Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (17)

17

Октомври дойде и Маркъс, навършващ вече прекрасната възраст шест седмици, за удивление на майка си започна да се застоява по-дълго мирен, а понякога дори спеше по цяла нощ, без да се събуди. Но събудеше ли се, Сарина трябваше да бъде готова начаса да му се посвети изцяло, защото ако му се наложеше да чака, той ставаше много сърдит. Това обаче се случваше рядко, защото за нея бе истинска радост да задоволява всичките му нужди и капризи.

Беше късен следобед в един доста мрачен и студен ден. Бо още не се бе прибрал от работа. Бебето току-що се беше нахранило и в момента спеше в новата детска стая до спалнята на своите родители. Над него бдеше внучката на Хети — младо, осемнадесетгодишно момиче на име Вира, което бяха взели за бавачка на Маркъс. Уговорката с нея беше след последното за деня кърмене или когато младото семейство се прибереше вечер в спалнята си, да се връща в собствената си стая и да оставя Бо и Сарина да се радват насаме на грижите за своето дете.

Сарина се огледа съсредоточено в голямото огледало и стигна до извода, че с изключение на наедрялата гръд, по тялото й няма никакви белези, издаващи, че е родила само преди седмици. Фината, прилепнала долна риза очертаваше талията й, която отново бе тънка, и стегнатите хълбоци и бедра. Бриджит се беше научила да прави на господарката си елегантни прически, но за вечерите в домашна обстановка, каквато щеше да бъде и тази, вдигаше косата й в обикновен кок с няколко спуснати край шията къдрици. С помощта на камериерката Сарина облече една рокля от мека вълна в маслиненозелено и вишнево, чиито ръкави, долен ръб и овално деколте бяха обточени с тъмночервеникав ширит. Дрехата напълно подхождаше на настроението на Сарина в този приятен есенен следобед.

Тя пое вишневия шал от ръцете на Бриджит и го наметна на раменете си, за да прикрие бюста си. Това, че сега гърдите й бяха много по-пълни, правеше роклята не дотам благоприлична, защото плътта й почти преливаше от изрязания, стегнат корсаж.

— Няма начин капитанът да не остане възхитен, мадам — каза камериерката с одобрителна усмивка.

Сърцето на Сарина затуптя развълнувано.

— Чувствам се като ученичка преди първата си среща — призна тя изчервена. — Сигурна ли си, че изглеждам добре?

— Вие сте истинска красавица, мадам — увери я Бриджит и се засмя, доловила вълнението на господарката си от предстоящата вечер. Навярно и тя щеше се чувства така, когато станеше съпруга на Стивън Оукс и се потопеше заедно с него в радостите на брачния живот.

Сарина продължаваше да стои пред огледалото. Искаше да е сигурна, че съпругът й ще я хареса.

— Не ме ли лъжеш, Бриджит?

— Честна дума, мадам — изчурулика развеселено камериерката. — Изглеждате съвършена.

Сарина въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че просто съм малко нервна.

Бриджит я потупа по ръката.

— Няма за какво, мадам. Право да ви кажа и в скъсан чувал да се облечете, пак ще сте хубава. — Тя тръгна към вратата, но на прага се спря и хвърли поглед през рамо към своята господарка. — Досущ като приказно видение!

С тези думи камериерката излезе от стаята и бързите й стъпки отекнаха в притихналата къща. Сарина обаче не сваляше очи от своето отражение, опитвайки се да си представи как изглежда в очите на Бо. От кльощавото момиченце с подигравателния прякор Точилката не бе останала и следа. Тъкмо обратно — с пищната си гръд, изпълваща стегнатия корсаж, сега тя изглеждаше доста надарена за жена, приближаваща деветнайсетте. Усмихна се, като си припомни как сутринта Бо се бе спрял на прага на тоалетната стая, докато Сарина се къпеше, и как тялото му бе реагирало светкавично на гледката. Обладана от сладостна възбуда, тя се усмихна отново и сложи малко нежен парфюм между гърдите си.

Докато прекосяваше спалнята, Сарина хвърли поглед към голямото балдахинено легло. Откакто се бе родил Маркъс, Бо всяка нощ я обсипваше с нежни, но сдържани милувки. Не че през изминалите седмици двамата не се отдаваха и на страстни целувки и еротични ласки. Ако зависеше само от нея, навярно отдавна щяха да са подновили обичайните си занимания в леглото, но Бо се боеше да не я нарани. Тази нощ обаче нямаше да бъде така. „Това е нашата нощ“, помисли си Сарина и се усмихна, тръпнеща в очакване. С тази мисъл тя слезе на долния етаж, за да изчака връщането на съпруга си в кабинета, който заедно със спалнята се бе превърнал в тяхно любимо място за усамотяване.

Миналата нощ беше задухал силен северен вятър, затова в камината гореше тих огън, пропъждащ студа, който се опитваше да нахлуе в кабинета. За да направи стаята още по-уютна, Сарина спусна дървените кепенци на прозорците и угаси лампата на масата. Малкото канапе, поставено пред камината, я изкушаваше с удобната си мека тапицерия от марокен и с бродираните възглавнички, струпани върху него. Обичаше да сяда тук с Маркъс в скута, докато Бо работеше на бюрото си.

Сарина се прозина, отпусна се върху канапето и нагласи удобно възглавниците под гърба си. Топлината от камината правеше шала ненужен, затова тя го остави да се смъкне от раменете й. Сетне облегна глава назад и зачака да чуе стъпките на съпруга си. Скоро обаче се унесе и клепките й натежаха.

Имаше чувството, че са минали само няколко мига, когато усети до себе си познато присъствие. Опитвайки се да се пребори с налегналата я дрямка, Сарина отвори за миг очи, после пак ги затвори и се усмихна сънливо. Съпругът й беше седнал на канапето до нея, свалил бе сакото и жилетката си, махнал бе вратовръзката и беше разкопчал ризата си до кръста. Развеселената му усмивка показваше, че я наблюдава от доста време.

— Добър вечер, малка моя — прошепна той, когато тя най-после успя да задържи очите си отворени.

— Май съм задрямала — измърмори сънливо Сарина като направи опит да се надигне. — А пък възнамерявах да те посрещна на вратата.

Бо се наведе към нея, за да й попречи да стане и да му избяга, и долепи устни до заоблената гръд, която се подаваше изкусително от дълбокото деколте, съвсем близо до острото връхче, скрито под дрехата.

— Няма значение, сладка моя. Приятно ми беше да се полюбувам на гледката.

— Макар и за кратко — засмя се тя.

Бо погледна часовника върху камината.

— Прибрах се преди половин час.

Веждите й се сбърчиха объркано.

— Толкова отдавна? Но защо не ме събуди?

— Както вече казах, любувах се на гледката.

Сарина се протегна и плъзна ръка под ризата му, за да погали с възхита мускулестата му гръд.

— Радвам се, че си вече у дома.

— Аз също — промълви той и се наведе отново, този път, за да опита вкуса на устните й. Те се разтвориха охотно и езикът му бавно обходи сладките като мед дълбини, скрити зад тях.

Сарина въздъхна блажено и се облегна назад.

— Твоите целувки ме изпълват с екстаз.

Черната му вежда се изви скептично.

— Мислех, че се чувстваш така само когато се любим.

— О, не, сър. Вашите целувки наистина са невероятни.

Бо се наведе отново, но този път прокара нежно език по гърдите й, по изкусителната вдлъбнатина между тях, по заоблената им извивка. После свали роклята от едното й рамо, оголвайки зърното на гърдата й и го погали с топлия, влажен връх на езика си. Сладостната възбуда накара Сарина да потръпне.

— Харесва ли ти? — попита той. Устните му се върнаха към нейните.

— Знаеш, че ми харесва — отвърна тя с нова блажена въздишка, обгърна шията му с ръце и го остави да я вдигне в скута си. Устните им се сляха жадно, докато пръстите на Бо сръчно развързваха вървите, стягащи роклята на гърба й. Сарина разтърси рамене и се освободи от корсажа. Миг след това съпругът й я надигна лекичко, издърпа роклята през хълбоците й и я захвърли на пода. Без да престава да я целува, той разтвори долната й риза и разголи пищните й гърди, за да обсипе с ласки и целувки копринената им мекота.

— Заключи ли вратата? — прошепна тя като зарови пръсти в косата му.

— Как няма да я заключа, когато държа тук толкова красива пленница? — Беше навел глава и топлият му дъх погали кожата на гърдите й. — Цял ден не мога да мисля за нищо друго, сладка моя.

— Аз също.

Бо пъхна ръка под ризата й и я прокара по обутите й в чорапи крака. Изведнъж обаче я дръпна рязко и изненадано погледна своята съпруга.

— Не носите долни гащи, мадам!

Сарина се усмихна с престорена свенливост и изписа с пръст буквата С върху гърдите му.

— Това скандализира ли те?

— Напълно — отвърна със смях той, но тутакси опроверга отговора си, като предизвикателно плъзна ръка между бедрата й.

Сарина разтвори леко крака, за да го посрещне. Дълбоко в меката сърцевина на нейната женственост пламна огънят на трепетна възбуда, който бързо я обгърна цяла. Тялото й се замята в екстаз.

— Не толкова бързо — прошепна тя, останала без дъх. Знаеше, че няма да издържи дълго. — Искам да те изчакам.

Бо се подчини на молбата й, изправи се и започна да разкопчава колана. Сарина изрита пантофките от краката си и коленичи пред него, за да измъкне ризата от панталоните и да я свали от раменете му. Ръцете й погалиха стегнатия му, мускулест торс и се спуснаха надолу към слабините. Бо застана като вкаменен. Беше напълно омагьосан от вълшебните й ласки, но пламъците, които те разпалваха в тялото му, заплашваха всеки миг да го погълнат и изпепелят. Той постави длан върху ръката й, за да спре поне за момент това сладостно мъчение.

— Моята молба към теб е същата. Дай ми няколко мига да охладя страстта си, а после ще пристъпим към същинската част.

С тези думи Бо свали ботушите и останалите си дрехи и се върна при своята съпруга в цялото си голо великолепие. Сарина се притисна към него и започна да гали гърдите му със своите, докато той не изстена задавено и не ги сграбчи, за да опита отново вкуса им. После устните и езиците им се сляха в жадна целувка, а Сарина го побутна към канапето с потъмнели от желание очи. Бо седна на мястото, заемано до преди малко от нея, обгърна талията й с ръка и я придърпа разкрачена към себе си като развърза колана на долната й риза и се надигна, за да я измъкне през главата. Миг след това ризата вече лежеше захвърлена на пода. Бо хвана съпругата си и я намести върху пламналия си член. От гърдите й се отрони тихо възбудено възклицание. Обсипвайки с целувки очите й, лицето й, устните й, той я притисна в преградките си. Цялото му същество тръпнеше в наслада от допира на гърдите й до неговите и от топлата мекота, приютила неговата мъжественост.

— Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто за последен път те прегръщах така — прошепна той като плъзна устни по изящната извивка на шията й.

— О, да — съгласи се Сарина и отметна глава назад, за да улесни достъпа му до гърдите си. От устните й се отрони тих стон, когато неговите устни обхванаха набъбналото й зърно и то запулсира възбудено под топлата им влажна ласка. После Бо се отдръпна и се облегна назад на канапето. Тя измърка разочаровано, но тогава пръстите му започнаха да обсипват с вълшебни милувки меката й женственост и Сарина изопна снага и застина, омагьосана от наслада.

Премреженият й поглед, в който гореше пламенна възбуда, се впи в неговия. Останала само по чорапи, тя започна да се движи отгоре му — бавно, неуморно — като в същото време не спираше да гали тялото му. Бо задиша тежко и накъсано. Сарина го любеше със страстта и вещината на опитна съблазнителка — докосваше го предизвикателно, прокарваше пръсти по зърната на гърдите му, по стегнатите мускули на корема му, по стоманените му бедра, докато езикът й сладострастно обхождаше горната устна. Без да откъсва очи от него, тя премести ръце върху собственото си тяло, приканвайки неговите ръце да ги последват. И те го сториха с нежност и страст, които не отстъпваха по нищо на нейните и които я накараха да остане без дъх. Погълната от хилядите огнени усещания, които обливаха тялото й на вълни, Сарина се приведе напред, подпря ръце на извитата облегалка на канапето и тежките й, заоблени гърди надвиснаха изкусително над Бо като златни зрели плодове с ярки рубинени връхчета. Ръцете му ги сграбчиха жадно и ги притеглиха към топлите му, влажни устни, които едва не ги погълнаха. Ритъмът на движенията й стана по-бърз. Той впи пръсти в хълбоците й, за да я подтикне да го ускори още повече, и скоро и двамата се мятаха и стенеха в екстаз, който ги издигаше все по-стремително нагоре към висините на върховното удоволствие. Изведнъж всичко наоколо сякаш избухна в пламъци, които ги оставиха без дъх. Бо изопна снага, за да се потопи цял в нейната пулсираща топлина, която го караше да се чувства като прероден. Никога досега не бе изпитвал подобна наслада. Искаше му се да не свършва, да продължава още, и още, и още…

Мина много време, преди да се опомни и да притисне жена си. Все още замаян от преживяното вълшебство, той я прегърна и нежно я целуна по устата. Пръстите й погалиха ръката му.

— Беше невероятно хубаво — въздъхна блажено Сарина.

— Никога не съм се чувствал по-прекрасно — призна Бо. — В момента съм толкова изтощен, че не мога дори да вдигна ръце.

— Моля те, недей — прошепна тя. — Харесва ми да ме прегръщат.

Той я притисна още по-плътно към себе си, размърда се бавно под нея, за да погали с гърди нейните гърди, и за свое собствено изумление усети, че отново се втвърдява вътре в нея.

— О-ох! — измърка Сарина. — Това е още по-хубаво.

— Странни неща правиш ти с мен, жено.

— Радвам се. Така ще съм спокойна, че няма да ходиш да заничаш под чужди поли.

— Не, никога. Напълно съм щастлив да се пъхам под твоите.

— Гладна съм.

— За какво?

Тя се изкикоти и вдигна глава към усмихнатото му лице.

— За истинска храна.

— Тогава ще е най-добре да се облечем отново.

— И все пак никак не ми се иска да се откъсвам от това блаженство — отвърна Сарина като размърда сладострастно хълбоци.

— Избирай, жено — засмя се Бо. — Мен или истинска храна?

— Теб ще те изям по-късно — реши през смях тя и се отдръпна от него. — Сега е време кърмачката да бъде накърмена.

Бо улови с върха на пръста си бялата капчица, набъбнала на зърното й, и го поднесе към устните си.

— Нищо чудно, че Маркъс толкова те харесва — отбеляза той като облиза с наслада пръста си. — Вкусът ти е прекрасен.

Сарина избърса с длан локвичката, която се бе събрала на гърдите му.

— Не съм много чиста.

Бо я погледна с блестящи очи.

— Двамата с Маркъс нямаме нищо против това.

— Хайде, съпруже — подкани го тя като слезе от бедрата му. — Наистина съм много гладна.

Сетне се наведе да събере разхвърляните си дрехи. Бо тутакси скочи от канапето и я плесна лекичко по задника, което я накара да се изправи рязко и да го стрелне с престорено сърдит поглед.

В отговор той й се усмихна весело.

— Когато ми предлагаш такива изкушения, скъпа, би трябвало да очакваш някакъв отклик от моя страна. Но тъй като току-що се любихме, ще се задоволя само с едно нежно плясване. А сега се обличай, жено, и да вървим да ядем, преди да съм те сграбчил отново.

Сарина се подчини като клатеше глава и се смееше на лудориите му. След като се облякоха отново, двамата изтичаха до втория етаж, за да видят как е синът им и да се пооправят, преди да слязат в трапезарията.

В единия край на дългата маса бе сервирана вечеря за двама. Двете чаши за вино, поставени до приборите, вече бяха напълнени. Восъчни свещи обливаха с топла светлина изобилието от кристал, китайски порцелан и сребро на масата. Бо галантно издърпа единия стол и докато съпругата му се настаняваше, се наведе към нея и нежно плъзна устни по шията й.

— От този ъгъл гледката към гърдите ти е още по-хубава — прошепна той. — Но ми се струва, че чувам Джаспър да идва, а аз бих искал да я запазя единствено за себе си.

Сарина се загърна в шала и влезе в ролята си на господарка на къщата много преди икономът да влезе в трапезарията със супата. Бо не успя да сдържи усмивката си, развеселен от контраста между сегашната й достолепна поза и сладострастната изкусителка, която само преди броени минути се бе любила с него с дива, необуздана страст. Тази жена можеше да го управлява като кукла на конци. Трябваше само да дръпне конците и той бе готов да изпълни всяко нейно желание.

Когато икономът излезе, Бо вдигна чашата си за тост.

— За теб, любов моя. Дано никога не се умориш да изпълваш сърцето ми с радост.

Сарина прие пожеланието с усмивка и грациозно кимване, сетне отпи мъничко и на свой ред вдигна чаша, за да отвърне по подобаващ начин на тоста.

— За теб, любими мой рицарю. Дано никога не се умориш да се биеш с дракони и да спасяваш своята дама от скърбите и скуката.

— Удоволствието е изцяло мое — каза той със заблестял, топъл поглед и изгълта виното на един дъх.

Супата от омари беше превъзходна, както можеше и да се очаква от готвач като Филип. Същото се отнасяше и за зимните зеленчуци и печеното телешко филе с краставички и кисел сос. Сарина се радваше като дете на вкусната храна и ядеше с огромен апетит, който накара съпруга й да подметне през смях:

— Не знам как успяваш да останеш стройна, любов моя. Като гледам колко ядеш, би трябвало да се търкаляш по коридорите.

Тя облиза пръсти с блажено изражение и го разсмя още повече.

— Сигурна съм, че ти и Маркъс ще ми помогнете да изразходвам бързо всичко, което погълнах.

— Като знам как доволно грухти това малко прасенце, когато суче, то несъмнено ще изгълта всичко само.

— Хайде, не ставай ревнив — закачливо каза Сарина. — Ти самият ще имаш безброй възможности да получиш не по-малък дял от моето внимание.

Бо се облакъти на ръба на масата и се наведе към нея с дяволита усмивка.

— Обещаваш ли?

Очите й заблестяха над веселата усмивка в мълчалива клетва, че ще бъде точно така.

След вечеря двамата се върнаха в кабинета, но този път просто разговаряха, държаха се за ръце и се целуваха. Скоро внучката на Хети, Вира, почука на отворената врата, за да привлече вниманието им.

— Мистър Маркъс се пробуди, мис Сарина, и пищи като че го колят.

— Дългът ме зове — въздъхна с шеговита гримаса Сарина, целуна още веднъж съпруга си и се качи горе да накърми своя син. След като допи остатъка от виното в чашата си, Бо я последва. Вира благоразумно се бе оттеглила, за да ги остави да се порадват сами на своето бебе. Щом го нахрани, Сарина напълни коритцето му с топла вода, след което двамата грижовни родители изкъпаха сина си и изтриха телцето му с меката кърпа, като се смееха заедно на комичните му гримаси. Накрая Бо целуна с обич малката му главица и излезе на пръсти от детската стая, оставяйки съпругата си да приспи бебето, докато самият той вземе една гореща вана.

Малко по-късно Сарина положи спящия си син в люлката и отиде в тоалетната стая, където я очакваше вана, пълна с благоуханна вода. Откъм спалнята се чу тих звън и тя пристъпи на прага точно в мига, в който съпругът й отдръпваше ръка от чашата с вино, която току-що бе оставил на нощното си шкафче. Беше седнал в леглото, загърнал се бе до кръста със завивките и изглеждаше като човек, готов за дълга нощ на чувствени наслади. Погледът му се плъзна по нея бавно и нежно като милувка.

— Да не възнамеряваш да стоиш там цяла нощ?

— Съвсем не — отговори усмихнато Сарина. — Изчакай само да си взема една вана…

— Няма защо да обличаш нощница — предупредително подвикна след нея Бо. — Може да бъде раздрана.

— Слушам, сър — откликна веднага тя. — Както желаете, сър.

— И побързай! — подкани я той. — Чакам от цял четвърт час и вече съм почти пиян от мисълта за теб.

Сарина припряно свали дрехите си, изкъпа се и изсуши косата си, преди да облече халата, подарен й от Бо миналата седмица. Халатът трудно можеше да се нарече дреха, защото беше ушит от най-прозрачната, най-фина бяла коприна, която бе виждала през живота си. Беше дълъг и лек, с широки, свободно падащи ръкави. След като сложи парфюм на шията и ръцете си, тя се поколеба за миг, сетне с усмивка сложи малко и между гърдите си. Накрая обу сатенените пантофки, загаси светлината и пристъпи към спалнята с развят зад гърба халат, подобно на кораб с издути ефирни платна.

Сапфирените очи на съпруга й поглъщаха гледката с ненаситна жажда, която караше гърдите й да тръпнат в нетърпеливо очакване. Бо протегна ръка, подканяйки я да побърза и отметна завивките. Сарина се спря до леглото, дръпна халата от раменете си и го остави да се свлече на пода.

В мига, в който се пъхна в постелята, Бо я придърпа в обятията си. Този път я люби той — люби я с неизмерима страст, с изумителна изкусност, без да обръща внимание на задъханите й молби. Дивата й възбуда го опияняваше. Сарина стенеше и се мяташе, обзета от неутолим копнеж, който й вдъхна смелост да откликне на дръзките му ласки с не по-малка пламенност. От гърдите му се изтръгна дълбок, дрезгав стон. Когато коравата му мъжественост проникна в нея, Сарина изви тялото си като дъга, за да посрещне мощните му, яростни тласъци. Отново ги понесоха искрящите криле на екстаза, на желанието и страстта, които ги издигаха все по-високо и по-високо.

Когато най-после се върнаха на земята, двамата се сгушиха един до друг. С блажена въздишка Сарина положи глава на рамото на Бо и нежно погали с пръсти широката му гръд. Светът извън дома им бе престанал да съществува. Целият свят бе сбран тук, в топлата прегръдка на нейния съпруг.

 

 

Когато рано на следващата сутрин задната врата на къщата се хлопна, Бо и Сарина стреснато вдигнаха глави, за да видят как Муун връхлита в трапезарията. Цялото му тяло се тресеше възбудено. Бо току-що бе приключил със закуската, когато стария моряк се втурна към него и извика развълнувано:

— Проклетникът е мъртъв, капитане. Намерили са го на доковете тая заран. Коремът му бил разпорен от край до край.

— Кого, за бога, имаш предвид, Муун? — попита Бо като отмести чинията си настрана.

— Уилсън, капитане. Бил студен като замразена треска. Сигур са го изкормили още снощи.

Бо погледна съпругата си и видя как цветът се отдръпва от лицето й. Зловещите обяснения на Муун явно й идваха твърде много. Той стисна ръката й, извини се и кимна на моряка да го последва в кабинета, където попита:

— Властите имат ли някаква представа кой може да го е убил?

— Не, капитане. Някой одеве рече, че се криел в един стар, запустял хан. Никой не е виждал и следа от него, откак пратихте хората си да го дирят, а сега изведнъж се появява с нож в червата. Чини ми се, че Уилсън не би оставил някой да го доближи току-така, та чак и да го прободе. Мене ако питате, той се е знаел с убиеца и му е имал поне малко вяра.

— Най-вероятно си прав. След като го издирваха толкова хора, Уилсън навярно е бил много предпазлив и подозрителен към всеки. Но може и никога да не узнаем отговора на тази загадка.

— От цялата работа излиза, че ваш’то девойче вече няма от що да се бои, нали, капитане?

— Надявам се, Муун. Много се надявам.

 

 

Няколко дни по-късно на входната врата се почука. Джаспър отиде да отвори с обичайната си достолепна походка, но когато видя двамата мъже, застанали на прага, високомерно стиснатата му челюст бавно увисна. За последен път ги бе видял в нощта преди той и останалите слуги да станат с пукването на зората и да избягат заедно с картините на сегашната си господарка. Съдейки по слисаните им физиономии, човек лесно можеше да се досети, че Алистър Уинтроп и Хауърд Ръд са не по-малко изненадани да видят иконома.

— Чудех се къде си се изпарил — злобно каза Алистър. — Е, сега вече знам. Не предполагах, че ще се окажеш такъв подлец.

— Ако наистина бе така, сър, щях да остана при вас — отвърна надменно Джаспър. Въпреки доброто му възпитание, нищо не бе в състояние да го накара да им каже, че се радва да ги види отново. — Кого търсите, сър?

— Моята повереница, естествено — тросна се Алистър. — Моля те, извести я за пристигането ми.

— Имате предвид мисис Бърмингам, навярно — поправи го икономът. — Ако бъдете така любезен да изчакате тук, сър, ще отида да попитам господарката дали ще благоволи да ви приеме.

Без да изпитва и капчица угризения заради своето негостоприемство, той затвори вратата под носа им, което едва не накара Алистър да подскочи от ярост.

— Дали кучката щяла да благоволи да ни приеме! — презрително възкликна той. — По дяволите, иде ми да изтръгна сърцето на този кучи син с голи ръце, задето ни заряза толкова подло.

— И без това нямаше да можеш да му плащаш — опита се да го вразуми Хауърд Ръд. — Нали видя колко бързо побягна Сибил, когато й каза, че нямаш достатъчно пари да наемеш други слуги, и че ще трябва тя да ни готви и чисти. Така че те съветвам докато сме тук да не се горещиш, защото това с нищо няма да ни помогне. Не забравяй, че целта ни е да подмамим момичето да дойде с нас, като обещаем да й върнем картините.

— Ще ми се да бяхме донесли поне една, за да я изкушим.

Хауърд Ръд въздъхна скръбно.

— Да, жалко, че не можахме да се докопаме до тях.

— Продължавам да твърдя, че галеристът знаеше къде са, въпреки че ни обяви за луди, задето ги търсим при него.

— И въпреки че ти добре го понатупа.

— Може да го натупам още по-добре, ако открия, че ни е излъгал.

— Не прави това и с момичето, моля те. Както вече се убедихме, капитан Бърмингам хич не е от кротките. Ако посегнеш на жена му, той ще ни пипне, дори ако му се наложи да претърсва всеки кораб, напускащ пристанището.

— Сигурен ли си, че го видя в корабната компания?

От устните на Ръд се откъсна раздразнена въздишка.

— Как бих могъл да го сбъркам с някого друг след последната ни среща? Уверявам те, споменът за този човек се е запечатал неизличимо в паметта ми. — Той извади от джоба си носна кърпа и с трепереща ръка изтри лъсналото си от пот чело. — Все още смятам, че е дяволски глупаво да вършим всичко това, когато той е само на няколко пресечки от тук.

— Ти каза, че той ще се върне в къщи чак след няколко часа. Дотогава ще бъдем далеч от тук.

— Ами Джаспър? Трябва да го подкупим или нещо такова, защото иначе той ще каже на капитана кой е идвал. Жив късмет ще е, ако успеем да отплаваме оттук невредими…

— Проблемът с Джаспър го оставям на теб. Ако момичето не дойде доброволно, ще бъда принуден да я отведа насила. Ще се срещнем в онази изоставена ферма извън града. — Алистър погледна своя съучастник и видя колко силно се е разтреперил. — Сигурен ли си, че ще можеш да ме подкрепиш, ако планът ни да я подмамим се провали?

Адвокатът преглътна и нервно потупа издутината под сакото си.

— Ще ми се всичко това да можеше да се уреди по друг начин.

— Не може — изсъска Алистър. — Не разполагаме с много време. Парите ни свършват.

— Трябваше да продадем повечко от нещата на леля ти, преди да тръгнем. Така щяхме да имаме и време, и пари да свършим всичко както трябва.

— Не се безпокой толкова. Знаеш, че от това получаваш киселини.

Сарина беше слязла в кухнята, за да покаже Маркъс на Филип. Готвачът възторжено се зае да дава на бебето първия му урок по френски, обяснявайки, че Маркъс ще има нужда от този език, щом тръгне като баща си да плава към чуждите брегове. Детето му отвръщаше с щастливо гукане, което караше и майка му, и Филип да се заливат от смях. Но когато Джаспър се втурна при тях, Маркъс тутакси насочи вниманието си към явно възбудения иконом и сбърчи вежди в любопитна гримаса.

— Мадам! Нося ви лоша новина — извика задъхано Джаспър. — Съветвам ви да дадете бебето на мосю Филип, преди да ви кажа кой чака на входната врата.

Тревогата, изписана на лицето му, стресна Сарина. Но вместо да послуша съвета, тя намести Маркъс в прегръдките си и наклони глава на една страна, за да покаже на иконома, че няма от какво толкова да се бои.

— Кой, Джаспър?

— Мистър Уинтроп и мистър Ръд, мадам…

Сарина се олюля като замаяна и побърза да даде бебето на готвача, който, разтревожен от внезапното й пребледняване, извика:

— Мадам! Добре ли сте?

Сарина кимна едва-едва.

— Моля те, занеси бебето при Вира…

Без да каже и дума повече, тя се обърна и излезе от кухнята. Преди да я последва, Джаспър сам даде на готвача няколко кратки нареждания. Сарина го изчака в трапезарията.

— Ще приема посетителите в салона, Джаспър.

— Мадам, сигурна ли сте…

— Няма да се осмелят да ми сторят нищо в собствената ми къща.

— Въпреки това, мадам, нямам доверие на тези хора. Те са негодници до мозъка на костите си.

— Така е, Джаспър, но съм любопитна да узная какво правят тук.

— Нищо добро, предполагам.

— Просто ще ги изслушам, нищо повече.

С тези думи Сарина се отправи към салона в северната част на къщата. Макар и неохотно, Джаспър се подчини на волята й, отвори входната врата и съобщи на двамата посетители, че мисис Бърмингам ще ги приеме в салона.

Алистър влезе във фоайето, тикна шапката си в ръцете на иконома и се запъти право към отворената врата на кабинета.

— Не натам, сър — каза ядосано Джаспър, забелязал неприкрития интерес на бившия си работодател към стаята и в частност към една от старите картини на Сарина, която бе окачена над камината и която Бо бе запазил специално за себе си. Картината представляваше типичен английски провинциален пейзаж — къщурка със сламен покрив, кацнала на малка горска поляна край бистро поточе. Според Джаспър това бе един от най-добрите пейзажи на господарката му.

— Не съм ли виждал някъде тази картина? — попита Алистър като се обърна към иконома със свъсени вежди.

Джаспър вирна надменно нос.

— Не бих могъл да знам, сър. — Сетне протегна ръка към салона. — Мисис Бърмингам ви очаква тук, сър.

Хауърд Ръд също подаде шапката си на иконома, приглади измачканото си сако и се отправи след Джаспър към салона.

Когато стигна до там, икономът остави шапките на гостите на масичката до вратата, пропусна двамата мъже пред себе си и попита от прага своята господарка:

— Ще желаете ли чай или нещо за хапване, мадам?

— Чаша бренди, ако капитанът разполага с такова — отвърна вместо нея Хауърд Ръд като го погледна през рамо.

— Не желаем нищо — натърти Алистър и стрелна с присвити очи адвоката. Това, че бяха нахлули в територията на страховития морски капитан, видимо изнервяше Хауърд Ръд. — Дошли сме съвсем за малко.

— Аз искам чаша чай, Джаспър — каза натъртено Сарина, за да им даде да разберат, че икономът се е обърнал към нея и че тя взема решенията в тази къща.

Въпреки че бе имала на разположение няколко минути, за да се овладее и да подреди мислите си, Сарина не беше очаквала внезапната вълна на погнуса и гадене, която я обля при вида на двамата мъже. Не ги беше виждала почти година, но времето явно не бе успяло да заличи ужасните й спомени. Изобщо не съжаляваше, че при последната им свада съпругът й бе сграбчил Алистър за ревера и го беше хвърлил в Темза. Искаше й се и сега Бо да е тук, за да бди над нея с обичайната си грижовност.

Алистър изглеждаше отслабнал. Под очите му имаше тъмни кръгове, а дрехите му бяха изпомачкани и раздърпани. Видът на закръгления адвокат бе също толкова отблъскващ. Гъстата червена мрежа от спукани капиляри като че ли правеше огромния му месест нос още по-противен от преди, а очите му бяха кървясали и насълзени, сякаш страдаше от някаква алергия или от тежък махмурлук.

Сарина неохотно ги покани да седнат срещу нея, полагайки искрени усилия да се държи учтиво. Единствената причина да ги допусне в къщата, беше желанието й да узнае какво са замислили, а най-добрият начин да го стори колкото може по-бързо, бе да прояви поне зрънце приветливост.

— Моля да ми простите изненадата, господа. Вярвам можете да разберете, че посещението ви е напълно неочаквано за мен. Всъщност вие сте последните хора, които предвиждах да срещна днес.

Дебелите устни на Алистър се извиха в мазна усмивка.

— О, несъмнено, скъпо мое момиче. Искрено се извинявам, ако сме те стреснали с ненадейната си поява. Но след като изминахме целия този път, за да те видим, нямахме търпение да чакаме и миг повече. Корабът ни пристигна едва тази сутрин и ние побързахме да тръгнем насам колкото може по-бър…

В този миг в салона влезе Бриджит, която изглеждаше много хубава в чистата си черна рокля, блестящата от белота престилка и бялата си дантелена шапчица. Отиде право при своята господарка, без да погледне в очите нито един от двамата мъже, но въпреки това почувства изненадата им и силното смущение на адвоката. Чашата чай, заедно със захарницата и обичайната каничка сметана, беше поднесена на Сарина. После Бриджит разстла една салфетка върху коленете на своята господарка и мълчаливо се оттегли с достойнство, което й спечели одобрителната усмивка на застаналия до прага Джаспър.

— Казвахте, че идвате направо от кораба — напомни Сарина на Алистър, когато забеляза, че му е трудно да се съвземе от изумлението си да види Бриджит в нейната къща. — С каква цел?

— Да ви поискаме прошка, мадам — намеси се Ръд като стрелна с поглед Алистър, сякаш търсеше потвърждение на думите си. — Нали така? По време на цялото пътуване мистър Уинтроп говореше само за това, колко зле се е отнесъл с вас. Измъчват го угризения. Сигурен съм, че няма да съжалявате, ако го изслушате, мадам.

Алистър все още се мъчеше да овладее гнева си от откритието, че не само Джаспър, но и Бриджит са сред прислугата на Бърмингам. Той посочи с глава невъзмутимия иконом и попита Сарина:

— Колко още слуги са пристигнали с него?

— Всички — отвърна Сарина без колебание и не пропусна да забележи как лицето на някогашния й мъчител почервенява от ярост. Доволна от това малко отмъщение, тя заби ножа още по-дълбоко. — Съпругът ми им даде парите за пътуването, но те бездруго вече планираха да ви напуснат.

Алистър махна с ръка към противоположния край на къщата.

— Те ли донесоха картината, която виси в кабинета на съпруга ти?

— Разбира се — кимна тя с огромно задоволство и продължи да го човърка: — Всъщност, те донесоха всички мои картини, пет, от които вече са продадени на доста добра цена… двадесет и шест хиляди долара, ако трябва да бъда точна.

Ръд внезапно се задави и се закашля.

— Чаша вода — помоли той иконома. — Трябва ми чаша вода.

— Добре ли сте? — попита го Сарина с престорена загриженост.

Адвокатът прочисти гърло и успя да каже задавено:

— Ще бъда, когато получа чаша вода.

Алистър беше изпаднал в мълчалива ярост. Очевидно бе, че планът им да подмамят Сарина с обещанието да й върнат картините, беше неосъществим, защото платната вече бяха у нея. Но това, което го вбесяваше най-много, бе мисълта колко пари можеха да имат… ако не беше Джаспър. Трябваше да извие врата на този проклет иконом!

Адвокатът сграбчи чашата с вода, донесена му от Джаспър, и я изгълта на един дъх, за да потуши киселото парене в гърлото си. Но водата само изтласка киселината обратно в стомаха му, където соковете бързо започнаха да ферментират и да изригват отново нагоре като малки мехурчета газ. Усещането му бе прекалено добре познато и още повече засили нервността му.

Сарина се върна към основния въпрос като побърза да ги предупреди:

— Съпругът ми, естествено, никак няма да одобри появата ви тук в негово отсъствие. Джаспър е инструктиран да бди над мен, когато него го няма. Така че той ще бъде свидетел на всичко, което кажете или направите.

Ръд погледна предпазливо през рамо към иконома и се опита да успокои страховете на дамата. Трябваше да измислят нещо веднага, иначе другарят му щеше да прибегне до обичайните си грубиянски методи.

— Как бихме могли да ви убедим, че няма нужда от такива предохранителни мерки, мадам?

— Като обясните по каква работа сте тук и после си тръгнете — решително заяви Сарина.

Адвокатът притисна пръсти към устните си, за да прикрие оригването. Сетне се покашля и вдигна умолително ръка към нея.

— Работата е много поверителна, мадам…

— Ако настоявате да отпратя Джаспър, мистър Ръд, опасявам се, че няма да мога да ви изслушам — каза без заобикалки Сарина. — Съпругът ми му нареди да не се отделя от мен нито за миг, ако смята, че съм в опасност. А доколкото си спомням, вие двамата доказахте категорично, че човек не може да ви има доверие.

— Трябва да подпишеш едни книжа — обади се Алистър с измъчен глас, сякаш това признание му причиняваше болка.

Ръд го погледна слисано, получи в отговор един предупредително смръщен поглед, и за пореден път прочисти гърло в опит да преглътне надигащите се от стомаха му газове.

— Да, разбира се. — Той посочи своя другар, предоставяйки му честта да обясни. — Мистър Уинтроп би желал да ви изясни подробностите.

Алистър напрегна целия си мозък, за да го стори.

— Ами… ъъъ… при по-задълбочения прочит на завещанието на леля ми, мистър Ръд откри клауза, която изисква от мен да посоча основателна причина в случай, че не поема или прекратя настойничеството над теб. За целта трябва да се изправиш пред съда и да подпишеш клетвена декларация, с която се отказваш от опеката ми. Докато това не стане, не мога да получа наследството си.

Хауърд Ръд въздъхна облекчено и закима усърдно.

— Доста неприятна ситуация за кредиторите на мистър Уинтроп — да им се наложи да чакат толкова дълго… И за нас, впрочем. Останахме без пукнат грош, само и само да дойдем дотук и да помолим за вашето съгласие…

Объркана, Сарина вдигна ръка, за да го прекъсне и се обърна към Алистър.

— Искате да кажете, че трябва да подпиша в присъствието на съдия документ, който ви освобождава от задълженията ви на мой настойник?

— Точно така — потвърди Алистър като хвърли поглед към Джаспър. Икономът гледаше право пред себе си с каменно изражение, но Алистър нито за миг не се съмняваше, че не пропуска нито дума от разговора.

— Не виждам проблем да отида пред някой съдия тук, в Чарлстън, и да подпиша такъв документ — увери го Сарина. — Само трябва първо да се допитам до адвоката на моя съпруг.

Алистър трепна.

— Точно там е проблемът. Всичко трябва да стане пред английския съд.

— Изключено — отсече Сарина и махна с ръка, за да подчертае, че не съществува и най-малката възможност да измине толкова път заради молбата им. — Ако въпросът не може да бъде уреден тук, в Чарлстън, значи изобщо няма да бъде уреден, поне не преди съпругът ми и аз да дойдем в Англия, а това ще стане най-рано през пролетта.

— И междувременно ще ме оставиш без пукната пара — тъжно поклати глава Алистър.

— Съжалявам, но не съм в състояние да ви помогна — каза Сарина без капчица съчувствие. Ако Алистър я бе помолил за това, преди да напуснат Англия, с радост щеше да изпълни молбата му и да се отърве веднъж завинаги от него. Но тогава той беше твърде обсебен от желанието си да я притежава, за да мисли за друго.

Изведнъж Ръд щракна с пръсти, сякаш току-що му бе хрумнала идея и се обърна към своя другар.

— Помниш онзи съдия, с когото пътувахме на кораба, нали?

Алистър веднага схвана накъде бие адвокатът и кимна.

— Разбира се.

— Е, той е английски магистрат. Ако мадам подпише декларацията пред него, все едно, че я е подписала пред съда в Англия.

— Да, наистина — съгласи се Алистър с усмивка. — Трябва само да дойде с нас до странноприемницата, където се настанихме заедно с останалите пътници от кораба и да потвърди пред съдията, че е съгласна. Това действително ще свърши работа.

Ръд изглеждаше изключително доволен от своята находчивост.

— Ще ни позволите ли да ви заведем при съдията, мадам?

Сарина изсумтя.

— Само заедно с моя съпруг. — И за да не остави у тях никакви съмнения, че биха могли да я измамят, тя добави: — И с поне дузина от неговите хора, за да съм сигурна, че това не е клопка.

Усмивката на Ръд тутакси угасна. Всичките им надежди да я отведат с мир явно бяха напразни. Какво да правят? По всичко личеше, че няма да могат и да я отвлекат, защото бе твърде зорко охранявана. Да не говорим, че слугите ги бяха разпознали.

— Нима подозирате, че бихме могли да прибегнем до подобна подлост, мадам? — възкликна с негодувание Алистър.

Сарина се усмихна спокойно.

— Може би.

Алистър скочи от мястото си с яростно ръмжене, мигом се озова до нея и я дръпна от стола й. Джаспър нададе предупредителен вик и се спусна напред, за да я защити, но направи грешката да мине покрай Ръд, който бе сграбчил една бронзова подпора за книги от близката маса. Тежката вещ се стовари с все сила върху главата на иконома и той се просна в несвяст на пода до краката на адвоката.

Писъкът на Сарина достигна до кухнята и накара Филип да подскочи. Той тутакси грабна един сатър за месо и се втурна по коридора, следван от Муун. Но Алистър вече беше във фоайето, метнал Сарина на рамото си. Ръд го следваше по петите.

— Пуснете веднага мадам! — извика Филип и веднага хукна към тях.

Алистър направи грешката да отвори входната врата точно в мига, в който господарят на дома се канеше да стори същото от външната страна. Бо, когото Купър бе изтичал да повика още при появата на двамата посетители, беше чул отдалеч писъците в къщата. А когато видя съпругата си на рамото на тази хитра невестулка Алистър, кръвта му кипна. Той замахна с крак и заби коляното си с все сила в стомаха му. Алистър се преви одве, а от гърлото му излезе хриптящ звук. Бо хвана Сарина, преди да е паднала от рамото му, изправи я на крака и вече се канеше да довърши разправата си с Алистър, когато се озова лице в лице с Хауърд Ръд, който беше извадил изпод сакото си пистолет и макар ръцете му да трепереха го държеше насочен към разяреното лице на капитана.

— М-махнете се от вратата! — заекна той, сетне хвърли поглед през рамо към двамата мъже, които се приближаваха по коридора. — Н-не мърдайте или ще го уб-бия! К-кълна се, ще го убия!

При тази заплаха, Филип и Муун нямаше какво друго да сторят, освен да се заковат на място.

— П-пусни сатъра — нареди Ръд на готвача и отново стрелна с уплашен поглед двамата мъже, без да отмества дулото на пистолета от своята мишена. Филип предпазливо остави импровизираното си оръжие на пода.

— А сега, к-капитане — продължи адвокатът като пристъпи до сгърчения на земята Алистър, — т-тръгнете заедно с вашата съпруга към северната част на в-верандата… бавно.

Бо се подчини. Сарина се бе вкопчила в него и се опитваше да го прикрие с тялото си. Но съпругът й нямаше намерение да допуска подобна глупост. Той я прегърна здраво през кръста и я дръпна от другата си страна, без да й позволи да помръдне оттам.

Ръд сграбчи Алистър за ръката, изправи го на крака и го повлече към вратата. Другарят му бе твърде сериозно ударен, за да му бъде от полза. Затова адвокатът го побутна към входните стъпала и му заповяда:

— Доведи конете.

— А ти доведи момичето — изграчи дрезгаво Алистър като се хвана с две ръце за корема. Сигурен бе, че червата му са разкъсани — толкова силно го болеше.

— Само през трупа ми! — изръмжа Бо като дръпна Сарина зад себе си.

Алистър вдигна отмаляло ръка към него и извика с пресипнал глас:

— Застреляй това копеле!

Ръд изсумтя презрително. Не за пръв път изпитваше съмнения в интелигентността на Алистър Уинтроп.

— Да бе, и да оставя онези там да ни убият — тросна се той, после повтори ядосано: — Доведи конете!

Алистър закуцука припряно към стълба, за който бяха завързали юздите на конете си, развърза ги, яхна единия жребец и поведе другия към къщата.

— Хайде, Ръд. Да се омитаме оттук.

Сега, когато конят му беше наблизо, Хауърд Ръд започна да диша малко по-леко, но все още се боеше от капитана. На човек с неговия нрав трудно можеше да се има доверие.

— П-последвате ли ни, ще умрете, к-капитане. А ако умрете вие, с-съпругата ви е н-наша. П-послушайте съвета ми.

Той тръгна заднешком по пътеката, стигна до коня си и се метна на седлото. После заби пети в хълбоците на наетия жребец и препусна напред със силен тропот, следван от Алистър, който едва успяваше да го догонва. Бо пусна Сарина, изтича на улицата и ги проследи с поглед. Двамата негодници скоро завиха и се скриха от очите му. Но не отиваха към пристанището, както се надяваше Бо. Бяха се отправили към вътрешността на града, а може би и на страната.

В този момент по улицата се зададе Купър, който се връщаше от корабната компания. Беше тичал дотам пеша и бе останал без дъх и без сили да се върне по обратния път, който господарят му, отпочинал и обезумял от страх за своята съпруга, бе изминал два пъти по-бързо от него.

Филип, Муун и неколцина от останалите слуги бяха излезли на верандата. Бо се обърна към Муун.

— Върви да доведеш шерифа и му кажи да прати хората си по петите им. Кажи му, че са се опитали да отвлекат съпругата ми. Ако му трябва описание на двамата, нека се отбие тук. С удоволствие ще му обясня как изглеждат тези негодници.

— Слушам, капитане! — отвърна с готовност старият моряк, отдаде чест на своя капитан и се завтече да изпълни командата му.

Бо най-после се върна на верандата, прегърна съпругата си през талията и я отведе обратно в салона, където завариха Бриджит коленичила до Джаспър. Икономът се беше надигнал и притискаше към тила си мокър компрес, докато камериерката сръчно увиваше една кърпа около главата му, за да задържи компреса на място.

— Боя се, че не се справих добре със задачите си, сър — промълви Джаспър като вдигна смутено поглед към Бо.

— Доколкото разбрах, тъкмо ти си пратил Купър да ме повика.

— Да, сър. По-точно накарах мосю Филип да изпрати младежа да ви предупреди, че съпругата ви има посещение. Очевидно Купър ви е довел навреме.

— Благодарение на теб и на бързата ти реакция — каза Бо с признателност. После коленичи до иконома и попита загрижено: — Как се чувстваш?

— Сякаш главата ми е станала два пъти по-голяма — сухо отвърна Джаспър.

Бо се засмя.

— Не изглежда чак така.

— Бриджит ми каза, че мистър Уинтроп и мистър Ръд са успели да избягат, сър.

— Да, но ще накарам шерифа да ги издири.

Икономът кимна одобрително. Решението на господаря му да не ги търси сам бе повече от мъдро.

— Най-добре е да не оставяте госпожата сама, сър. Те може да се върнат.

До салона долетя сърдития плач на Маркъс и Сарина се спусна към вратата, за да види, че Вира се задава бързешком по коридора с бебето на ръце. Когато съзря господарката си, момичето въздъхна с видимо облекчение.

— Какво ли не сторих, за да го усмиря, мис Сарина, ама той едно си знае. Иска да го нахранят и туйто.

— Аз ще го взема, Вира — каза Сарина и протегна ръце, за да поеме сина си. В мига, в който се озова в прегръдките на майка си, бебето престана да плаче и зарови главица на гърдите й. Тя го отнесе в кабинета, отпусна се на коженото канапе и припряно разкопча корсажа си. В този момент влезе и Бо като затвори вратата и отиде да седне до нея.

Маркъс жадно задърпа роклята на майка си. Не намери обаче онова, което търсеше и заскимтя разочаровано, предизвиквайки веселия смях на баща си. Едва когато Сарина разголи гръд до устните на детето, то спря да се мръщи и засмука лакомо зърното й.

С поглед, изпълнен с обожание, Сарина погали малката му главица и вдигна очи към своя съпруг.

— Щяхте ужасно много да ми липсвате, ако планът на Алистър беше успял. Без вас сърцето ми би спряло да бие.

— Моето също, мадам, но аз щях да ви намеря — увери я с тих глас Бо като целуна нежно косите й и преметна ръка върху облегалката зад гърба й. — Онова нищожество Алистър каза ли какво иска от теб?

Сарина му повтори онова, което й бяха разказали. Самият спомен за исканията им я изпълваше с гняв.

— Алистър всъщност искаше да отида с тях чак до Англия. После Ръд предложи да подпиша документите пред някакъв английски съдия, който в момента бил в града и аз им казах, че съм съгласна, но че няма да тръгна никъде без теб и хората ти за охрана. Тогава Алистър побесня. Останалото го знаеш. — Тя въздъхна и поклати глава с укор към самата себе си. — Не биваше изобщо да ги приемам. Джаспър още от самото начало заподозря, че кроят нещо, но аз пренебрегнах предупрежденията му.

— Да се надяваме, че ще ги хванат, малка моя. Тогава вече не ще има от какво да се боим.

— Мислиш ли, че Редмънд Уилсън може да е бил по някакъв начин техен съучастник? — попита Сарина, но после си припомни думите на Алистър и Ръд и сбърчи чело. — Не, всъщност те казаха, че корабът им е пристигнал едва тази сутрин.

— Може да са го казали нарочно, за да ни заблудят. Уилсън най-вероятно е бил убит от някого, когото е познавал и на когото е имал доверие. — Бо сви рамене. — Кой знае?

Сарина сведе отново очи към Маркъс, който продължаваше да суче жадно. Сетне погледна съпруга си със закачлива усмивка.

— Понякога лакомията на сина ти много ми напомня за онази нощ, в която ти ме люби със същия ненаситен глад.

Сравнението възмути Бо.

— Доколкото си спомням, мадам, винаги съм се стремил да бъда нежен с вас. Кога съм смукал гръдта ви толкова безмилостно?

— Когато беше в треска, любов моя — отговори тя като погали бедрото му. — Дълго след това зърната продължаваха да ме болят.

Тъмните му вежди се стрелнаха за миг в засрамена гримаса.

— Простете ми, мадам. Сигурен съм, че не друго, а безумното желание да ви направя своя е помрачило разсъдъка ми.

— И треската, навярно. Мислех, че сънувам, докато не усетих болката от проникването ти в мен. Но аз вече бях станала напълно доброволен участник в това любовно тайнство. Ти ми достави неописуема наслада още тогава, любов моя, въпреки че целта ти може би не е била такава. И все пак се почувствах леко обидена, когато по-късно осъзнах, че не ме бе целунал нито веднъж.

Бо не искаше да й обяснява, че никога не бе обичал да целува уличниците, с които като ерген задоволяваше мъжките си апетити. Едва целувката със Сарина в деня на сватбата им го бе накарала да промени мнението си по този въпрос.

— И аз мислех, че е било сън, но се радвам, че се оказа истина. — Той се протегна и провря пръст под малката ръчичка, която стискаше гръдта й. — Ако не бях узнал, че носиш моето дете, можеше никога да не разбера, че ме желаеш и имаш нужда от мен. Сигурен бях, че само аз изпитвам подобни чувства.

— Двамата с теб сътворихме прекрасен син — отвърна Сарина като облегна глава на рамото му. В този миг си спомни отново за онова, което се бяха опитали да й сторят двамата злодеи и потръпна. — Прегърни ме силно, Бо. Имам нужда да знам, че съм в безопасност.

Бо с удоволствие се подчини, притисна я към себе си и долепи устни до шията й. Сетне сведе глава с обич и гордост към своя син, който вдигна очи към него и за миг спря да суче, за да изгука щастливо на баща си, преди да поднови пиршеството с удвоен апетит.

 

 

Няколко дни по-късно шериф Гейтс се отби в склада, за да уведоми Бо, че не е могъл да залови Алистър Уинтроп и Хауърд Ръд. След неуспелия опит за отвличане Гейтс и хората му бяха претърсили щателно цял Чарлстън и околностите, но от виновниците нямаше и следа. Според шерифа имаше основание да се смята, че са избягали в Англия още с първия кораб. Получил бе сведения, че двама мъже, отговарящи на даденото от Бо описание, са забелязани да се качват на някакъв платноход. Преди обаче помощник-шерифът да стигне до пристанището, за да разпита капитана, корабът вече беше отплавал.

Бо искрено се надяваше двамата негодници да са побягнали, но докато не получеше неопровержимо доказателство за това, страховете му нямаше да се успокоят. Не ценеше особено умствените способности на Алистър и Ръд, но познаваше хитростта им и подозираше, че може просто да са симулирали бягство. Няколко кораба от Лондон бяха хвърлили котва в предполагаемия ден на тяхното пристигане. Бо се срещна с капитаните им и прегледа списъците на пасажерите, но имената на Алистър и Ръд не бяха сред тях. Тогава той провери и корабите, акостирали в предходната седмица и подозренията му се потвърдиха. Двамата злодеи бяха дошли в Чарлстън много преди убийството на Уилсън. Разкрил лъжата им — макар да не знаеше причината за нея — Бо вече беше напълно убеден, че са готови на всичко, за да постигнат целта си, може би даже на подло, кърваво убийство.

Хедър и Брандън дойдоха да им погостуват за няколко дни, за да се опознаят по-добре със своя внук. Присъствието им зарадва Бо и Сарина, въпреки че цялото внимание на дядото и бабата бе погълнато от бебето, чиито комични гримаси и гальовно гукане ги караха да се заливат от смях. За да отпразнуват най-новото попълнение в семейството, четиримата, пременени в най-изисканите си дрехи, отидоха на театър да гледат американския актьор Едуин Форест в „Отело“.

Тъй като това бе първата вечер от раждането на Маркъс насам, в която излизаше с Бо, Сарина повече от всякога държеше да изглежда добре. Кремавата сатенена рокля с голи рамене бе обшита с множество ситни перли и блещукащи скъпоценни камъчета. Косата й беше вдигната на кок, в който кокетно бе затъкнато бяло перо. На шията й сияеше перленият наниз, а на ушите й трепкаха обици с перли и диаманти.

Изобщо, Сарина изглеждаше великолепно и приковаваше възхитените погледи на мъжете в театралния салон. Даже най-новият ухажор на Джърмейн Холингсуърт така се зазяпа по нея, че се наложи дребната брюнетка да го сръга с лакът, за да привлече вниманието му. По време на представлението обаче, Джърмейн отново го хвана да съзерцава жадно кестенявата красавица и то през собствения й бинокъл, който очевидно й бе поискал именно с тази цел.

— Ако не можеш да откъснеш очи от тази малка вещица, Малкълм Макфийлдс, аз си отивам! — изсъска ядосано тя.

Но мощният глас на актьора заглуши думите й, затова се наложи да ги повтори малко по-силно. Точно тогава обаче в диалога на сцената имаше кратка пауза и последните й думи отекнаха в салона, стряскайки актьорите. Сред публиката се чуха изненадани възклицания. Джърмейн се вкамени. Всички очи бяха вперени в нея. Четиримата представители на фамилията Бърмингам също я погледнаха за момент, но очевидно пиесата ги интересуваше много повече. След миг представлението продължи, ала вниманието на Джърмейн вече бе приковано другаде. Сърцето й се сви, когато видя как Бо придърпа нежно ръката на своята съпруга в скута си. Очевидно бе, че с или без Сарина, той никога не би погледнал друга жена. Вбесена, тя стрелна с гневен взор своя кавалер, но реши, че след преживяното току-що унижение е по-добре да си спести укорите и нападките срещу него.

Малкълм неохотно й върна бинокъла, ала продължи да хвърля погледи към кестенявата богиня, която седеше плътно до своя съпруг в ложата на Бърмингам. Това дойде твърде много на Джърмейн. След като Бо я бе пренебрегнал заради онази презряна Точилка, трудно можеше да се примири да загуби още един обожател. Тя направи нов опит да привлече вниманието на Малкълм, но Сарина очевидно го беше омагьосала напълно. Последното действие на пиесата едва бе започнало, когато Джърмейн изпълни заплахата си и си тръгна, оставяйки го да съзерцава на воля другата жена.