Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Камерън: Северноамериканска жена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pirate’s Pleasure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Любовницата на корсаря

ИК „Ирис“, 1994

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Спря се за няколко секунди пред вратата на кабинета. Трябваше да бяга. Друг избор нямаше. Къде, за Бога, се губеше баща й?

Затича се нагоре по стълбите. В спалнята се зае да рови в раклите си, докато накрая откри връхна дреха и пола, по-подходящи за целта, от роклята, която носеше. Облече се нервно, като не изпускаше от очи вратата. Слава Богу, лорд Кемерън не се появи.

Не можеше да вземе нещата си със себе си. Излетя от стаята и се спусна по стълбището. В залата тя долови гласовете на Рок Кемерън и иконома и се притисна до стената. Шмугна се бързо в трапезарията. Навън, по паважа отекнаха стъпки, които постепенно заглъхнаха. Скай хвърли поглед през процепа на някаква врата и като видя, че няма никой, се затича към външната врата и оттам — на верандата.

Не беше много трудно да открие конюшнята — просторна сграда, през чиито порти нахлуваше светлината на следобедното слънце. Скай влезе вътре. Младият коняр, който събираше сено на купчина, вдигна поглед към нея.

— Трябва ми кон — обясни тя. — Вие сте Реги, нали?

Момъкът кимна утвърдително, видимо зарадван, че го е запомнила.

— Лейди Лав е много добродушна и кротка…

— О, не, не! — прекъсна го Скай със самоуверена усмивка на лице. — Доста опитна ездачка съм. Искам кон, с който да наобиколя повечко места наоколо докато е светло.

— Е, тогава най-добре да вземете жребеца на лорд Кемерън Щурм — буден, силен кон — загледа я скептично, а на нея пък й дожаля за момчето. До този момент е трябвало да служи само на един господар, а сега в живота му се появи и господарка. Явно, че не беше още съвсем наясно дали да й се подчинява, или не. Дали пък няма с това да разгневи негова светлост?

— Много добре, Реги. Доведете тогава Щурм — подкани го тя ласкаво. — Мисля, че това е конят, който ми трябва.

Дружелюбният й поглед бе много убедителен. Той изведе едър сивобял кон — един от най-красивите, които Скай бе виждала. С него можеше да се мери единствено белият жребец на Сокола. При тази мисъл Скай прехапа долната си устна. Трябва по-бързо да забрави и Сокола, и Боун Кей. Погледна нервно към къщата с надеждата, че поне още известно време лорд Кемерън ще се занимава със своята кореспонденция. Момъкът оседла Щурм и тя му подари най-очарователната си усмивка.

— Благодаря. Колко сръчно успяхте да се справите с всичко! Сигурна съм, че съпругът ми ще оцени по достойнство вашата работа.

Момчето поруменя от удоволствие, последва я в двора, водейки коня за юздата и й помогна да го възседне. Огледа се неуверено на всички страни и се опита да се ориентира. Все по реката, на североизток… По този път щеше да стигне за три часа Уйлямсбърг — така бе казал лорд Кемерън.

Вдигна неспокойно поглед към светлосиньото небе и се помоли нощта да не настъпва, преди да стигне до Уйлямсбърг. Хвана по-здраво юздите, кимна за сбогом на младия Реги и пое надолу между две редици от високи дъбове към главния път. Приведе се към шията на коня и прошепна:

— Лети, Щурм, лети, колкото се може по-бързо! — Конят реагира незабавно и се понесе в галоп, от който дъхът й спря. Земята се разтресе под копитата му, а редицата дървета бягаше някъде назад, назад. Когато излязоха на главния път, тя отпусна юздите и остави коня сам да определя темпото. Хладният, свеж вятър я шибаше по лицето и сякаш въплъщаваше лелеяната свобода. Скоро, съвсем скоро ще си бъде у дома — далеч от пирата, далеч от негова светлост.

Двадесет минути по-късно тя забави ход, страхувайки се, че конят може да се нарани. Преминаваха покрай малки дървени къщи със сламени покриви, покрай пищни зелени поля. От едната страна на пътя пасяха крави и коне, а от другата се издигаше мрачен лес. В отминали времена тази територия бе собственост на конфедерацията Паухатън. Сега обаче бяха останали твърде малко индианци. Броят им бе силно намалял в резултат на войни и болести, а и белите постоянно ги изтласкваха все по на Запад.

Мисълта, че може да я нападнат индианци, я изплаши почти толкова, колкото и падащият мрак. Здрачаваше се значително по-бързо, отколкото очакваше. Не след дълго отвсякъде щеше да я заобиколи нощната, самотна гора. Скай се надяваше, че няма да бъде затворена в леса. Луната и звездите щяха да осветява пътя й.

— Освен това имам и теб — обърна се тя към Щурм, който наостри уши, — така че няма да остана сама. Свободна съм вече и всичко ще бъде наред…

Гласът й обаче замря, когато долови някакво шумолене в гъсталака. Погледна в посока на реката. Сигурно там някъде има къщи, все пак Тайдуотър Вирджиния е гъсто населено място. Някъде наблизо трябва да беше и домът на лорд Лъмли, добър приятел на баща й.

Сенките започнаха да се сгъстяват. Скай запря жребеца и се загледа в слънцето, което потъваше бързо на запад, без да хвърля многобагрени отблясъци. Съвсем скоро мракът щеше да измести здрачевината…

Внезапно в храсталака нещо се размърда. Обзета от паника, тя заби пети в слабините на животното и Щурм се понесе напред с развяна грива.

Някаква клонка я шибна през лицето и тя разбра, че вече не се движат по пътя. Конят бе навлязъл в гората, в чернозеления гъстак, който сякаш бе безкраен.

Не! — изкрещя тя и дръпна рязко юздите. Едва сега й стана ясно защо Реги се колебаеше дали да й повери жребеца или не. Конят бе много по-силен от нея и тя не успя да го овладее.

— Щурм, миличък! — умоляваше го тя. Дрехите й се закачаха по клонаците, страните й се разраниха. Щурм се понесе към едър ствол на дъб. Това ли е краят, помисли си тя ужасена. — Стой, Щурм…

Някъде изпод дърветата се чу нов шум, конят се изправи на задните си крака. Напразно Скай се опитваше да се задържи някак на седлото. Строполи се тежко на земята и съзнанието й се замъгли. Въпреки това успя да избегне летящите копита на побеснелия кон и се намери в храстите.

Щурм се срути на земята, но веднага се надигна и полетя нанякъде. Скай остана сама сред тъмнината. Известно време просто лелееше, парализирана от страх. Чуваше пращенето на съчки и някакви други шумове, докато конят се отдалечаваше. После пък долови тихичко шумолене някъде в храсталака.

— О, проклето животно! — простена тя, притискаше ръка към сърцето си и отправи поглед към небето с надеждата, че луната ще засвети по-силно.

В шумака пъплеха някакви насекоми, опита се да се успокои. Или може би змии? Трябваше да се маха от това място. Раздвижи предпазливо крайниците си. Слава Богу, всичко си беше на мястото. Притвори очи за няколко секунди, наложи си да преодолее страха, след това се изправи и почисти полата от залепналите листа и клонки. Тръгна в посока, която трябваше да я изведе до пътя за Уйлямсбърг, но видимо навлизаше все по-навътре и по-навътре в леса. Неочаквано някъде край нея забуха бухал и тя се свлече с ридания на колене. Не можеше вече да издържа на страховития мрак, нещастна и сама в нощта.

С много усилия успя да възвърне самообладанието си и се заслуша в тишината. Кой ли обитаваше тази пустош освен злокобният бухал? Наистина ли повечето индианци са напуснали тези места? А мечките — кафявите мечки със смъртоносни нокти…

Какво ли е накарало рода Кемерън да се засели на място, забравено от Бога? Само да стигне веднъж до Уйлямсбърг! Никога няма да напусне този град. Но първо трябваше някак да се добере до там. Изправи се с олюляване. Долови зад себе си някакво раздвижване и се хвана за гърлото. Наостри уши. Мечка! Сигурно е мечка, която бавно и целеустремено се приближава към нея. Отвори широко уста, но не можа да издаде нито звук. Ослепяла от страх, тя се извъртя а побягна.

В мрака нещо я преследваше — неумолимо, хищно…

В един миг се спря и пак се заслуша. Нищо. Тишина… Всъщност не, лесът дишаше. Кръвта биеше в ушите й, бесният бяг на сърцето заглушаваше шумоленето на храстите. Опасността бе навсякъде покрай нея и нямаше никакъв изход.

Загубила всякаква ориентация, тя се движеше непрекъснато в кръг. Злокобните шумове се засилваха все повече и повече. Нима върви точно срещу звяра, който я е избрал за жертва?

Внезапно изкрещя и вдигна инстинктивно ръце, за да предпази лицето си от връхлитащите я копита на изникнал, отнякъде галопиращ кон. Ездачът задърпа юздите и животното се изправи на задните си крака. Гневна ругатня придружи отдалечаването на кон и ездач, които потънаха в гъстака.

Скай се завтече в обратната посока. Не можеше да си поеме дъх. Клонки оплитаха косата й като пипала на паяк, корените па дърветата се виеха пред нея като живи змии и я препъваха. Тежки облаци скриха луната, сякаш и небето, злобно и безмилостно, искаше да я потопи в непрогледен мрак.

Някакъв вик проби нощта, ръце се запротягаха към нея. Свлече се на земята, но все пак намери малко сили да се съпротиви на демона, който я връхлетя.

— Скай!

Не разпозна нито собственото си име, нито пък мъжа, надвесил се над нея. Само пищеше, удряше, биеше. Нищо, че нещото ще я победи. Мъжът успя все пак да я притисне към горската земя и да задържи здраво китките й.

— Скай!

И в този миг луната отново изпълзя иззад облаците. Черните паяжини пред очите й се разпиляха, разумът започна бавно да се възвръща.

Върху нея бе легнал Рок Кемерън. Загледа го втренчено и бавно изпусна задържания въздух. Не див звяр я преследва, а мъжът, за когото уж е омъжена. По-добре да се бе натъкнала на мечка!

— За Бога, Скай, какво правите тук?

— Какво правя ли? — нападна го тя гневно. — Питате ме какво правя, след като ме изплашихте до смърт?

— Мадам, за малко да умрете, когато изтичахте точно пред кобилата ми — и то не само след като избягахте от мен, а и като откраднахте най-добрия ми кон.

— Щях да върна Щурм.

— И себе си ли щяхте да върнете?

— Казах ви, че не съм ваша собственост.

— Моя сте.

— По това може да се спори.

— Няма място за спор — отвърна той тихо.

Тя отново понечи да отвори уста и да протестира, но в този миг луната наново се скри зад някакъв облак и в тъмнината Скай вече не виждаше нищо друго освен сребърното сияние в очите на Рок Кемерън. Разтрепери се цялата и когато той се накани да се изправи, тя инстинктивно се вкопчи в него. Мъжът внимателно отстрани ръцете й.

— Успокойте се, скъпа. Трябва да запаля огън.

Докато той събираше съчки и чаткаше с кремък по огнивото, Скай седеше свита под някакво дърво като въплъщение на нещастието. Скоро от клонките се заизвиваха тънки пламъчета, които осветиха лицето на Рок. Беше се преоблякъл междувременно. В простите си кожени панталони и памучна риза приличаше по-скоро на горски работник. Беше без перука, лента придържаше тъмната коса на врата. В този си вид приличаше повече от всякога на Сребърния сокол.

Тя го наблюдаваше със свити крака и брадичка, опряна на коленете. Когато приседна до нея, го запита:

— Защо тръгнахте след мен? Щях да се оправя и без вашата помощ.

— Много се съмнявам. За щастие разбрах къде може да сте в момента, когато Щурм ме пресрещна. Тръгнали сте в съвсем погрешна посока, милейди.

— Да, загубих се. Сигурна съм обаче, че скоро щях отново да открия пътя.

— Естествено. Макар че в паниката си се изпречихте точно пред коня ми. И двамата сме пленници на гората, защото глупавата кобила със сигурност е поела към дома, а Щурм, като я види, ще разкъса юздите, с които го завързах, и ще я последва. Умен жребец, но все пак ще я подгони слепешката…

— Както и вие ли ме подгонихте?

Той я изгледа пронизващо, но като разбра, че е твърде изтощена, реши да не изостря разговора. Усмихна се снизходително и отговори:

— Да, както и аз ви подгоних, милейди — отметна нежно кичур коса от челото й. — Защо решихте да избягате?

— Исках да се върна при баща си.

Рок стана, за да добави още дърва в огъня, а след това седна до нея.

— И аз съм загрижен за него. Смятах още утре да ви заведа в Уйлямсбърг.

— Утре ли? — прошепна тя неприветливо.

Той само докосна страната й.

— Наистина ли ви внушавам такъв страх, че предпочитате по-скоро да се изложите на мрака, отколкото на осветените от брака съпружески ласки?

Руменина изби по страните й и тя наведе очи.

— Не… аз…

— Е, каква е причината?

— Аз… аз…

— Лъжете, мадам.

— О, не знам как да го кажа — така, че да ме разберете. Аз не ви мразя.

Кемерън отново се изправи.

— Нямаме никаква храна. В торбите на седлото имаше нещичко, но нали конят избяга… Ще се опитаме все пак да си потърсим. Тук наблизо тече и вода, чувам някакво поточе.

— Така ли? — Скай повдигна глава и се заслуша. — Не чувам нищо.

— Можете да ми вярвате, мадам. Не съм отраснал в град и познавам добре тези шумове.

— Наистина ли не сме далеч от това поточе?

— О, не — подаде й ръка. — Елате, ще ви го покажа.

Тя се изправи с негова помощ, но инстинктивно се загледа в пламъците и Рок отгатна мислите й.

— Не се бойте, няма да се отдалечаваме много от огъня. Ще можем да го следим през цялото време.

— Възможно ли е да стигнем пеша оттук до Уйлямсбърг?

Той само поклати глава.

— Ще ни трябват няколко часа, а през нощта е опасно.

— Значи, оставаме в гората, така ли?

— Да, тук сме в безопасност. Огънят ще гори до зазоряване.

Рок бе прав. Дори след като се отдалечиха, заревото на огъня се виждаше. Сигурно нямаше да остави огъня така, без надзор — все пак съществуваше някакъв риск от пожар. Скоро стигнаха до потока. Тя коленичи на брега и пи от бистрата вода с шепи. Рок също не пропусна случая да се освежи.

Докато се връщаха към лагера, луната отново изплува от облаците и Скай въздъхна с облекчение. Седнаха до огъня и по едно време Рок попята:

— Кажете ми, защо всъщност се страхувате от тъмнината?

Освен мен, баща ми, Хети и Гретел и камериерката ми в лондонския интернат никои друг не знае причината.

— И каква е тя? — настоя той.

— Наистина ме е яд, че не мога да преодолея този страх. Толкова е глупаво… — призна тя смутено. — Стъмни ли се, изпадам в паника и ставам напълно беззащитна.

— И на какво се дължи този ваш страх?

Скай се поколеба дали да отговори, но след това пое дълбоко дъх. След всички тези усилия, които лорд Кемерън беше положил, може би бе длъжна все пак да му даде някакво обяснение.

— Баща ми притежава обширни имоти, също и на север.

— На територията на ирокезите ли?

Скай кимна утвърдително.

— Когато това се случи, бях едва петгодишна. Напук на родителите си и на семейната традиция баща ми се оженил за мама, макар че била обикновена келнерка. Тя наистина е била много красива. На сватбата се заклела да го обича вечно и ако трябва, да го следва и накрай света. Никога няма да я забравя. От нея се излъчваше толкова топлина и вътрешна сила.

— Много да обичахте майка си?

— С цялата си душа. И така — придружавахме баща ми, докато правеше оглед на имотите си в областта на ирокезите. Беше зает с измервания на терена, а ние двете с мама го чакахме в някаква къщурка. Бяхме взели със себе си само една прислужничка. Мама си пееше, доволна, че поне за известно време може да се държи естествено и няма да се налага да играе ролята на дама от обществото. Внезапно обаче тя замлъкна, вдигна някакъв капак на пода и ме бутна надолу в избата, в която през лятото се съхраняваше вино и ейл. Там долу нямаше никаква светлина и пръстеният под издаваше мирис на плесен.

Тя се поколеба дали да продължи. Не можеше да си поеме дъх. Ненавиждаше тази своя слабост точно толкова, колкото и необходимостта да я споделя с някого. Но лорд Кемерън знаеше вероятно всичко. Баща й едва ли е препуснал да го осведоми за страха й от тъмното.

— И какво стана след това? — продължи да пита Рок.

— Предупреди ме да не издавам нито звук и затвори капака. Веднага след това чух ужасяващ трясък, сякаш колибата щеше да се срути. Майка ми изкрещя, а аз повдигнах малко капака, за да видя какво става. Индианци, нашарени в боя, се нахвърлиха върху нея, а аз, ужасена от гледката, се хвърлих на влажния под. Един от тях дръпна капака и ме загледа ухилен. Окървавените му ръце се протегнаха към мен. Но в този миг татко се завърна и го застреля на място. Индианецът се свлече върху мен, капакът хлопна и останах заключена в тъмното заедно с трупа. Сигурно не е изминало много време, докато татко ме открие, но ми се стори, че е било цяла вечност.

— И индианците убиха майка ви, нали?

Скай поклати глава.

— Още като са се нахвърлили върху нея, тя се е самоубила. Тя… тя обичаше татко. Затова и не мога да разбера защо… — на това място Скай замлъкна. Не искаше да изрече тежкото обвинение, което я измъчваше. Та лорд Кемерън се държеше толкова мило с нея, докато тя изливаше душата си.

— Не разбирате защо ви е принудил да се омъжите за мен ли?

— Не разбирам защо изобщо ме кара да встъпвам в брак — погледна с надежда към Рок. Никога до този момент не бе разговаряла с него толкова сериозно и открито — все едно, че й беше най-близък приятел. — Кажете ми все пак — та този брак не може да е законен?

— Уви, законен е. — Гласът му звучеше почти съчувствено. — Какво толкова ви плаши в този факт? Не съм чудовище все пак, нали?

— Никога не съм твърдяла това. Само че… — Скай отново се поколеба. — Не мога да ви обясня точно какво изпитвам.

Мълчанието му продължи много дълго. Сега вече и тя долови плисъка на водата от поточето. Огънят топлеше лицето й. Чувстваше се спокойна, нощта вече не я плашеше — до нея седеше Рок.

— Да не би да сте се влюбили в нечестивия ми братовчед? — запита я той неочаквано.

— Разбира се, че не! — отвърна тя и скочи възбудено от мястото си. — Той… той е пират, а аз ви казах вече, че…

— Да, да, употребил е грозно насилие спрямо вас. — Отново облак затули луната и сянка падна върху загадъчните сребристи очи на Рок.

— Да… точно така беше — изрече тя неуверено.

Внезапно той се усмихна и протегна ръка към нея.

— Елате, легнете спокойно до мен на меката горска пръст. Само ще ви прегърна… и нищо повече.

— Аз… аз… — понечи тя да протестира, но така и не успя да го стори, тъй като той я хвана за един от глезените, дръпна рязко и тя се приземи до него. Накани се да скочи възмутена, но той се засмя и я прегърна здраво.

— Всичко е наред. Не се притеснявайте — притисна я към себе си, а думите му й подействаха по странно успокоителен начин. Успя да прикрие объркването си донякъде, тъй като бе легнала на една страна, гърбом към него, и не се налагаше да гледа лицето му. Стори й се, че неговото топло тяло е като истинска предпазна стена и притвори очи. — Много пъти вече искахте да ме предложите на някой пират, защото ви обременявам — прошепна тя унесено.

— Е, не сте малко бреме наистина — съгласи се той.

Тя не пожела да му противоречи и не след дълго заспа доволна в обятията му.

Денят просветля и тя засънува, но сънят бе реалност… Слънчеви лъчи си проправят път сред листата на дърветата и някъде наблизо се носи мелодичното шуртене на вода.

Лагуната…

Лежи до езерото, със Сокола. Слънцето я гали и тя всмуква в себе си аромата на пръстта. Усеща ръцете на любимия, нежни и възбуждащи, горещия му лъх на врата си, пръстите му върху гърдите, стегнатото тяло в гърба й…

Оплетена в сладостна тъкан от музика и чувства, в този миг тя бе мечтателка в някакъв далечен, далечен рай. Ръцете на любимия се плъзнаха под ризата и загалиха бедрата й. Пожела да се обърне и да го привлече в обятията си, но той я държеше здраво. Вече не нежно и гальовно, а властно сграбчи бедрата й и се съедини с нея, проникна дълбоко в нея, облада я цялата. Замаяна, тя искаше да си поеме въздух, но любимият прошепна само едно „Шшт…“ в ушите й. Той се движеше вътре в нея могъщ като вятъра и вълните и не след дълго смущението й премина във висша наслада. Извика тихо, понечи да хване слънцето, все по-високо и по-високо, но не там горе бе светлината, а в нея самата, светлина, която ще се пръсне, която се превръща в сладка амброзия, изпълваща всичко в нея, център на нейното Аз. Усети го как потрепера целият със стон, притисна я за последен път към себе си, тялото му се отпусна, а ръката полегна тихо върху разголеното й бедро.

Скай разтвори широко очи, видя надвесените дървета, дочу ромона на поточе… Любимият се отдръпна от нея, пристегна панталоните си и нещо кожено докосна голата й плът.

Не, не беше сън.

Разярена, тя се обърна към мъжа си. В сребристосивите му очи проблясваше доволство, радост, мъжки триумф.

— О-о! — извика тя силно и придърпа бързо полите си. Той се подпираше на лакът, напълно облечен. — Как можахте да направите това!

Пелена забули очите му.

— Да, наистина, мадам. Как ли съм могъл да чакам досега!

— Да, но вие знаете, че… — тук Скай млъкна.

— Какво да знам?

— Че не искам да ви принадлежа.

— Наистина ли не искате? — Той се изправи гъвкаво при тези думи. — Хиляди извинения, вярна моя съпруго, но аз не чух и дума на протест, съпротива също не усетих. Дочух единствено стоновете, които издавахте, усетих ритмичните движения на бедрата ви, долових тихия писък, когато достигнахте мига на пълна наслада.

— О, Боже!

— И вие твърдите, че съм упражнил насилие над вас?

— Да.

Очите му се присвиха.

— Като онзи противен, презрян пират ли упражних насилие над вас?

Тя скочи възмутена и го удари по лицето с всичката сила, която имаше. Рок позволи да го удари, но веднага след това я дръпна към себе си, притисне я здраво към гръдта си, вплете пръсти в косите й и с огнена решимост впи устните си в нейните. Тя започна да се бори ожесточено, но в един момент огънят на неговата страст премина и в нея и потуши съпротивата й.

Целувката загуби част от властността са, езикът му премина по устните й, а неговите устни докоснаха притворените клепачи.

— Ще се погрижа следващия път да не ме смесвате с друг, мадам. И няма да ви обладавам вече в гръб, а ще ме гледате в очите и ще шепнете името ми.

— Няма да има следващ път! — извика тя гневно.

— О, ще има, разбира се.

Скай поклати глава отчаяна, почти разплакана.

— Просто не знам как да ви го кажа така, че да ме разберете.

— Вярно, не знаете как.

— Нима не разбирате? — Сълзи капаха от миглите й.

— Какво да разбирам?

Скай се отскубна от него и отвърна с пресекващ глас:

— За мен би било непоносимо, а за вас също, ако родя дете и не знам, дали пиратът му е баща или вие. Ще ме презрете завинаги, нали?

Той замълча и когато вдигна поглед, я изненада болката, която съзря в очите му, болка, която той побърза да прикрие. Само въздъхна и се поклони вдървено.

— Повече няма да ви досаждам и измъчвам, милейди. Елате! Сега, на светло, ще стигнем за броени часове в Уйлямсбърг.