Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (8)

ГЛАВА СЕДМА

Ездата не продължи дълго. Скай още не беше се вкопчила както трябва в гривата на жребеца, когато пред нея изникнаха високи зидове. Огромна порта от ковано желязо ги пропусна в просторен двор. Сокола запря коня, скочи долу, сне Скай от седлото и докосна с пръсти шапката си.

— Домът ми е на ваше разположение, милейди.

Той отведе коня зад ъгъла. Погледът й го изпроводи, докато се скри, а след това се огледа удивена. Никой не дойде при нея да я завърже или прикове и все пак бе ясно, че е пленничка — просто не беше възможно да се избяга. Сокола бе избрал местоположението на своята крепост много сполучливо — от всички страни островът бе заобиколен от рифове и плитчини, който вещаеха смърт за неопитния моряк, осмелил се да се приближи. Самата форма на пристанището, едно естествено езеро го предпазваше, а каналът се охраняваше от оръдията по кулите. Може би цяла армия не би успяла се превземе това разбойническо гнездо. Пленниците на Сокола вероятно не можеха да се обърнат към никого за помощ, защото Боун Кей бе негова собственост, а хората, обитаващи това място, със сигурност бяха негови верни привърженици.

Сега аз стоя тук затворена, помисли си Скай. Аз съм трофей, който той е придобил с бой и е довел тук, за да го задържи при себе си. Независимо дали струва хиляда дублона или пък много по-малко… Внезапно през тялото й премина тръпка — не защото бе студено или пък се боеше от Сокола. Страшното бе да остане на този остров… заедно с него. Не можеше да си обясни напълно това чувство.

Пое по тухлен път към входа на величественото здание и си заповтаря, че няма нищо страшно. Просто ще стои тук, докато дойде да я отведе или баща й, или годеникът и. Този замък бе достатъчно голям и Сокола сигурно щеше да й предостави известна лична свобода.

Тя вдигна ръка да почука, но вратата се отвори сама и пред пея застана Сокола.

— Заведох Семюъл в обора. Твърде дълго се колебахте дали да пристъпите моята крепост, милейди.

— Семюъл? Сребърен вятър или Пратеникът на Сокола не са ли подходящи имена за вашия кон?

— Предпочита да го наричам Сем — след тези думи я хвана за ръка и я поведе към залата, като я гледаше с топлия си сив поглед. — Съжалявам, че съм разочаровал очакванията ви. Когато Сем се роди, бях съвсем малко момче. Дадох му първото име, което ми дойде наум. Сега е на двадесет и три години и не ми се ще да му развалям спокойствието, като го преименувам.

— На двадесет и три години? — Едрият, строен жребец изглеждаше значително по-млад. — Много е запазен.

Сокола се усмихна и за своя голяма изненада тя усети как сърцето й се разтуптя, когато я притегли към себе си.

— Грижа се отлично за всички създания в моя дом, милейди. Вече се опитах да сторя някои добрини за вас, но вие продължавате да се противите на всичките ми усилия.

— Може би, защото не съм ваша собственост, сър. Както знаете, не се числя нито към домашните ви животни, нито пък към вашата свита.

— Точно в това е чарът ви.

— Не казахте ли по едно време, че не струвам много… — Близостта му я объркваше, тя се отскубна бързо и внимателно й се насочи към разкошната зала. Ловджийски пушки, мушкети и различни прободни оръжия висяха по облицованите с дърво стени. — Изключително! — промълви Скай.

— Всички на острова знаят къде да дойдат в случай на нападение.

— Всички ли са готови да дадат живота си за вас?

Той само повдигна рамене.

— Хората живеят тук по свое желание. Не принуждавам никого да идва на Боун Кей.

— Е, мен например ме принудихте.

— Вие сте само гост. Елате, ще ви покажа и останалата част на двореца.

Той отново посегна към ръката на Скай. Вдясно се издигаше библиотека с легло за гости, а вляво бе разположен килер за провизии, снабден и с жив иконом. Едрият белокос и достопочтен мъж стоеше мълчалив пред тях.

— Мистър Соумз — представи го Сокола и мъжът се поклони тържествено на Скай. — Ако имате нужда от нещо, милейди, обръщайте се към него.

За мен е удоволствие да ви служа, милейди — потвърди Соумз с повторен поклон.

— Този човек би бил украшение и за най-изискания английски благороднически дом, помисли си Скай и се запита по какъв ли начин такъв човек е попаднал в това пиратско гнездо.

— Чудесна къщичка, нали? — каза Сокола, когато се отдалечиха от килера. — Строежът не представляваше проблем, Може би знаете, че тухлите са чудесен баласт за кораби. Така че в продължение на няколко години ми се удаде да събера необходимото количество строителен материал. — Премина с нея през залата и отвори врата, зад която бе разположена маса от махагон. Украсяваха я четири крака с формата на животински лапи. — Официалната трапезария.

— За тържествени случаи и държавнически посещения ли? — добави тя с насмешка.

— За преговори. Може би на това място ще се реши цената ви, милейди.

— С какви хора преговаряте обикновено?

— Никой от поканените не се страхува да дойде в този дом. Това е известно и на годеника ви. Няма на света по сигурно пристанище от това — Сокола затвори вратата и посочи с ръка към дъното на залата. — Там е балната зала. От време на време организираме и празненства. — Той не й позволи да се възхищава по-дълго на гигантското помещение и я дръпна към стълбището, покрито с червено кадифе.

Пред тях някакъв слуга полираше перилата. Той се поклони на Скай, отдаде чест на Сокола и каза почтително:

— Радвам се, че отново сте у дома, сър.

— Мистър Талингзуърт — лейди Кинсдейл. Той също ще бъде очарован от възможността да се грижи за вашия комфорт тук, госпожице.

— Да, така е, милейди — потвърди Талингзуърт думите на господаря си.

Тя кимна скептично с глава и последва Сокола нагоре по стълбите. Па първия етаж той блъсна една от вратите вдясно. Тя веднага разбра, че се намират в неговата стая. Главно място в нея заемаше масивно легло от тъмен орех. Високите прозорци бяха отворени и през тях в стаята проникваше лек морски ветрец. Денят бе горещ, но тук цареше приятна хладина. До втората редица прозорци имаше писалищна маса, а пред една камина от мрамор — канапе, заобиколено от кресла. Красива маса от черешово дърво придаваше на помещението интимност, която липсваше в официалната трапезария.

— Това личните ви селения ли са? — попита тя, докато разглеждаше всичко наоколо. Той я наблюдаваше внимателно.

— Хм… — Пое отново ръката й и я поведе към другия край на стаята. Пристъпиха прага на втората стая, почти толкова голяма, колкото първата. Обзаведена бе като будоар във Версай. Вероятно елегантните бели мебели наистина идваха от Франция, в белите завеси бе втъкана златна нишка, а над камината висеше огледало в позлатена рамка. До прозорците имаше кресло с широка извита облегалка и игрална масичка. Сребърни гребени и четки лежаха подредени на тоалетката.

— Значи ще спя в стаята непосредствено до вашата? — Ситуацията всъщност не я притесняваше. Така или иначе в продължение на почти цяла седмица на кораба тя прекарваше нощите в обятията на този мъж, и то без да й се случи каквото и да било. Може би дори той ще й липсва… — Не, никога — продължи да си втълпява тя.

— Вратата между стаите може да се заключва — поясни той усмихнат.

Скай отвърна хладнокръвно на погледа му.

— Ще мога ли изобщо да бъда сама, капитане?

Той приближи ръката й до устните си.

— Не само в ключалките има ключове, милейди, те са скрити също и в човешките души. А сега моля да ме извините… Трябва да се погрижа за някои неща. На вечеря ще се храним заедно. Междувременно ще донесат и багажа ви. — Тя се усмихна, а той повдигна вежди. — Какво толкова забавно намирате в думите ми, лейди Кинсдейл?

— Вие самият сте ми смешен, сър.

— О… — Сокола сякаш се вдърви за момент. — В какъв смисъл?

— Имам предвид цялостното ви поведение, сър. Нерядко се е случвало да ме блъскате насам-натам като никакъв предмет, а сега тази церемониална учтивост…

— Е, човек никога не знае откъде ще го изненадат — отвърна той, без да се замисля, и в себе си тя се съгласи с него. Този човек постоянно я изненадваше с нещо. Разгневяваше я, вдъхваше й страх или пък я утешаваше с нежен глас и я милваше… В последната седмица той се превърна в много важна част от нейния живот, а спомените от миналото избледняваха в съзнанието и. Не, наистина не можеше да се оплаче от изненади. Какво ли ще донесе вечерта? Смях? Гняв? Как ли щеше да се отнася Сокола с нея — като с фигурка от порцелан или ще я грабне в прегръдките си?

След като той излезе, тя се свлече трепереща на леглото. Докога щеше да я държи тук? Не бе захвърлена в подземие, не я измъчваха, но бе още по-лошо…

Някакъв импулс я накара да скочи и да изтича до свързващата врата. Очевидно можеше да се заключва и от двете страни и тя не можеше да проникне в стаята на владетеля на дома. Скай натисна предпазливо дръжката на другата врата, тази, която водеше към коридора. За голяма нейна изненада, тя се отвори.

Какво ли крие този човек в стаята си, запита се тя.

Сокола не се появи за вечеря. Донесоха сандъците й, нито едно от нещата и не беше повредено. Накитите си бяха на мястото и не липсваше нито една от скъпите й рокли — кадифени, брокатени, копринени и ленени с втъкана златна нишка. Под погледа на мистър Соумз, Талингзуърт и още един мъж внесоха багажа в стаята.

По-късно намина и Робърт Ероусмит, който й съобщи, че Сокола много съжалява, но не е в състояние тази вечер да й прави компания. Мистър Соумз ще й сервира вечерята в нейната стая.

Тя поблагодари на Робърт със сведен поглед. Не беше за вярване, но като че и тя съжаляваше, че Сокола няма да е при нея.

Преди да си легне, Ероусмит запали всички лампи — явно бе получил съвсем точни указания. Тази нощ тя спа непробудно.

На следващата заран я разбуди гръмогласен смях. Отвори предпазливо очи и внезапно задиша учестено. Пред нея стояха Тара и Беси, хубавките ирландки. И двете бяха в най-добро разположение на духа.

— Беси! Тара! — извика Скай и седна в леглото.

Тара постави поднос на коленете й, а в очите и проблеснаха сълзи.

— О, Лейди Кинсдейл, толкова сме ви благодарни! Вие ни спасихте!

Скай запримига смутена.

— Кой, аз?

Пиратите ни заведоха в каютата на втория помощник и се държаха изключително мило с нас.

— Така ли? — Скай присви очи. — Не ви ли закачиха?

Тара поклати глава.

— Ни най-малко. Разбира се, когато в пристанището на онзи, другия остров, настана бъркотията, се уплашихме здравата. Аз например си помислих, че ще разбият вратата. Но за щастие ни се размина и след това ни доведоха тук.

— Направо в рая! — извика екзалтирано Беси.

Скай отхапа парче от хлебчето си и я загледа недоверчиво.

— Откъде знаеш, че това тук е рай?

— Успяхме вече да разгледаме много неща, милейди — заразказва Тара. — До кея има много хубави къщи и магазини. Всеки моряк, които иска да си построи къща, може да го направи. Малко по-навътре в сушата има и лагуна с прясна вода. Видяхме и красиви пясъчни ивици със скали и плитчини, а водата там е чудно синя. Никога не сте виждали такава красота, милейди.

— Наистина ли е толкова хубаво? — промълви Скай.

Страните на Тара поруменяха.

— Малко след като пристигнахме, един джентълмен на име мистър Раундтрий ни разходи с кола, теглена от понита, и ни показа всичко това.

— Джентълмен ли, Тара? А аз си мислех, че е пират.

Раменете на момичето трепнаха и тя сведе засрамено глава. Когато я изправи, по устните й заигра смутена усмивка.

— Тук си имат дори параклис и англикански свещеник.

— Пиратски свещеник? Какво ли няма да срещнеш на това място!

След закуска Скай стана от леглото, отиде до умивалника и се изми. Реши да провери лично докъде се простира свободата й.

— Беси, извади ми, моля те, ездитния костюм. Ще ми се да… поразгледам този рай.

Беси и Тара се заеха усърдно за работа. Скай се радваше много, че момичетата са отново при нея. Те бърбореха без прекъсване и макар разговорите им да се въртяха главно около мистър Раундтрий и приятеля му Саймън Грийн, успяха да подобрят настроението на своята господарка. Скай не се изненада особено, когато ги видя живи и здрави. Тя вече знаеше, че Сребърния сокол не е кръвопиец. Стъписваше я по-скоро веселото настроение на двете ирландки. Не беше забравила сцената, в която той ги предостави на екипажа си. Наистина ли никой не бе ги закачил?

Напусна стаята в красив костюм за езда от кафяво кадифе, в широка пола и втален жакет в мъжки стил. Докато слизаше по стълбите, тя дочу гласове откъм залата. Очевидно в трапезарията се бяха събрали много мъже. Тръгна бързо натам, като смяташе да хвърли един поглед през процепа на вратата.

Но в този момент отвътре излезе мистър Соумз и затвори вратата след себе си.

— Добро утро, лейди Кинсдейл.

— Добро утро, мистър Соумз.

— Хареса ли ви закуската, милейди?

— О, да, благодаря — отвърна тя с усмивка. Начинът, по който този човек охраняваше вратата, показваше съвсем ясно, че това не бе английски благороднически дом. — Искам да пояздя малко. Как може да стане това?

— На вашите услуги, милейди. Бихте ли ме последвали. Ще ви заведа при сеньор Ривас, нашия главен коняр, и той ще направи каквото е необходимо.

Двамата минаха през задната врата и малко по-късно стигнаха до конюшнята. Преградките за конете, поне двадесет на брой, бяха огледално чисти. Посрещна ги висок, строен и чернокос мъж. Икономът му обясни какво е желанието на милейди и се отдалечи. Тя очакваше всеки миг отнякъде да изникне пират, който да й съобщи, че й се забранява да язди. Не се случи обаче нищо подобно. Сеньор Ривас оседла една сива петниста кобила и я изведе от двора. Той помогна на Скай да я възседне п и пожела приятен ден със своя испански акцент.

Тя пое надолу към кея. По пътя й босоноги деца я поздравяваха с поклони и реверанси. В пристанището се поклащаха малки кораби, рибари извличаха препълнени мрежи на брега. Моряци от екипажа на пиратския кораб кърпеха платна и лъскаха дъските на палубата. Скай ги наблюдава известно време, след което пое в галоп покрай къщите и излезе на равното извън селището. Скоро пътят се заизкачва нагоре, обграден от двете страни с гъсти пинии.

Долови шум на течаща вода и изведнъж пред взора й се откри чудна гледка — езерце в наситен син цвят, а от високата скала надолу струеше водопад, искрящ във всички оттенъци на среброто.

Скай скочи от седлото и се отправи към обсипания с пъстри цветя бряг. В другия край на езерото водата се оттичаше в тясно поточе, което се губеше сред дърветата. Този остров бе наистина рай.

Внезапно на отсрещния бряг тя съзря Сокола. Стъписана, затаи дъх. Седеше неподвижно на белоснежния си жребец и в първия миг изобщо не можа да го забележи сред това царство на багрите. Той вдигна ръка за поздрав и подкара коня направо през водата. Не след дълго конят и ездачът бяха на отсамния бряг.

Сокола носеше широко разтворена бяла риза, черен панталон и ботуши. Шапката с перото засенчваше очите и тайните, които гръдта му сигурно таеше. Изглеждаше изключително дързък и наперен — истински авантюрист.

Слезе от коня на няколко крачки от Скай и я загледа продължително, и мълчаливо. До слуха й достигна тихата музика на водата, която падаше от скалата и трептеше на слънчевата светлина. Лек бриз зашепна сред цветя и листа.

Погледът на Сокола прикова очите на Скай за цяла вечност. Обзе я чувството, че този мъж иска да заграби душата й. Не само в ключалките има ключове, беше казал той, те се таят и в човешката душа. Може би бе прав. А може би изобщо не съществуваше начин да се скриеш от този човек.

Най-сетне гласът му прекъсна магията.

— Добро утро, милейди. Харесва ли ви островът?

— Много е красив, но въпреки всичко си остава затвор за мен.

— Разбирам. За съжаление досега нямах време да ви разведа из Боун Кей. Единствено по рода си място.

— Защо мислите така?

— Защото ми принадлежи. — Той я хвана за ръка и я поведе към езерото. — Тази вода е прясна и чиста. Виждате ли великолепните цветя? Виреят чудесно тук, независимо че само на миля оттук може да вилнее и най-страшната морска буря. Рифовете ни охраняват, защото само много опитен кормчия е в състояние да приближи тези брегове.

Ръката му допря нейната и това докосване й напомни, че са съвсем сами. Съпровождаха ги единствено плисъкът на водата, шепнещият ветрец и двата коня. Мъжът ухаеше на сапун и кожа и тя долови стаения могъщ пулс на тялото му, кой го сякаш погалваше нещо в нейното сърце, което нямаше нищо общо с привичния й живот. На такова място не бе трудно да прекрачи онази граница, по която винаги се е ориентирала. Да забрави невинността си…

Тя рязко отдръпна ръката си от неговата.

— Защо сте винаги близо до мен? Исках да пояздя сама, но вие пак сте тук. Оставете ме па мира, моля ви. Не искам да сте постоянно мил и любезен с мен! И двамата знаем, че сте само един пират и аз ви презирам!

Извърна се толкова рязко, че дори и кобилата се изплаши. Накани се да я възседне, но животното се изправи на задните си крака. Застинала на едно място, тя се вторачи, сякаш очарована, в копитата, които затанцуваха във въздуха досами лицето й.

— Скай! Проклятие… — Сокола се хвърли към нея, дръпна я рязко встрани и двете тела полетяха към мекия пясък. Копитата се забиха на сантиметри от тях в земята. Скай понечи да се изправи, но Сокола който лежеше върху нея, не я пускаше. Някакъв мускул затрепка по брадичката му. — Боже, каква луда глава сте вие, милейди. Постоянно се излагате на риск, само и само да избягате от мен. Казахте да не бъда вежлив с вас, понеже съм бил пират. Е, добре, дошло е време да бъда пират, с всички произтичащи от това последствия.

— Негодник! Пуснете ме веднага! Би трябвало…

— Правилно, би трябвало да ви подаря на Едноокия Джек или на Логан, или пък на Чернобрадия. Би трябвало също така да оставя този кон да унищожи за миг красотата ви, та никога вече да не влудявате мъжете.

Дъхът й направо секна. Никога досега не бе го виждала толкова вбесен. Така и не можа да отвърне на думите му, тъй като страстна целувка запечата устните й. Неговият език принуди устата й да се разтвори. Топлина пропълзя по цялото й тяло.

Би трябвало да се съпротивлява, но не бе в състояние да го стори. Пръстите на Сокола се сплитаха с нейните, тежестта му я приковаваше към земята, която сякаш се тресеше под нея. Плисъкът на водата от нежна мелодия се бе превърнал в неистово бушуване, примесено с пламтящите потоци на нейната кръв. Изобщо не се противеше. Усещаше устните на Сокола, твърдите мускули, слънцето и вкуса на целувките му, урагана, бушуващ в жилите й.

И този ураган проникна в сърцевината на нейната душа.

Ръката му се плъзна йод полите й, загали голите бедра, устните му преминаха от лицето до гърдите й, оставяйки пареща следа след себе си. Тя отправи поглед към синьото небе и реещите се облачета по него, към слънцето, останало без жар. Защото в дълбините на нейната душа бушуваха много по-буйни пламъци.

Той разтвори жакета й и заразвързва вървите на корсажа, докато се показаха разголените гърди. Устните му се заровиха в меката плът, а ръката, обхванала едно от заоблените хълм чета, го приближи до гладния език. Устните се впиха в зърното и през цялото й тяло премина огнена вълна, предизвикана сякаш от оръдеен снаряд.

— Не! — изкрещя тя, но парещата му целувка я накара отново да онемее. Започна отново да се бори със Сокола, по не след дълго ръцете и краката й се отпуснаха в сладостна отмала. Земята все още се тресеше. Земята ли? Не е ли самата тя обхваната от вибрации, пулсиращи тласъци, от копнежа да разбере, да узнае още, и още…

Вече не бе пленничка, ръцете й съвсем свободно се движеха по раменете на Сокола. В този миг тя виждаше в него не пирата, а единствено мъжа, който я закриля от всички врагове. Мускулите му се опънаха под пръстите й. В този чужд рай с шептящата вода тропически бриз, той въплъщаваше всичко, за което душата й бе мечтала в най-потайните си кътчета. Силата на страстта му я отвлече в някакъв непознат свят, в който не съществуваше нищо по-важно от близостта му, от всепоглъщащата му жар.

Внезапно той се откъсна от нея и скочи на крака.

— По дяволите — извика, сграбчи я за ръцете и я изправи. — Какво направихте с мен!

Тя се освободи бързо от хватката му, ужасена от самата себе си. Той, а не тя, бе сложил край на тази срамна сцена.

— О, да можех да избягам накрай света! — избърса устните с опакото на ръката си, но така и не успя да изличи вкуса на неговите целувки. С треперещи ръце завърза корсажа и закопча жакета.

— Кълна се, че съвсем скоро ще изчезнете оттук! — сряза я той.

Тя се извърна и се затича към кобилата, която затанцува нервно на място.

— Постоянно ми бягате! Глупаче такова! — извика той и я последва. — Без мен изобщо не сте в състояние да се оправяте. Каквото и да сторите, постоянно изпадате в някакви затруднения. — Той хвана юздите на коня, успокои животното и сложи Скай на седлото.

Тя го загледа ядосано отгоре.

— Струва ми се, че по-скоро вие, капитане, бягате от мен.

Той присви очи.

— Никога вече няма да повторя това, лейди Кинсдейл. Един-единствен път се отдръпнах от огъня, който разпалихте. Предупреждавам ви, престанете да ме съблазнявате, защото следващия път пиратът в мен ще измести джентълмена.

Гореща тръпка пропълзя по гърба й. Дръпна рязко юздите от ръката на Сокола и пришпори коня. Зад нея отекна горчивият му смях.

Все още ядосана, Скай предаде кобилата обратно на сеньор Ривас и се завтече към залата, като не отвърна дори и на поздрава на мистър Соумз. Изтича горе в стаята си, блъсна с все сила вратата и спусна резето. След това заключи и вратата, която свързваше стаята й със спалнята на Сребърния сокол и закрачи възбудено напред-назад.

Погледът й се спря за момент из свързващата врата. Можеше ли изобщо този ключ да й послужи в битката с човек, преживял вече толкова много морски боеве и превзел дори собствения й кораб? Никой обаче не можеше да вземе ключа за душата й, ако самата тя не го подареше. Сокола сякаш знаеше тона.

На долния етаж някой хлопна вратата и тя трепна. Сокола се беше прибрал, очевидно и той в лошо настроение като Скай. Виковете му огласиха цялата сграда. Отделните думи й убягваха, но дълбокият му глас звучеше заповеднически. Краката му затрополиха нагоре по стълбището. Изчака го да пристъпи в стаята си неподвижна, с ръка на гърлото. Ей сега ще дойде при нея, ще разбие вратата, ще я сграбчи яростно и…

Минутите течаха. Вратата на Сокола отново се тресна, явно пак тръгваше нанякъде. Скай въздъхна облекчено, седна бавно на леглото и се загледа в балдахина. Сигурно отново е тръгнал по своите си делови работи.

Той бе този, който избяга от страстната прегръдка, а не тя. Гореща вълна на срам накара лицето и да поруменее. А сега щеше да се освободи от нея по най-бързия начин. То се знае, че така не може да продължава повече. Той сигурно притежаваше някакво чувство за чест. Та нали все пак тя е годеница на братовчед му.

Годеница… Да можеше никога да не срещне този човек, годеника си. След целувките на другия, които още пареха устните й… Изправи се отчаяна в леглото и притисна с ръце слепоочията си. Не можеше да се познае.

Скочи нетърпеливо на крака, избута резето на вратата към коридора и я отвори. Икономът беше я уверил, че ще й служи най-охотно. Точно в този момент искаше да бъде обслужена.

— Мистър Соумз! — извика тя.

— Милейди? — След миг той застана пред нея. f

— Бихте ли ми донесли гарафа с коняк?

Желанието й видимо го изненада, но извитите в изненада вежди бързо се върнаха в нормалното си положение.

— Да, милейди — докато го чакаше, отново се заразхожда напред-назад. Икономът й сервира коняка на сребърен поднос и каза:

— Тази вечер Сокола ще вечеря с вас, лейди Кинсдейл. Точно в осем ще почука на вратата ви.

— Така ли? Предайте му тогава, че изобщо не държа да се храня заедно с него.

— Да, милейди, но…

— Чухте какво казах, нали!

— Да, милейди. — Без да каже нито дума повече, той се оттегли. Конякът се оказа много вкусен и успокой разбърканите й чувства. Бавно, но настроението й постепенно се подобри. След жаркия ден слънцето започна да се спуска към хоризонта и Скай извика отново иконома. Поиска да подготви баня за нея. Осъзнаваше колко неподходящ момент е избрала — по-голямата част от персонала бе заета с приготовлението на вечерята. Но това ни най-малко не я интересуваше. Така или иначе не искаше повече да остане на острова и след като е в тежест на прислугата, може би Сокола ще организира скорошното й отпътуване.

— Искам да се изкъпя колкото е възможно по-скоро, мистър Соумз, — добави тя с невинно изражение.

— Много добре, милейди, ще се разпоредя веднага.

— Бихте могли да пратите моите прислужнички. Така вашите хора ще си спестят труда.

— Това едва ли ще е възможно.

— И защо не?

— И двете са на рибния пазар, милейди.

— На рибния пазар ли?

— Е, пожелаха да се заемат с нещо и тъй като вие не споменахте, че ще се нуждаете от услугите им, аз…

— Добре, щом е така, ще мина и без тях.

Не след дълго сеньор Ризас заедно с един от ратаите внесе в стаята месингова вана. Следваха ги прислужници с кофи.

— Икономът донесе кърпи, сапун с аромат на роза и гъба.

— Ако се нуждаете от нещо, милейди…

— Не, благодаря. Желая само никой да не ме смущава.

— Много добре, милейди — отвърна той и се отдалечи с поклон.

Погледът й се спря на затворената врата и неочаквано и дожаля за човека. Първо господарят му го бе нагрубил, а сега и тя правеше тежък живота на клетия Соумз — и не на последно място с искането си да съобщи на Сокола, че пленничката му не възнамерява да се храни заедно с него.

Угризенията й обаче се изпариха, докато се събличаше. Бе пила доста коняк, но това не я смущаваше. Алкохолът облекчи страданията й и подобри настроението й. Намести се доволно във ваната, вдигна косата над врата и се намаза с ароматния сапун. Не можеше да отрече, че като пленничка на заможен пират й се разрешаваше известен лукс.

Загледа се в багрите на залеза и постепенно очите й се затвориха. В просъница й се стори, че на вратата се чука и някъде много далеч някой вика нейното име. Внезапно затрещяха гръмотевици, последвани от шума на разцепено дърво. Скай се стресна в съня си и успя да види как свързващата врата се сгромолясва на пода. Сокола нахълта в стаята и вий поглед в нея, опрял ръце на кръста.

— Милосърдни Боже! Реших, че се е случило най-лошото.

— Казахте, че мога да си заключа вратата…

— Не чувате ли какво ви говоря? Помислих си, че сте мъртва. Знаете ли от колко време блъскам по вратата и викам.

— Аз… — Тя се потопи във ваната, но той я сграбчи, издърпа я от водата и я прегърна. Тя се съпротивляваше възмутена. — Не исках да се храня заедно с вас.

— Да, но аз заповядах това да стане.

— Не съм свикнала да споделям трапезата си с крадци и разбойници. Добрите ви маниери не могат да заблудят никого, сър. С хора като вас никога не сядам на една маса, с такава…

— Отрепка? Настоявахте да се държа като пират, нали? Е, добре, тази вечер ще имате тази възможност.

— Пуснете ме веднага! — С всеки изминал миг страхът й растеше. Успокояващото действие на алкохола също премина. Беше гола, а и усещането на силните мъжки ръце върху кожата й я объркваше. Сокола беше истински вбесен. Наподобяваше пламък, готов да погълне всичко, до което се допре — волята й, душата й. Трябваше да му се изплъзне по някакъв начин.

— Пуснете ме! — повтори тя. — Веднага. Той поклати бавно глава в несъгласие.

— Тази вечер най-сетне ще изпитате върху си безпардонността и бруталността на пирата, лейди Кинсдейл. Пиратът ще ви направи своя собственост. Ако ви е минавало през ума да молите за милост, то сега е моментът да го сторите.