Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Скай връхлетя вбесена в каютата си — направо сред най-гъстия мрак. Въпреки това тя хлопна вратата. Опря се на нея, запреглъща с усилие и притвори очи.

Ех, защо се случи така, че Едноокия Джек съзря „Силвър месенджър“ и Сребърния сокол го последва… На бащиния си кораб тя бе господарката. Заобиколена от лампи и свещи, нямаше защо да се страхува от нощта, а тук я заплашваха тъмнината и ред други неща. Просто нямаше никакво значение какви чувства изпитва към мъжа в съседното помещение — принудена бе да го следва навсякъде, където той пожелае…

Мракът около нея започна да се сгъстява и студен ужас пропълзя по тялото й. Не се ли размърдаше веднага, то…

Тя побърза да се отмести от вратата и в този миг някой я отвори. Тя се обърна уплашена. На прага бе застанал лорд Кемерън, със запалена лампа в ръка. Подаде й я с вежлив поклон.

— Милейди…

Тя пое лампата с треперещи пръсти.

— Откъде знаете?

— Нали „Лейди Елена“ е мой кораб. Нормално е да знам, че в тази каюта няма осветление.

Това, значи, е имал предвид той — а не неразумния й страх от тъмнината.

— Освен това баща ви ме предупреди. Обясни ми, че не се чувствате удобно на тъмно.

— О, така ли… — Скай сведе поглед. Баща й постоянно й нанасяше удари. Издава тайните й, продава тялото й, душата й… — Благодаря ви — успя да изговори тя с усилие. Лорд Кемерън все още стоеше до вратата. Сянка падаше върху лицето му. Този човек излъчваше огромна енергия, от него се носеше и аромат на първокласен вирджински тютюн. Сигурно Сокола бе изострил усета й за подобен род неща. Едно трябваше да признае пред себе си — като мъж негова светлост не бе в никакъв случай отблъскваш.

Той е мой съпруг или поне твърди това, спомни си тя и потръпна. Все пак ми отпусна лична каюта, това ме успокоява малко. Не, не мисля, че ще вземе да се нахвърли върху ми, за да си поиска съпружеските права…

Или ще го направи все пак? Рок Кемерън пристъпи в каютата и се огледа.

— Всичко наред ли е?

— Да! Всичко! — Скай почувства, че всеки момент ще изкрещи. Той обаче само се обърна с усмивка към нея.

— Днес сте много нервна, милейди.

— Това, което научих преди малко, ме прави доста неспокойна.

— О, не си струва да се отчайвате — Питрок Кемерън се приближи още малко и тя се дръпна към стената, изви глава встрани в страха си, че той може и да я докосне. Ето, за втори път вече попадам в ръцете на очарователен мошеник, мина й през ума. Единият — пират, а другият — благородник и джентълмен. Но и двамата преливат от арогантност и самоувереност.

Пръстите му погалиха страната й, а тя захапа долната устна, за да не изкрещи.

— Вие сте моя съпруга, милейди.

— Не, не съм ваша жена! — ядосана, тя го загледа право в лицето. — И недейте, моля ви, да бъдете тъй сигурен, че всички пирати до един ще увиснат някой ден на бесилката. Идвам от Лондон, както знаете, и за някои неща съм по-добре информирана от вас. Бях в родината, когато кралица Ана почина и повикаха курфюрст Георг от Хановер да я наследи на трона. Хора като Хорнигоулд, Чернобрадия, включително и Сребърния сокол, могат да бъдат съдени официално, само ако разпореждането дойде пряко от монарха. Доколкото ми е известно обаче, крал Джордж все още не е издавал нови закони.

— Скъпа моя лейди, моля ви, издайте ми източниците, от които черпите всички тези сведения.

— Чета вестници, лорд Кемерън. Във висшите кръгове се говореше, че кралят ще помилва всички пирати, които до един определен ден му се подчинят и положат клетва за вярност пред короната. При това положение няма да става нужда да се убиват пирати.

— Да се убиват ли! Наричате екзекуцията на пирати „убиване“? — извика той възмутено, но тя долови, че едновременно с това се и усмихва под мустак. На подбив ли я вземаше? Или пък наистина бе разгневен?

— Във всички случаи ще се лее кръв, нали, милорд?

— Вие наистина сте доста непреклонна личност!

— Просто държа на собственото си мнение и не го скривам. Предполагам, че това не спада към качествата, които бихте желали да притежава съпругата ви.

— Признавате, значи, че сте моя съпруга?

— Не! — Скай уплашено се притисна към стенната ламперия. Този мъж бе човек на честта. Нямаше да упражни насилие спрямо нея. Или, може би, имаше точно това наум? — Не! Защо, за Бога, ме измъчвате по този начин? Смятах, че отхвърляте варварския обичай да се сгодяват напълно беззащитни деца…

— Е, междувременно стигнах до заключението, че тази ситуация ми допада, лейди Кемерън — отвърна той тихо и по гърба й премина ледена тръпка. Този дълбок глас, благозвучният тембър й напомняха един друг човек. Няма ли най-сетне да се маха оттук?

— Милорд — прошепна тя, но явно нямаше никакъв смисъл да го моли за каквото и да било. Той изобщо не я докосваше и се извърна от нея.

— Лампата ще гори до утре заран — увери я той и затвори безшумно вратата отвън.

Стоя още няколко минути облегната на дървената ламперия, а след това постави лампата на масата и легна бавно на леглото. Остана да лежи облечена. Нападнаха я спомените от предната нощ и сутринта. Не бе в състояние да забрави Сокола, не можеше да не си спомня това, което бе станало между тях. Душата й страдаше. Тя знаеше, че ме бива да изпитва чувства към този човек и все пак го обичаше. Макар че се бе разделил тъй хладно с нея. В крайна сметка за него тя се оказа евтина стока. Дори и откуп не бе поискал. Прищяло му се, позабавлявал се. Приключението вече свърши и вместо това отнякъде изниква някакъв непознат с благородническа перука, който твърди, че бил неин съпруг.

Всичко бе просто непоносимо! Внезапно се изпълни с копнеж по родния дом, по Уйлямсбърг — с пазарния площад, където тъй често имаше народни празненства, с голямата поляна, където някога играеше и се смееше с другите деца. Уйлямсбърг с широките си прави улици, в който винаги цареше оживление, с изисканите заведения и долнопробни кръчми…

Това бе нейният дом, където баща й построи къщата, в близост до двореца на губернатора. Като малко момиче тя наблюдаваше веднъж заедно с Аликзандър Спотсууд строителните работи по новата резиденция. Той разроши нежно косата й.

— Тук, на това място, ще бъде входната зала, където ще си поздравявам гостите — и теб също, Скай. Ти ще се изкачваш по стълбищата, а аз ще те посрещам на най-горното стъпало. Стените ще бъдат тапицирани с ценна кожа. И както вече казах на баща ти, избата ще бъде препълнена с великолепни вина.

Домът ми е най-сигурният пристан, помисли си тя. Но лорд Кемерън нямаше да я отведе там, а в плантацията си в Тайдуотър, в някаква си забравена от Бога къща, насред пустош и противни блата. А през лятото жегата и насекомите щяха да направят живота й ад.

Скай потръпна цялата и си припомни своето намерение да се бори решително срещу лорд Кемерън и да го победи. Но беше ли по силите й да се противопостави на такъв богат и могъщ земевладелец. Още повече без ничия помощ? Всички щяха да я сметнат за ненормална — да се противи срещу една толкова добра партия? Пък и самият лорд Кемерън… Какво ли щеше да си помисли, когато научи истината? Сигурно ще я презре.

Може би точно презрението му щеше да го накара да анулира този брак. Можеше обаче да реши да си останат формално съпрузи и омразата му да я преследва цял живот…

Обърна се на една страна, затвори очи и се опита да заспи. Трябваше й доста време, докато се потопи в неспокойна дрямка. Засънува, и единственото, което й се явяваше, бе той, Сребърния сокол.

Той тръгна право към нея и я сграбчи в обятията си. Очите му искряха… и внезапно всичко се преобърна — не той, а лордът бе нейният любовник, който твърдеше „Аз съм твоят съпруг“. Тя се дърпаше отчаяно от прегръдката му, но той я държеше непреклонно и я притегляше със себе си в морските дълбини, шепнейки непрекъснато някаква неразбираема думичка в ухото й, но в един миг тя взриви мозъка й: „Курва!“

Скай се стресна. Помещението бе осветено, а тя бе сама. Треперейки, отново падна на постелята. Тази нощ не намери покой.

На следващата сутрин я обслужваха двете весели, приказливи ирландски прислужнички. Скай ги слушаше мълчаливо, докато Бес сплиташе косата й и се възторгваше през цялото време от Боун Кей. Тара пък донесе поднос с пресни яйца, черен хляб и силен чай. Това оживление и веселото им настроение се дължеше на факта, че всички на кораба ги смятаха за героини. Преживели бяха твърде опасни приключения и заразказваха ли за пиратския остров, винаги се намираха млади морячета, които ги слушаха със зяпнали уста. Скай реши да не им разваля удоволствието, само защото самата тя се боеше от бъдещето. Защото някакъв пират се явяваше в съновиденията й и винаги, щом ситуацията станеше по-интимна, неотклонно се превръщаше в лорд Кемерън…

След като й направиха прическа и я облякоха, момичетата помолиха за разрешение да излязат на палубата. Тя ги пусна. Остана за известно време в каютата, защото не искаше да среща отново лорд Кемерън.

Но в един момент започна да се задушава между четирите стени и накрая реши да излезе навън. Той стоеше до кормилото. Тя застана в другия край на палубата. Между нея и Рок имаше такелаж и платна, движеха се насам-натам моряци. С ръце на масивното кормило, той й се поклони. Тя му кимна леко, обърна се към перилата и се загледа във водата. Слънцето сияеше па небосклона, а водата блестеше във всички оттенъци на синьото. В далечината Скай съзря брегова ивица.

— Флорида — каза той тихо зад гърба й с глас, който й напомни болезнено за Сокола. Дъхът му мина леко по нейния врат. Тя се обърна, но той гледаше не нея, а към далечния бряг. — Хубава страна, но опасна, обитават я всякакви типове. Просто очарователно… — усмихна й се. — Винаги съм обичал Флорида.

Нещо в усмивката му я накара да отговори, макар и колебливо:

— Никога не съм била там.

— В замяна на това пък сте живели достатъчно дълго в Лондон. За много от нашите хора Лондон е пъпът на света.

— И вие ли сте на това мнение, лорд Кемерън?

— Повече от всичко обичам Вирджиния — отговори той и тя долови странната напрегнатост, която се таеше в думите му. Той се наведе над перилата и продължи:

— Обичам Вирджиния и Кемерън Хол, както и цялата околност. Къщата е разположена на хълм, от прозорците и от верандата се вижда Джеймз ривър. Можеш да видиш и зараждането на морските бури, изгрева на слънцето, отлива, движението на корабите по реката. Моите работливи арендатори изкарват селскостопанските продукти на кея и ги пращат в Англия, а със спечеленото купуват накити, хубави прибори за хранене и всякакви други неща. Тревата по хълма е тъй зелена и тучна, че понякога чак се синее. Лятото е горещо, но от реката вее хлад. През зимата никога не става много студено. Всъщност в Кемерън Хол винаги е хубаво.

— Като ви слуша човек, ще си помисли, че говорите за Рая — продума тихо Скай. Последната дума отекна болезнено в нея, тъй като тя бе намерила своя рай на един тропически остров насред пъстрите цветя до езеро с водопад.

Лорд Кемерън не знаеше тайните на сърцето й, но меланхоличната усмивка, с която я наблюдаваше, я развълнува по странен начин.

— Рай ли? Може би. Не е ли това царството, което самите ние сътворяваме в душите си и което намираме точно там, където сме го търсили?

Тя се отвърна бързо и нервно и се загледа към бреговата ивица.

— Казват, че там са заровени неизмерими съкровища — поясни той. — Всички корсари копнеят да ги открият. Първият е капитан Кид, а сега Хорнигоулд, Чернобрадия и много други. Тази есен Хорнигоулд и Чернобрадия обезпокоиха неведнъж Каролините. Чернобрадия например имаше ожесточена схватка с кораб на кралските военноморски сили. На дързостта му се възхищават навсякъде.

— Наистина ли?

— Сигурно ще се вдигне голям шум, ако помилването, което споменахте, наистина влезе в сила.

— Да, вероятно сте прав.

— Слава Богу, вашите приключения приключиха, скъпа моя. Скоро ще бъдете в Кемерън Хол — завинаги.

Тя само го погледна и усмивката му предизвика по кожата на гърба й множество кратки бодежи. Да върви по дяволите — с тези сребристи очи! Простите му слова съдържаха подмолна, направо сатанинска заплаха. Или обещание. Или предупреждение. Сигурно е предупреждение, каза си тя. На кораба тя беше в безопасност. Но как ли щеше да се промени ситуацията в дома му, в „безценния“ Кемерън Хол?

— Завинаги ли, сър? Съмнявам се. Баща ми ще бъде там, когато пристигнем, нали? Решително ще подчертая пред него, че този брак е сключен против моята воля.

— По никакъв начин няма да направите това.

— Ще го направя!

Той поклати сериозно глава и тя остана с впечатлението, че се наслаждава на недоволството й.

— Искам да ви попитам нещо. Когато баща ви вя посети в Лондон, той накара ли ви да подпишете всички необходими книжа?

— Не, не съм… правила това… — замлъкна неуверено и се запита какво ли всъщност е подписала. Тогава тя и баща й спореха остро за нещо и по тази причина май не обърна достатъчно внимание на документите пред себе си. Беше прехвърлил някои от имотите си на нейно име — и изобщо често й се налагаше да слага подписа си под различни документи. Винаги отказваше категорично да я занимават с някакви си там подробности… и най-вече в Лондон, където имаше толкова разнообразни неща и толкова развлечения.

— Ще видим, милейди — каза лорд Кемерън добродушно и се отправи обратно към кормилото.

Непоклатимата му самоувереност я изкара извън нерви.

— Почакайте малко! — изкрещя тя след него.

Той отново се обърна към нея, а веждите му се надигнаха изчаквателно.

— Не е възможно да искате да живеете в брачен съюз с жена, която не желае да бъде ваша съпруга. Би било твърде недостойно за вас.

Той размаха шапка в изискан поклон.

— Мадам, възнамерявам да си запазя жената, независимо дали ти иска или не. Желая ви приятен ден — обърна се и си тръгна.

— Почакайте! — повика го тя отново.

— Да? Какво има?

— Аз… не мога…

— Какво не можете?

Трябваше да му каже, че този брак е невъзможен. Той обаче вече бе на известно разстояние от нея и тя реши, че е неуместно да вика силно и да привлича вниманието на екипажа. Навлажни устните си с език, желаейки да го помоли за разговор насаме, но в този момент притича някакъв моряк.

— Кораб отдясно, сър!

Без да каже дума, Кемерън й обърна гръб и скочи на платформата с кормилото.

— Далекогледа ми, моля!

Скай забрави за проблема си, придърпа полите на роклята и изтича бързо по стъпалата нагоре. Той не й обърна никакво внимание, вперил поглед вдясно от кораба. Морякът от наблюдателния пункт горе извика:

— Корабът сменя флага си, сър! Първоначално издигна цветовете на английското знаме, а сега — пиратския флаг.

— Всички на оръдията! — изкомандва капитанът, след което промърмори:

— Логан не е. Чернобрадия също не е. Нито пък Хорнигоулд…

— Толкова добре ли познавате тези хора, сър? — попита Скай подигравателно.

— Блейн! — обърна се той към здравеняка на кормилото. — Завъртете кормилото. Ще имитираме бягство, а след това се насочваме направо срещу тях в откриваме огън с всички оръдия. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

Лорд Кемерън сне далекогледа от очите си и замига объркан, когато откри Скай до себе си.

— Отивайте веднага под палубата.

— Не.

— Заповядах ви да…

— Не можете да ми заповядвате, сър! Вече съм имала подобно преживяване, така че няма да има никаква полза да се крия в каютата си — знам това със сигурност. Ако действително ми желаете доброто, дайте ми сабя. Мога да се защищавам и сама.

Очите му се присвиха и в продължение на няколко секунди тя не успя да забележи яростта, която заискри в тях.

— Мистър Блеър, връщам се веднага — оповести той високо, връчи далекогледа на някакъв моряк и пристъпи към Скай. Тя не успя да му се изплъзне. Здравите ръце я сграбчиха и я вдигнаха високо.

— Сър, как си позволявате! — запротестира тя възмутено и забарабани с юмруци по раменете му. Напразно. Без да обръща никакво внимание на крясъците и ударите й, той я пренесе надолу по стълбите към каютите. Пред нейната врата я сложи обратно на крака и я бутна в каютата. И двамата бяха наясно с битката, която бушуваше между волите им. И докато се гледаха вторачено един друг, маските паднаха окончателно. О, как ненавиждаше, тези очи, тази дяволска прилика с братовчед му! Блясъкът в погледа му издаваше бясна решимост.

Тя се нахвърли с крясък насреща му, сякаш можеше да го отстрани от вратата. Без всякакви усилия той я хвана за китките и изви ръцете и на гърба. Също като Сокола, помисли си тя и я обзе панически страх. Тялото му се притисна към нейното, твърде плътно, твърде настойчиво. Отчаяна, тя се заизвива в хватката му.

— Пуснете ме веднага!

— Никога, скъпа съпруго — отвърна той. Пред очите му сякаш падна пелена, която прикриваше тайни. И тогава се наведе към нея, устните му запечатаха устата й и езикът му си запроправя път към нейния. Това бе целувка, която настоява за нещо повече — за всичко…

Най-накрая й се удаде да се отскубне. Цялата трепереше от ужас, тъй като той успя да събуди в нея онези чувства, които бе опознала в прегръдките на Сокола.

— Може би бракът ни наистина е пародия — забеляза той. — Струва си да обсъдим този въпрос по-подробно, но се боя, че пиратите всеки миг ще потропат на вратата. Така че, ако можете сега да ме извините…

Скай издаде гневен вик и избърса с опакото на ръката устата си. Ако можеше да изтрие завинаги от паметта си и облика на Кемерън, звученето на глава му, спомена за неговата целувка. Над главите им по палубните дъски трополяха тичащи крака — екипажът се подготвяше за битката.

— За съжаление се налага да ви напусна — додаде капитанът.

— Да ви вземат мътните, дайте ми веднага сабя!

— За да я насочите след това срещу мен, нали? — надсмя й се той.

— Да не би да се боите от фехтовалните ми умения?

Той се разсмя, извади сабята си от ножницата и й я подаде. Планът й предвиждаше да го заплаши със сабята още тук, в каютата, и след това да поиска свободата си. Той обаче се оказа неочаквано пъргав, и изскочи бързо в коридора и се поклони вежливо.

— До скоро виждане, скъпа.

Вратата хлопна и резето изскърца. Скай закъсня да я подпре отвътре и затропа с юмруци по таблата. Кемерън бе вече далеч, но тя реши да се обърне към екипажа.

— Ей, хора! Грешите, ако си мислите, че като сте ме заключили, се намирам в безопасност. Загубите ли битката, разбойниците ще успеят да влязат безпрепятствено в каютата ми!

Не й отговори никой. С въздишка седна на леглото със сабята на Кемерън в ръка. Острието й бе остро като бръснач.

Внезапно някаква сила запрати Скай на пода. Корабът бе завил светкавично. Успя да се изправи с мъка, но още в следващия миг падна отново. Оръдеен зали разтърси въздуха. Най-накрая се намери до прозореца и дъхът й спря. „Лейди Елена“ се носеше странично към вражеския кораб, блъсна се в него, скърцане и трясък на строшено дърво изпълниха въздуха, куки излетяха и се забиха в борда. Пиратите наскачаха от такелажа върху палубата на Кемерън, зазвънтя стомана.

Скай вдигна сабята от пода. Закашля се, очите й се насълзиха. Дим проникваше през процепите на вратата в каютата.

Тя се хвърли с вик към вратата. Не след дълго се появи лице — смъртно бледо.

— В трюма е избухнал пожар, милейди. Хората се мъчат да го загасят, но за всеки случай трябва да ви заведа на носа.

Тя кимна.

— По-добре да загина от оръжие, отколкото да изгоря тук жива.

Завтече се по тесния коридор, а Дейви я последва.

— Милейди, почакайте малко! Ние контролираме положението, бандитите са почти победени, а корабът им — завзет.

Тя не обърна внимание на виковете му и се понесе нагоре по стъпалата. На палубата въздухът бе почти същият, димът от оръдията се стелеше навсякъде. Скай замига и се опита да се ориентира сред пушека. Звънтежът на стомана бе престанал, навсякъде цареше странна тишина.

— Добре сте ни дошла, милейди!

Огромна космата лапа се протегна към нея, сграбчи китката й и дръпна сабята от ръката и. Тя издаде ужасен вик. Мускулесто мръсно тяло се притисна плътно в нея, а острието на сабята се допря под брадичката й. Скай не смееше да издаде нито звук.

— Лорд Кемерън! Сър! — извика мъжът през смях. — Я вижте каква птичка сме си хванали. Това променя нещата, нали? Слушайте внимателно какво ще ви кажа, ако искате да си получите момичето обратно. Сега аз и хората ми се връщаме на кораба си. След като се поотдалечим малко, ви връщам малката заедно с някой от вашите момчета на една от лодките. Имате ли да добавите нещо по въпроса?

Не му отговори никой. Скай се беше вцепенила. Постепенно димът се разсея. Лорд Кемерън бе на двадесетина крачки от тях, дъските бяха осеяни с трупове, в голямата си част — пиратски. Явно хората на Кемерън умееха да се бият. Тя го загледа изпитателно. Облечен бе в своите светлокафяви къси панталони и в бяла риза. Жилетката липсваше. Дълбока драскотина се спускаше по бузата му, но други рани не се забелязваха. С единия си крак се беше опрял в някакви навити въжета, в дясната ръка държеше сабя, а в лявата — пистолет.

— Мистър Стайкс — обърна се той усмихнат към пирата — вие сте просто жалък аматьор.

— Аматьор ли? — Стайкс се разсмя саркастично. — Хвърляй оръжието, човече, защото иначе ще прибера жената при себе си!

Рок Кемерън подигна равнодушно рамене.

— Тя и без това ми създава само ядове.

— Какво-о? — извикаха Скай и пиратът в един глас.

 

Кемерън изобщо не обръщаше внимание на съпругата си. Разговаряше единствено с пирата.

— Казах ви вече — само ядове с нея.

— Казват, че сте женени.

— Е да де, не съпруга — същинска чума! — заоплаква се Рок. — Можете спокойно да я вземете, лично аз нямам нищо против.

— Велики Боже! — извика Скай, невярваща на ушите си. Какъв жалък страхливец! Май наистина възнамерява да я предаде на този разбойник.

— Да, да, можете да си я приберете — повтори той. — За мен тя не струва и пет пари, щом като в един такъв момент може да излезе на палубата, вместо да си кротува долу в каютата.

— Сигурно сте полудели — извика Стайкс. — Но както кажете. Отстранете се тогава от пътя ми! Вземам я със себе си.

Пиратът я задърпа в посока на Питрок Кемерън, който я наблюдаваше с мрачно изражение на лицето. Тя се изплю в лицето на Стайкс. Очите му се присвиха и побърза да избърше лицето си.

— Слушайте, милорд, само едно погрешно движение и…

И в този миг Кемерън наистина се раздвижи. Скай видя ужасена как вдига пистолет и светкавично стреля. Гърмежът я оглуши за момент и тя не успя да чуе дори собствения си писък. Усети обаче кръвта на пирата, която се стичаше по тялото й. Той се строполи на пода и я повлече със себе си. Погледна към лицето му и видя, че е отнесено от изстрела. Закрещя отново истерично, а след това някой я вдигна не особено нежно от дъските. Кемерън бе хвърлил оръжието. Хвана я за раменете и я разтърси, докато тя най-сетне млъкна.

— Уби го — развика се някои. — Уби Стайкс! — Кемерън все още гледаше втренчено Скай. Тя също го гледаше право в лицето. Той усети в този миг присъствието на някаква фигура зад гърба си, извъртя се бързо и успя да намушка бандита, който се бе приближил с извадена сабя.

Скай се отскубна от Рок и вдигна от пода сабята на Стайкс. Огледа се бързо на всички страни, но отникъде не я застрашаваше нищо. Пред нея Кемерън вържеше под око всички пирати. Екипажът му контролираше положението, тишина цареше на кораба. Тон бавно отпусна сабята си.

— Мистър Блеър! Хвърлете бандитите в трюма па пиратския кораб. Вземете десет души със себе си и закарайте трофея в Уйлямсбърг.

— Слушам, сър.

Приключението остана зад гърба им. Или пък започваше току-що — Скай не можеше да каже със сигурност. Облегна се на гротмачтата, а капитанът се обърна към нея.

— Бях ви наредил да останете под палубата…

— Да, но избухна пожар и аз…

— Дейви трябваше да ви заведе па носа, а не да идвате тук.

— Нямах никакво желание да изгоря жива.

— Я ми кажете, какво ще направите, ако момчето получи дузина удари с бич заради своето неподчинение, а?

— Вие… вие няма да направите това — прошепна тя, но още в същия миг осъзна, че този човек е способен да наложи това наказание. В очите му искреше леден гняв. Тя вдигна решително брадичка. Трябваше да се пребори за Дейви — винаги готов да я защитава, без оглед на наказанието, което можеше да се стовари върху му. С цялото достойнство, на което бе способна, тя добави: — Ако трябва непременно да биете някого, лорд Кемерън, то пощадете клетия момък. Виновната съм аз, а не тон. Следователно трябва да набиете мен.

— Както желаете, милейди.

— Какво-о?

— Казах — както желаете. Все някой трябва да понесе наказанието… — Спря да говори за момент, докато извличаха трупа на пирата.

Скай наблюдаваше как го изхвърлиха зад борда, а след това отново се обърна към Кемерън.

— Няма да посмеете да ме привържете за мачтата, за да ме бичуват.

— О, и как още ще посмея — отвърна той, добродушно усмихнат, — и то с най-голямо удоволствие, милейди.

Тя усети, че не й достига въздух. Не беше в състояние да каже нито дума от възмущение. Вниманието му за момент привлече някакъв моряк, който вдървено отдаде чест.

— Сър! Огънят е загасен. Като се изключи трюмът, на други места щети не са нанесени. Също така и помещенията под палубата са напълно безопасни.

— Много добре — отвърна капитанът.

— Мистър Блеър вече е готов да заметне куките, сър.

— Прекрасно! Нека тогава още сега да поеме командването на трофея, а ние ще отплаваме. След малко отивам на кормилото — Кемерън се обърна отново към Скай, която точно в този момент се опитваше да се измъкне покрай него. Той обаче светкавично опря острието на сабята в гърлото й. Макар и все още със: сабя в ръка, тя не започна да се отбранява, тъй като се надяваше да я задържи при себе си. — С вас ще се разправяме после, милейди — прошепна той и сведе оръжието. В следващия миг той обаче погали страната й, там, където все още имаше засъхнала пиратска кръв по бялата кожа. Докосването му я разтрепери. — Милейди, ще наредя да ви приготвят баня.

— Не си правете труда, моля…

— Няма да представлява трудност. Необходим ли ви е придружител, мадам? Или ще се справите сама Работата е там, че в момента са ми необходими всички моряци и не мога да отделя никого…

Тя му обърна ядосано гръб. Едно-едничко желание я изпълваше в този момент — да стигне по най-бързия начин до сигурния пристан на своята каюта — и затова се завтече с всичка сила по стълбите надолу. Димът от пожара се беше разнесъл, пушекът от изстрелите — също. Зад гърба й прозвучаха заповеди, затрополиха тежки стъпки. Тя се спря пред стълбичките непосредствено до вратата на каютата и се ослуша. Очевидно една от мачтите е била улучена и затова мъжете разсипаха дървото, за да хвърлят след това непотребните отпадъци в морето. Други пък разпъваха голямото платно, за да се възползват от посоката на вятъра и да отделят „Лейди Елена“ от пиратския кораб.

Скай изтича в каютата и тресна вратата зад гърба си. Окървавената й рокля я накара пак да се разтрепери. Този Кемерън — толкова цинично-безчувствен и заедно с това — толкова грижовен и солиден. Той не е и помислял да я дава на Стайкс. Спаси я с един-единствен точен изстрел.

Бързо свали от себе си изцапаната рокля. Когато на вратата се потропа, бе все още по риза. Загъна се бързо с покривката на леглото и отвори вратата. Пред нея застана сивокос моряк с тежка вана от месинг в ръце.

— Мога ли да вляза, лейди Кемерън?

— Не ме наричайте с това име! — сопна му се тя.

Той само повдигна рамене, повлече ваната покрай нея и я сложи в средата на каютата. От водата се издигаше пара, а в нея имаше гъба и парче сапун.

— Това е всичко, лейди Ка… милейди.

— Благодаря ви.

Мъжът напусна каютата, затвори вратата и Скай съблече и бельото си. Влезе във ваната, която бе тъй малка, че в нея не можеше дори и да се седне. Сапуниса се многократно, както си беше изправена, но все още й се струваше, че кръвта е полепнала по пея. И така, тя се къпа, докато водата се охлади и тя започна да трепери от студ.

На вратата се почука повторно. Тя бързо се подсуши, навлече ризата и отново се загъна с покривката. Отиде до вратата и я отвори. Сивокосият моряк се връщаше с красива, шлифована чаша и бутилка в ръце.

— Кафяв карибски ром, милейди. Негова светлост сметна, че някоя и друга глътка ще ви понесат добре.

— Негова светлост е съвършено прав — промърмори Скай. Чу как вратата на съседната каюта хлопна в ключалката. А, да, Негова Светлост! Самата мисъл за този човек, който нарани гордостта й така жестоко, я изпълваше с ярост.

— Така е, така е. Каза още, че съвсем скоро ще дойде тук.

— Наистина ли? А Дейвид къде е?

Мъжът поклати тъжно глава.

— Ами, той трябва да си понесе наказанието — ако разбирате какво искам да кажа, милейди.

— Не! Това не е възможно! — Не можеше Питрок Кемерън да наказва клетото момче за това, че тя е излязла без разрешение на палубата. Само че този мъж очевидно бе способен на всичко. Забравяйки, че е облечена твърде оскъдно, тя прелетя покрай сащисания моряк и се отправи към съседната каюта. Без да чука изобщо, се втурна вътре. Капитанът седеше зад писалищната маса с вдигнати крака и разтъркваше прасеца си с разкривено от болка лице.

— Негодник такъв! — просъска Скай в лицето му. Сивокосият бе вече зад нея.

— Съжалявам, милорд, но успя да ми се изплъзне за миг…

— Няма нищо, мистър Уайтхед, жена ми винаги е добре дошла в каютата ми — усмихнат, той спусна отново крака на пода.

— Не съм дошла в каютата ви, защото искам — поправи го Скай.

Той подигна недоумяващо вежди и се изправи.

— Това е всичко, мистър Уайтхед.

Морякът затвори вратата от външната страна. Едва сега Скай забеляза, че е боса и загърната единствено в ризата си и покривката на леглото. Започна да съжалява за необмисления импулс, който я довя тук. И все пак Дейви не биваше, да пострада.

— Къде е момчето?

— Дейви ли имате предвид — малчугана, който си заслужи бичуването?

— Нищо подобно не е заслужил! Казах вече, че самата аз реших да изляза на палубата.

— Наясно ли сте, че с това ваше решение вие изложихте не само вашия живот на опасност, а и тези на моите хора, мадам?

— А вие, вие не бяхте ли готов да ме хвърлите за храна на вълците, сър?

— Нито за миг не съм възнамерявал подобно нещо.

— Да, но нали…

— Стайкс беше аматьор с малък екипаж и повреден кораб. Предопределено бе да загуби битката.

— Да, но…

Той изобщо ме позволи на Скай да продължи. Заговори отново тихо, но от думите му лъхаше недвусмислена заплаха.

— И въпреки това вие, милейди, за малко не обърнахте победата в поражение. Всеки от моите хора би жертвал живота си за вас. Но с необмисленото си поведение вие за малко не причинихте безсмислено кръвопролитие. Цяло щастие е, че хората бяха под моя контрол! На всеки кораб, а в тези морета това важи с дваж по-голяма сила, строгата дисциплина е абсолютно задължителна. А що се отнася до Дейви, това, момче трябва да се научи как да се справя с женските приумици.

— Той изобщо не е виновен. Аз просто му избягах.

— Длъжен е бил да предвиди вашето намерение. Но каквото и да говорим, мадам, появяването ви на палубата бе, меко казано, изключително неприятно.

— Неприятно ли? — Обзета от гняв, тя пристъпи към Питрок Кемерън, забравяйки при това да придържа покривката, която бавно се свлече на пода. Без изобщо да обръща внимание на тази дребна подробност, Скай тропна с юмрук по масата. — След като представлявам такава тежест за вас, по-добре да ме бяхте оставили на пирата. Той беше поне честен мошеник, докато вие претендирате, че сте джентълмен. Въпреки това вие искате да накажете бедното момче…

— Доколкото си спомням, проявихте готовност да поемете наказанието върху себе си, нали? — прекъсна я той.

Когато забеляза, че Рок е застанал твърде близо до нея и че оскъдното й облекло придава твърде драматичен характер на ситуацията, тя се изправи. Ризата бе прилепнала към все още влажната й кожа и под нея гърдите се очертаваха съвсем ясно. В смущението си тя отбягна развеселения поглед на Кемерън и реши да си тръгне бързо, но той я задържа за ръката.

— Това, което казахте, блъф ли беше, милейди? Или наистина ще изтърпите наказанието вместо бедния младеж?

— Не беше блъф! — извика тя и понечи да се освободи от хватката му. — Хайде да приключваме вече с този въпрос. Закарайте ме на палубата и ме завържете за някоя мачта. Обещавам ви, че няма да се съпротивлявам.

— Нима няма да се противите? — Неочаквано той я завъртя във въздуха, сграбчи ризата й откъм гърба и я разкъса. Загубила ума и дума, Скай се загърми в ръцете му. „Що за мъж е този, който се отнася по такъв начин с дама“, недоумяваше тя. — Каква нежна кожа! — прошепна той, прегърна я здраво отзад и тя усети как топлият му дъх премина по тила й, а след това и устните му. — Би било наистина много жалко бичовете да обезобразят тази красота. Не, милейди, няма да допусна това. — В гласа му се прокраднаха чувствени, провокативни нотки. — Моля ви, не се бойте. Момчето се намира под палубата. Ще бъде една нощ на хляб и вода. По този начин му се дава възможност да поразмисли върху глупостта на мъжете, които се доверяват на лъжовни, очарователни жени. Друго нищо няма да му се случи. А що се отнася до вас, мадам…

Той направи пауза и мълчанието му породи в нея странни чувства — страх, гняв, и за неин най-голям ужас, надежда и трепетно очакване.