за неизплатени дългове, ако не бях обявил, че съм наследник на старата.

— Ами, може да им кажем, че има някакъв проблем с парите й — предложи адвокатът. — Така ще спечелиш малко време.

— Да, бе! И всички кредитори ще почнат да душат наоколо дали нещо не е наред — сопна се той на Ръд. — Всичко трябва да се уреди много бързо и без излишен шум. Защо не ми каза преди, че не знаеш къде са парите й?

Лицето на Ръд пребледня при укорителния тон, с който го нападна Алистър.

— Не се опитвай да ме обвиняваш за това!

Адвокатът посегна към бутилката с уиски, но тя бе празна.

— Аз бях откровен с теб и открито ти казах, че не съм движил делата на Лидия в продължение на години. Как можех да знам какво е правила през това време? — хвърли той намусен поглед на Алистър.

Настъпи тишина, в която двамата мъже се гледаха изпитателно.

— Може би трябва да зарежем нещата за тази вечер. Утре ще опитаме отново с бистър ум — предложи тактично адвокатът.

— Кога за последен път умът ти е бил бистър, по дяволите? — изсумтя Алистър, но също беше готов да зареже всичко.

Той се отпусна в креслото, загледан в бъркотията, която бяха причинили. Къщата беше обърната с краката нагоре. Ровиха се цял ден и в крайна сметка не откриха нищо полезно. Преровиха гардеробите, изпразниха чекмеджетата, дори преобърнаха дюшеците на леглата. Слугите щяха да се върнат рано сутринта и само един поглед към тази бъркотия щеше да е достатъчен да разберат, че нещо не е наред.

Алистър изтръпна. Внезапно през съзнанието му пробягна ужасна мисъл. Представи си, че е в затвора — мръсен, жаден, съсипан, оставен на състраданието на коравосърдечни надзиратели. При тази картина, която напоследък го преследваше постоянно, започваше да му се гади.

Опита се да мисли за друго и осъзна, че не бе слагал нищо в устата си почти целия ден. Погледна под вежди Ръд и му нареди:

— Намери Сибил и й кажи да приготви нещо.

Адвокатът се отправи към вратата, а Алистър извика подире му:

— И по-добре да го приготви така, че да става за ядене, иначе ще й скъсам главата. Тая кучка е безполезна като всички останали.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна с неохота Ръд при мисълта за онова, което Сибил ще приготви. Адвокатът бе опитал веднъж яденето й и това му стигаше, за да го намрази завинаги.

Няколко минути след като Ръд напусна стаята, откъм входната врата се чу леко чукане. Студени тръпки полазиха по гърба на Алистър и той не се помръдна от креслото, докато чукането не се повтори. Чак тогава разбра, че сега, когато прислугата отсъстваше, а Сибил и адвокатът бяха долу в кухнята, той е единственият, който може да отвори вратата. Изправи се на крака и с клатеща се походка си проправи път през камарите разпилени листа, като не преставаше да проклина. Когато се озова в коридора, от гостната се чу биенето на часовника, който отброи девет удара. „Ненормален час за посетители“, помисли си Алистър. Изведнъж една надежда озари мисълта му: „А може би е Сарина. Само ако е тя!“. Този път той нямаше да изпусне така лесно малката кучка. Е, поне докато не изтръгне от нея всичко, което знае.

Разочарованието му бе голямо, когато видя на входа един господин на средна възраст с посивяла коса, грижливо поддържани мустаци и изискани очила. Посетителят беше облечен елегантно, което подчертаваше принадлежността му към по-висши кръгове. Очакваше да бъде посрещнат от някой прислужник и се вторачи изпитателно в брадясалия и разпуснат Алистър.

— Извинете за късния час, господине, тук ли е мис Кендал?

— Мис Кендал? — попита подозрително Алистър. Господинът едва ли беше ухажор, а доколкото знаеше, всичките й роднини бяха отвъд океана. Любопитството му надделя и с любезна усмивка той покани новодошлия да влезе.

— Желаете да видите Сарина, мистър…

— Извинете, сър. Името ми е Томас Илай. Аз съм адвокатът на покойната мисис Уинтроп. Приемете моите съболезнования — поклони се леко той. — Вие навярно сте неин роднина, господине?

— Роднина… — Алистър се запъна, докато мисълта му работеше трескаво. Не се усъмни и за минута в думите на мистър Илай. Дори не се учуди на посещението му. През този проклет ден непрестанно си бе повтарял, че нещата ще се объркат напълно. А и нали Ръд бе казал, че Лидия е способна на всичко. И двамата през цялото време знаеха, че положително има ново завещание. Присъствието на адвоката потвърждаваше опасенията им.

— Аз съм племенникът на мисис Уинтроп — уведоми го Алистър, докато го въвеждаше в гостната, единствената що-годе подредена стая в къщата. Опита се да бъде любезен. — Наистина много мило, че идвате толкова скоро.

— О, напротив — отвърна гостът сконфузено. — Но, вижте, едва днес от вестниците разбрах за смъртта на мисис Уинтроп. Откровено казано, бях изненадан, че не съм уведомен веднага.

— Нима скъпата Сарина не ви е уведомила? — престори се на изненадан Алистър.

Мозъкът му работеше напрегнато и той с изненада установи, че е учудващо спокоен и хладнокръвен. Напрежението и притеснението, които го преследваха от няколко дни, се бяха изпарили. Сега бе изключително внимателен и се надяваше да извлече облага от открилата се възможност.

— Страхувам се, че не — отвърна Илай. Като последва любезната покана на домакина, той се настани на едно от креслата. — Признавам, че бях шокиран при вестта за смъртта на мисис Уинтроп. Само преди седмица я навестих и тя ми се видя в прекрасно здраве за жена на нейната възраст.

— За всички нас кончината й бе доста неочаквана — увери го Алистър като се опита да изглежда натъжен. — Жестока загуба за всички ни, наистина.

— Може ли да поговоря с мис Кендал? — попита адвокатът.

— Естествено… веднага. Извинете ме за момент, само трябва да видя къде е. Разбирате ли, малко ни е притеснено без прислугата. Дадохме им почивен ден в знак на траур. Само за момент.

— С удоволствие ще почакам — увери го мистър Илай.

Алистър бързо напусна гостната и се отправи към кухнята. На вратата срещна Ръд.

— Сибил въобще не може да готви — оплака се той. — А и аз самият едва ли мога да се справя по-добре. Така че тя предложи да вечеряме навън.

Алистър го разтърси за раменете, което накара Ръд да го погледне объркано в очите.

— Зарежи тая работа сега! Мистър Томас Илай е тук. Това име говори ли ти нещо?

Ръд изцъкли очи.

— Доколкото съм чувал, той е известен адвокат от лондонското Сити^[1].

— А също и адвокат на Лидия — добави Алистър. — Разбираш ли какво означава това?

— Загубени сме! Какво ще правим сега? — задавено изстена Ръд. Паниката му развесели Алистър. Наистина бе прекрасно да можеш да се владееш, когато останалите изпадат в ужас. Още едно доказателство, ако въобще бе нужно такова, за превъзходството му над Ръд.

— Стегни се, идиот такъв! Не сме загубени! Не разбираш ли? Това е просто незначителен проблем, с който мога да се справя и сам. Само се погрижи Сибил да не излиза от кухнята или в противен случай наистина сме загубени.

Ръд кимна в знак, че е разбрал и се запъти обратно като леко се поклащаше. Алистър приглади грижливо косата си назад и с усмивка на лице се върна в гостната.

— Извинявам се, господине, но изглежда не съм разбрал, че мис Кендал е отишла при някакви нейни познати тази вечер.

— Излязла е, когато е в траур? — попита учудено адвокатът.

— Мис Кендал е твърде млада, а се страхувам, че леля ми я глезеше прекалено много — отвърна Алистър като също се опитваше да изрази неодобрение от постъпката й. — Но, разберете, не вярвам, че госпожицата е искала да изрази неуважение към покойната.

— Да, но все пак не разбирам! При сегашните обстоятелства! — Илай се изкашля и се надигна от креслото. — В такъв случай ще дойда отново утре. Надявам се, че мис Кендал ще си е у дома тогава.

— Надявам се. Но все пак, ако желаете, може да ме уведомите за причината на посещението ви и аз ще й предам, че ще я потърсите отново.

— Трябва да говоря лично с мис Кендал, господине. Извинете ме още веднъж за късното ми посещение. Желая ви лека вечер.

— В такъв случай няма защо да си правите труда да идвате отново утре.

— Уверявам ви, че е наложително… — отпусна се отново адвокатът в креслото като се опитваше да вникне в смисъла на думите, които току-що бе чул.

— Тъй като мис Кендал е непълнолетна и се намира под моя покрив, то аз съм в пълното си право да зная с кого и по какви причини се среща.

— Под вашия покрив? — възрази мистър Илай и веднага се опита да обясни на домакина си голямото заблуждение, в което е изпаднал: — Грешите, господине! Сега това е домът на мис Кендал!

Алистър остана безмълвен. Само мисълта му работеше трескаво. Като се опита да се контролира, той промълви с тих и спокоен глас:

— О, значи трябва да разбирам, че леля Лидия е постъпила, така както я посъветвах?

— Както сте я посъветвали?

— Ами да!

Дори един професионален актьор не би изпълнил по-добре ролята, която играеше в момента Алистър.

— Разбирате ли, аз посъветвах леля Лидия да остави всичко на мис Кендал. Все пак момичето си няма никой. Загубила е и двамата си родители още като дете. Лидия бе нейна настойница в продължение на пет години и наистина се привърза към нея.

— Не съм се съмнявал ни най-малко в чувствата на мисис Уинтроп, но вие… — прекъсна го Илай като не вярваше на това, което чува. Адвокатът погледна Алистър проницателно. — Трудно ми е да повярвам на такава щедрост от ваша страна.

— О, вижте, винаги съм казвал, че парите са в основата на всички злини. Не мислите ли така, господине?

— Е, поне стремежът към тях — отвърна Илай. — В практиката си съм се сблъсквал с много престъпления, чийто единствен мотив е бил жаждата за пари.

— Съгласен съм с вас, господине. И все пак за доброто на Сарина се надявам, че Лидия е уредила всичко, както трябва. Нали съм прав? Леля ми винаги е изпипвала нещата до най-малката подробност.

— О, разбира се! Всичко е законно уредено. Всъщност документите са у мен.

Адвокатът извади някакви листа от джоба си и продължи:

— Това е подробен и ясен списък на имуществото на мисис Уинтроп. Още утре ще уведомя банките и инвеститорските компании за промяната в собствеността. А що се отнася до самото завещание… — вторачи се адвокатът в документите, — не можеше да е по-просто. С изключение на някои дребни суми за прислугата, мис Кендал наследява цялото имущество на мисис Уинтроп.

— Цялото? — попита тихо Алистър с треперещ глас.

— Точно така, господине. Както ви казах, не можеше да е по-просто — кимна Илай.

— Колко умно от страна на леля Лидия да се погрижи така добре за всичко — отбеляза с глух глас Алистър. — Толкова пъти съм чувал за завещания, които са така усложнени, че ангажират вниманието на няколко адвоката, та дори на цели кантори.

Другият се засмя искрено. Той сам признаваше абсурдността на такива заплетени случаи.

— Мога да ви уверя, господине, че няма да се случи нищо подобно. Напротив, мисис Уинтроп говори само с мен за завещанието си. Аз лично подготвих всички документи.

— Вярвам, че тя е и оценила високо всичко, което сте направил, господине — увери го Алистър. Той хвана с ръка една бронзова фигура на танцьорка, която стоеше на малка масичка до креслото. Несъмнено струваше доста пари, но сега за него имаше друга стойност.

— Дискретността е наистина важна в отношенията между един адвокат и неговия клиент — подметна Алистър.

— Прав сте! Дори на жена си трябва да обяснявам, че не мога да обсъждам делата си с…

Алистър замахна с танцьорката в ръка. Илай успя да зърне само за миг надвисналата над главата му опасност. За човек на неговата възраст рефлексите му бяха наистина добри. Той светкавично вдигна ръка, като се опитваше да се предпази от удара, но не успя. Тежката бронзова фигура се стовари с тъп звук върху слепоочието му. Очите му се изцъклиха и той се строполи настрани.

Алистър дишаше учестено, но бе видимо спокоен, докато наблюдаваше кръвта, която се стичаше по лицето на адвоката. Сграбчи някакъв копринен шал от близкия стол и го омота около главата на Илай, за да не позволи на кръвта да изцапа креслото. След това хвана мъжа за краката, издърпа го на голия под и го завлачи към коридора, водещ към задния вход на къщата.

Ръд се показа от кухнята и се огледа наоколо, тъй като бе чул някакъв шум, който му се стори странен. Извика стреснат при вида на Алистър, който теглеше по пода трупа на адвоката. Обзе го паника. Пребледнял като платно, той промълви с едва чут глас:

— За бога, Алистър, какво си направил?

Алистър бе готов да се разсмее при вида на вцепененото от ужас лице на Ръд.

— Отиди в гостната — нареди му той. — На пода има едни документи. Вземи ги и ми ги донеси веднага.

— К-какво щ-ще п-правиш? — заекна Ръд.

— Какво, по дяволите, смяташ, че ще правя? Да оставя трупа в гостната, докато се върнат слугите, може би? Или да позволя на Сибил да го види и да подлуди квартала с писъците си? Това ли очакваш, по дяволите? — скастри го Алистър.

Наистина само пълен идиот можеше да задава подобни въпроси в такъв момент, помисли си той.

— Веднага ще се отървем от трупа, глупако. Скъпата ми леля е изготвила ново завещание, с което оставя всичко на Сарина. А мистър Илай бе така добър да ни го донесе на крака заедно със списък на всичките й авоари.

Ръд почувства, че му се гади.

— Това е… ужасно… прекрасно… Така ще можем да приберем всичките пари. Но те не са твои! Те са…

— Мои са! — отсече твърдо Алистър с тон, непозволяващ никакви възражения. Бе приведен над тялото на Илай, когото дърпаше за краката. За момент надигна глава и погледна Ръд в очите. — Всичко е мое. Малката кучка няма да види и пукнато пени! Сега бъди добър и направи каквото ти казах!

Без да поглежда повече към Ръд, Алистър задърпа отново тялото на адвоката към малката градина в задния двор на къщата. Вратичка, обрасла с бръшлян, водеше към пътечка, която заобикаляше къщата. Ако паметта не му играеше лоша шега, под навеса в края на двора трябваше да има ръчна количка.

След малко при него дойде и Ръд, който изглеждаше призрачно бял на лунната светлина. Алистър прибра бързо документите, които му подаде приятелят му.

— Помогни ми да го вдигна — подкани го той като посочи тялото.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — потрепери Ръд.

— Разбира се, че е мъртъв — изсъска другият. — За какъв ме взимаш? За идиот ли?

Ръд неохотно хвана мъжа за краката и двамата го поставиха в ръчната количка.

— Виж дали няма някой на улицата — подкани го Алистър. — Не може да рискуваме при това пълнолуние.

Ръд се подчини и скоро се върна, за да увери, че всичко е чисто.

— Къде ще го носим? — попита тихо той.

— В реката! — поясни кратко Алистър. — Отиди и донеси няколко от онези стари палта, които висят до входа за прислугата.

Ръд почувства, че малкото, което имаше в стомаха му, се надига застрашително. Не харесваше това, което трябваше да прави, но не можеше да намери сили, за да се противопостави. Плюс това мисис Уинтроп беше много богата и той нямаше нищо против да получи част от парите, до които щеше да се домогне така нареченият й наследник. Оставаше само да се надява, че ще доживеят този момент.

След като Ръд се върна, Алистър забеляза, че помощникът му изглежда неестествено блед и изтощен дори на лунна светлина.

— Какво става с теб? — ухили му се той ехидно. — Човек ще си помисли, че току-що си ме видял да убивам собствената ти майка.

Алистър погледна с притеснени очи съучастника си, докато се загръщаше с едно от черните наметала, които бе донесъл.

— Никога не съм правил подобно нещо преди…

Алистър изсумтя презрително и метна една от пелерините върху трупа. След това облече третата и подметна саркастично:

— Щом смяташ, че да откраднеш последния залък на някоя вдовица и да я оставиш да умре от глад не е същото!

— Никого не съм убил умишлено! — възрази Ръд докато буташе количката с трупа по алеята.

— Е, добре, нали не си убил и този тук — ухили се Алистър насреща му. — Не разбираш ли колко добре се подреждат нещата?

— Не виждам какво добро намираш в това да убиеш някой!

— Всичко свърши за миг, и то без да оставяме никакви следи. И ако това не е добре, приятелю, какво е тогава?

— Хладнокръвно убийство!

— Глупости! Направо си жалък! — укори го Алистър като поклати многозначително глава. — От всичко това ще спечелиш не по-малко от мен и тогава ще можеш да удавиш будната си съвест в колкото си искаш уиски.

— Бих искал сега да имаше малко!

— После! Сега трябва да се отървем от него! — каза Алистър и посочи трупа.

Ръд безмълвно продължи да бута количката към реката, като дишаше учестено. Като се движеха по тесните алеи зад къщите, те достигнаха Темза, без да излизат на главна улица. Не видяха никой и както можеха да предположат, също не бяха видени. Бе точно час, в който човек спокойно може да се отърве от някой излишен труп. Изисканите дами и господа отдавна се бяха прибрали по домовете си. Прислугата им положително бе сторила вече същото.

Мъглата, която се стелеше над реката и тъмнината над града скриваха странната двойка и зловещия им багаж дори от случайните погледи, които някой можеше да хвърли навън през прозореца на къщата си. Дори когато излязоха на Странд, късметът ги следваше. Покрай тях минаха само няколко файтона с плътно затворени прозорци и пуснати перденца. Дори кочияшите, сгушени в дебелите си шуби, не им обърнаха внимание.

— Бързо — подкани Алистър съучастника си, когато доближиха реката. — Да го хвърлим във водата и да се махаме!

Ръд хвана количката отпред, а Алистър — отзад и с рязко движение изсипаха товара й до самия бряг на реката. Алистър се изправи за момент победоносно и в следващия момент ритна с крак трупа, който се преобърна в мътните води на Темза. Плясъкът от падащото тяло едва ли би привлякъл нечие внимание, тъй като се смеси с общия шум на водата. Двамата изчакаха, докато бързите води на реката отнесоха останките на Томас Илай.

Половин час по-късно ръчната количка бе на обичайното си място, а Ръд седеше в библиотеката срещу камината. Откакто се бе върнал, бутилката с уиски, която стоеше до него, се бе почти изпразнила. Сибил се опитваше да въведе малко ред в бъркотията, предизвикана от целодневното тършуване из къщата. И въпреки че в началото се бе възпротивила, Алистър я накара да се захване за работа само с един заплашителен поглед.

Скоро той също влезе в библиотеката. Нямаше нужда да се утешава, като се налива с алкохол. Единственото нещо, което желаеше сега, бе да разгледа документите на адвоката Илай. В ръцете си държеше всичко, за което някога бе копнял. Сега можеше да живее, както си иска. Мечтата му щеше да се изпълни. Никой и нищо не можеше да застане вече на пътя му. Лицето му се озари от нескрита самодоволна усмивка. Имаше чувството, че през целия си живот не се е чувствал по-добре. Беше богат, силен и щастлив! Хората настръхваха, когато чуеха за убийство, без дори да съзнават каква радост и облекчение може да донесе то. Точно когато тази мисъл погъделичка съзнанието му, погледът му се спря на края на последната страница от завещанието на Лидия. Там с дребни букви бе изписано:

Копие от оригинала

Нещо го стегна за гърлото. Той отвори уста, но не успя да издаде и звук. Ръд спокойно продължаваше да отпива от питието си. Чак когато Алистър започна нервно да удря с ръце по масата, той го погледна смаяно.

— Откачи ли? — попита го той.

Лицето на Алистър почервеня от гняв, докато мачкаше завещанието в ръцете си. Очите му хвърляха огнени искри наоколо.

— Има още едно копие от завещанието! — изрева накрая той.

— Разбира се, че ще има копие. Нали не си вярвал, че мистър Илай ще донесе оригинала?

— Извини ме — отвърна Алистър побеснял, — но не съм запознат в подробности с адвокатската ви бумащина.

— Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че има копие. А нищо чудно и не само едно — опули насреща му очи Ръд. — И какво ще правиш сега?

— Какво наистина? — Алистър се отпусна отново на стола и захвърли настрана документите. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Приятното чувство, което изпълваше душата му само допреди миг, се бе изпарило безследно. Дори не се опита да си го възвърне. Само задоволството от убийството на Илай все още гъделичкаше съзнанието му. — Ще трябва да намерим Сарина!

— Предчувствах, че ще го кажеш! — отвърна Ръд с въздишка.

— Вместо да предсказваш мислите ми, помогни ми да ги осъществя — скастри го Алистър.

— Тя каза, че ще се опита да намери начин да се добере до Каролина — започна да разсъждава на глас Ръд. — Може би ще успеем да я намерим някъде по пристанището.

Алистър погледна с възхищение адвоката. Понякога наистина се учудваше на прозорливостта му.

— Само не мога да си представя как ще плати за пътуването си. Та ти я изхвърли от тук само с едните дрехи на гърба й и без пукната пара — подметна онзи.

— Тя е жена. Все ще намери някакъв начин — процеди през зъби Алистър. — С мен се държа доста надуто, но съм убеден, че ще лази по корем пред някой пиян моряк, само и само да го убеди да я вземе на кораба си.

— Нали не смяташ да тръгнеш да я търсиш още сега? — попита го Ръд като се отправи към бюрото.

— Отново си пиян — погледна го с отвращение Алистър.

— Удавям будната си съвест, както ми предписа, докторе — ухили се насреща му Ръд.

— Ще я търсим утре сутринта — изсумтя Алистър.

Дълбоко се съмняваше, че по това време на денонощието някой моряк ще иска да се откъсне от забавленията си.

— Ще видим дали някой кораб ще отплава за… как го каза?

— Чарлстън, Каролина — напомни му Ръд.

— О, да… Чарлстън, Каролина. Ако някой на пристана я е виждал, то несъмнено ще запомни такова сладко и съблазнително бонбонче като мис Кендал.

— А може вече да са я отвлекли и да са я заставили да се продава в някой бардак — предположи Ръд. — Ще започна да я търся първо там. Това ще запълни за малко времето ми.

— Съмнявам се обаче, че момичетата ще ти се зарадват — ухили се Алистър. — Не! Ще започнем от пристанището утре сутринта.

Ръд се отказа да спори с приятеля си, който му хвърли заплашителен поглед. Все пак пред него стоеше мъжът, който само преди час хладнокръвно бе убил човек и без да му мигне окото, бе потопил трупа му в Темза. Той не искаше да му се противопоставя нито сега, нито когато и да е за в бъдеще. Нямаше никакво желание тялото му да бъде оглозгано от някакви малки гнусни рибки.