Кони Мейсън
Лъвът (2)

1

Лондон, 1072

Уилям Завоевателят бе издигнал своята кула в лето господне 1066, веднага щом влезе победоносно в Лондон. Построи я от пръст и дърво в югоизточния край на старото римско селище. Избра грижливо мястото, за да може да наблюдава не само големия град, но и водите на Темза, и оттам зорко държеше под око завзетите територии.

Лайън Нормански наблюдаваше безмълвно Завоевателя, който барабанеше нервно с пръсти по масата и замислено мълчеше. Нямаше представа защо бе повикан и после принуден да чака благоволението на краля, но предполагаше, че Уилям ще повели той и хората му да потушат поредния бунт, възникнал някъде из кралството. Негово величество бе пречупил гръбнака на въстаническите сили още през 1968 година. Тогава озверяла тълпа от недоволни саксонци в Западна и Югозападна Англия бяха подхванали атака, която започна с клането на три хиляди нормани от гарнизона в Йорк. Уилям бе реагирал светкавично. Той нахлу стремглаво в Йорк и опустоши цялото селище, чак до река Тес.

Както винаги, Лайън бе яздил неотлъчно до своя крал и бе размахвал меча си с хищническа отмъстителност. А след като бунтът бе потушен, Уилям се зае да строи непревземаеми крепости и да търси начини да опази земите си от завоеватели. И винаги когато имаше нужда от Лайън, верният му рицар бе готов да му се притече на помощ.

Сега Уилям огледа изпитателно Лайън и му махна да се приближи. Очевидно нещо си беше наумил.

— Време е лъвът да се върне в бърлогата си. Имам нужда от теб в Крагмер. Моите шпиони ми подшушнаха, че крал Малкълм от Шотландия заговорничи с лишените от власт саксонски благородници. Малкълм открай време си мечтае да разшири владенията си в Англия, а сега изглежда има безумци, готови да се включат в интригите му.

Лайън изгледа замислено Уилям. През последните дни Завоевателят често потъваше в мислите си, сякаш все по-ясно осъзнаваше, че войските му са спретнали лагер на враждебна земя и успяват да държат населението в подчинение само чрез внушителните крепости, издигнати в ключови точки от кралството. Трудно беше да се сломи съпротивата на саксонците.

— Искате да се оттегля в Крагмер? Нима вече нямате нужда от бързата ми ръка и острия ми меч?

— Ако ми потрябват, знам къде да ги намеря. Не, Лайън, сега ще си ми по-полезен в Крагмер. Време е да създадеш наследник, който да брани земите на Нортумбрия от нашественици, когато ние с теб вече няма да сме между живите. Виждал ли си младата си булка, откакто я остави в манастира? Имаш ли новини от нея?

— Не — отвърна Лайън и внезапно със смущаваща яснота си припомни образа на своенравното дете, което кралят ме бе отредил за съпруга. — Вие ме дарихте с обширни и плодородни земи, но ме венчахте за дете. А аз не си лягам с деца.

— Тогава нямах представа, че наследницата на Крагмер е толкова млада. Но мъжете често се женят и за по-млади от нея.

— Не и аз. Предпочитам да спя с жени, които знаят какво вършат.

— Като лейди Забрина? Крайно време е да спреш да хабиш семето си по хубавата си любовница и да създадеш наследник на Крагмер. Защото дори да си навъдиш дузина копелета, те не могат да наследят владенията ти, а ти по-добре от всеки друг знаеш, че не гледам с добро око на незаконородените деца. Сега съпругата ти е на деветнайсет и е съвсем узряла за семейния живот. Всъщност, някои дори биха казали, че е попреминала разцвета на силите си.

Лайън остро се изсмя.

— Аз нямам деца. Винаги внимавам да не създавам копелета. Никога не бих позволил децата ми да изстрадат същите груби предразсъдъци, през които минахме ние с вас като незаконни деца на благородници. А що се отнася до моята съпруга, тя ме ненавижда. Във вените й тече саксонска кръв.

— Това е без значение. Тя е твоя съпруга и единствената жена, която може да ти роди законни деца. Трябва ли да казвам нещо повече?

— Ще постъпя както ми наредите, сир, макар да съм на друго мнение. Моята вироглава наследница от Нортумбрия има остри бодли и хаплив език. И макар да беше само на четиринайсет, когато се срещнахме за първи път, почти успя да ме изкара от кожата ми. Надявам се само добрите монахини да са изгладили своенравния й характер и да са я научили на почитта и уважението, достойни за една жена.

Уилям потисна усмивката си. Макар и само на двадесет и седем години, Лайън беше безстрашен войн, който вдъхваше у врага страх и респект. Буен и силен, и също толкова привлекателен, откакто бе стъпил на английска територия Лайън бе вкарал в леглото си безчет красиви и знатни саксонки. Жените въздишаха и благоговееха по него. И нито веднъж Уилям не го беше виждал да говори за жена по начина, по който говореше за собствената си съпруга.

 

Манастирът „Сейнт Клер“, 1072

Ариана се плъзна през вратата и потъна в тъмните сенки, които заобикаляха манастира. Нощта беше безлунна, а тъмнината — непрогледна. Откъм жълтата каменна постройка не долиташе ни звук, ни трепет. Монахините ставаха и лягаха рано. Водеха суров и строг живот, съвсем лишен от развлечения и напълно откъснат от околния свят.

Младата жена се придвижваше безшумно покрай стената към задния вход — малка порта със стоманени решетки, обвити с бръшлян, която водеше към света навън. За съжаление, Ариана нямаше ключ и нямаше как да си го набави, но беше благодарна за тази илюзорна връзка с околния свят. Без нея сигурно щеше да полудее. А без Едрик, който бе открил тази почти неизползвана врата, несъмнено щеше да остане съвсем изолирана от събитията, които се случваха отвън мрачните стени на манастира.

Мисълта за Едрик извика усмивка на устните й. Той бе открил дъщерята на един от свободните селяни — млада жена, която работеше в манастира, и тя бе приела да предава съобщенията помежду им за дребни монети. Наскоро пристигнала в манастира, Ариана бе повече от изумена, щом младата слугиня от близкото село пъхна сгънато късче хартия в ръката й. Покрай братята си и тя се беше научила да чете, затова побърза да се оттегли в килията си и на един дъх изчете краткото послание от Едрик. Инструктираше я да го чака при задната врата през нощта, когато луната се изтърколи високо в небето.

Първата им среща беше кратка. Ариана се чувстваше окрилена от мисълта, че Едрик не я е забравил и че все още я желае. Тогава той й каза, че е установил връзка с някои от северните английски благородници, които бяха потърсили убежище при крал Малкълм в Шотландия. Тайната им цел беше да отърват Англия от норманското присъствие. И въпреки че Едрик се бе заклел във вярност на Уилям, той бе готов да наруши клетвата си, за да освободи Англия и да си върне Ариана. В замяна на своята подкрепа той бе получил обещание от Малкълм, че неговите епископи ще обявят брака й с Лайън за невалиден и двамата най-после ще могат да се оженят. Ариана бе научила всичко това от последвалите редки срещи с Едрик. За нея тези мигове бяха най-ценните й дарове. За съжаление, понякога минаваха дълги месеци, преди да се видят отново.

Ариана се възползваше от всяка възможност да се осведоми за последните действия на Завоевателя и за внушителните му победи, неизменна част от които беше и нейният съпруг. Не че я беше грижа за съпруга й. Съвсем не. Това чудовище я бе оставило да гние в манастира и, доколкото й бе известно, през цялото това време нито веднъж не се беше поинтересувал за състоянието й. И ако никога повече не видеше Лайън Нормански, толкова по-добре. Едрик й беше донесъл слуховете за връзката му с младата заможна вдовица, лейди Забрина от Йорк. Дълго време, след като разбра за измяната му, кръвта й кипеше от гняв. Лайън може да върви по дяволите — ако ще да има и дузина метреси и цяла тълпа копелета. Защото ако съпругът й не го беше грижа за нея, Едрик още я обичаше. Беше й го доказал, като я чакаше търпеливо дълги години, вместо да се венчае за някоя друга.

— Ариана, вие ли сте? Слава богу, че сте получила посланието ми. Трябва да ви кажа нещо важно.

Ариана се изненада, че толкова бързо и неусетно е стигнала до задната порта. Едрик вече я чакаше и явно бе дочул тихите й стъпки. Тя отметна бръшляновите клонки и надникна през решетките.

— Тук съм, Едрик. Защо не наминахте толкова време? Боях се, че сте ме забравил.

— О, не, милейди, как бих могъл да ви забравя! Бях в Единбург и преговарях с крал Малкълм. Ако всичко върви добре, скоро ще сте свободна и ще се венчаем, както искаха родителите ни.

— Няма ли някой нов бунт? Не узнавам нищо зад тези стени. Мразя това място! Игуменката казва, че съм вироглава и непокорна. Коленете ми са разранени от дългите часове, в които трябва да изкупвам греховете си, а гърбът ми е син и подпухнал от пръчката. Проклинам деня, в който се озовах тук, и ненавиждам човека, който ме обрече на този ад!

— Лорд Лайън е станал изключително влиятелен човек в Англия — отвърна Едрик. — Изглежда Уилям много го цени. Където и да се появи Завоевателят, Лайън винаги е до него. Отвратително е, че не дава пет пари за вас, неговата законна съпруга. Арогантно копеле!

— Има ме за своя робиня. За какво съм му притрябвала, щом вече има земите ми? Господи, как жадувам да се отърва от него!

— Амин — отсече Едрик и стисна пръстите на ръката й през прашната решетка на вратата. — Винаги съм ви обичал, Ариана. Затова ви открих така скоро, след като разбрах, че лорд Лайън…

Думите му увиснаха във въздуха при звука от строгия женски глас, който се разнесе в тъмнината. Ариана отстъпи сепнато крачка назад и в този момент някой пъхна запалена факла в лицето й.

— Бягайте, Едрик, бързо! Разкрити сме!

Едрик се отдръпна и се сля с тъмнината, разочарован че са ги прекъснали, преди да успее да й каже, че съпругът й е на път към манастира, за да си я прибере.

— С кого си приказваше, лукава безбожнице? — В гласа на игуменката се прокрадваше зловеща нотка, която не вещаеше нищо добро за Ариана.

— С никого — излъга тя и крадешком хвърли поглед към вратата. Изпита облекчение, щом видя, че Едрик е потънал в мрака. — Просто не можах да заспя и дойдох за поема глътка свеж въздух.

— Лъжеш! — Ръката на игуменката се издигна заплашително и стовари парещ шамар върху лицето й. Ариана се олюля назад. — Ясно чух мъжки глас. От колко време продължава това? През цялото време съм държала под покрива си една малка развратница!

Ариана вирна отбранително брадичка.

— Не е вярно! Няма никакъв мъж. С никого не се виждам.

Игуменката стисна здраво запалената факла и я пъхна досами лицето на младата жена. Ариана се отдръпна стъписано назад и заотстъпва, докато гърбът й не опря в студената стена.

— Бях наблизо и видях всичко, когато Терса пъхна скришом бележката в ръката ти. Веднага разбрах, че нещо си наумила. — Игуменката изсумтя презрително. — Терса е страхливка и не издържа при разпита. Каза ми всичко. Разбрах, че си поддържала връзка с някакъв мъж, откакто си дошла в манастира. Терса не знаеше името му, но призна, че ти е носила писма от него срещу дребни монети. И няма никакво съмнение, че среднощният ти посетител не е уважаваният ти съпруг.

— Не е вярно! — не отстъпваше Ариана. — Може би нещастното момиче просто се е изплашило и ви е разказало онова, което сте очаквала да чуете.

— А може пък да е казала истината. Във всеки случай вече няма да я видиш в манастира. Терса беше сурово наказана и изпратена обратно в колибата на баща си. Той обеща да се погрижи да я омъжи набързо за един строг вдовец с шест деца, които отдавна имат нужда от майка.

Внезапно Ариана бе пронизана от съжаление към младото момиче с такава злощастна съдба.

— Терса не е направила нищо лошо. Нито пък аз.

— Ти си омъжена за велик човек! Или вече си забравила брачните обети?

— Да, вярно е, че съм съпруга на лорд Лайън, но това стана против волята ми.

— Такава е съдбата на всички жени. Омъжват се за който им наредят, а собствените им желания нямат никакво значение. Защо си мислиш, че жени като мен избират монотонния и уединен живот пред брака? Не, Ариана, ти с нищо не си по-различна от стотиците млади жени из цяла Англия. А твоя съпруг очевидно не го е грижа за теб. Ако беше другояче, нямаше да те захвърли в манастир и напълно да забрави за съществуването ти. Пет пари не давам колко си знатна, защото никой не го е грижа за теб. И или ще живееш според нашите правила, или ще си носиш последствията.

Ариана замръзна.

— Няма да ми е за първи път да изпитам силата на пръчката.

Игуменката я блъсна пренебрежително пред себе си.

— Върви в килията си и се моли за опрощение на греховете си. Наказанието ще се състои след утринната молитва, преди богослужението. През цялата история на „Сейнт Клер“ прагът на този манастир не е бил прекрачван от толкова опърничава жена като теб. Щом съпругът ти научи за безсрамното ти поведение, несъмнено строго ще те накаже. Но аз ще му спестя този труд.

Ариана се втурна към тясната си килия, която от пет години беше неин дом и затвор. Ако Лайън беше тук, едва ли можеше да очаква милост от него. Той вече имаше Крагмер, титла и млада любовница; нямаше нужда от нея.

 

Малко след утринна молитва, Лайън наближи манастира „Сейнт Клер“. Камбаните все още отекваха с тревожен звън. Той дръпна звънчето на входната врата и зачака да му отворят.

Вътре в мъждиво осветения параклис, Ариана стоеше коленичила пред олтара, с чинно превит гръб, вдигнала отбранително ръце над главата си. Над нея стоеше игуменката и замахваше с пръчката с отработен жест, а наоколо им стояха неподвижни няколко монахини със сурови погледи и безизразни лица.

Ариана потисна с усилие мъчителен стон, щом поредният болезнен удар се стовари между плешките й. По-скоро би умряла, отколкото да позволи игуменката да я чуе да вика от болка. Всеки следващ удар само подсилваше омразата й към човека, който я бе захвърлил в този ад. Някъде в тъмните кътчета на манастира отекна входен звънец, но Ариана почти не го чу. Беше твърде погълната от очакването на поредния суров удар на пръчката.

В това време пред главния портал на манастира Лайън пристъпваше нетърпеливо от крак на крак и вече сериозно обмисляше дали да не счупи вратата, за да се добере до съпруга си. Съпруга… цели пет години почти не се беше сещал за малката девица с буен нрав, която бе оставил в манастира. Острият й език почти го бе изкарал от кожата му на път за манастира. Бе изпитал неимоверно облекчение, когато я остави във вещите ръце на строгите монахини. Сега от все сърце се надяваше петте години строг контрол и уединен живот да са сломили детинското й вироглавство. Очакваше да види една нова Ариана Крагмер. Вместо опърничавата, деспотична девойка, лорд Лайън си представяше че ще види скромна, блага и сдържана жена.

И точно когато вече си мислеше, че ще се наложи да отвори със сила тежката стоманена порта, ръждивите панти проскърцаха. В тесния процеп се появи кокалеста монахиня, облечена в мрачни черни одежди, и ахна при вида на грамадния рицар, възправил се пред нея в пълно бойно снаряжение.

— Не пускаме мъже в манастира — извиси тя пискливия си глас, който ясно издаваше страха й.

— Аз съм Лайън Крагмер. Дойдох за съпругата си — отекна гръмовният глас на Лайън, преди той с лекота да разтвори широко вратата. Сепнатата монахиня извика уплашено и се отдръпна встрани: — Искам да говоря с игуменката.

Монахинята погледна боязливо през рамо и нервно преглътна.

— Игуменката… е заета.

— Ще я изчакам вътре.

Жената погледна тревожно неколцината мъже, които придружаваха Лайън, и отстъпи назад.

— Както желаете, милорд. Ще ви покажа приемната, където можете да изчакате. Но сам — добави тя. — Хората ви не могат да влязат.

— Хората ми ще ме изчакат отвън.

Лайън остави монахинята да мине, подтичвайки, пред него, и я последва във вътрешността на манастира. Коридорите бяха притихнали и празни; наоколо не се виждаше жива душа, което му се стори странно. Но тъй като не беше запознат с начина на живот в манастира, бързо потисна тягостното чувство. Монахинята го преведе покрай параклиса с неестествена припряност. Лайън, който я следваше неотлъчно по петите, изведнъж забави крачка. Необичайните звуци, които долитаха от вътрешността на параклиса, му се сториха странно обезпокоителни. Внезапно му просветна. Натрапчивото „шляп, шляп“ трудно можеше да заблуди слуха на човек, така добре запознат с различните оръдия за наказание. Очевидно налагаха някое безпомощно създание, и то доста сурово. Лайън не можеше да си представи как е възможно някоя от тези благонравни жени да извърши нещо толкова греховно, че да заслужи такова сурово наказание. Любопитството го надви. Лайън внезапно се закова пред параклиса.

— Не! Не можете да влезете там! — Кокалестата монахиня мигом бе забелязала колебанието му и видимо правеше всичко възможно, за да го разсее. Но усилието й само подсилваше решимостта у Лайън.

— Това е параклис, нали така? — Едната му вежда се изви въпросително. — Може пък да искам да се помоля.

— М-може — заекна монахинята. — Но не ви съветвам да влизате точно сега.

Без да й обърне внимание, Лайън отвори със замах входната врата. Около олтара горяха стотици свещи. Пред очите му се разкри сцена, извадена сякаш от самия ад. Няколкото монахини в черни мантии, чиито бели забрадки хвърляха причудливи сенки върху тъмните стени, приличаха на хищни лешояди, скупчени около своята жертва. Жертвата, доколкото Лайън видя, беше дребничка женица, облечена в дрипава сива рокля, а главата й бе покрита с бяла забрадка. Коленичила пред олтара, тя бе превила покорно гръб под яростните удари на игуменката, която размахваше пръчката с видимо задоволство. Въпреки болката, която несъмнено изпитваше, жената не издаваше и звук, и Лайън неволно изпита съжаление към бедното създание. Питаше се какъв ли грях е сторила, за да заслужи такова сурово наказание.

Внезапно осъзнал, че няма право да се намесва, Лайън се обърна да си върви. В този миг обаче бялата забрадка се плъзна от главата на жертвата. Лайън неволно простена. Само веднъж досега беше виждал такива ослепително руси коси. Не, не точно руси, не дори златисти, а по-скоро сребристи и толкова блестящи, че почти го заслепяваха. Тя извърна лице към него и лорд Лайън пребледня, внезапно разпознал малката, решителна извивка на брадичката, високите скули, сега неестествено изопнати върху сгърченото от болка лице.

Ариана Крагмер.

Бяха изминали пет дълги години, откакто я видя за последно, и ненадейно в този миг си спомни всичко за нея. Упоритата извивка на малкото й носле, високите скули, плътните устни, сега по-пълни и розови отпреди, изумрудено зелените очи и великолепната коса. Но какво, за бога, ставаше тук?

— Спрете! — Ръката на игуменката, издигната да нанесе поредния удар, внезапно замръзна във въздуха. Няколко чифта очи се приковаха в Лайън, който решително крачеше към Ариана и игуменката.

— Лорд Лайън! — Възкликна боязливо игуменката. Лорд Лайън беше знаменит нормански рицар, изключително ценен от крал Уилям. Това, че ги беше сварил точно в този момент, не вещаеше нищо добро. — Какво ви води в нашия скромен манастир? Трябваше да ме изчакате в приемната. Вече привършвах работата си тук. Не биваше да ви оставят да влезете.

— За бога, мадам, какво правите с моята съпруга?

Все още на колене, Ариана надзърна предпазливо през рамо, твърде замаяна от болката, за да реагира при вида на бляскавия нормански рицар. В замъгленото й съзнание той й приличаше на вълшебен спасител, целият в злато и сребро, горд и достолепен в могъщия си гняв. Ариана затвори очи и се олюля. Внезапно я връхлетя едно от нейните видения, които все по-рядко я навестяваха, откакто бе влязла в манастира. Тя се разтрепери, щом видя Лайън, обгърнат от тъмна аура, която погълна всичко и всички в параклиса. Виждаше го като унищожителна буря — дъжд, вятър и мълнии, яростна и безмилостна в своята стихия. Ариана в миг разбра, че такава всепоглъщаща сила би могла да помете всичко, което се изправи на пътя й.

Лайън видя как Ариана се олюля застрашително и я сграбчи в обятията си миг преди да се строполи с трясък на пода. Тя извика от болка, щом нараненият й гръб се отърка в грубата му длан, а после сякаш замря. Очите й бяха замъглени. Виждаше Лайън, обгърнат от невидимо перде тъмнина, и тъмнината сякаш я привличаше, поглъщаше я. А после пред очите й изплува призракът на смъртта, ухили се грозно насреща й, и я обзе безпаметност.

— За бога, вие сте я убили! — извика уплашено Лайън. — Очите й се преобръщат, а кожата й е студена като на мъртвец. Неподвижна е като камък.

— Нищо й няма, милорд — пренебрежително махна с ръка игуменката. — Това е само поредният й трик. Случвало й се е и преди и бързо се възстановява.

— Болна ли е? — Чертите му се изопнаха от загриженост. Преди пет години бе повярвал, че манастирът „Сейнт Клер“ е райско кътче за беззащитно момиче, което се нуждае от добро възпитание, иначе би потърсил друг дом за невръстната си съпруга. — Защо не ме уведомихте?

— Нищо подобно, милорд, жена ви се радва на крепко здраве. Както вече ви казах, това е само трик.

— Ще я отведа в стаята й, за да почине, преди да отпътуваме.

Игуменката забеляза, че Лайън се кани да я последва.

— Оттук, милорд. — Лайън пренесе Ариана през няколко тесни коридора, преди игуменката да спре пред една от еднообразните врати. Тя отвори вратата и Лайън огледа с погнуса мрачната килия.

— Затова ли платих толкова пари? Тъмна килия с кушетка, стол и един прозорец? — Той изруга толкова цветисто, че благонравната монахиня пребледня и припряно се прекръсти.

— Какво правите, милорд?

Игуменката застана над него, а веждите й се свъсиха в неодобрение.

— Просто се опитвам да видя доколко е пострадал гърбът на съпругата ми. Налага се да я лекуваме, ако искаме да пътуваме на сутринта.

Игуменката се намръщи. Ако Ариана Крагмер си тръгнеше, манастирът щеше да загуби значителни приходи.

— Смятате да я отведете? Мислех, че я оставяте тук завинаги. Дълги години ни се отплащахте щедро да се грижим за нея.

— Още утре ще я отведа у дома. — Без да го е грижа за натрапчивото присъствие на благонравната монахиня, Лайън внимателно отмести краищата на туниката на Ариана и предпазливо оголи гърба й. Пламъкът от единствената свещ в помещението падаше право върху леглото и ясно разкриваше белезите по бледата плът. — Исусе! — процеди Лайън през зъби.

Синините по гърба й бяха придобили пурпурно-лилави оттенъци. Игуменката явно добре бе преценила с каква сила да нанася ударите, защото никъде не бе успяла да разкъса нежната кожа. По целия й гръб обаче се простираха грозни следи от пръчката — от меката извивка на раменете чак до леката вдлъбнатинка на ханша й. Лайън не пропусна да забележи и жълтеникавите белези от предишни наказания.

Когато отново се извърна към игуменката, лицето му бе измамно спокойно.

— Какво е направила съпругата ми, за да заслужи такова сурово наказание?

— Съпругата ви е вироглава и непокорна. Не приема съвети и напътствия. Не уважава нито бога, нито почтените люде. Вие ни заръчахте да изгладим характера й и да я вкараме в правия път. Но това, между другото, са най-малките й грехове.

Игуменката свъси надменно вежди и вторачи поглед в неподвижното тяло на Ариана. Следващите й думи бяха изречени с добре пресметнато презрение:

— Милорд Лайън, с болка трябва да ви съобщя, че вашата съпруга тайно се е срещала с мъж под прикритието на нощта.

Тъмните вежди на Лайън подскочиха рязко.

— Този мъж има ли си име? И как изобщо е било възможно да се срещат? Мислех, че вратите се заключват през нощта.

Игуменката сви примирено рамене.

— Така е, милорд. Не мога да кажа със сигурност дали лейди Ариана е напускала стените на този манастир и дали мъжът е успявал някак да влиза, но със сигурност знам, че са се срещали. Що се отнася до неговото име, по-добре ще е да попитате съпругата си. — Тя се обърна да си върви. — Ще ви пратя мехлем да го втриете в раните й.

Ариана се размърда и простена. Гърбът й гореше. Това беше най-тежкият бой, който помнеше, откакто бе прекрачила прага на „Сейнт Клер“. Толкова ли непростим беше грехът й?

— Не се движи. Игуменката ще изпрати мехлем да облекчи раните ти.

Този глас! Ариана веднага го разпозна. Нисък, плътен и повелителен. Не беше сънувала. Лайън наистина беше тук; не беше си го представила. Предметът на нейната омраза стоеше пред нея в целия си ръст, по-силен от всякога, по-едър отколкото го помнеше, по-властен от самия живот… и толкова привлекателен… Майчице, толкова беше привлекателен, че трябваше да си напомни, че у него се е вселил самият дявол. После внезапно си спомни видението си, в което той бе обгърнат от зловеща тъма, и уплашено се сви.

Смърт.

Безпощадна смърт. Ариана нямаше представа чия смърт бе видяла, но нямаше как да сбърка тъмния призрак на злото.

— Защо сте тук?

— Дойдох да те отведа у дома. Уилям се нуждае от човек, който да брани граничните територии на кралството от Малкълм.

— И нямахте търпение да се втурнете по заповед на копелето.

Лайън я изгледа смразяващо.

— А ти, доколкото виждам, не си загубила нищо от силата на хапливия си език. Но като гледам гърба ти, осмелявам се да кажа, че игуменката не е била така толерантна към буйния ти нрав, както съм аз.

Той вторачи поглед в гърба й и Ариана внезапно осъзна, че гледа голата й кожа. Горещата следа от погледа му я разтърси. Ариана подскочи като опарена и понечи да се изправи. В този момент разкъсаните краища на туниката й се плъзнаха по раменете й и разкриха бялата, заоблена плът на гръдта й. Лорд Лайън, който до този миг се питаше дали съпругата му се е превърнала в зряла жена, вече нямаше основания да се съмнява. Защото точно преди тя да посегне и да прикрие неуверено оголената си плът, той бе успял да зърне добре оформените, розови връхчета на гърдите й.

— Вече не съм дете, милорд. И се боя, че езикът ми е станал по-остър с възрастта.

— Изглежда казваш истината. Във всяко отношение — добави Лайън и вторачи многозначително поглед в бюста й. — Явно Уилям е прав. Време е да се установя и да дам наследник на Крагмер. Но първо очаквам да чуя с кого се срещате тайно през нощта.

В гласа му се прокрадна стоманена нотка, от която по гърба й пробяга студена тръпка. Трябваше да се досети, че игуменката няма да пропусне да каже на Лайън за позорния й грях, макар да не беше виновна за нищо, освен че бе разговаряла с Едрик през решетките на вратата.

— Игуменката греши. Няма никакъв мъж. — Дори на парчета да я разпокъсаха, нямаше да изтръгнат името на Едрик от устните й.

Лайън я изгледа изпитателно. Тя очевидно лъжеше. Изумително зелените й очи отчаяно отказваха да срещнат погледа му.

— Имаш ли любовник?

Устните й се изопнаха в безрадостна усмивка.

— Любовник? Това е нелепо, милорд. Само игуменката може да отваря входните врати. Понякога просто не мога да заспя и се разхождам на двора през нощта.

— Времето ще покаже дали лъжеш — отвърна Лайън с непроницаемо изражение. — Ако разбера, че си нарушила брачните обети, мигом ще се озовеш обратно между тези четири стени.

— Аз никога не съм искала да бъда ваша съпруга, милорд.

Той я изгледа пронизващо.

— Но ще бъдеш моя съпруга, и то във всяко отношение. Ще споделяш леглото ми и ще отгледаш децата ми. Ще ми се подчиняваш безпрекословно, ще ми се закълнеш във вечна преданост и ще ми бъдеш вярна до гроб.

Очите й се разшириха, докато съзнанието й бавно проумяваше онова, което току-що беше чула. Може би щеше да й се наложи да споделя леглото му и донякъде да му се подчинява. И дума не можеше да става да наруши брачните обети, дадени пред свещеник, но никога, никога не би се заклела в преданост на едно норманско чудовище.

Живите й, зелени очи разкриваха мислите й толкова ясно, сякаш ги бе изрекла на глас.

— Точно така, скъпа моя съпруго, всичко ще бъде точно така, както казах.

— Може би, милорд — отвърна благо тя. — А може би не.