Включено в книгата
Оригинално заглавие
Операция на совести, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (11.10.2009)

Издание:

Дмитрий Биленкин. Живият пясък. Научно-фантастични разкази

Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

 

Съставител: Димитър Пеев

Рецензент: Людмила Стоянова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов и Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

 

Източници:

„Марсианский прибой“, „Молодая гвардия“, М., 1968

„Ночь контрабандой“, „Молодая гвардия“, М., 1971

„Проверка на разумность“, „Молодая гвардия“, М., 1974

„Снега Олимпа“, „Молодая гвардия“, М., 1980


В чакалнята на болницата беше тихо, топло и светло. Храм на чистотата и реда, където даже никелираният плювалник на високи крачета имаше вид на жертвеник, издигнат в чест на хигиената.

Срещу Исмен седеше мустакат човек с немигащи тъмнокафяви очи, изправил глава като офицер на парад. Порцелановата белота на яката плътно стягаше набръчканата му шия. Към рамото на мустакатия се притискаше слабичко момченце с прозрачно, почти синкаво лице. Над главите им се разстилаше плакат: „Душевното здраве — залог за щастие“. Други плакати възвестяваха също толкова безспорни истини.

„И-и-ъ!“ — изви нещо тъничко зад вратата, която водеше към операционната.

Ръката на сина му изплашено се размърда в дланта на Исмен.

— Татко, ще боли ли?

— Няма, нали ти казах — по навик го успокои Исмен.

— Можеха и да побързат — каза мустакатият, без да се обръща към някого.

Исмен наведе глава — да не би изразът на лицето да издаде мислите му. С какво наслаждение би хванал този глупак за порцелановата яка и би удрял тила му в стената, докато избие всичкото му тъпоумие!

Глупаво е. Всички те са съучастници в престъплението, самият той — двоен, защото знае, а мълчи. Този, мустакатият, в сравнение с него е по-невинен от най-невинния, тъй като не се досеща за нищо, макар че би могъл да се сети, длъжен е бил да се сети, ако наистина има разум. Впрочем в такива времена като сегашните става обратно, мнозина се стараят да се отърват от разума си, защото това е прекалено опасно — да се отличаваш от другите. Тържество на самопредателството — ето как се нарича това.

Мигането на вездесъщата реклама с отмерено постоянство озаряваше щорите на прозореца и тогава върху аленеещото платно се очертаваше рамката, сякаш отвън някой неуморно поднасяше към стъклото изкривен черен кръст. „Разпятието на потребителството!“ — помисли Исмен, потръпвайки.

От коридора се дочу ситно потропване на токчета, вратата се разтвори и в чакалнята плавно влезе едра дама с тясна пола до петите, която влачеше златокосо момиченце.

— Уж-ж-жасно! — изфуча тя, оглеждайки мъжете. — Сега пък опашка! Кой е последен?

— Аз — каза Исмен, като се понадигна. — Но ако бързате…

Имаше си нещо пред вид. Колкото по-уморени бяха лекарите, толкова по-лесно щеше да осъществи замисъла си.

— Извади си пръста от носа! — скара се дамата на момиченцето, докато сядаше на дивана и заедно с това си оправяше прическата. — Уж-ж-жасно бързам!

— В такъв случай ще се радвам да ви отстъпя реда си.

— И аз не възразявам — поклони се мустакатият.

— Много съм ви признателна! Нюнсик, ти май се каниш да се разплачеш? Нюнсик, погледни момченцата, как не те е срам! Чичо доктор ще те нагрее с едни лъчи и после никога вече няма да те боли глава… Нали така? — обърна се тя към Исмен.

— В известен смисъл, да — съгласи се Исмен. В известен смисъл това беше истина. Златокосата Нюнсик, момченцето с прозрачното, почти синкаво лице и много други деца, когато пораснат, нямаше да ги боли глава от състрадание към другите хора. Да стъпчат човек за тях ще бъде все едно да стъпчат червей. Равнодушни сред равнодушните, те ще възроптаят едва в мига, когато несправедливостта докосне самите тях. Но няма да дочакат помощ, защото и те не са я оказвали никому и никога.

Исмен крадешком погледна сина си и такава болка сви сърцето му, че от ненавист му притъмня. Тук, където е чисто, топло и светло, дечицата доверчиво се притискат към своите бащи и майки — най-силните, най-мъдрите хора на света, — сякаш предчувствуват бедата и търсят защита от тези, които винаги са ги защищавали. А те, възрастните — добри, умни хора, — сами, със собствените си ръце ще ги блъснат в това страшно бъдеще.

Вратата на операционната се открехна, надникна лекарят с унило, продълговато лице и без да гледа към някого, промърмори:

— Следващият.

Дамата стана и като изшумоля с полата си, тръгна към лекаря, но момиченцето внезапно клекна, извика: „Нюнсик не иска!“ и бързо-бързо заклати глава, пързаляйки се на полусвитите си крака по пластмасовия под.

— Нюнсик! — с трагичен глас възкликна майката. — Сега всичко ще бъде наред — тя чаровно се усмихна на лекаря и като се закани с пръст на момиченцето, високо зашепна в ухото му: — Бъди добро дете, Нюнсик, стани, изтрий си сълзичките, мама ще ти купи нова кукла, а Нюнсик сега сама ще тръгне с краченца…

Нюнсик, хвърляйки към майка си тържествуващ поглед, веднага стана, оправи смачканата си поличка.

— Прекрасно, мадам — каза лекарят. — Вашата дъщеря наистина е добро дете и не е задължително вие да присъствувате при процедурата. Но за всеки случай бъдете тук, ако има капризи.

Той машинално погали златистата главичка на момиченцето и вратата се затвори след тях.

Дамата седна на дивана с горд вид, който по-добре от всякакви думи говореше: „Е, как съм си възпитала детето?“

Личеше, че роклята й беше от най-добрите парижки шивачи.

Исмен притвори очи, за да не я гледа. Дълбоко в душата си той завиждаше на неведението на тези хора. Бяха им казали, че леката и безболезнена профилактична операция навеки ще избави децата им от заплахата на шизофренията, и хората бяха повярвали. За сложността на големия свят еснафът не може да мисли, пък и не иска, и от всички решения предпочита простите и еднозначните — те са най-ясни. Едно време бяха му казали, че ако не се предприемат мерки, страната ще бъде завладяна от комунизма, и той, изплашен от разгула на екстремизма, от похищенията и провокационните убийства, с готовност гласува за „извънредните закони“, които, както беше замислено, на дело отменяха всяка законност. Ето как свърши всичко това: със спокойствието на овен еснафът води децата си на духовна кастрация.

И вече е късно да се измени каквото и да било.

Исмен много образно си представи с какъв ужас би ококорила очи тази дама, какъв верноподанически гняв би разтресъл мустакатия, ако би му хрумнало да ги просветли. Тези добропорядъчни еснафи по-скоро биха повикали полицията и дамата с благородно възмущение би разправяла за мерзавеца, който е дръзнал да клевети — представете си само! — грижите на властта за здравето на децата им.

— Децата са нашият кръст и нашата тиха радост — разглаголствува се през това време дамата. — Не можете да си представите колко нерви са необходими, за да се опази едно дете! Например вчера — не, това е ужасно! — някакъв хулиган едва не събори Нюнсик. Направо на улицата! Щях да му издера очите на този мръсник… И какво прави нашата полиция, питам аз? Какво? Защо не ги изпоарестуват тези дългокоси хаймани? Тези безделници, които съвсем са се измързеливили, получавайки нашите обезщетения за безработицата!

— Мадам — изведнъж мустакатият се обърна към нея и твърдо колосаната му яка сякаш изскърца от напрежение. — Предупредиха ни, мадам, че разговорите в чакалнята пречат на лекарите.

Дамата почервеня от обида и величествено млъкна.

В помещението се сгъсти напрегната тишина.

Леко изскърцване на вратата накара Исмен да трепне.

Беше Нюнсик. Не се забелязваше операцията да й е причинила някакво неудобство. С радостен писък тя се стрелна като куршум през стаята и веднага се озова в разточителните обятия на майка си, която внезапно се беше превърнала в обикновена квачка, суетяща се край загубеното и отново намерено пиленце.

— Аз бях добро дете, пък ти ми дай новата кукла! И сладолед!…

— Следващият! — разнесе се от открехнатата врата.

Мустакатият се изправи като на шарнири, неумело притисна към себе си момчето, отдръпна се.

— Е, върви…

И докато то вървеше, едва местейки крака, мустакатият все гледаше след него. Вратата се затвори зад момчето. Мустакатият се обърна, за миг очите му се срещнаха с очите на Исмен и той едва не извика — такава вълча, безнадеждна мъка имаше в тях.

Мустакатият мълниеносно скри погледа си, закашля се и седна, без да поглежда настрани.

Та той е знаел! Подът се разклати под Исмен. Мустакатият безспорно знаеше. Може би и дамата е знаела?! Всички те знаят всичко? И са дошли, знаейки какво очаква децата им, какво очаква тях самите, и въпреки всичко са дошли! Убедени, че така трябва. Убедени, че нищо не може да се измени. Сковани от страх, разпалени от вяра, са дошли! Носещи маски на лицата си, са дошли!

— Хм… — каза мустакатият.

Исмен с надежда вдигна глава. Дамата си беше отишла, те бяха сами, сами…

Но нищо не се случи. Мустакатият седеше, строго изправен, като паметник на самия себе си. Ако сега лицето му изразяваше нещо, то това беше дълг и смирение.

Исмен наведе глава. Нелепа беше надеждата му, че тук, където по ъглите сигурно са скрити микрофони, ще бъдат произнесени някакви думи. Пък и нужни ли са въобще сега?

Стана. Въздухът притискаше гръдния му кош като надгробна плоча. Пластмасата заглушаваше шума от крачките му и на Исмен се стори, че звуците на външния свят са се отдалечили и той е останал сам, сам сред мълчание и светлина.

— Татко, седни до мене…

Исмен бързо се обърна. Имаше странното усещане, че гледа сина си някъде отдалеч и че го вижда за последен път. Изплашен седна, прекара длан по меката, топла и миришеща на нещо близко и свое коса на сина си, а той гальовно потри буза в рамото му. Остра като кинжал ненавист прониза сърцето на Исмен. Мръсници, мръсници, какви мръсници! Да стъпчат себеподобните си, да превърнат живота в кошмар — и всичко това само за да запазят властта си, парите си, печалбите си, „сладкия си живот“, само заради това! Те биха оперирали и възрастните, ако нямаше пречка — науката още не е достигнала… Алчност, понесла черен кръст! Не им стигна паякообразната свастика!

Исмен изпита горчива и отмъстителна радост от мисълта, че в крайна сметка това престъпление ще погуби самите престъпници. Стадото, естествено, не е способно на възмущение. Но не е способно и на творчество — само личността е в състояние да създаде новото. Много скоро страната им ще бъде изпреварена и в науката, и в икономиката, и в културата, да не говорим за морала. И тогава — крах! — ще ги смачкат като орехова черупка. Ще загинат и тези, които в своето безгранично скудоумие се захванаха с всичко това. „Аз също ще загина — помисли Исмен. — Може би дори преди тях. Нека!“

Но преди това ще изпълни своя дълг към сина си.

— Следващият!

Исмен стисна ръката на сина си. Предварително го беше предупредил: щом го извикат в операционната, да се разплаче. И сега му напомняше.

Но детето само вцепенено гледаше баща си.

— Следващият! — нетърпеливо напомни гласът.

— Мет… — прошепна Исмен.

И дали синът се изплаши от израза на бащиното лице, дали просто мина неочакваният шок, но устата му конвулсивно се изкриви и той зарева — неудържимо, отчаяно, с цялата сила на дробовете си.

Изскочилият лекар отчаяно размаха ръце към суетящия се Исмен.

— Тихо, по-тихо, де! Успокойте го най-сетне!

— Господин докторе, струва ми се, че ще бъде по-целесъобразно, ако ме вижда по време на процедурата. Предполагам, че този плач…

— Ох, тези родители — възпитатели! — ядно измърмори лекарят, като презрително оглеждаше плачещото момченце. — Моля, присъствувайте, щом това ще го успокои. Ние не можем да обработваме истерици…

— Мет, Мет — зашепна Исмен, като клекна пред сина си. — Успокой се вече… Чичкото разреши, татко ще бъде с тебе, да вървим, да вървим…

Исмен разчиташе на това. Необходимо беше да бъде край сина си, когато започнат да го оперират, и той знаеше, че в подобни случаи това не беше забранено.

Докато водеше все още плачещия си син към вратата, Исмен прикрепи към тила му малък магнит. Сега всичко зависеше от дръжчиците — мустачки. И от вниманието на лекарите, разбира се.

Прегърнал сина си, Исмен прекрачи прага.

Кабинетът повече приличаше на лаборатория и като във всяка лаборатория накамарените един върху друг измерителни уреди, оплетените с кабели и маркучи апарати, сякаш че имаха лапи, създаваха впечатление за нещо временно, хаотично, прибързано. Отляво, ярко осветено от рефлекторите, имаше кресло, прилично на зъболекарско, отдясно, зад сандъците на контролната апаратура, имаше обикновено канцеларско бюро, затрупано с перфоленти и слабо осветено от преносима лампа.

— Насам — каза човекът зад бюрото. — Име? Фамилия? Година на раждане?

Човекът по навик задаваше въпросите, ръцете му с безстрастността на машина кодираха отговорите, лицето му не изразяваше нищо освен делово равнодушие и изглеждаше да е направено от сиво папиемаше. Исмен отговаряше със същата механична бързина, като поглаждаше трепкащите рамене на сина си. Каквото и да се случва с човека — дали се жени, постъпва на работа, разболява се, или го съдят, — все е предшествувано от същата процедура на въпроси — отговори. И само когато умре, човек избягва тази механична операция по запълването на анкетата, този социален рентген, неизбежен за всички. Но тогава се налага да отговарят роднини, приятели, даже непознати хора. Човек би могъл да умре и да бъде погребан без остарелите църковни обреди и добрата дума на други хора, но без процедурата по съставянето на документите — никога.

Момчето се успокои и само леко похълцваше. Исмен го погали по главата и още веднъж провери как е захванат магнитът. Беше се захванал добре, но, уви, косата едва го прикриваше.

Регистраторът отиде зад преградката и там зашумя с перфолентите си.

— Седнете, младежо — каза докторът, като посочи креслото. — А вие седнете там… — махна той на Исмен.

Два сребристи конуса на шарнири от двете страни на креслото, медни облегалки, някакви метални гривни със смукала за закрепване, мигащи светлинни вълни по пулта на контролния апарат… Исмен знаеше за какво служи тази апаратура, какво прави и как го прави. Той самият бе участвувал в разработването на някои детайли! И макар да не бяха обяснили нито на него, нито на другите за какво служат и как ще се използуват в съвкупност, човек можеше да се досети, и обикновената любознателност подтикна Исмен към извода за бъдещето.

По-добре да не знаеше нищо!

Сложиха сина му в креслото, навиха ръкавите му, змиевидните датчици оплетоха китките му, челото бе обхванато от обръч. Креслото сякаш се впи в момчето.

Лекарят и намръщеният му помощник правеха всичко бързо, без да гледат, така, сякаш в ръцете им се намираше не дете, а кукла.

Ударите на собственото му сърце оглушаваха Исмен.

На светлината на рефлекторите лицето на сина му изглеждаше нетърпимо отчетливо и твърдо. В разширените черни очи, сменяйки се бързо, се редуваха любопитство, страх, безпомощност. Отдолу тъмнееха мръсни следи от неотдавнашните сълзи, устните му трепереха. Когато търсещият подкрепа поглед се вкопчи в Исмен, той намери в себе си сили и ободряващо се усмихна. Устните на сина му престанаха да треперят.

— Телескопираме!

Подчинявайки се на заповедта на лекаря, помощникът натисна някакво копче на пулта и сребристите конуси се раздвижиха, повдигнаха се и се прицелиха от двете страни в главата на сина му.

— Ток!

Исмен се сви, престана да чувствува собственото си тяло. Наведен, лекарят проверяваше положението на конусите. Помощникът седеше зад пулта. Разноцветните отражения на светлинките играеха по съсредоточеното му, неподвижно като на идол лице.

Скалата на магнитометъра беше от дясната му страна. Но нали освен нея имаше още много други, не по-малко важни скали! „Само да не погледне нататък!“ — молеше се Исмен.

Лекарят все още проверяваше положението на конусите, като държеше пред очите си визиращия стереообектив. Между остриетата вече пулсираше невидимото магнитно поле. След няколко секунди то би трябвало да се свие в тънък и мощен лъч, насочен точно към онзи до неотдавна все още неизвестен участък на мозъка, където жизненият опит и възпитанието фиксират в нервните клетки неуловимата и неопределена субстанция, която от памтивека се нарича съвест.

Сега ще бъде произнесена последната команда…

— Бихте ли ми казали, моля, ако детето вика нощем, трябва ли да го прегледа психоневролог?

Исмен изстреля тази отвличаща фраза, без да чува собствения си глас.

И двамата — и лекарят, и помощникът — направиха едно и също раздразнено движение с ръка.

— Не ни пречете! — кресна лекарят. — Поле!

Мъничкото магнитче, скрито в косата на сина му, трябваше да изкриви и обезвреди поразяващия лъч. Исмен беше изчислил всичко точно. По-нататъшната съдба на сина му и неговата собствена зависеха сега от вниманието на помощника.

— Извинявам се, само исках да попитам…

Гърбът на лекаря се вкамени от ярост. Погледът на помощника искаше да стрелне глупаво усмихващия се Исмен, но се задържа върху пулта и…

Помощникът погледна магнитометъра, който, разбира се, фиксираше изкривяването на полето.

Исмен затвори очи. Безтегловното му тяло заплува нанякъде й той почувствува даже облекчение.

Всичко е свършено. Край със сина му. Сега столът с трясък ще се отмести… После арест, затвор, а може би и смърт.

В тишината се чуваше напрегнатото бръмчене на трансформатора.

С почти болезнено усилие Исмен повдигна клепачи.

Не, това не можеше да бъде! Но беше. Помощникът все още седеше на пулта, уморено следеше показанията на приборите и регулираше нещо на скалата. Към магнитометъра не поглеждаше. И не можеше да се разбере мисли ли за нещо, вълнува ли се, съчувствува ли… Чело, насечено от тънките гънчици на вертикални бръчки, болезнени кръгове под очите, отпусната брадичка — лице, каквито има с хиляди.

— Пад!

Лекарят се изправи, бръмченето на трансформатора замлъкна, помощникът се облегна на стола.

— Това е всичко — каза лекарят. Едва сега Исмен забеляза как уморено увиснаха по тялото му гънките на бялата престилка. — Вземете момченцето.

Креслото вече освобождаваше детето и докато ставаше това, Исмен разбра защо през цялото време Мет дори не бе изхлипал: той просто беше вцепенен от страх. Както тогава, в чакалнята.

Исмен с вдървени крака се приближи до креслото, взе сина си на ръце, каза „благодаря“ на лекаря и като се обърна към помощника, също каза „благодаря“. При това гласът му трепна, толкова много чувство вложи в тази обезцветена от епохата дума, но помощникът не отговори нищо и даже не погледна към него.

Когато Исмен излезе със сина си от клиниката, навън фучеше мокра ноемврийска виелица. В полузамръзналите локви отраженията на мрачните, потъмнели здания се дробяха на парчета. Синът му вече си бе възвърнал жизнерадостта, бързаше да му задава въпроси, на които Исмен кратко отговаряше с „да“ и „не“, докато не прозвуча въпросът за магнита.

— Татко, а защо скри онова нещо в косата ми?

Исмен се огледа. Наоколо нямаше минувачи.

— Така трябваше, момчето ми — каза Исмен, като гледаше сина си в лицето. — Така трябваше. Но ти никога и на никого не казвай. На никого и никога. И ако, не дай боже, се изтървеш, кажи… кажи, че просто си го измислил. Разбра ли?

Синът учудено погледна баща си — досега не беше го учил да лъже. Слушаше го, сбърчил вежди като възрастен, после кимна.

— Да, татко.

„Ето, преподадох му първия урок по лъжа — помисли Исмен. А колко ли още други ще има!“

Всичко едва започваше. Предстоеше да научи сина си да не се отличава сред лишените си от съвест връстници. Навсякъде и винаги самотен, чужд на всички — ще издържи ли?

И ще се съхрани ли в него човекът?

Ще благодари ли някога на баща си за днешното, или, напротив, ще го прокълне?

Синът мълчаливо вървеше редом с Исмен, хванал ръката му.

Край
Читателите на „Операция на съвестта“ са прочели и: