Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (12)

12

Една сутрин, повече от месец след завръщането й, Сарина слезе на закуска по-късно от обикновено, облечена в работната си роба — изглежда желанието й да рисува най-после се бе възвърнало. Чичо Стърлинг вече беше в трапезарията, чиито прозорци гледаха към градината, и закусваше с апетит. При влизането на племенницата си обаче той джентълменски се изправи и я поздрави сърдечно:

— Тъкмо се чудех къде си, скъпа. Моля те да ме извиниш, задето започнах без теб, но имам една среща, за която не бива да закъснявам.

Сарина хвърли поглед към бърканите яйца, царевичните питки, наденичките и ябълковия сос, наредени върху бюфета, и преглътна мъчително. Икономката постави пред нея подгрята чиния, но Сарина поклати глава.

— Благодаря, Кора, но мисля, че тази сутрин ще пийна само малко чай.

Възрастната жена й наля една чаша, но не пропусна да измърмори наставнически:

— Мис Сарина, трябва да се храните по-добре. Ядете като врабче.

Сарина понечи да отпие, но точно в този момент стомахът й бавно се преобърна и това я накара да се почувства като на борда на „Дързост“ в първите дни на плаването. Тя припряно остави чашата обратно на масата и извърна поглед настрана.

— Какво ти е? — попита чичо Стърлинг, когато видя затворените й очи и пребледнялото й лице.

— Нищо — отвърна Сарина и отвори очи. В този миг обаче чичо й мажеше една топла царевична питка с гъст портокалов мармалад, затова тя побърза да отмести поглед към чашата чай, която кой знае защо се движеше странно напред-назад. Сарина посегна с треперещи ръце да я спре, но тутакси разбра, че чашата си стои на едно място. Просто на нея й се виеше свят. Ръцете й се разтрепериха още по-силно и тя бързо ги отдръпна от масата и ги скръсти в скута си.

— Има нещо — заяви убедено Стърлинг като остави питката, стана от стола си и припряно отиде до нея. — Тази сутрин си бледа като платно, мила. Какво те мъчи? Да не си болна? — Той притисна длан към челото й, за да провери сам.

— Не, добре съм — промълви Сарина с тих, неубедителен тон. Чувстваше се съвсем добре… като изключим неспособността на стомаха й да задържи каквато и да било храна… и странната отпадналост, налегнала я от онзи първи пристъп на гадене на борда на „Дързост“ насам. — Просто съм малко уморена, нищо повече.

— Хм, не се учудвам — каза чичо Стърлинг като се върна на мястото си. — Напоследък не мърдаш от тук. Изобщо не се съмнявам, че умираш от скука. Младо момиче като теб би трябвало да излиза навън, за да се среща с приятели, да ходи по балове и прочее. Може би една разходка ще те накара да се почувстваш по-добре. Денят е хубав, а моята среща едва ли ще отнеме повече от час. Очаквам, когато се върна, да ми доставиш удоволствието да се разходя в твоята компания.

— Щом настояваш — съгласи се вяло Сарина. Поканата никак не я изпълваше с ентусиазъм. Въпреки че старателно бе обяснила на Бо как смята да си направи ателие и да започне отново да рисува, не беше сторила почти нищо по този въпрос. Дори когато чичо Стърлинг й предложи да се срещнат с някои стари семейни приятели, тя учтиво отказа, защото не искаше да ходи никъде и да се вижда с никого.

— Бихме могли да се поразходим по Броуд Стрийт и да направим малко покупки — предложи Стърлинг. Знаеше, че жените обичат подобни неща, а и самият той нямаше нищо против да се поразтъпче с племенницата си под ръка. — Доколкото съм чувал, там имало доста добри модистки.

Сарина не знаеше дали да се разсмее или да заплаче. Само това й липсваше — някоя шивачка да тръгне да я разсъблича и да й взема мерките, бог знае какъв шок щеше да изпита. А милият, грижовен чичо Стърлинг си въобразяваше, че една нова рокля ще успее да я извади от лошото й настроение. Беше толкова отдаден на науките, че със сигурност не знаеше нищичко за женската мода, и въпреки това бе готов да отдели от собственото си време и средства, за да я заведе на шивачка, само и само да я накара да се почувства по-добре.

Тя му се усмихна нежно.

— С удоволствие ще изляза с теб, чичо Стърлинг, но бих предпочела да посетим някоя книжарница. В момента не ми се обикаля по магазини за платове и шивашки ателиета.

Облекчението му бе толкова очевидно, че Сарина се засмя, трогната от готовността му да се жертва за нейно добро. Скоро той тръгна за срещата си, но преди това успя да изтръгне от нея обещание, че ще хапне нещо. Още при първата хапка от една питка обаче й се повдигна. Успя да се добере до стаята си, за да повърне, но след това се почувства толкова отпаднала, че се наложи да легне. Чак когато спря да й се гади, тя се надигна от леглото и неохотно се зае да се приготвя за разходката.

Чичо Стърлинг се прибра след повече от час. Тя вече го чакаше в салона. Беше облякла светлосиня вълнена рокля на кафяво райе, с голяма яка в същия цвят. Избрала бе тъкмо нея, защото беше по-широко скроена и можеше да се носи и без корсет. Тъй като времето навън не беше много хладно, Сарина бе предпочела вместо палто да наметне на раменете си един кашмирен шал в светлосиньо и кафяво. Върху прибраните й в красива прическа къдрици се кипреше кокетна синя шапчица, украсена с фазанови пера. А на устните й сияеше усмивка на измамно безгрижие.

— Вече си готова! — възкликна чичо Стърлинг, щастлив, че племенницата му изглежда толкова добре. После галантно й протегна ръка. — Тръгваме ли?

Ясното небе и лекият, едва доловим мирис на настъпващата пролет правеха деня наистина прекрасен. Накъдето и да се обърнеше, Сарина виждаше добре облечени мъже и жени, които влизаха и излизаха от магазините по улицата, и които бяха нагледно доказателство за благоденствието на град Чарлстън. Доколкото можеше да прецени, някои от тях бяха от близките плантации, други навярно идваха от района на фабриките, които се намираха извън града, на брега на река Ашли, а немалко — дори от по-далеч. Наред с провлечения каролински говор, до слуха й достигаха и доста гласове със северняшки акцент. Срещаха се и много европейци. След като бе живяла в огромен град като Лондон, Сарина трудно можеше да нарече Чарлстън метрополия, но при все това той имаше своя атмосфера и чар. Жителите му съчетаваха в себе си авантюристичния дух с острия търговски нюх и искреното южняшко гостоприемство, което превръщаше ходенето по магазините в изключително приятно преживяване. Без да иска, Сарина се оказа въвлечена в поредица от забавни разговори със собственици на магазини и чиновници — разговори, които варираха от традиционните забележки за мекото мартенско време до весели коментари на множеството пиеси, представяни в местните театри. След като при няколко особено остроумни подмятания не съумя да сдържи смеха си, тя с изненада установи, че разходката наистина е успяла значително да повдигне духа й.

Така беше, докато двамата с чичо й не свиха зад поредния ъгъл и не видяха как една елегантна карета спира пред магазина, принадлежащ на една от най-известните чарлстънски модистки, мадам Феру. От каретата скочи висок, широкоплещест мъж и протегна ръка, за да помогне на своята спътница да слезе. Младата жена с него бе красива като кукла и Сарина навярно щеше да я зяпне с неприкрито възхищение, ако не бе разпозната веднага в придружителя й собствения си съпруг. От този момент нататък доброто й настроение се изпари, за да се замени с болезнена тъга, примесена с немалка доза ревност.

Красавицата каза нещо и Бо отметна глава назад и избухна в смях. Зъбите му изпъкваха със своята белота на фона на загорялото лице. Облечен бе изключително елегантно и изглеждаше като стопроцентов каролински аристократ, какъвто впрочем и беше. Нито едно лондонско денди не можеше да се мери с него по красота и изтънченост. Изисканият му тъмносив фрак се допълваше великолепно от сивите, фино раирани панталони и копринената риза с шал-яка, набраздена с по-широко райе. Богато драпирано шалче от перленосива коприна придаваше завършеност на елегантното му облекло. Това, че шалчето бе подпъхнато изкусно под твърдата колосана яка на бялата риза, накара Сарина мрачно да се запита дали малката приятелка на съпруга й няма заслуга за съвършения му външен вид, към който се прибавяше и тъмносивия цилиндър, накривен наперено на тъмнокосата му глава. Изобщо, Бо изглеждаше по-ослепително от всякога. Дребната брюнетка с него очевидно също смяташе така, защото веднага щом слезе от каретата се залепи за него, като отърка стегнатия си бюст в ръката му и с пленителна усмивка докосна с пръсти широката му гръд.

— О, Бо — изчурулика тя, — къде останаха добрите ти обноски? Не мисля, че е прекалено от моя страна да очаквам да ме… — Внезапно жената млъкна, защото забеляза, че вниманието на Бо вече не е насочено към нея. Объркана, тя проследи посоката на погледа му. Когато съзря русокосата красавица, в която се бе вторачил, в тъмните й очи за част от секундата трепна леден блясък, а устните й се присвиха в гримаса на арогантно неодобрение.

Бо направи крачка встрани, за да се отдели от брюнетката, което в никакъв случай не бе лека задача, защото тя буквално се беше вкопчила в реверите му. Сетне докосна галантно цилиндъра си и се усмихна на своята съпруга.

— За мен е истинско удоволствие да те видя отново, Сарина.

Съмняваше се, че някога в живота си е изричал по-искрени слова. Не беше виждал Сарина от деня, в който я остави в дома на чичо й, но трудно можеше да се каже, че не е мислил за нея. Напротив — мислеше, и то непрекъснато. Времето, прекарано в раздяла от нея, бе изпълнено с мъчителни спомени, които се въртяха неспирно в главата му. Колко бе копнял да попита за нея, докато помагаше на Стърлинг Кендал да натовари багажа й в каретата. Но твърдоглавата му гордост не му бе позволила да го стори. Намерението на Сарина да анулира брака им изглеждаше толкова непоколебимо, че в гнева си той бе решил да я отбягва всячески и дори не си направи труда да се срещне със своя адвокат. Но онова, което в началото му се бе сторило подходящо наказание за нея, беше превърнало в истински ад собствения му живот. Ето защо не остана никак изненадан от опиянението, което го обзе при тази неочаквана среща с красивата му съпруга. Погледът му я поглъщаше жадно и трябваше да мине близо половин минута, преди да осъзнае, че тя също не е сама.

— Професор Кендал, драго ми е да ви срещна отново.

— На мен също — отвърна дружелюбно Стърлинг, без изобщо да долови емоционалното напрежение, трептящо между племенницата му и капитана. Тъмнокосата джобна Венера обаче го долови съвсем ясно. Когато един мъж в нейно присъствие съзерцаваше друга жена по начина, по който Бо Бърмингам правеше това в момента, Джърмейн се превръщаше в истинска разярена тигрица. Не бе свикнала да дели мъжкото внимание с други жени, защото беше доста популярна сред представителите на силния пол и имаше много обожатели. Фактът, че Бо Бърмингам се отнасяше с нея най-сдържано, че бе навярно най-богатият и със сигурност най-красивият от цялото мъжко население на града, само затвърждаваше решимостта й да стане негова съпруга. Тази светлокоса Афродита, която той съзерцаваше като омагьосан, очевидно бе съперница, която трябваше да бъде отстранена, все едно как.

Брюнетката дръпна Бо за ръкава, за да го накара да се опомни. В първия миг той я погледна така, сякаш нямаше ни най-малка представа коя е. После обаче си припомни добрите маниери и побърза да представи двете жени една на друга.

— Сарина, това е мис Джърмейн Холингсуърт. Джърмейн, сигурен съм, че помниш Сарина Кендал от…

Джърмейн премигна объркано с дългите си ресници и вдигна поглед към него.

— Не, Бо, боя се, че не я помня.

Думите й изненадаха Бо.

— Жалко. Предполагах, че пътищата ви все някога са се срещали.

И това беше напълно логично предположение, като се имаше предвид, че Джърмейн е само с година-две по-голяма от съпругата му. На всичко отгоре беше и правилно. Сарина си спомняше твърде добре, че отгледаната в охолство мис Холингсуърт бе посещавала академията, в която повечето богати семейства и учените родители изпращаха дъщерите си, за да бъдат възпитани като истински дами. Тогава Джърмейн бе сред онези, които се забавляваха да измъчват едно недодялано дванадесетгодишно девойче, отказващо да повярва, че светът се върти около скъпите дрехи и хубавите момчета. Неведнъж Сарина бе ставала обект на подигравките на Джърмейн и нейните приятелки, чиито остри езици можеха да одерат кожата и на алигатор. При появата на някой привлекателен младеж обаче, същите тези млади дами успяваха ловко като хамелеони да прикрият цялата си злост и тутакси да зачуруликат със сладки като мед гласчета.

— Бо, скъпи, наистина не бива да се бавим повече — настоя с престорена свенливост Джърмейн. — Нали ми обеща да…

— Да те докарам до мадам Феру. — Бо посочи с ръка магазина зад тях. — Ето, вече пристигнахме.

— Колко съм глупава! — засмя се Джърмейн и тръсна събраните си в елегантна прическа коси, сякаш бе смутена от нелепата си грешка. — Изобщо не бях забелязала къде сме. — Тя отново затрептя с тъмните си мигли и вдигна поглед към Бо с умолително изражение, за което Сарина реши, че би стояло съвсем на място на лицето на някой изгладнял вълк. — Винаги ми е било толкова трудно да реша какво отива най-много на дребната ми фигура, и понеже всички казват, че няма човек с по-добър вкус от теб, Бо, питам се дали не би могъл да ми помогнеш…

— Боя се, че не — отвърна той, без дори да я погледне. Очите му бяха все така вперени в Сарина, която от своя страна, без да иска беше впечатлена от очарователните усилия на брюнетката да спечели вниманието на съпруга й.

Хубавите устни на Джърмейн се присвиха недоволно, но тя очевидно нямаше намерение да се откаже така лесно.

— Ах, Бо Бърмингам, как можеш да се държиш толкова ужасно с малката си приятелка? Хората те знаят като суров морски вълк, но се предполага, че освен това си и джентълмен, а един джентълмен никога не би отказал на една дама…

— Такъв ли съм? — разсеяно попита Бо.

— Какъв? — попита на свой ред Джърмейн, раздразнена, че я е прекъснал.

— Джентълмен. — Отговорът бе предназначен за нея, но той нито за миг не откъсна поглед от своята съпруга. — Би ли казала, че това е истина, Сарина?

Сарина усети, че чичо й наблюдава с интерес както нея, така и Бо — навярно беше объркан от гъстата руменина, плъзнала по лицето й, и от внезапното треперене на ръцете й. Тя отговори на въпроса на своя съпруг възможно най-дипломатично. Не изпитваше ни най-малко желание да го ласкае пред тази малка кокетка.

— Мисля, че ако не бяхте джентълмен, сър, нямаше да искате от мен да разтръбявам този факт. — Собственият й глас й се струваше някак странно глух и далечен. — От друга страна, ако взема да възхвалявам характера ви пред вашата дама, не се знае до къде може да доведе това. — „До леглото може би“, добави мрачно на себе си тя.

Усетил напрегнатостта й, чичо Стърлинг се покашля.

— Дълго ли планирате да останете в Чарлстън, капитан Бърмингам?

— Може би малко по-дълго от обикновено, професор Стърлинг. Тук имам някои важни дела, които изискват сериозно внимание.

Погледът на Бо се отмести от професора към племенницата му, което намекваше, че в основата на тези важни дела стои тъкмо тя.

— Ще остана поне до средата на лятото, ако не и до по-късно.

Изумлението на Стърлинг растеше с всеки изминал миг.

— Да не би страстта ви към морето да се е изпарила?

Бо сви широките си рамене.

— Не бих казал. Просто напоследък ме занимават други проблеми, и преди да съм ги разрешил по един или друг начин, не бих могъл дори да си помисля за ново плаване.

Сарина беше сигурна, че говори за анулирането на брака им, но вината за забавянето изобщо не бе нейна. Повече от месец очакваше необходимите документи и вече бе започнала да подозира, че те никога няма да пристигнат.

Новината, че Бо ще остане на сушата по-дълго, въодушеви Джърмейн.

— О, Бо, толкова е хубаво, че най-после ще постоиш малко повече тук. Сигурна съм, че много би искал да присъстваш на тазгодишния пролетен бал, и понеже аз съм свободна… е, можем да поговорим за това по-късно. Винаги съм смятала, че плаванията до всички тези далечни страни са ужасно опасни. Всеки път, когато заминаваш, се питам дали някога ще те видя отново. Сега поне за известно време няма да има за какво да се тревожа.

— Съмнявам се дали днес щяхме да бъдем тук, ако нашите деди бяха изпитвали страх пред опасността — отвърна разсеяно Бо, отново без да погледне дори за миг към тъмнокосата жена.

— Надявам се, че бизнесът ви тук се развива гладко, капитане — намеси се тихо Сарина. Изкушението да му напомни, че тъкмо той трябва да уреди въпроса за анулирането на брака им, бе твърде силно, за да може да му устои. — Навярно напоследък сте твърде зает и сте забравил за мистър Фарадей.

— Мистър Фарадей ли? — възкликна Джърмейн, като сбърчи объркано вежди. — Да не би тя да говори за адвоката?

Отговор на своя въпрос Джърмейн не получи, защото никой не й беше обърнал внимание. Чичо Стърлинг бе прекалено зает да наблюдава племенницата си и капитана. Сарина бе вперила безпомощно очи в здраво стиснатата челюст на Бо. Той пък гледаше нея, и то толкова студено и заплашително, че приличаше на свиреп пират, готов да й пререже гърлото. Очевидно бе, че отново го е вбесила, но изобщо не можеше да предположи защо. Преди малко Бо бе имал предвид именно анулирането на брака им, нали?

— Можете да бъдете сигурна, че след днешния ни разговор ще се погрижа мистър Фарадей да свърши всичко възможно най-бързо, мис Кендал — хладно отговори Бо. — Желая и на двама ви приятен ден. — Като кимна отсечено на чичо й, той хвана Джърмейн под ръка и за нейна приятна изненада я въведе в магазина на мадам Феру.

След миг колебание и чичо Стърлинг предложи ръката си на своята племенница. Тя обаче стоеше, вперила празен поглед след двамината, които отдавна вече бяха влезли при модистката. Затова той улови ръката й и я пъхна под свития си лакът. Сарина тръгна до него, но вървеше като замаяна и Стърлинг имаше чувството, че влачи със себе си безжизнена кукла.

— Отдавна се канех да те питам за тези документи, скъпа. Сигурна ли си, че наистина искаш анулиране?

Сарина не чу нито дума. Беше твърде заета да се укорява, задето не само бе отблъснала Бо, но и го беше тласнала в лапите на Джърмейн Холингсуърт. Изглежда, че в отношенията си с него можеше да играе единствено ролята на пълна глупачка. Очевидно беше обречена на саморазрушение и нещастие, след като толкова систематично унищожаваше всяка възможност да запази онова, което истински, отчаяно искаше от живота.

Сякаш не й стигаха душевните терзания, ами и отново усети странно гадене. Сепната, тя изстена тихичко и се олюля. Коленете й се огънаха. Стърлинг я хвана за лакътя и се взря загрижено в бледото й, изпито лице. Видът й бързо го убеди да махне с ръка на един минаващ наемен файтон и да я натовари в него.

— Ако това продължава още малко, скъпа — каза той, когато файтонът потегли, — ще настоявам да се прегледаш при моя лекар.

Сарина поклати глава и извърна глава към прозореца, за да скрие сълзите си.

— Добре съм. Наистина. Просто ми стана твърде топло, струва ми се.

Чичо й измърмори, че навън съвсем не е много топло, но не каза нищо повече по темата. В ума му бяха започнали да зреят подозрения. И съвсем не беше далеч от мисълта, че за всичко е виновен капитан Бърмингам.

Когато стигнаха до къщата, Сарина се извини и се качи в стаята си, за да отпочине. Там тя свали обувките и роклята си, легна на леглото и боязливо прокара длани по корема си, където вече се усещаше определена издутина. Колко време бе минало от онази единствена любовна нощ? Четири месеца, плюс-минус седмица, вероятно. Във всеки случай не достатъчно, за да започне да усеща ясно движенията на бебето. Всичките й усилия да се откъсне от Бо след онзи кратък епизод на кораба се бяха оказали напразни. Семето му вече бе намерило плодородна почва и сега Сарина носеше в утробата си част от него, навярно единствената част, която щеше да може да задържи за себе си. Не след дълго хората ще започнат да забелязват растящия й корем и да я обсъждат. Но гордостта не й позволяваше да моли Бо да се откаже от свободата си заради тяхното дете. Той трябваше да направи сам своя избор.

Настъпи една дълга, безсънна нощ, която Сарина прекара в размисъл какво да прави от тук насетне, след като й предстоеше да стане майка. Накрая реши, че ще е най-добре да се премести в някой друг град, където никой няма да я познава и където ще може да се престори на млада вдовица. Все пак беше забременяла по време на законен брак — само дето щеше да бъде съкрушена от неговата смърт, а не от кончината на съпруга си. Реши още, че когато се пресели, ще започне отново да рисува. Надяваше се отново да може да продава картините си под друго име, както бе правила преди. Ако нещата потръгнеха, щеше да успее да подреди някак живота си и да посрещне появата на бебето към средата на август.

Беше вече късно на следващата сутрин, когато Сарина най-после слезе долу. Отново носеше над роклята широката си роба за рисуване — това вече се бе превърнало в необходимост. Надяваше се чичо й да се е усамотил в кабинета си, за да работи над своята книга за древна Гърция. Вратите на кабинета наистина бяха затворени. С въздишка на облекчение тя отиде в малката дневна до кухнята. Беше й зле на стомаха, както обикновено напоследък, но знаеше, че в името на своето дете трябва да хапне нещо, затова сложи в чинията си малко яйца и една бисквита. Едва бе изяла няколко хапки обаче, когато в стаята влезе Кора.

— Извинете, мис Сарина, но този пакет пристигна за вас рано тази сутрин.

Въпреки че икономката побърза да я остави сама, Сарина не направи и опит да разгледа съдържанието на големия, твърд пергаментов плик. Беше внимателно залепен и подпечатан с кървавочервен восък — изобщо, изглеждаше точно като плик, изпратен от адвокат. Обзета от някаква странна безжизненост, тя отиде до прозореца, прекара известно време загледана в градината, после се върна на масата и се насили да похапне. Едва тогава почувства, че е събрала достатъчно кураж да отвори плика.

Вътре откри купчина юридически книжа, изписани със старателен, калиграфски почерк. На последната страница също имаше внушителен печат и място за няколко подписа. Единият вече беше положен:

Борегар Грант Бърмингам

Тъмното, плътно мастило недвусмислено показваше, че Бо се е подписал без никакво колебание. Сарина се върна на първата страница и започна да чете. Книжата бяха пълни с правни термини, но всичко бе повече от ясно. Двамата никога не са живели заедно като съпруг и съпруга. Следователно между тях нито е съществувал, нито ще съществува за в бъдеще истински брак. И двамата се съгласяват да се откажат завинаги от законните си права и задължения един към друг.

В стаята цареше пълна тишина. До слуха на Сарина достигаше далечният шум на каретите и конете, които минаваха по пътя, но той не бе в състояние да пробие тъмния облак, надвиснал над живота й. Знаеше, че това, което се кани да направи, е най-малкото незаконно, а вероятно и неморално. Защото щеше да се закълне в нещо, което не отговаряше на истината. Макар и съвсем за кратко, двамата с Бо бяха живели като съпруг и съпруга, фактът, че бе забременяла без той да съзнава какво върши, не променяше нищо.

Предстоеше й да обрече своята рожба на незаконорождение, и то само заради собственото си разбиране за чест, което й бе трудно да обясни дори сама на себе си. Беше изправена на ръба на огромна бездна, но отказваше да се отдръпне назад. Не можеше да се натрапи на Бо против волята му, не и когато той бе дал ясно да се разбере, че не е готов да се обвърже със съпруга и семейство. Нито пък можеше да отстъпи от принципите си за справедливост и достойнство, дори всички да я сметнеха за луда.

Въпреки поредния остър пристъп на гадене, Сарина взе перото от мастилницата, която неизменно стоеше на масата за хранене — навярно за да е под ръка, ако на чичо й внезапно му хрумне някоя мисъл, заслужаваща да бъде записана. Ръката й трепереше неудържимо, но тя стисна зъби и с болка написа името си:

Сарина Едлин Кендал

На фона на решителния подпис на Бо, нейният изглеждаше дребен и плах, но сигурно щеше да свърши работа. Сарина бързо го подсуши с попивателната, прибра книжата обратно в плика и припряно позвъни на Кора, преди да се е разколебала. Когато икономката се появи, тя й връчи плика с молба да бъде изпратен час по-скоро на капитан Бърмингам.

 

 

В ранния следобед на същия ден Кора влезе в стаята, която чичо Стърлинг бе предоставил на племенницата си за ателие. Вътре бяха струпани боите и триножника на Сарина, заедно с картините и скиците, нарисувани по време на плаването, които в усилията си да подреди работния си кът тя бе оставила на пода, опрени на стената.

— Мис Сарина, на входната врата чака една дама, която казва, че би искала да говори с вас, за да ви поръча да й нарисувате портрет.

— Представи ли се?

— Не, мадам. Каза, че ще я познаете.

Странното поведение на посетителката накара Сарина да се намръщи и да попита:

— Как изглежда?

— О, много е хубава, мис — увери я икономката. — Дребна, с черна коса.

— О, това трябва да е Брена. — Нямаше начин да не е сестрата на Бо, след изненадващия й интерес към работата й. Въпреки всичките си проблеми, Сарина се зарадва на посещението на момичето и с усмивка се зае да разчиства едно кътче от стаята, за да има къде да седне гостенката. — Въведи я тук, в ателието ми, Кора, и ни приготви малко чай, ако обичаш.

Улисана в местене на бои и картини, тя изобщо не се сети да надене отново робата, която бе свалила само преди няколко минути, защото й беше топло. Все още беше с гръб към вратата, когато тихото шумолене на тафта й подсказа, че красивата й гостенка е влязла.

— И през ум не ми е минавало, че ще дойдеш толкова скоро, Брена… — започна Сарина, като се обърна да посрещне посетителката. Но усмивката й в миг угасна, когато съзря ехидната гримаса на Джърмейн Холингсуърт.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Сарина — каза Джърмейн като вдигна саркастично вежди. — Разбирам колко ти се иска да те посети сестрата на Бо, но се боя, че ще трябва вместо това да изтърпиш моето присъствие.

— Значи все пак ме помниш — предизвикателно отбеляза Сарина и с престорена небрежност пристъпи към стола, където бе оставила широката памучна роба. Бременността й бе твърде напреднала, за да се надява, че без шал или друга наметка никой няма да забележи наедрялата й талия и заобления й корем. Човек трябваше само да я погледне по-отблизо, за да разбере веднага тайната й.

Джърмейн се изсмя злъчно.

— О, да, помня те. Ти беше онази надута малка рисувачка, която искаше никой да не я закача, да се занимава със своята работа и да бъде само със собствения си кръг от приятели. Как те наричахме тогава? Точилката? — Тя отново се изсмя. — По онова време прякорът много ти подхождаше, макар да трябва да призная, че си се поразхубавила от последната ни среща насам.

— Доколкото разбирам, не си дошла да си поръчваш портрет.

Джърмейн въздъхна превзето и отиде до стената, за да огледа картините.

— Не знам какво биха правили родителите ми с още един мой портрет — каза тя. — Последния път бяха наели най-добрия портретист, затова много се съмнявам дали ти би могла да задоволиш очакванията им, въпреки че когато го разпитах, Бо не спря да възхвалява таланта ти. Но ако съдя по жадния поглед, с който те съзерцаваше, той храни въжделения спрямо теб, а не спрямо картините ти.

Сарина се извърна настрана, защото другата жена бе преградила пътя й към стола с робата.

— Тогава защо си дошла?

— Исках да те предупредя да стоиш настрана от Бо — отвърна без заобикалки Джърмейн. — Просто за всеки случай, да не би да реши да се отбие при теб. Виж, аз възнамерявам да стана съпруга на този мъж във възможно най-близко бъдеще и не желая междувременно той да попадне в лапите на друга жена, която може да реши да му надене брачните окови. — Тя се наведе и издърпа напред една картина, изобразяваща моряк, за да погледне платното зад нея. От устните й се изтръгна слисано възклицание, когато разпозна върху него лика на човека, за когото си бе поставила за цел да се омъжи. Колкото и да не й се щеше да го признае, портретът предаваше изумително точно чертите на Бо Бърмингам. На него той бе нарисуван с пуловер и шапка на фона на издути корабни платна.

Джърмейн се извърна рязко към Сарина, но я завари с гръб към себе си.

— Кога си нарисувала това? — попита ядосано тя.

Сарина хвърли поглед през рамо към картината, която Джърмейн бе вдигнала от пода. Макар и нарисувани, сините очи, които я гледаха от безжизненото платно, накараха сърцето й да се свие болезнено.

— На борда на „Дързост“.

— Кога изобщо си била на „Дързост“? — възкликна пренебрежително Джърмейн. — Бо никога не ми е споменавал, че си се качвала на кораба му.

— Бях пътничка на борда — простичко обясни Сарина.

— Това е лъжа! Бо никога не взема пътници! В противен случай аз самата щях да си купя билет, все едно за къде.

Сарина сви леко рамене.

— Аз бях изключение.

— Мисля, че продължаваш да лъжеш, и скоро ще открия дали наистина е така! Няма да можеш да ми отмъкнеш Бо, чуваш ли?

— Нима той е твой? — Страхът, че между Бо и тази жена вече съществува интимна връзка, прониза сърцето на Сарина. — Или просто храниш надежди?

— Погледни ме!

Сарина скръсти ръце върху корема си и неохотно се обърна към гостенката си.

— Гледам те.

— Не си и помисляй да се опитваш да го спечелиш за себе си. Преследвам го от твърде дълго време, за да позволя на една малка, появила се Бог знае от къде кучка като теб да застане на пътя ми! Може прозвището „Точилката“ да ти се е струвало оскърбително, но повярвай ми, то е нищо в сравнение със слуховете, които ще разпространя за теб.

— Честно казано, Джърмейн, можеше спокойно да си спестиш това посещение. Съмнявам се дали някога изобщо ще видя този мъж отново — печално въздъхна Сарина. Но точно в този момент бебето рязко се размърда, сякаш роптаеше срещу думите й. Изненадана от внезапното движение, Сарина възкликна сподавено и притисна ръка към корема си. Миг след това се опомни и светкавично се обърна.

Джърмейн се ококори от изумление. Беше видяла достатъчно, за да затвърди подозрението, което вече се бе прокраднало у нея. Заоблеността, видима под леко набраната пола на другата жена, със сигурност не беше естествена извивка по фигурата на целомъдрена девойка. И със сигурност Бо Бърмингам не знаеше нищичко за бременността на малката никаквица, която бе зяпал толкова ненаситно само преди ден.

— Е, след като си изяснихме този въпрос, мисля, че е време да си вървя. Трябва да направя още някои покупки — нали ще ходя с Бо на годежния бал на Сюзън Бърмингам другия месец.

В значително по-добро настроение от онова, с което бе влязла, Джърмейн се отправи, или по-скоро се понесе по коридора към входната врата. Посещението се бе оказало изключително ползотворно, защото сега разполагаше с горивото, което щеше да подпали репутацията на Сарина и да изпепели копнежите на Бо Бърмингам по нея. Вчера той бе споменал, че днес ще отсъства от дома си, но сега Джърмейн имаше прекрасен повод да го посети още на другата сутрин.

 

 

Зората едва се бе разпукнала, а Бо вече беше на крак и облечен. Не защото бе станал рано обаче, а защото изобщо не беше лягал. Яростта, която кипеше във вените му, го бе накарала да се откаже от всякакви опити да спи. Вместо това той прекара нощта обикаляйки из кабинета си, като при това погълна и солидно количество бренди. Накрая се отпусна тежко на стола зад бюрото си и в момента съзерцаваше мрачно купчината книжа, поставени най-отгоре. Бяха документите, които Сарина бе подписала и му бе върнала. Изпратеше ли ги на Фарадей, адвокатът със своята обичайна експедитивност щеше бързо и успешно да заличи техния брак веднъж завинаги.

За хиляден път Бо се взираше в нейния изящен, но уверен подпис, и тъмната рана, разяждаща сърцето му, ставаше все по-дълбока и по-болезнена.

— Проклета да е! — изръмжа наум той. Дали се бе замислила поне за миг, преди да разбие живота му? Дали поне за миг беше поразсъждавала върху обратната възможност? Не, разбира се, че не — не и след като я ядоса толкова на борда на „Дързост“. И той бе истински глупак да съжалява за всичко. Жените със сигурност имаха своите добри страни, но освен в някои изключително редки случаи за един мъж бе препоръчително да гледа на тях просто като на средство за задоволяване на своите апетити. Имал бе неблагоразумието да отключи сърцето си, да се влюби в нея, да поиска бракът им да продължи, и ето че сега си плащаше за това. Но вече край! Сега ще покаже на цял Чарлстън кой е Бо Бърмингам. Ще се обгради с жени, ще се въргаля в тях, ще утоли всички плътски желания, които е изпитвал някога. Няма да се спре, докато не му писне до смърт!

Решил, че е намерил начина да изкорени Сарина от мислите си, Бо стана от бюрото и отиде до предните прозорци, откъдето се виждаше залива. Ще започне да се приготвя за ново плаване веднага щом мистър Оукс се върне от обиколката си по крайбрежието. Едно дълго пътуване ще му помогне да се отърси от болката и отчаянието, които продължаваха да пулсират в кръвта му. В края на краищата, нямаше причина да стои повече в Чарлстън. След няколко дни Сарина вече нямаше да бъде негова.

Той въздъхна тежко, излезе от кабинета си и се качи на горния етаж. Най-после можеше да си почине, макар и само защото бе твърде изтощен от дългото будуване. Прекоси просторната си спалня, влезе в тоалетната стая и заизучава критично отражението си в огледалото над масичката за бръснене. Трябваше да се отърве от тъмната брада, набола по бузите му, да изплакне противния вкус на бренди от устата си, да измие косата си и да я приведе в по-приличен вид. Пред погледа му попадна пълната вана, приготвена още снощи. Водата вече беше студена, но това навярно щеше да му се отрази добре. Може би щеше дори да успее да му върне проклетия разум.

След миг Бо се потопи до шия в ледената вода и облегна глава на ръба на голямата вана. Ала дори и сега пред очите му беше Сарина. Всички спомени за нея му бяха еднакво скъпи, еднакво възбуждащи, еднакво прекрасни. И все пак ако трябваше да предпочете само един от тях, би избрал момента, в който я бе обсипал с целувки след произнасянето на брачните клетви. Беше се оказало изумително хубаво да я учи как да се целува чувствено, да се потапя в целувката. Обичаше да си припомня и мига, в който бе погалил нежната й женственост и бе открил девствената плът, преграждаща достъпа до нейната сърцевина. Мисълта, че никой друг не е бил там преди него, го беше изпълнила с невероятна радост и възбуда. Спомняше си, разбира се, и онзи сън, в който тялото й се мяташе под него в необуздана страст, а ноктите й се впиваха в гърба му…

Бо изруга яростно. Пак същото! По дяволите, просто не можеше да спре да мисли за нея!

Половин час по-късно той махна завивките и се просна гол на леглото. Сънят го превзе много бързо, но дори когато вече се отпускаше в прегръдките му, Бо продължаваше да вижда пред себе си видението, сътворено от собственото му въображение и запечатано завинаги в него — коленичилата до леглото му Сарина със заоблените гърди, сияещи като слънца под меката светлина на окачения фенер.

 

 

Стърлинг Кендал стана в обичайния си час и се облече разсеяно, потънал в мисли, които обаче нямаха нищо общо с любимите му древни гърци. Когато излезе в коридора и се запъти към стаята на своята племенница, той все още се колебаеше дали и как точно да я разпита. Спря се нерешително пред затворената врата, припомняйки си първия път, когато бе видял Сарина. Тогава тя беше само на два дни. Само един поглед към пищящото малко създание бе достатъчен на чичо Стърлинг, който нямаше деца и вече бе започнал да подозира, че никога няма да има, да се влюби безнадеждно.

Сарина израсна пред очите му. Беше необичайно сериозно и умно дете, чиито постижения му доставяха огромна радост. Когато се случи трагедията, отнела преждевременно живота на скъпите му брат и снаха, той изпадна в отчаяние. Нямаше представа как да се погрижи за прекрасното момиченце, което бяха оставили сираче. За щастие, тогава дойде предложението на добрата Лидия, но през следващите пет години Стърлинг безброй пъти се бе укорявал за това, че бе отстъпил пред молбите й да пусне племенницата си да живее при нея в Англия. Завръщането на Сарина, макар и предизвикано от нови неприятности и скърби, го бе изпълнило с неописуемо щастие. И въпреки всичко не можеше повече да пренебрегва факта, че нещо не е наред.

Той живееше затворен живот, улисан в своите книги и в грижи за градината си. Но всеки, който го смяташе за ограничен, много грешеше. Онова, което сам не бе преживял — и което наистина не бе малко, знаеше го — го бяха преживели други. Нещо повече, имали бяха и мъдростта да споделят преживяванията си. В хода на своите научни занимания Стърлинг беше придобил значителни познания за човешката природа. Затова напрежението, царящо между Сарина и Бо Бърмингам, не бе убягнало от неговото внимание. Освен това се досещаше какво бяха правили двамата миг преди да отвори входната врата на дома си, за да открие на прага своята любима племенница. Досещаше се, въпреки упоритите уверения на Сарина, че бракът й с Бо Бърмингам всъщност изобщо не е брак. И вярваше, че всичко става единствено по настояване на капитана, защото нито една нормална млада жена не би могла драговолно да предпочете да посрещне без съпруг съдбата, очакваща племенницата му.

Колкото и да се надяваше страховете му да са напразни, Стърлинг не можеше да отлага нито миг повече разговора със Сарина. Като си пое дълбоко дъх, той вдигна ръка да почука на вратата. В този момент отвътре се чу странен звук, който го стресна и го накара да се спре. Миг по-късно звукът се повтори. Стърлинг посегна към бравата, готов да връхлети в стаята без предупреждение, но отново се спря, осъзнал какъв е този звук. Сарина повръщаше.

Този път Стърлинг Кендал прояви характер и не направи дори опит да се заблуждава, че племенницата му просто е яла развалена храна. Вместо това вдигна решително глава и стисна юмруци. Нямаше да я безпокои. Не с нея трябваше да разговаря в момента. А с Бо Бърмингам.

 

 

Беше вече късна сутрин, когато на входната врата се почука. Мосю Филип отиде да отвори й обясни на красивата посетителка:

— Извинете, мадмоазел. Le capitaine не очаква никого. Мисля, че още е в стаята си.

— Ти навярно си икономът?

Предположението й накара Филип да се разсмее.

— О, не, мадмоазел. Аз съм готвачът на le capitaine, мосю Филип Моне. В момента нямаме иконом, само една домашна прислужница, но тя е заета да търка пода в кухнята ми.

Джърмейн Холингсуърт беше объркана. Трудно й бе да си представи, че домът на богат човек, какъвто несъмнено бе Бо, няма да е пълен със слуги. Когато станеше господарка на тази къща, със сигурност щеше да се погрижи за това. Изпълнена с любопитство, тя потърси обяснение.

— Не е ли малко странно да притежаваш толкова изискан дом, а да нямаш прислуга, която да го поддържа?

— О, много скоро от Англия ще пристигнат слуги, за да заместят последните, които бяха освободени, мадмоазел — обясни Филип. — Но още ги няма. — Той сви рамене и добави: — Онези бяха станали прекалено мързеливи, защото le capitaine отсъстваше твърде често. Последния път той се прибра неочаквано и завари само прислужницата да работи… — Готвачът вдигна ръка към гърлото си с жест, наподобяващ обезглавяване. — Останалите бързо-бързо бяха отстранени оттук.

— Значи капитан Бърмингам няма никакви роби?

— О, не, мадмоазел. Не и le capitaine.

Джърмейн го дари с прелестна усмивка. „И това ще се промени“, реши тя. После помоли учтиво:

— Ще бъдете ли така добър да уведомите капитана, че мис Джърмейн Холингсуърт е тук и би искала да размени няколко думи с него, ако може да й отдели малко време?

— Oui, mademoiselle.^[1] — Филип отстъпи крачка встрани и кимна. — Няма ли да влезете да го изчакате в салона?

— С удоволствие — каза Джърмейн, последва го до салона и прие поканата му да седне на едно канапе.

След няколко минути Бо слезе долу по панталони, риза и къси черни ботуши. Беше намръщен и в лошо настроение, защото не бе успял да поспи както трябва дори час, преди Филип да почука на вратата на спалнята. Случвало се бе да намира Джърмейн за забавна, въпреки неспирното й дърдорене, което той обикновено слушаше само с половин ухо. Като цяло обаче тя го отегчаваше. Не понасяше безсмислените й приказки и досадното й кокетничене с него.

— О, Бо, надявам се, че не те безпокоя — изчурулика Джърмейн с престорена загриженост, стана от канапето и се приближи до него с гримаса на разкаяние. — Онзи ден забравих шала си в твоята карета, а страшно го обичам и много ми липсва. Ужасно нахално ли ще бъде, ако те помоля да накараш кочияша си да ми го донесе?

— Да, ще му кажа — отвърна Бо, питайки се защо ли не се е сетила да помоли Филип за това. Откри готвача в кухнята и го изпрати да намери кочияша. Сетне се върна в салона, където завари гостенката си да разглежда платното с „Дързост“, окачено над камината.

— С. К.? — Джърмейн го погледна въпросително през рамо. — Това Сарина Кендал ли означава?

— Да, това е една от нейните картини — отговори той като отмести поглед към прозореца. Колкото и да харесваше картината, тя винаги щеше да му напомня за младата жена, която бе пленила сърцето му.

— Сигурно много се възхищаваш на творбите й, щом си закачил една от тях на толкова видно място — подхвърли Джърмейн с надеждата да узнае нещо повече.

— Смятам, че тя изобразява великолепно моя кораб.

— Разбрах, че Сарина е била на борда при последното ти плаване от Англия до тук.

Бо я погледна изненадано. Нямаше представа откъде е получила тази информация.

— Откъде знаеш? — попита без заобикалки той.

— О, Сарина ми каза вчера, когато я посетих в дома на чичо й. Сгреших, като казах, че не я познавам. Вчера си спомних, че известно време с нея учихме в една и съща академия, затова реших веднага да й се извиня лично.

— Много мило от твоя страна — отбеляза Бо с едва доловима нотка на сарказъм. Не беше глупак и познаваше женските хитрини. Много ясно усещаше, че Джърмейн има да му каже още нещо и че просто изчаква подходящия момент да хвърли бомбата — защото бе сигурен, че каквото и да си е наумила, то ще му бъде поднесено с гръм и трясък. — Как ти се видя Сарина? Добре ли беше?

Джърмейн сви лекичко рамене.

— О, да, но сам знаеш как е при жените в началото на… хм… това състояние.

Бо я погледна с любопитство, питайки се дали внезапно не е загубила ума си.

— Не, не знам. Какво състояние?

Джърмейн успя да се изчерви свенливо.

— Знаеш тази дума, която дамите не би трябвало да употребяват… — Тя сниши глас, за да прошепне: — Бременност…

Той изсумтя недоверчиво.

— Това е абсурдно!

— О, не, не е — възпротиви се Джърмейн и се наведе напред, за да му довери все така шепнешком: — Видях я със собствените си очи. Коремът й вече се е закръглил доста забележимо. Ако питаш мен, бих казала, че е поне в третия или даже четвъртия месец. Сигурна съм, че скоро новината ще се разчуе. Млада, неомъжена жена като нея трудно би могла да крие дълго състоянието си, пък и Сарина е толкова стройна, че и най-малката заобленост по тялото й си личи.

Бо я гледаше като ударен от гръм. Преди четири месеца го беше повалила онази коварна болест. А точно тогава се бяха появили и натрапчивите видения как се люби със Сарина. Замаян от обърканите си мисли, той се обърна и отиде до големия шкаф в далечния край на салона. Там напълни една чаша с течността, съдържаща се в една кристална гарафа, изгълта я на един дъх и потръпна погнусено, осъзнал, че това далеч не е сред любимите му питиета.

— Бо, добре ли си? — попита разтревожено Джърмейн. Дори баща й, който обичаше да си пийва сам, изчакваше да мине обядът, преди да удари първото питие за деня.

Самата мисъл, че би могъл да е зле, едва не накара Бо да избухне в смях. Нямаше съмнение, че Джърмейн е дошла с намерение да унищожи репутацията на Сарина. Но беше избрала възможно най-неподходящия човек.

— Да. Просто ми трябва малко време да свикна с мисълта.

Докато гостенката му се мъчеше да разгадае смисъла на думите му, той се обърна към нея. Накрая тя се отказа от напразните си усилия и попита направо:

— С коя мисъл?

— Че ще ставам баща.

Джърмейн зяпна втрещено, но успя да попита едва чуто:

— Какво искаш да кажеш, Бо?

— Е, наистина е малко шокиращо, но от това, което ми каза току-що, е ясно, че ще ставам баща.

— Ти… и Сарина Кендал? — Челюстта й увисна още повече и тя зина като риба на сухо. Погледът й се вторачи ужасено в него. — Искаш да кажеш, че ти си бащата на нейното копе…

Бо я прекъсна, за да обяви с неочаквано и за самия него задоволство:

— Искам да кажа, че съпругата ми е бременна с нашето първо дете.

Единственото, което Джърмейн успя да стори, бе да прошепне:

— Не знаех, че сте женени…

Той сви безгрижно рамене.

— Много малко хора в Чарлстън знаеха. Изключвам мъжете от екипажа ми, разбира се. Двамата със Сарина се опитвахме да запазим това в тайна по причини, които ти не би могла да разбереш, но сега вече няма как. Ще трябва да кажем на всички.

— Но кога сте се оженили? — След като толкова често се бе преструвала, за пръв път в живота си Джърмейн имаше чувството, че наистина ще изпадне в несвяст.

— Няколко дни преди да отплаваме от Англия — информира я Бо. И понеже подозираше, че тя няма реална представа за продължителността на подобно пътуване, добави: — В края на октомври, тоест преди около пет месеца.

— Трудно ми е да повярвам. — Джърмейн предпочиташе да използва по-силна дума, но знаеше, че ако обвини Бо Бърмингам в лъжа, той няма да реагира спокойно като Сарина. — Не разбирам защо ще пазите брака си в тайна. — Тя изсумтя и тръсна глава. — Не, ти просто проявяваш галантност и се опитваш да я спасиш от скандал.

— Имаш прекалено високо мнение за мен, но щом се съмняваш в думите ми, почакай за момент. — Бо отиде до кабинета си и извади от едно чекмедже в бюрото брачното свидетелство, съставено от мистър Кармайкъл. Когато се върна, той го подаде на Джърмейн. Правеше това единствено заради Сарина. — Както виждаш, всичко е надлежно документирано и подписано, а ако обърнеш внимание на датата, ще се увериш, че казвам самата истина.

При вида на името му, написано до името на Сарина в долния край на листа, на Джърмейн й се прииска да закрещи от ярост и да накъса свидетелството на ситни парченца. Но вместо това тя само забоде поглед в пергамента и промълви:

— Това е крайно интересно, Бо.

— Да — съгласи се Бо като измъкна свидетелството от ръцете й и за пръв път от два дни насам се усмихна. — Но изпитвам огромно облекчение, че всичко най-после излезе наяве. Ще се наложи, разбира се, да се направят някои промени…

— Какви промени? — попита Джърмейн, надявайки се на някакво чудо.

— Ще трябва да обсъдя това със съпругата си. — Той отиде до вратата, подаде глава в коридора и се провикна: — Филип, можеш ли да изтичаш навън и да помолиш Томас да приготви каретата ми?

— Oui, Capitaine.

Бо се върна в салона, улови Джърмейн за лакътя и я съпроводи до входната врата.

— Съжалявам, че се налага да бъда груб, но наистина трябва да побързам. Надявам се, че ще ме извиниш.

Преди да се опомни, Джърмейн вече беше навън, а вратата се бе затворила зад гърба й. Никога досега не й се бе случвало — а и вероятно никога нямаше да й се случи — да бъде изхвърлена от нечий дом толкова брутално.

 

 

Стърлинг Кендал се спря за миг насред хубавата калдъръмена улица, на което се намираха къщите на най-заможните чарлстънски търговци и капитани, за да вдигне поглед към тъмните облаци над главата си. Като изключим това кратко забавяне след излизането му от дома, от който половин час по-рано си бе тръгнала Джърмейн, той не се колеба нито миг повече. Капитанът беше избягал преди малко, но Стърлинг бе набелязал следващите си стъпки още преди да тръгне от къщи. Той махна с ръка на един минаващ файтон, назова една известна плантация извън града и се настани в купето. Пътуването щеше да му отнеме по-малко от час. Изобщо не бе сигурен как ще го приемат, но знаеше съвсем точно какво трябва да направи и не изпитваше дори капка съмнение в правотата си.