Кони Мейсън
Лъвът (3)

2

Ариана седеше сковано на седлото, когато напуснаха манастира на следващата сутрин. Сковаността й се дължеше отчасти на жилавата пръчка, с която игуменката я бе наказала за несторения й грях, и отчасти на дългото време, в което не беше яздила. Отдавна не бе препускала на кон и не бе изпитвала опияняващото чувство за свобода, което ездата предизвикваше. А мисълта, че вече е отвъд стените на омразния манастир, беше тържество за душата й.

Ариана погледна скришом към Лайън, който яздеше на неголямо разстояние пред нея. Беше прекарал нощта пред вратата на манастира заедно с хората си, след като се погрижи да й осигурят всички възможни удобства. А тази сутрин, малко след утринната молитва, дойде и й доведе коня, който щеше да язди по пътя към Крагмер. Сега Ариана го наблюдаваше безмълвно, леко смутена от разтърсващия ефект, който този мъж упражняваше върху нея. Да, тя го мразеше, разбира се, както мразеше всички нормански завоеватели, и все пак не можеше да отрече, че се възхищава на много неща у него. Имаше вид на мъж, който дълго и упорито е калявал тялото си, а погледът му беше смразяващ, като у хищник. По ръцете му бяха набъбнали гъвкави мускули, а краката му, провесени покрай грамадното седло, бяха здрави и набити като дърветата в гората. Можеше да я убие само с един замах на властната си ръка и никой не би го обвинил за това. Ариана копнееше за деня, в който този внушителен норман и войските му ще бъдат разгромени, а Англия отново ще принадлежи на саксонците. Молеше се този ден да дойде час по-скоро.

Изражението на Лайън не се промени, докато изчакваше Ариана да го настигне. Той не бе пропуснал да забележи, че дрипавата сива туника, която носеше, не прикриваше изкусителните извивки на гъвкавото й тяло. Рицарят смръщи неодобрително вежди, щом погледът му попадна върху примитивната бяла забрадка, с която бе прихванат великолепният водопад от сребристи коси. Кой би могъл да си помисли, че малката девица с буен нрав, която преди пет години бе оставил в манастира „Сейнт Клер“, ще се превърне в примамлива съблазнителка?

Дали наистина имаше любовник или игуменката наистина си бе измислила цялата история, питаше се Лайън с нарастващо раздразнение. Изглеждаше му невероятно Ариана да се е замесила в непозволена любовна афера, заключена зад дебелите стени на „Сейнт Клер“. И все пак, какви ли не неща се случваха по широкия свят. Имаше само един начин да се убеди в това и Лайън възнамеряваше не след дълго лично да се увери дали Ариана е престъпила брачните обети. Научеше ли, че е обезчестена, мигом щеше да я изпрати обратно в манастира, където щеше да прекара живота си в изкупление на греховете си.

Когато стигнаха селото, което се простираше недалече от стените на „Сейнт Клер“, Ариана обходи жадно с поглед живописния пейзаж, поглъщайки всеки звук и движение по тесните, оживени улички. Отдавна не бе изпитвала такова завладяващо усещане за свобода, беше забравила ласката на слънцето и вятъра върху лицето си и приятното чувство, че е заобиколена от истински хора, а не от мълчаливите монахини в манастира. Тя вдиша дълбоко сладкия въздух, напоен с аромата на вкусни манджи, които помнеше от годините на своето детство. Устата й се напълни със слюнка.

Внезапно отнякъде изникна млада жена и се вкопчи отчаяно в полите на Ариана.

— Милейди, това съм аз, Терса!

Ариана вторачи поглед в момичето и постепенно разпозна в подпухналото и насинено лице прислужницата, която й бе предавала посланията от Едрик. Внезапно пребледняла, Ариана ахна от изумление.

— Какво ти има, Терса? Кой те е наранил?

— Умолявам ви, милейди, вземете ме със себе си. Позволете ми да служа вярно на вас и вашия господар.

Лайън свъси вежди при вида на бедно облечената девойка, чиито дълги коси се спускаха на сплъстени, разбъркани кичури по гърба й. Той спря коня си недалече от Ариана.

— Коя е тази жена, милейди? Познавате ли я?

Ариана внимателно обмисли отговора си. Явно игуменката бе пропуснала да му каже името на момичето, което бе пренасяло посланията между нея и Едрик.

— Беше прислужница в манастира. Иска да служи в Крагмер.

Лайън огледа отблизо младата жена.

— Кой те е набил така, момиче?

— Баща ми, милорд — отвърна боязливо Терса. — Иска да ме омъжи за Дорал, вдовец с шест деца. Дорал вече погреба три жени и аз не искам да съм четвъртата.

— Жената е длъжна да се омъжи за онзи, който й отреди баща й — заяви Лайън с равен глас.

— А нима жената е длъжна да търпи такъв зверски побой? — запита в отговор Ариана с прямота, която озадачи, но никак не изненада съпруга й.

— Да, ако е вироглава и непокорна. — В думите му се съдържаше добре пресметнато предупреждение, което не остана нечуто от Ариана.

— Ако вие ми посегнете, милорд, ще накарам Надая да ви прокълне. Надявам се вече знаете, че Надая е вещицата на Крагмер.

При думите й устните на Лайън се извиха в усмивка, която озари изсечените контури на лицето му.

— Нима си мислите, че ме е страх от вещици? Не, милейди, ще ви трябва нещо повече от магия, за да удържите ръката ми, ако сторите нещо, което заслужава наказание.

Ариана го изгледа свирепо. Той умело бе насочил разговора към нея, намеквайки за тайните й срещи с Едрик. Лайън обаче никога нямаше да узнае кой е мъжът, с когото се е срещала, Ариана се кълнеше в това.

— Моля ви, милейди, вземете ме с вас!

— Терса, веднага се връщай вкъщи — нареди суров глас иззад тях. Терса панически се обърна и се изправи лице в лице с баща си, грамаден мъж с юмруци с размерите на чукове. Тя трепна, щом ръката му се издигна над главата й.

— Не смейте да й посягате отново — изрече в този миг Ариана с тих, но властен глас. Лайън се отдръпна и се вторачи с интерес в нея, изумен от небивалата й дързост. Малката му съпруга имаше повече кураж от всички жени, които познаваше, и със сигурност повече, отколкото позволяваше възпитанието на една дама.

— Какво ще правя с дъщеря си не ви засяга, милейди — отвърна свъсено бащата на Терса.

В този момент Лайън реши, че е време да се намеси.

— Свободен селянин ли си или крепостник? И какво става тук?

— Свободен съм, милорд. Викат ми Болдър. Дъщеря ми е обещана на Дорал, коминочистача. Трябва му жена и майка на децата му. — Болдър реши, че ще е по-благоразумно да не споменава, че дъщеря му е била позорно изхвърлена от манастира, задето е нарушила правилата. Грехът на Терса нямаше да се отрази добре на името му, а можеше дори да изгуби бъдещия си зет, ако Дорал научеше за безсрамното й поведение. — Терса не иска да се омъжи за Дорал, но скоро ще склони. — При тези думи той стисна яростно юмруци, намеквайки какъв метод ще използва, за да убеди дъщеря си да промени решението си.

Макар Лайън да вярваше в нуждата от покорство у жените, не можеше да се каже, че е привърженик на безмилостния побой. Онова, което бе казал на Ариана преди минути, бе по-скоро предупреждение, отколкото заплаха. Познаваше по-сигурни начини да държи съпругата си под контрол, вместо да я бие като куче.

— Милорд — намеси се Ариана, — искам Терса да ми стане прислужница. Не можем ли да я вземем в Крагмер? — Попита го толкова мило, че Лайън мигом се почувства заслепен от сладката й усмивка и съблазнителния глас. Дали изобщо познаваше тази изкусителка? Той тръсна глава и се върна в реалността.

— Имаме достатъчно прислуга в Крагмер.

— Но аз искам Терса. — Вярната служба на Терса през тези пет години в манастира заслужаваше награда. Ариана не можеше да понесе мисълта, че ще омъжат младото момиче за безмилостен грубиян, който всяка вечер ще изкарва гнева си върху нея. Баща й вече я бе наранил достатъчно.

— Какво ще кажеш, човече? — обърна се Лайън към Болдър, чийто глуповат поглед се стрелкаше невярващо от Ариана към съпруга й и обратно.

— Искате дъщеря ми да ви стане слугиня? — Божичко, кой ли човек, бил той норман или саксонец, не беше чувал за лорд Лайън и сърцатите му подвизи? Би било чест, помисли си Болдър, дъщеря му да се нареди в грамадното домакинство на такъв влиятелен господар. И все пак, и той можеше да измъкне нещичко, ако позволеше на дъщеря си да замине.

— Точно така — отвърна Лайън. — Съпругата ми желае дъщеря ти да й служи, а за мен е удоволствие да изпълнявам желанията й.

Болдър облиза алчно подпухналите си устни при мисълта какво би могло да означава подобно предложение, изразено в монети. Все нещо щеше да изкопчи от такъв заможен господар.

— Не бих искал да се разделям с най-голямата си дъщеря, милорд — изхленчи Болдър. — Тя ми е много нужна. Майка й много зависи от нейната помощ.

В този момент Лайън не чувстваше нищо друго, освен презрение към Болдър. Той ясно разбираше за какво намеква стария негодник и реши да сложи край на това веднъж завинаги.

— Колко искаш за дъщеря си, Болдър? Ще я купя за жена си.

Болдър премигна объркано.

— За бога, милорд, не исках да кажа…

— Много добре знам какво искаше да кажеш. — Лайън бръкна в кожената кесийка, която висеше на кръста му, извади една сребърна монета и я хвърли към Болдър. Той сръчно я улови, разглежда я известно време, а после кимна и рече:

— Достатъчно е. — С тези думи той се врътна на пета и се отдалечи, без да каже и дума на дъщеря си — нито съвет, нито сбогуване, нищо. Явно вече кроеше планове как да изхарчи неочакваното имане.

През цялото време Лайън почти не беше поглеждал Ариана. Беше озадачен и леко смутен от това, че така лесно се беше поддал на прищявката на съпругата си. И понеже не беше свикнал да е особено снизходителен към жените, сега нямаше представа защо бе откликнал на каприза й с такава готовност. Може би бе изпитал съчувствие към злощастната съдба на самата Терса, но и този отговор не го удовлетворяваше, защото нямаше навика да изпитва състрадание. Той беше закоравял боец, непреклонен нормански рицар и всичко, което вършеше, го вършеше за своя господар — Уилям Завоевателя.

Изненадана от ненадейно проявената отстъпчивост от страна на съпруга й, Ариана гледаше зяпнала как Лайън нареди на Белтан, верния му лейтенант, да вземе Терса пред себе си на седлото. Приведен над момичето, Белтан сръчно я повдигна с мускулестите си ръце и я метна на коня пред себе си, а после Лайън побърза да даде знак да продължат.

— Благодаря, милорд — изрече Ариана с повече топлота, отколкото бе изпитвала към съпруга си, откакто го видя за първи път.

— Единственото нещо, с което можеш да ми се отблагодариш, е името на мъжа, с който се срещаше тайно в манастира. — Той обходи с поглед лицето й. — И трябва да знаеш, че рано или късно ще го науча, защото рядко отстъпвам. — С тези думи Лайън пришпори коня си и препусна стремглаво напред. Сър Белтан веднага приближи и остана да язди покрай нея.

— Обещавам да ви служа вярно, милейди — каза Терса и се приведе леко, за да стигнат думите й до новата й господарка. — Цял живот ще съм ви благодарна за това, което сторихте за мен.

— Ще те помоля само никога да не говориш за годините, прекарани в манастира, защото не искам да си спомням нищо за това безрадостно време.

Терса нямаше нужда да й припомнят, че не бива да говори за манастира, а още по-малко за тайните послания, които бе предавала на Ариана от мъж, който със сигурност не беше съпругът й. Дори да я разкъсаха, нямаше да изтръгнат и думичка за това от устата й, макар да изпитваше известна благодарност към лорд Лайън, задето я бе спасил от отчаяната ситуация.

Спряха за малко по обед, за да хапнат от месния пирог, който купиха от пазара в селото. Ариана си избра едно местенце, далече от хората на Лайън, и удобно се настани под гъстата сянка на един дъб. Лайън обаче неочаквано се присъедини към нея, докато тя вкусваше с небивала наслада ароматното ястие, каквото не бе опитвала от пет години. Простата, безвкусна храна в манастира бе твърде различна от онова, с което бе свикнала да се храни от дете.

— Много си притихнала, Ариана — Лайън за първи път използваше малкото й име. — Да не би да се молиш за опрощение на греховете си?

Ариана срещна прямо погледа му.

— Боя се, че греховете ми са безобидни, милорд. Зад дебелите стени на манастира рядко изниква възможност да съгрешиш.

— Но ти явно си намерила начин, нали? Игуменката беше възмутена от поведението ти.

— Съжалявам, ако съм ви разочаровала, милорд. Предполагам, че има начин да убедите свещеника да анулира брака ни, преди да сме го консумирали?

Лайън се намръщи.

— Нищо подобно, Ариана. Ние сме женени и такива ще си останем. И скоро след като пристигнем в Крагмер, аз ще узная истината. Бракът ни ще бъде консумиран, не се и съмнявай в това, но не преди да дойде месечният ти цикъл. Едва тогава ще знам със сигурност, че не носиш в утробата си копеле.

По шията на Ариана плъзна гъста руменина. Безочливото поведение на Лайън я шокираше. Двамата може и да бяха съпруг и съпруга, но тя едва познаваше този мъж. А и през последните пет години бе отвикнала да общува с мъже.

— Вече не съм дете, милорд, което може лесно да бъде контролирано или сплашено. Жалко само, че не ми вярвате достатъчно.

— Много жалко, Ариана — повтори замислено Лайън, а после ненадейно грабна ръката й и я придърпа към себе си. — Много жалко за теб, ако науча, че си ме предала.

Тя се вторачи в сините му очи и видя собственото си отражение. Беше толкова близо до него, че чувстваше дъха му по страните си и ясно виждаше едва наболите косъмчета по наскоро обръснатото му лице. Металните брънки на ризницата му се притискаха в гърдите й и я караха да се пита докъде ли се простира силата на мъжа под доспехите. Дъхът й заседна на гърлото. Този мъж, този нормански враг, имаше правото да използва тялото й, както сметне за добре. Нямаше представа дали ще бъде нежен или брутален, но последното й се струваше по-достоверно. А тя нямаше към кого да се обърне за помощ, освен към собствената си изобретателност. И може би към Едрик. Слава богу, че имаше Едрик.

Лайън сякаш се изгуби в необятните дълбини на зелените й очи, омаян от смелостта и непокорството, които откриваше в тях. Чувстваше се като хипнотизиран и развълнуван като никога преди. Тази жена му се противопоставяше с цялата си воля — противопоставяше му се и го предизвикваше, но той щеше да я опитоми. Първо щеше да покори духа й, а после и тялото й. Щеше да я накара да го желае, да се нуждае от него. Слабините му се свиваха конвулсивно само при мисълта за това. Може би трябваше да вземе Забрина със себе си за известно време, за да утолява огъня в тялото му — поне докато не узнаеше със сигурност, че вироглавата му булка не носи копеле в утробата си.

По дяволите да върви проклетата игуменка, помисли си кисело Лайън. Тя дори нямаше представа какви дяволи е вкарала в главата му, като му наговори такива неща за Ариана. Но той скоро щеше да узнае истината — цялата истина. Той я придърпа към себе си, вперил поглед в пищните й устни и разкъсван от мисълта дали те вече са вкусвали страстта или той ще е първият, който ще ги докосне. Изкушението беше непреодолимо. Лайън повдигна внимателно брадичката й и поднесе устните й към своите. Едва чут стон се изтръгна от гърдите й, щом почувства топлината на устните на Лайън, притиснати към нейните, изпърво нежно и проучващо, преди езикът му жадно да се плъзне по меките грапавинки и повелително да раздалечи устните й, за да нахлуе в сърцевината на устата й.

Стъписана, Ариана не можа да устои на яростната атака на езика му, който нетърпеливо покоряваше сладките дълбини на устата й. Никога не беше подозирала, че устните на един мъж са в състояние да събудят такива нечестиви чувства у някоя жена. А когато почувства ръцете му да обгръщат гърдите й, главата й се олюля.

Лайън изучаваше сладостните дълбини на устата й, когато почувства, че безочливите набези на езика му я шокират. Една част от него тайничко ликуваше, защото съпругата му засега с нищо не беше показала, че е веща в целувките. И все пак зрънцето на съмнението продължаваше да го гризе. Докато ръцете му се опиваха от тежестта на заоблената й гръд, Лайън осъзна, че откликва почти безпаметно на тази жена, която беше негова съпруга — жена, която виждаше у него единствено врага.

Тази жена, която вероятно носеше детето на другиго.

Възможно ли беше друг мъж да е спечелил любовта й? При тази мисъл го връхлетя заслепяващ гняв. Лайън отблъсна Ариана, а лицето му беше плашещо изкривено и потъмняло от ярост.

— Оседлайте коня си, милейди. Трябва да стигнем Крагмер преди залез слънце. — Той рязко се изправи и се отдалечи.

Ариана остана да зяпа вторачено след него. Този мъж беше врагът, беше нормански касапин, също като своя крал. Как тогава бе възможно само с един допир да я накара да се чувства така, да я накара да върши онези срамни неща? Не бяха ли те проява на безчестие у една жена? И къде оставаха непорочността, покорството и скромността, на които я учеха сдържаните монахини, обречени да прекарат живота си в уединение? Нима техните уроци бяха безсмислени идеали, с които никоя жена не би могла да живее?

Отнякъде се появи сър Белтан и й помогна да оседлае кобилата си. Ариана вдигна очи и видя Терса, възседнала вече жребеца на Белтан, вторачена в привлекателния рицар с едва прикрито обожание.

— Аз ще ви придружавам по останалия път до Крагмер, милейди — каза й почтително Белтан. — Лорд Лайън ще язди начело.

Ариана кимна отсечено. Без значение колко любезен и почтителен можеше да е този мъж, той си оставаше омразен норман. Не искаше да има нищо общо с който и да било от тях.

Лайън заби токовете на ботушите си в хълбоците на коня и препусна с всички сили, сякаш искаше да избяга от демоните, които терзаеха тялото и ума му. Пет години почти не беше мислил за Ариана. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, беше свикнал да се сеща по-често за коня си, отколкото за младата си съпруга. А когато все пак си спомнеше за нея, пред очите му изникваше само образът на жилавата саксонка, която приличаше на непослушно дете и безочливо бе изпробвала самоконтрола му. Дори и в най-смелите си фантазии не си беше представял съблазнителна хубавица с блестящи сребърни коси, напъпили розови устни и изкусително заоблено тяло. Петте години бяха сторили истинско чудо. Уви, едно нещо не се беше променило — дълбоко вкоренената й ненавист към норманите.

 

Лайън спря пред подвижния мост и обходи с поглед околността, изпълнен със задоволство при вида на новите си владения. Е, не съвсем нови, защото беше господар на Крагмер вече от пет години, но през цялото това време службата му към Уилям го бе държала далече от земите му. Много неща се бяха променили за това време. По територията на цялото кралство, на стратегически места, бяха издигнати грамадни крепости, непоклатими пазители на силата и властта на Уилям.

Той даде знак на хората си да останат край защитните насипи и изчака да спуснат подвижния мост. После мина покрай защитната кула на входа и навлезе във вътрешния двор на крепостта. Веднага забеляза чуждите коне и рязко дръпна поводите на жребеца си. Не познаваше нито цветните конски сбруи, нито пък непознатите мъже, които се шляеха из двора. Веднага щом към него се втурна един от крепостните селяни, за да вземе юздите от ръцете му, Лайън остро рече:

— Виждам, че имаме посетители.

— Да, милорд — отвърна смутено мъжът насреща му и нервно отметна перчема от челото си. — Дойде лорд Едрик от Блекхийт. Чака ви в салона.

— Едрик — повтори отчетливо Лайън. Мъжът, за когото Ариана трябваше да се омъжи, преди Уилям да отмени годежа им. Сега Едрик беше васал на лорд Лайън, но двамата почти не бяха се засичали през последните пет години. Едрик беше се заклел във вярност на Уилям и бе изпратил част от войската си, за да подкрепи армията на Завоевателя, но сам той рядко напускаше пределите на владенията си. Доколкото си спомняше, Едрик така и не се беше оженил.

Щом прекрачи прага на приемния салон, Лайън присви очи срещу гъстия дим, който се стелеше на кълба в помещението. Около дългата маса се бяха разположили към половин дузина мъже и отпиваха лениво от халбите си с ароматна бира. Кийн, сенешалът на замъка, стоеше чинно край масата, докато един от крепостните селяни доливаше халбите им с бира, а друг поднасяше хляб и грамадни плата, обсипани с мезета. Гостите очевидно не можеха да се оплачат от липса на гостоприемство.

Едрик стана от скамейката в мига, в който видя Лайън да се насочва към него. Взираше се в него с открита ревност и омраза, докато най-сетне не си спомни защо все пак е дошъл. С видимо усилие правилните му черти придобиха по приятелско изражение.

— Дойдох да ви поднеса поздравленията си, милорд — Каза сдържано Едрик. — Из цялата страна се носят легенди за лорд Лайън Нормански. Помислих си, че е крайно време да се срещнем, след като сме съседи, а аз съм ваш васал. Затова веднага щом дочух, че се връщате и смятате да се установите в Крагмер, реших да ви се представя. — Той погледна покрай Лайън, сякаш очакваше да види още някой, и когато това не се случи, изглеждаше разочарован. — Все още не съм имал възможност да поднеса благопожеланията си на вас и прекрасната ви съпруга по случай женитбата ви. О, простете — изрече отчетливо Едрик. — Забравих, че вие не сте виждал лейди Ариана почти от толкова време, отколкото и аз. Тя все още ли обитава манастира „Сейнт Клер“?

— Изглеждате добре осведомен за съпругата ми — отвърна Лайън, а в гърдите му се надигна смътно подозрение.

— За никой не е тайна, че веднага след венчавката я изпратихте в манастир, милорд. Трябва много да се е променила за тези пет години. Между другото — вметна Едрик с едва прикрита насмешка, — да не би случайно да водите любовницата си в Крагмер?

— Струвате ми се невероятно добре информиран за човек, който рядко навестява кралския двор — процеди Лайън.

— Може и да не идвам често в двора, но все още имам достъп до хорските клюки — отвърна невъзмутимо Едрик. — Разправят, че лейди Забрина била съкрушена, когато кралят ви наредил да се върнете в Крагмер, за да браните владенията си от набезите на крал Малкълм.

Лайън се вторачи безмълвно в Едрик и сякаш за първи път видя младия, привлекателен благородник с изискан език. Нищо чудно, че Ариана бе мечтала да се омъжи за него. Този мъж беше всичко, което той, Лайън, не беше. За начало, Едрик беше законно роден син и бе наследил титлата от баща си. Беше участвал в битката при Хейстингс и с право бе спечелил уважението на саксонските войски. Сега на Лайън му се струваше странно, че е капитулирал толкова лесно, след като, подобно на всички саксонски благородници, бе поставен пред избора да се закълне във вярност на Уилям или да изгуби владенията си.

Още по-странно му се струваше, че Едрик почти не беше протестирал, когато новият му господар разтрогна годежа му с лейди Ариана. Ако Лайън беше на негово място, щеше да се бори до край, за да задържи годеницата си и Крагмер. Нищо чудно, че някаква част от него не му позволяваше да му се довери. Този човек беше твърде пасивен, твърде лесно приемаше капризите на съдбата. Какво ли замисляше?

— Стори ми се странно, че посещавате Крагмер в същия ден, в който двамата с моята съпруга се връщаме у дома. Има ли нещо спешно, което трябва да обсъдим?

Едрик го изгледа косо.

— Просто чух, че днес се връщате в Крагмер, и понеже и бездруго имах път насам, реших да намина и да ви засвидетелствам уважението си. Вие отсъствахте от Крагмер дълги години. Нямах представа, че лейди Ариана ще е с вас. Всъщност, къде е тя, милорд? Все още не съм имал възможност да я поздравя по случай брака й. Надявам се, че е добре. — В думите му се съдържаше заплаха и предизвикателство. Ако Лайън бе наранил Ариана, щеше скъпо да си плати.

Лайън нямаше възможност да му отговори, защото в следващия миг в салона нахълта Ариана, която току-що бе пристигнала с останалата част от хората му. Нужен й беше само един поглед към двамата мъже и сърцето й слезе в петите. Какво ли правеше Едрик тук? И дали Лайън подозираше, че двамата са поддържали връзка през дългите години в манастира?

Твърдо решена да прикрие объркването и тревогата си, Ариана си наложи да се усмихне и поздрави гостите:

— Лорд Едрик, какво ви води в Крагмер? Наред ли е всичко в Блекхийт?

Напрегнатият поглед на Едрик се установи на лицето й. За първи път от пет години я виждаше на дневна светлина. Когато се срещаха в манастира ги разделяха дебелите решетки и гъстите филизи на бръшляните, а в тъмнината тялото й беше по-скоро тъмен силует. Станала е изумително красива, мислеше си Едрик, докато погледът му се плъзгаше с възхищение по тънката й снага и обратно към лицето й. Още от дете Ариана обещаваше да стане голяма хубавица. Като зряла жена обаче беше по-красива от всяка жена, която някога бе познавал. Едрик стисна ядно зъби при мисълта, че такава красота отива нахалост за омразния Лайън Нормански. Ариана принадлежеше на него, Едрик, истински саксонски благородник, а не на някой си нормански завоевател.

Лайън внимателно наблюдаваше и Едрик, и Ариана, и лицето му придоби замислено изражение. Почувства, че между тях преминава нещо неуловимо, но нямаше представа какво е то. Дали Ариана все още желаеше Едрик? От емоциите, изписани върху лицето на саксонския благородник, Лайън прецени, че Едрик изпитваше нещо повече от обичайното любопитство към бившата си годеница. Той я желаеше.

И внезапно Лайън разбра… Разбра го със сигурност. Игуменката не беше излъгала. Ариана наистина се беше срещала тайно с мъж… и този мъж бе Едрик Блекхийт.

— Съпругата ми е изморена от дългия път, лорд Едрик — каза безизразно той и махна към Кийн, който се суетеше наблизо. — Придружи лейди Ариана до спалнята й.

Кийн почтително се поклони пред младата си господарка.

— Добре дошла у дома, милейди. Радваме се отново да ви видим в Крагмер, където ви е мястото.

— Благодаря ти, Кийн. Аз също се радвам да се върна у дома. — Тя се обърна към Лайън. — Съвсем не съм изморена, милорд. Освен това, лорд Едрик все още не е отговорил на въпроса ми. Надявам се да го стори, докато аз утоля жаждата си. — Тя посегна към една халба с бира и благо се усмихна на Едрик. — Наред ли е всичко в Блекхийт?

— Блекхийт процъфтява, милейди — отвърна той, без да изпуска от погледа си Лайън, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира. Ариана явно не беше изгубила нищо от непокорния си нрав, затворена зад дебелите стени на „Сейнт Клер“. Надяваше се само да не й се налага да страда от това. Лорд Лайън определено не приличаше да човек, който ще се остави на капризите на жена си. Дори начинът, по който я гледаше в момента, би изплашил даже мъж.

— Моля да ни извините, лорд Едрик — каза спокойно Лайън. — Опасявам се, че съпругата ми не осъзнава колко е изморена. — Ариана ахна от изумление, щом за един кратък миг се озова в силните ръце на съпруга си. — Моля ви да продължите да се възползвате от гостоприемството на Крагмер, докато аз се погрижа за удобството й.

Ариана понечи да се възпротиви, но видя изражението на Лайън и мигом се отказа. В този момент лицето му сякаш бе изваяно от камък, толкова мрачно и непреклонно й се стори. Не пророни и дума, докато я носеше по коридора и после нагоре по тясното стълбище към дневната стая на горния етаж. За разлика от повечето кули, строени по това време, в които господарската спалня бе отделена само с тежки завеси от приемния салон, баща й беше настоял да има дневна и спалня на втория етаж, над голямото помещение, където прислугата и войниците спяха на сламеници направо върху пода.

— Веднага ме пуснете, милорд — каза Ариана и без всякакъв успех заблъска мускулестите му гърди. — Не съм си мислела, че дори норманите могат да бъдат толкова груби.

Лайън не каза нищо, само продължи да се изкачва по витото стълбище, докато не стигна до спалнята и не отвори с ритник вратата. Едва тогава отпусна Ариана на земята и се вторачи в лицето й с ледено изражение. Когато заговори, гласът му беше измамно спокоен:

— Не ти ли се струва странно, че Едрик е дошъл точно сега, в деня, когато двамата с теб се връщаме в Крагмер? Защото на мен ми се струва повече от странно. Струва ми се подозрително.

Ариана преглътна с видимо усилие.

— Странно? Подозрително? И какво толкова странно и подозрително има в това, един васал да дойде и да изрази лично почитанията си към своя господар?

— За толкова глупав ли ме смятате, милейди? Знам, че лорд Едрик е мъжът, с когото тайно сте се срещали. Човек трябва само да ви погледне, за да разбере, че двамата все още се желаете?

— Нищо подобно, милорд — отричаше ожесточено Ариана. — Това е лъжа. Аз…

— Стига, Ариана! — отекна гласът на Лайън. — Не се бой. Няма да убия любовника ти. Признай си още сега и ще се смиля над живота му… а също и над твоя.

— Убийте ни ако искате, но ние сме невинни — отвърна Ариана с глас, пропит със страх. Знаеше толкова малко за този нормански боец, а още по-малко знаеше на какво е способен. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, и Ариана реши, че ще е по-добре да му каже самата истина. Лъжите открай време не й се удаваха. — Вярно е, че лорд Едрик идваше да ме вижда в манастира, но двамата винаги бяхме разделени от заключени врати и дебели решетки. Дори не се докосвахме. Просто разговаряхме, това е. Нищо друго не се е случило между нас. Вярно е обаче, че лорд Едрик се сещаше за мен, докато собственият ми съпруг беше забравил, че съществувам. Ако не беше крал Уилям, щях да си изгния в „Сейнт Клер“.

Господи, толкова беше красива, когато се разгневеше, мислеше си Лайън, докато гледаше безмълвно Ариана. Той почувства странна тръпка в слабините си. Страните на лицето й бяха така румени и нежни, очите й блестяха като безценни изумруди, а гърдите й се повдигаха и отпускаха учестено.

— Ти беше само едно дете, когато се оженихме. Какво очакваше да правя с теб? — отвърна Лайън с хладнокръвие, което изненада дори самия него. — От първата ни среща разбрах, че не си кротко и послушно момиченце. Надявах се добрите монахини да те научат на смирение и покорство, и на всички добродетели, които очевидно ти липсваха.

Твърдо решена да не отстъпва, Ариана вирна брадичка и изправи рамене, макар че й се искаше да се обърне и да побегне.

— Никога няма да сведа глава пред един нормански нашественик. Казвам самата истина. Едрик идваше да ме посещава, защото беше загрижен за мен. Осведомяваше ме за всички събития в страната. — Тя го изгледа язвително. — Добрите монахини не считаха за нужно да ме забавляват с истории за подвизите на съпруга ми.

— Преди време Едрик беше твой годеник. Все още ли го желаеш? Би било безсмислено, защото никога няма да те освободя. Ти си моя съпруга, Ариана, и предпочитам да се държа, сякаш си невинна, докато не реша противното.

Ненадейно той протегна ръце и рязко я придърпа към себе си.

— Треперите, милейди. Права сте да се боите от мен.

Ариана не можеше да спре конвулсивните тръпки, които разтърсваха тялото й. Но те сякаш не бяха предизвикани точно от страх. Бяха от близостта на Лайън, от мъжествения му аромат, от натрапчивата сила и мощ която струеше от тялото му. Ариана внезапно осъзна всичко това и се почувства запленена от съпруга си.

И същевременно се побоя от него.

Беше едновременно пленена и отблъсната от Лайън Нормански.

— Мислете каквото си искате, милорд, но това е самата истина — пророни Ариана и се изгуби в предизвикателните дълбини на очите му. Никога никой мъж не я беше гледал така. Ариана видя в горещите дълбини на очите му собственото си отражение и сърцето й се преобърна.

Лайън почувства, че железният самоконтрол му се изплъзва. Ариана беше толкова близо до него, че сладкия й аромат, мекотата на кожата й и дори неуместното й упорство — всичко това неудържимо го привличаше и го подканяше да премине границата. Желаеше я! За бога! Желаеше непокорната си, буйна съпруга, и желанието му да я притежава отиваше отвъд рамките на всякаква логика. Искаше я повече, отколкото някога бе пожелавал Забрина, а доскорошната му любовница определено знаеше как да достави удоволствие на един мъж.

Ръцете му се плъзнаха в косите й и повдигнаха лицето й. Сребристи кичури светли коси погалиха пръстите му, докато снишаваше глава и покриваше устните й със своите. Устните му се движеха жадно по нейните, милваха ги, вкусваха ги, а тялото му пулсираше от желание. В един миг страстта надделя и езикът му се плъзна търсещо в устата й. Ариана простена, щом ръцете му потърсиха гърдите й. Когато Лайън най-после се отдръпна, дишането му беше също толкова тежко и учестено, колкото и нейното.

— Това беше само прелюдия към онова, което те очаква като моя съпруга. В теб има много страст, Ариана, и това ми харесва.

— За съжаление вие не ми харесвате, милорд — отвърна хладно тя. — Имате маниерите и финеса на див глиган.