Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (16)

16

— Казваш, че няма и следа от този злодей — повтори Брандън. — Възможно ли е да е напуснал района?

Юли се бе изнизал, август вече също напредваше, а от Уилсън още нямаше ни вест, ни кост. Навярно след като го бяха разпознали, морякът наистина бе решил да избяга по-далеч от Чарлстън. Бо сериозно се замисляше дали да не накара хората си да претърсят цяла Каролина, а ако трябва дори целия юг. Знаеше, че парите развързват хорските езици. Дори ако негодникът бе отплавал за най-затънтеното пристанище в света, той нямаше да жали средства и рано или късно щеше да го открие и да го хване. Беше само въпрос на време.

Но дотогава за Бо нямаше да има покой ни денем, ни нощем. Непрекъснато бе нащрек. Боеше се да пуска Сарина навън дори ако самият той бе с нея, защото Уилсън можеше да ги причаква зад някой ъгъл или дърво с пистолет в ръка. Но колкото и да бе изтормозен, Бо се опитваше да щади своята съпруга като криеше тревогите си и постоянно я забавляваше с разкази за морските си приключения, и то с подробности, каквито при нормални обстоятелства би спестил. За щастие родителите му подкрепяха неговите усилия да развлича и разсейва Сарина. Майка му идваше в дома им почти всеки ден. Довела бе дори Хети, за да е покрай снаха й през следващите седмици — да не би бебето да реши да излезе посред нощ или в момент, в който лекарят отсъства от града. Баща му от своя страна непрекъснато купуваше на снаха си книги за бебета, за изкуство и за всичко останало, което според него можеше да я заинтригува. В крайна сметка Бо осъзна, че самият той силно се нуждае от компанията на своите родители, затова ги бе помолил да се пренесат в къщата му докато се роди бебето. И те пристигнаха само три часа след поканата му, което го увери, че сами са копнеели да дойдат, но не са искали да се натрапват.

Въпреки тревогата и гнева, които никога не го напускаха напълно, дните минаваха доста приятно, нищо че сега Сарина се изтощаваше много бързо и предпочиташе да лежи повече. Вечер се оттегляха рано в спалнята, където Бо всячески помагаше на съпругата си да се справя с болките и неудобството от силно напредналата бременност. През последните дни тя бе започнала често да разтрива гърба си и да се движи по-трудно, защото тежестта в корема й се смъкваше все по-ниско. Когато си легнеха, Сарина премяташе крака през неговите или го караше да масажира гърба й и неизменно се сгушваше до съпруга си, защото така се чувстваше най-удобно. Понякога разговаряха, но в повечето случаи тя бързо потъваше в сън, приспана от топлите му обятия и от тихия му глас. Бо обаче не заспиваше. Лежеше буден с часове, вслушваше се в нощните звуци из къщата и мислеше какво още би могъл да стори, за да е сигурен, че съпругата му е в безопасност.

Започнала бе вече третата седмица на август, когато някъде в малките часове на нощта Бо се стресна в съня си и рязко отвори очи. Предчувствайки опасност, той скочи от леглото и се спусна към прозореца. Сарина усети, че е останала без топлата му прегръдка и измърмори приглушено. После се сви на кълбо и сбърчи вежди, сякаш нещо бе разтревожило съня й. Но каквото и да бе то, явно отмина бързо, защото челото й отново се изглади и тя се обърна на другата страна, зарови глава във възглавницата на съпруга си и въздъхна блажено, без да се събуди. Бо обаче беше съвсем буден и съвсем ясно усещаше мириса във въздуха.

Беше мирис на дим!

Той се спусна към прозореца и огледа градината и целия хоризонт откъм северната страна на къщата. Всичко изглеждаше нормално, но това съвсем не означаваше, че наистина е така. Задушливият мирис на дим се усещаше все по-силно, носен от лекия ветрец, който полъхваше през прозореца. Бо вдигна поглед към върховете на дърветата. Клоните им се люлееха лекичко, а листата по тях трепкаха, озарени от лунната светлина. Възможно бе димът да идва нейде отдалеч. Молеше се да е така, но не хранеше особена надежда, защото вятърът като че ли идваше от юг и бе доста топъл, въпреки ранния час.

Бо грабна чифт панталони и припряно ги обу на голо. После запали една лампа, провери още веднъж дали пистолетът, който държеше в нощното си шкафче е зареден и го затъкна в колана си. Накрая взе лампата и се отправи към стаята, в която спяха родителите му. Тъкмо се канеше да почука, когато вратата се отвори и на прага се появи баща му, който явно също се бе облякъл толкова припряно и също носеше в ръката си лампа.

— Откъде идва? — прошепна Брандън като огледа коридора. Сетне излезе навън и затвори вратата зад гърба си.

— Не знам, татко. Може да е просто някакъв пожар на доковете. Ако вятърът духа откъм океана, част от дима стига чак до тук. Миналата година имахме подобен случай.

— Да слезем долу, за да се уверим — предложи Брандън. — Но първо нека за всеки случай запалим някой и друг свещник тук. Може да се наложи да се върнем бързо и да събудим жените.

След като сториха това, двамата тихо слязоха на долния етаж и прегледаха внимателно всички стаи като палеха лампите навсякъде. Къщата беше потънала в тишина, но нямаше нищо нередно, освен все по-силната миризма на пушек. Брандън остави сина си в салона и се отправи към кухнята. Задната врата беше отворена, а до прага бе просната неподвижна мъжка фигура.

— Бо! — извика тихо той. — Ела да видиш това.

После преобърна тялото на мъжа и изруга под носа си — беше младият прислужник Купър. Кървава бразда разсичаше челото му. Брандън вдигна поглед към сина си, който бе дотичал веднага.

— Който и да го е сторил, несъмнено е целял да го извади от строя за известно време.

Бо надзърна през вратата и огледа градината, която се простираше отвъд покритата веранда. Трепкащо сияние, чийто източник оставаше скрит, озаряваше южната й част. Той прескочи неподвижното тяло на Купър, изтича до края на верандата и най-после видя откъде идва димът. Дървената ограда от страната на улицата гореше. В студена зимна вечер онова, което бе останало от нея, не би стигнало на човек да се сгрее дори за няколко мига. В сърцето на Бо се прокрадна внезапно остро безпокойство.

— Купър беше на пост тази вечер, татко — тревожно каза той, когато се върна при баща си. Завари го да налага главата на прислужника с влажен, студен компрес. — Изглежда запалването на оградата е имало за цел да го подмами навън. Вероятно е бил ударен, когато е отворил вратата. Това означава, че в къщата може би има някой.

— Най-добре тичай горе, за да видиш дали с жените всичко е наред и ги събуди. — Брандън вдигна тялото на младежа и го преметна през рамо. — Аз ще занеса Купър в стаята му и ще събудя слугите.

Докато баща му отнасяше прислужника навън, Бо се спусна обратно по коридора, водещ към салона и тъкмо се канеше да се втурне по стълбите към горния етаж, когато северната част на градината се озари от трепкаща светлина. Той извади пистолета от колана си, изтича до прозореца, разтвори го и скочи навън точно навреме, за да съзре високата, облечена в тъмни дрехи фигура на мъж, който завиваше тичешком покрай верандата. После погледът на Бо бе привлечен от пламъците, които се издигаха от купчина сухи дърва, струпани до стената на къщата. До тях се търкаляше фенер, явно захвърлен от подпалвача в мига, в който бе чул прозореца да се отваря.

Бо изтича обратно в кухнята и извика след баща си.

— Татко! Уилсън се опитва да ни опожари! Вече е запалил нов огън от северната страна на къщата. Вдигни веднага слугите на крак и им кажи да започнат да носят кофи с вода! Ако видиш Уилсън зад къщата, викай! Аз отивам отпред.

— Убий това копеле!

— Това и смятам да направя — измърмори Бо, завъртя се рязко и хукна към предната врата. За негов ужас тя зееше отворена. Внезапно от горния етаж долетя писък, който смрази кръвта му. Той се обърна обратно и се втурна нагоре по стъпалата, прескачайки по три наведнъж. Беше стигнал вече до средата на стълбата, когато вдигна очи и видя Сарина и майка си на площадката на втория етаж. Не бяха сами. Един маскиран мъж в черни дрехи, слаб и по-висок от нормалното, беше сграбчил Сарина. Застанал бе зад гърба й като я притискаше здраво с една ръка и не й даваше да помръдне. В другата си ръка държеше пистолет, който бе насочен право към Бо. Но нападателят бе на свой ред нападнат от Хедър, която започна яростно да го налага с малките си юмруци и да го рита със сатенените си пантофи. Макар и безвредни, ударите й явно успяха да вбесят негодника, защото той изведнъж изръмжа, замахна с пистолета и заби дръжката в брадичката й. Хедър се свлече на пода в несвяст.

Кръвта на Бо кипна. Той се втурна по стъпалата, но в същия момент злодеят се обърна отново към него. Този път дулото на пистолета му бе опряно в слепоочието на Сарина. Бо се закова на място. Мъжът се изкикоти злорадо, явно доволен, че капитанът е в неговата власт. Без да пуска Сарина от стоманената си хватка, той махна на Бо да отстъпи назад. Бо нямаше друг избор, освен да се подчини и бавно, заднишком да заслиза по стъпалата. Облеченият в черно моряк го последва предпазливо, използвайки Сарина като жив щит.

Бо вече бе стигнал почти до края на стълбата, когато мъжът внезапно се спря. Очите му, святкащи изпод маската, бавно се огледаха наоколо. Намираше се на последната извивка на стълбата, откъдето се виждаше целият салон и дори входното фоайе и отворената врата.

— Бих могъл да я убия още сега — каза негодникът с дълбок, дрезгав глас, който със сигурност беше преправен, — и да си спестя по-сетнешните усилия. Но ако го направя, няма шанс да се измъкна оттук жив, защото не мога да убия и двама ви. Колкото и да ми е неприятно, ще трябва да изчакам по-подходящ момент.

Без да каже и дума повече, той пусна Сарина и я блъсна по стъпалата. Тя политна с вик надолу. Бо се хвърли напред да я хване, но при сблъсъка с нея загуби равновесие и отхвръкна назад като се постара да задържи Сарина върху себе си, за да омекоти със собственото си тяло тежкото им падане по стъпалата. Междувременно маскираният мъж се метна през перилата, скочи в салона и хукна към изхода. По трясъка на вратата Бо разбра, че негодникът е успял да избяга.

— Проклятие! — изрева Брандън, когато връхлетя в салона и съзря как преплетените тела на сина и снаха му се стоварват върху мраморните плочи под последното стъпало. — Добре ли сте?

— Не съм сигурна — отговори Сарина. Сетне се помъчи да се изправи, но тялото й се сгърчи в силен спазъм.

Бо, който бе паднал по стълбите надолу с главата, трябваше да се извие, за да погледне баща си.

— Ти най-добре се погрижи за мама. Този трюмен плъх я удари с пистолета толкова силно, че сигурно е припаднала.

Брандън хукна нагоре по стълбите, обладан от дива ярост, а когато видя съпругата си да лежи в безсъзнание на площадката, толкова побесня, че беше готов да убие нападателя й с голи ръце. Въпреки това вдигна Хедър много нежно, отнесе я в спалнята им и я сложи на леглото. После намокри една кърпа и я притисна към тъмната, подута синина на челюстта й. За негово огромно облекчение клепачите й трепнаха и се отвориха. Когато съзря загриженото му лице, тя се опита да се усмихне успокоително, но вместо това трепна, опипа предпазливо челюстта си и изпъшка:

— Ох, боли.

— Да, мадам, предполагам — прошепна Брандън като погали с обич разрошените къдрици, паднали върху бузата й. — Там, където те е ударил този негодник има огромна синина.

Хедър в миг си припомни какво се бе случило и съпругът й с мъка я удържа да не скочи от леглото.

— Сарина! — ужасено извика тя. — Този човек се опитваше да я убие!

— Успокой се и не мърдай. Той не успя да я убие — каза Брандън. — В момента снаха ти е долу с Бо.

— И не е пострадала?

— Не е, или поне така ми се стори. Когато ги оставих, за да дойда при теб, двамата с Бо лежаха един върху друг под стълбите, но не ми обясниха как са се озовали там.

— Най-добре е да ида да я видя — каза Хедър и отново се опита да стане. Ала стаята се завъртя пред очите й и тя се отпусна обратно в леглото с измъчен стон. — Но май няма да мога.

В същото време обектът на нейната тревога вече седеше до Бо на мраморния под на салона и беше силно обезпокоена, но причината нямаше нищо общо със страховете на свекърва й.

— Бо, не бих искала да ти създавам още тревога, но цялата съм мокра — довери Сарина на съпруга си с плаха усмивка. — Мисля, че при падането са ми изтекли водите.

Бо се сепна и сведе поглед, за да види, че подът под нея наистина е мокър и че по роклята й има малки кървави петънца.

— Не е само това. Ти кървиш.

Сарина поглади с длан корема си, който бе станал ужасно стегнат. Още преди да бъде разбудена окончателно от сърдитите викове на Хедър по адрес на маскирания мъж в коридора, беше усетила силна болка в гърба и лепкава влага между бедрата си. Естествено, това можеше да означава само едно.

— Мисля, че нашето бебе е планирало да се роди днес още преди този ужасен човек да проникне в къщата.

— Мътните да го вземат! — изруга Бо и скочи на крака. — Отивам да доведа Хети и да изпратя някого за лекаря.

Сарина вдигна глава и го погледна умолително.

— Дали преди това не би могъл да ми помогнеш да стигна до леглото? Този мрамор е твърде неудобен.

— Ами да, трябваше и сам да се сетя — измърмори засрамено Бо и я вдигна на ръце. — Не беше много галантно от моя страна да изоставя една дама в беда.

Тя се засмя и обгърна шията му с ръце.

— Всичко е наред. Прощавам ти. В края на краищата, ти си моят рицар в сияйни доспехи. Но трябва да кажа, че ако продължаваш да падаш и да се търкаляш толкова често с мен, в скоро време ще ти трябва бастун като на старец.

— Нямам нищо против да остарея с вас, мадам — ухили се той.

Когато стигнаха до спалнята, Сарина го помоли да я пусне на земята до леглото и да й помогне да свали халата и нощницата си.

— Знам, че без дрехи в момента не представлявам много приятна гледка — каза свенливо тя, докато Бо вадеше от скрина чиста нощница, и се помъчи да прикрие голото си тяло с ръце. — Но да се надяваме, че не след дълго ще възстановя фигурата си и ще можем отново да се любим.

— И в момента си хубава — прошепна Бо и нежно я целуна по челото. Очите й бяха пълни с любов и това го накара да се почувства невероятно щастлив. Той вдигна нощницата, за да й помогне да я облече. — В края на краищата, ти носиш в утробата си нашето дете и това те прави повече от красива в моите очи.

— Имаш ли предпочитания дали да е момче или момиче? — попита Сарина като нахлузи нощницата върху главата си.

— Искам да е здраво и добре развито, полът е без значение.

Тя показа главата си през деколтето и се усмихна, оставяйки го да измъкне дългите й коси от нощницата и да ги спусне по гърба й.

— Днес казвала ли съм ти, че те обичам?

Бо погледна през прозореца.

— Като се има предвид, че навън все още е тъмно, предполагам, че не си.

Сарина го прегърна през кръста и притисна устни към голата му гръд.

— Тогава ви го казвам сега, сър. Вашата съпруга ви обича ужасно много.

Той нежно постави ръце на раменете й.

— Е, мадам, вашият съпруг пък направо ви обожава.

Внезапно тя се извърна настрана и се преви надве от болка. Бо тутакси я прегърна за опора. Пръстите й се впиха в ръката му.

— Мисля, че е най-добре да застелеш леглото с чаршафите, които приготви Хети.

— Не е ли по-добре да легнеш веднага? — попита тревожно той.

— Първо постели чаршафите.

По-лесно е да се подчиня, отколкото да се карам с нея, реши Бо и побърза да изпълни желанието й. След няколко мига Сарина вече лежеше в леглото.

— Отивам да доведа Хети — каза Бо и изтича навън. Спря се за миг пред вратата на родителите си, за да им съобщи, че родилните болки на Сарина са започнали, сетне се втурна надолу по стълбите.

— Хети, къде си? — извика той, когато стигна до къщичката й и я откри празна.

— Тук съм, мистър Бо — обади се от двора негърката и се усмихна, когато господарят й хукна към нея. — За какво ви трябвам?

— Бебето идва! — възкликна задъхано Бо.

Хети кимна.

— Знаех си аз. Нали видях как от три-четири дена коремът на мис Сарина се е смъкнал надолу.

— Тя е горе, в спалнята ни.

— Ида веднага, мистър Бо — увери го старата жена като махна успокоително с ръка. — Само да се умия и да се облека и се качвам. Нищо няма да й стане за толкоз малко време.

— Най-добре да пратя някого да доведе лекаря.

— Ако съм на вас, мистър Бо, ще потърпя малко. Туй е първата рожба на мис Сарина. Може да минат часове, преди да излезе…

— Часове? — Бо усети как цветът се отдръпва от лицето му. Коленете му внезапно се подкосиха. — Толкова много?

Хети се съжали над него.

— Може и по-малко. Като я видя, ще ви кажа.

Трудно му беше да мисли за нещо различно, но все пак имаше и други грижи и той насочи вниманието си към тях. Слугите потушаваха остатъците от огъня край къщата. Повредите, слава богу, бяха незначителни и щяха лесно да бъдат отстранени. Но овъглената ограда откъм улицата трябваше да се разчисти и подмени изцяло.

 

 

Вятърът бе вече стихнал, а небето — изсветляло до облачно сиво, когато Бо се върна в господарската спалня, седна на един стол и завъртя глава, за да раздвижи схванатия си врат. Мъките на Сарина продължаваха. Хедър седеше на леглото до нея и държеше ръката й. Колкото и да й повтаряха да се прибере в стаята си, за да отдъхне, тя не искаше и да чуе. Макар и неохотно, Бо в крайна сметка се отказа да я вразумява, а Брандън, който още от самото начало беше съзрял непоколебимата решителност на лицето й, изобщо не се и опита да спори с нея. По време на дългогодишния им съвместен живот бе научил едно: че на моменти Хедър Бърмингам може да бъде много твърдоглава. Очевидно сега бе един от тези моменти.

— Мисля, че ти трябва да поспиш — обърна се съчувствено Хедър към своя син, който отчаяно се мъчеше да се пребори с растящата си тревога. Минаха няколко мига, преди думите й да достигнат до съзнанието му, но когато това стана, Бо само поклати глава. Нямаше сили да говори.

Сарина погледна нежно своя съпруг и той отвърна на погледа й с неприкрито обожание. Хедър ги видя и реши, че двамата млади имат нужда да останат за малко сами. Като се усмихна на снаха си, тя стана от леглото и се извини.

— Отивам да видя как е онзи симпатичен младеж Купър, а после ще помоля Филип да ни приготви нещо за закуска. Надявам се, че нищо няма да ви стане, ако останете сами за известно време.

Хети се засмя одобрително и също се отправи към вратата.

— Ако дотрябваме, викайте.

Бо изчака двете жени да излязат и да затворят вратата, легна до съпругата си и се притисна към нея като положи глава върху възглавницата й.

— Много ли боли?

Сарина сплете пръсти в неговите и долепи ръката му до устните си.

— Болката идва и си отива — тихо каза тя като вдигна очи към него. — Хети казва, че всичко върви нормално.

— Страх ли те е?

— Не и щом ти си до мен.

— А когато се наложи да изляза?

— Не искам да излизаш. — Пръстите й се впиха силно в неговите. — Мога да понеса всичко, стига да си с мен.

Когато след известно време по коридора се чуха стъпките на Хети, Бо бързо стана от леглото и отиде да си вземе чисти дрехи.

— Отивам да се измия и преоблека, после веднага се връщам — обеща той на съпругата си. — И ще остана с теб до края.

Сарина кимна, просълзена от облекчение. В същия миг коремът й отново бе прорязан от остра болка, но тя съумя да я надмогне и да се усмихне на Бо за довиждане.

През следващите часове контракциите зачестиха, а към обяд болките станаха толкова силни, че Сарина вече не можеше да ги крие от съпруга си. Макар че от устните й не излизаше и звук, Бо, който не се отделяше от нея, нямаше как да не забележи гърчовете на тялото й и измъчените гримаси, които все по-често разкривяваха лицето й. Тя стискаше зъби, вкопчила пръсти в ръката му. Час по час той изтриваше лицето й с кърпа, напоена със студена вода, отмахваше мокрите от пот къдрици от челото й и й шепнеше окуражителни слова. Бриджит също стоеше до леглото и вееше с ветрило на господарката си.

Ала от августовската жега нямаше спасение. Въздухът не трепваше, а с напредването на следобеда в стаята вече не можеше да се диша. Въпреки това Сарина от благоприличие държеше да бъде завита с чаршаф. Бо непрекъснато го дърпаше, за да намокри ръцете, краката и ходилата й с хладка вода и тя трябваше да признае, че това, заедно с повеите от ветрилото, й носи известно облекчение.

Доктор Вилхелм пристигна към два следобед и още с влизането му се разбра, че е свикнал да се разпорежда и да налага волята си в ситуации като тази. Без да се церемони, той нареди на Бо да се маха от спалнята. Паниката, която се изписа на лицето на Сарина, накара съпруга й да трепне и твърдо да заяви, че остава.

— Няма да търпя ината ви, млади човече! — решително отсече лекарят. — Не желая да ви виждам в тази стая, докато не се роди бебето. Намерете си някакво друго занимание.

Хедър и Хети се спогледаха разтревожено, защото и двете виждаха, че Бо се готви да вдигне скандал. За да предотврати това, Хедър отиде до сина си и нежно докосна ръката му.

— Слез долу при баща си, Бо. Ние ще се грижим за Сарина.

— Трябва да остана тук…

Сарина, чиято поредна вълна от болки току-що бе отминала, погледна плахо лекаря, питайки се дали ще може да понесе нахалството му. След като се скара с Бо, той веднага започна да мърмори, че в стаята има прекалено много хора, и се зае да пъди един по един онези, чието присъствие считаше за ненужно. Първата от тях беше Бриджит. Момичето се обърка. Не знаеше на чии нареждания да се подчини. Бяха я повикали, за да разхлажда Сарина, а господарката й очевидно се нуждаеше от това. Умолителният й поглед се спря първо на нея, сетне на Бо с надеждата някой от двамата да й даде съвет.

— Какво да направя? — прошепна тя, вперила очи в изопнатото лице на Бо.

— Господарката ти има нужда от теб… — поде той, но беше грубо прекъснат от твърдоглавия лекар.

— Изчезвай оттук, момиче! И по-живо! — гневно излая доктор Вилхелм като й посочи вратата с костеливия си пръст.

Камериерката побягна разплакана навън.

Тогава той се обърна към Хети, която бе скръстила спокойно ръце, сякаш го предизвикваше да опита да изгони и нея по същия начин. Доктор Вилхелм очевидно прецени, че тя е безнадежден случай, затова отново насочи вниманието си към Бо. Той не бе помръднал от мястото си, но по мрачното му, смръщено изражение Сарина разбра, че поведението на лекаря го е разгневило не по-малко от нея. Затова реши, че е най-добре да се намеси.

— Иди при баща си, Бо. Всичко ще бъде наред.

Доктор Вилхелм тутакси се възползва от ситуацията, сложи ръка на рамото на Бо и го поведе към вратата.

— Бащите са напълно излишни при раждането на своите деца — безочливо заяви той. — Съпругата ви ще се чувства много по-добре, ако не се мотаете покрай нея.

— Не ме докосвайте — озъби се Бо. Погледът му пронизваше изпитото, намръщено лице на лекаря. — Ако изляза, ще изляза сам, мътните да ви вземат!

Доктор Вилхелм почервеня.

— Моля веднага да ми се извините! — обидено възкликна той.

Хети се намеси преди неблагоразумният лекар да е пострадал. Тя хвана Бо за лакътя и го побутна към вратата.

— Идете при татко си, мистър Бо. Оставете доктора на мира, та да може да помогне на мис Сарина.

Преди да успее да се възпротиви, Бо беше буквално изтикан в коридора. Вратата се затръшна под носа му. Стиснал юмруци, той понечи да влезе обратно вътре, но осъзна, че с нищо няма да помогне на Сарина, ако предизвика свада с лекаря. Затова въздъхна тежко и реши да се подчини на желанието на Хети… поне за момента.

Брандън посрещна сина си при стълбите, прегърна го през рамо и го поведе към кабинета. Когато влязоха вътре, той тикна в ръцете на Бо чаша бренди и се помъчи да го разсее.

— Разказвал ли съм ти някога за нощта, в която се роди ти?

Бо изгълта на един дъх половината чаша, без дори да забележи.

— Не, татко… струва ми се, че не си.

— Майка ти настояваше, че трябва да облече синя нощница, понеже момчетата не носели розово или нещо такова. Направо се побърках. Бях напълно убеден, че ще се родиш насред стаята, направо на пода. — Докато говореше, Брандън напълни отново чашата на сина си до горе и го побутна нежно към едно кресло. — Накрая Хети ме изрита навън. Бях в такова състояние, че изобщо нямах представа какво и колко пия.

След като бе изпитал на собствен гръб какво означава съпругата ти да се гърчи в родилни мъки, Бо напълно разбираше как се е чувствал баща му. Колкото до него самия, изобщо не беше сигурен, че би могъл да понесе подобен ужас повече от веднъж в живота си.

— А когато се раждаха Сюзън и Брена?

— Тогава беше много по-лесно — успокои го Брандън. — Разбира се, те бяха и по-дребни от теб, което също помогна.

Бо пресуши чашата си и я протегна за още. Погледите им се срещнаха.

— Преди време Хети ми каза, че според нея бебето ще бъде доста едро. Надявам се само да не е прекалено едро.

В стаята се възцари мълчание. Нямаше какво друго да се каже. В тези последни думи на Бо се съдържаха всичките му страхове.

Минаха още два часа, а от горния етаж все още нямаше никакви вести. Бо не издържаше повече да стои седнал, затова започна да обикаля напред-назад из стаята. Брандън успя да го накара да поиграят малко шах, но когато синът му изгуби три поредни партии, се смили над него и го остави. Появи се Филип, който също беше пребледнял от тревога, за да съобщи, че най-после е приготвил закуската. Спокойно можеше и да си спести усилията обаче, защото нито синът, нито бащата имаха желание да ядат.

Миг след като Филип излезе от кабинета, от горния етаж долетя приглушен вик, който накара Бо да подскочи. Дори да не му се бе сторило, че съпругата му вика неговото име, реакцията му най-вероятно щеше да бъде същата — той буквално прелетя през коридора и се втурна като стрела нагоре по стълбите. Готвачът зяпна слисано след него. От години работеше за капитана, но не помнеше някога да го е виждал да тича толкова бързо, въпреки че го знаеше като човек пъргав както в нозете, така и в ума.

Без да си направи труда да почука, Бо разтвори вратата на спалнята и връхлетя вътре. Доктор Вилхелм, който бе застанал до леглото, се извърна рязко и вбесен от появата му, се опита да го изпъди.

— Казах ви, че нямаме нужда от вас! Бъдете така добър да излезете и да стоите навън!

Хедър постави нежно длан върху ръката на лекаря и каза тихо:

— Сарина има нужда съпругът й да е до нея, а и той го иска. Бих ви посъветвала да не се противите повече, сър.

— Що за абсурд! — възкликна гневно той, пренебрегвайки съвета й. — Никога досега не съм позволявал на някой баща да присъства на раждане. Това е нечувано!

— Тогава може би е време да промените възгледите си — отбеляза Хедър. — Нима някой има повече право да стане свидетел на раждането на едно дете от собствения му баща?

— Няма да търпя това повече! — изръмжа лекарят.

— Можете да си вървите — обади се Сарина с отпаднал глас. Съпругът й беше коленичил до леглото и стискаше ръката й, а това облекчаваше мъките й много повече от присъствието на лекаря. — Мисля, че Хети ще може да ми помогне и сама.

— Че как няма да мога! — възкликна негърката и се ухили широко на лекаря.

Той я изгледа свирепо, смъкна ядосано ръкавите на ризата си и закопча ръкавелите. Сетне грабна сакото и чантата си и напусна стаята, без да каже и дума повече. Хети го последва до прага и се провикна през вратата към Бриджит да се качи горе и да „повее на клетото дете, дето се мъчи в таз дяволска пещ тука“. Лекарят, който вече слизаше по стъпалата, отново я стрелна с гневен поглед през рамо, но тя само се изкиска ехидно и провря едрото си тяло обратно в спалнята.

Едва бе затворила вратата зад гърба си обаче, когато Сарина извика тревожно:

— О, Хети, мисля, че бебето излиза!

Хедър изтри бузите и челото на снаха си. Но този път хладният допир на влажната кърпа не помогна на Сарина. Лицето й беше почервеняло от напрежение и болка. Стиснала зъби, тя надигна глава от възглавницата и започна да се напъва да изтласка бебето навън, като през цялото време стискаше ръката на съпруга си със сила, която го изуми.

— Да, мадам! Излиза! — потвърди Хети, след като захвърли настрана чаршафа, на който бе настоял лекарят. Сетне чевръсто вдигна нощницата на Сарина, за да не пречи, и приготви всичко, което щеше да й трябва след малко.

В стаята дотича Бриджит, но Сарина вече нехаеше за благоприличието. Продължаваше да се напъва с всичка сила. Бо се беше изправил и се бе вторачил в окървавената черна главица, която се показваше от тялото й и която внезапно изскочи цялата навън. Сбърченото създание тозчас изписка тихичко, с което предизвика смеха на всички в стаята, включително на Сарина.

— Отдъхнете мъничко, мис Сарина — посъветва я Хети, — щото ей сегичка ще трябва да се напънете наистина. — Още не беше довършила, когато болките започнаха пак и Сарина пак напрегна всички сили, за да изтика бебето от утробата си. Хети провери резултата и се засмя доволно. — Ей ги и раменцата му. Боже, колко са широки. Момче ще да е, щом е толкоз плещесто.

— И дробовете му си ги бива — промълви Бо, заслушан в силния плач на малкото човече и обзет от благоговение пред това истинско чудо — раждането.

Бриджит усърдно вееше на господарката си с ветрилото и попиваше всичко с ококорени очи. За пръв път виждаше как се ражда бебе, но искаше да знае всяка подробност, защото Стивън Оукс наскоро й бе предложил да се оженят и двамата вече мечтаеха за голяма челяд.

Най-младият член на семейство Бърмингам нададе още един сърдит вик, преди да бъде изтласкан напълно на бял свят и да попадне в ръцете на Хети. Когато го положиха върху корема на майка му, той размаха мъничките си юмручета, почервенял като домат. Впоследствие Бо се кълнеше пред всички, че точно в този момент синът му го е погледнал право в очите и тутакси е спрял да плаче.

— Не е ли красив?! — възкликна Сарина, която все още стискаше ръката на съпруга си.

Хедър кимна гордо.

— Ще прилича на баща си с тази къдрава черна коса.

Бриджит също гледаше бебето като омагьосана.

— О, колко е сладък!

— Кога ще мога да го подържа? — нетърпеливо попита Бо.

— Трябва първо да му вържа пъпчето, да срежа връвта и да го поизмия, мистър Бо — отвърна Хети. — Потърпете малко.

Минаха няколко минути, преди бебето най-после да бъде предадено в ръцете на баща си. Бо се взря с няма почуда в намръщеното му личице. Очите на детето бяха широко отворени и гледаха баща му умно и с жив интерес. Обезумял от гордост и щастие, Бо се засмя, отнесе сина си при Сарина и нежно го положи в скута й.

Без да откъсват погледи от чудото, което бяха сътворили, двамата се заеха да го изучават, да разперват мъничките му пръстчета и да галят копринените му черни къдрици.

Хедър слезе на долния етаж, за да съобщи на Брандън, че имат внук. Гръмогласният вик на дядото накара Филип тутакси да дотича запъхтян в кабинета.

— Момче е, Филип! — радостно обяви Хедър. — Силно, здраво, чернокосо момченце!

— А мадам Бърмингам? — нерешително попита готвачът. — Тя добре ли е?

Хедър кимна.

— Не би могла да бъде по-щастлива.

— Excellent!^[1] — възкликна тържествуващо той.

Горе в господарската спалня Хети се наведе да разгледа по-добре малкия Бърмингам и се усмихна широко.

— Е, малък господарю, най-добре ще е да благодариш на мама, щото откак се роди Тамара на мистър Джеф, не съм виждала по-хубаво бебче от тебе. Истина ти казвам!

Сарина не можеше да повярва, че държи в прегръдките си своето собствено дете — дете, заченато от Бо Бърмингам. Бебето бе не само едро, но и здраво и енергично, въпреки двете й тежки падания — онова на калдъръма пред склада, когато конете и каруцата за малко не я бяха стъпкали, и другото отпреди няколко часа, когато мъжът с маската я бе бутнал по стълбите. Ето, вече беше заровило жадно муцунка в скута на майка си, а щом не получи онова, което търсеше, то отново нададе възмутен вик.

— Чуйте го само това дете! — засмя се Хети. — Нравът му ще е досущ като на всичките Бърмингамовци!

Сарина вдигна блестящия си поглед към Бо.

— Така и не му избрахме име.

Той погали нежно пръстите й.

— Какво ще кажеш да вземем Маркъс от баща ти, Брадфърд — от майчината ти фамилия… и Бърмингам — от мен?

Очите й се напълниха с радостни сълзи. Това предложение беше съвсем ново.

— Маркъс Брадфърд Бърмингам — произнесе бавно тя, за да чуе как звучат трите имена заедно. — Доста солидно име за едно толкова мъничко момченце.

— Е, няма вечно да е мъничко — засмя се Бо. — Харесва ли ти?

— Да, любов моя. Прекрасно е. Благодаря ти, че си спомни за родителите ми.

— Винаги ще им бъда задължен, задето са родили толкова чудесна дъщеря. Но и ние си направихме чудесен син, нали, сладка моя?

Сарина се взря гордо в тяхното творение и съзря сапфирения блясък в очите на сина си, който приличаше досущ на блясъка в очите на баща му. Дори чертите на малкия напомняха изражението на Бо, когато беше замислен.

— Доколкото мога да преценя като гледам нашето бебе, любов моя — промълви тя с топла, нежна усмивка, — аз свърших цялата работа, но всички лаври ще обереш ти.

— Какво искаш да кажеш, сладка моя? — объркано попита Бо.

— Че крушата не пада по-далеч от корена. Имам чувството, че той ще прилича на теб точно толкова, колкото и ти — на баща си.

— Наистина ли мислиш така?

Вълнението в гласа му накара Сарина да се засмее.

— Не бързай толкова да се надуваш, мой красиви пауне. Може пък да открия в него и нещо от себе си.

— Без теб, малка моя — прошепна съпругът й, допрял устни до нейните, — нашето бебе изобщо нямаше да го има.

 

 

Мастър Маркъс Брадфърд Бърмингам растеше със скорост, която изумяваше родителите му, радваше дядото и бабата и бе впечатлила дори прачичо му Стърлинг, който, макар да си призна, че не разбира много от бебета се произнесе, че момчето е „наистина чудесно“. Бо беше безумно влюбен в своя син. Самото му съществуване го изпълваше с невероятна радост и възторг и го караше с най-голямо удоволствие да помага в грижите за него. Нямаше нищо против да става посред нощ, когато бебето започнеше да плаче, да го взема от люлката и да го носи при Сарина, за да бъде накърмено. Освен това непрекъснато го люлееше в скута си и му говореше като на голям човек, който разбира всяка дума. А Маркъс наистина го слушаше съвсем внимателно, гледаше го съсредоточено и свиваше устни, сякаш всеки миг щеше да му отговори. Бо стигна още по-далеч, като започна да сменя сам пелените му, с което напълно скандализира Хети. Но постепенно всички в къщата свикнаха да виждат бащата и сина заедно, радостно погълнати един от друг.

Сарина от своя страна откри, че щастието да си майка надминава всичките й очаквания. Когато кърмеше сина си, когато го къпеше или го люлееше, дори когато просто му пееше приспивна песен, тя се чувстваше напълно щастлива и завършена като жена. Майчината любов, това доскоро непознато, но прекрасно и невероятно силно чувство, изпълваше душата й. Всичко останало, всички обичайни радости и грижи за нея сякаш бяха престанали да съществуват.

Когато се изниза първият месец от неговото рождение, Маркъс вече беше напълно свикнал да суче от гръдта на майка си и това явно много му харесваше. Ако по някаква причина не бъдеше накърмен навреме, той вдигаше страшна врява и почти всички в къщата разбираха, че е гладен. Но стигаше само Сарина да го вземе в скута си, за да познае, че тъкмо тя е човекът, способен да задоволи глада му, да се укроти и да засуче от гръдта й. Ако нещо случайно попречеше това да стане, Маркъс непременно даваше на майка си да разбере, че е изключително разстроен. Апетитът му бе огромен, но за нейна радост Сарина го задоволяваше без затруднения.

— Доста отрано започва, не мислиш ли? — подхвърли тя на своя съпруг със закачлива усмивка. Бебето беше стиснало гърдата й с малките си юмручета и жадно смучеше зърното й.

Бо ги наблюдаваше с любов и гордост.

— Какво имаш предвид, скъпа?

— Той не е единственият в семейството, който обича да суче от гърдите ми.

Съпругът й я погледна многозначително и се усмихна.

— С нетърпение очаквам своя ред, мадам. Съвсем ясно си спомням как Хети каза, че ще ти трябват около шест седмици, за да се възстановиш. Така че след седмица-две ще можем да подновим интимните си приключения.

— Освен ако не бъда хваната натясно още преди това — невинно подметна Сарина.

— Нежните ласки са полезни за здравето, мадам — отвърна Бо като безуспешно се опита да скрие издайническата усмивка, трепнала на устните му при спомена как по-рано тази сутрин беше налетял на съпругата си в тоалетната стая. Сарина беше само по долна риза и той бе решил, че иска да я погледа малко по-дълго и да изучи с пръсти извивките на тялото й. — Възвърнала си своята красива фигура и аз просто искам да й се любувам, нищо повече.

— О, нямам нищо против — усмихна се Сарина. Самата тя с най-голямо удоволствие бе отвърнала на неговите ласки и целувки. — Но трябва да призная, че ми беше трудно да обясня на Бриджит защо ризата, която тя откри захвърлена в скрина, е в такъв вид. Всичките й копчета бяха изпопадали, а дантелената панделка на деколтето беше разкъсана. Едва ли можех да прехвърля вината за щетите от твоята ненаситност върху Маркъс.

— Бриджит ще се жени — каза през смях Бо. — И много скоро ще разбере, че се случват такива неща, когато един мъж иска една жена. — Той наклони глава на една страна и плъзна многозначително поглед по фигурата й. — Би могла да й обясниш, че ако иска дрехите й да запазят целостта си, е най-добре сутрин изобщо да не се облича, преди съпругът й да е закусил.

— „Закусил“ в смисъл на?

Искрящите му очи отново я огледаха от глава до пети.

— На светица ли се преструвате, мадам, или наистина искате да ви демонстрирам?

— Хети каза, че…

— Няма значение какво е казала Хети. Всичко зависи от това как се чувстваш ти?

Сарина се усмихна игриво.

— Крехка, бих казала.

— Можем да го направим постепенно.

— Пак ме изкушаваш! — възкликна обвинително тя и нацупи кокетно устни.

Бо отметна глава и избухна във весел смях. После пристъпи напред и се наведе да целуне своята съпруга.

— Най-много още две седмици, мадам — прошепна той. Устните му погалиха нейните. — Няма да чакам повече. А сега трябва да се връщам на работа или чичо Джеф ще ме уволни.

— Как не! — изсумтя Сарина. — Ти си най-ценното нещо в корабната компания. Самият чичо Джеф го каза, когато дойде със семейството си да види Маркъс.

Бо вдигна глава и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Казва го, само защото иска да стоя тук и да не плавам повече.

— Да, чух го, но той каза още, че те бива за търговец и че ако останеш, би ти дал всичко, което поискаш.

Думите й накараха Бо да се вгледа подозрително в лицето й.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не би искала да отидем на пътешествие?

— Съвсем не! — възкликна тя като го хвана за ръката и отново го придърпа към себе си. — Готова съм да отида с теб и накрай света. Искам да кажа само, че не осъзнаваш колко си нужен на компанията. Чичо Джеф може да се справи без теб още година-две и ще ни позволи да предприемем нашето пътешествие, но мисля, че ще бъде много щастлив, ако му обещаеш да поемеш компанията, след като се върнем.

— Ами Хартхевън? Баща ми спомена, че би искал един ден да се заема с управлението му.

Сарина се усмихна и нежно го погали по бузата.

— Наистина ли смяташ, че баща ти би имал какво да прави, ако ти предаде Хартхевън? За него управлението на плантацията, заедно с нежното присъствие на майка ти, е като еликсир на младостта. Може би един ден Хартхевън наистина ще бъде твой, но според мен няма защо да се безпокоиш, че баща ти би се засегнал, ако станеш съдружник на брат му. Чичо Джеф има по-голяма нужда от твоята помощ. Собственият му син явно не се интересува от компанията, а и откакто ти си там, му остава повече време да се забавлява.

— И на мен ми харесва повече да живея близо до работата си — призна Бо. — Пък и двамата с татко толкова си приличаме, че трудно ще се изтърпим заедно в Хартхевън. В интерес на истината работата, която върша, ми е приятна и не бих имал нищо против да продължа да се занимавам с нея, след като се върнем от плаването. Ще поговоря сериозно за това с чичо Джеф в идните седмици. Но сега наистина трябва да тръгвам, иначе ще закъснея.

С една последна целувка той погали тъмната главица, сгушена до гръдта на Сарина, намигна закачливо на съпругата си и се сбогува, прошепвайки:

— Обичам ви и двамата.