Нора Робъртс
Заговор в смъртта (3)

Трета глава

Оказа се, че Ив е постъпила правилно, когато не беше отишла първо при доктор Майра. Психиатърката отсъстваше от работа. Ив й изпрати по електронната поща съобщение с молба за консултация на следващия ден. После се качи в колата и потегли към Медицинския център „Дрейк“, намиращ се в другия край на града.

Центърът се помещаваше в огромна сграда, заемаща почти цял квартал. Ив често беше минавала покрай зданието, но никога не му бе обръщала внимание. Но всичко се беше променило, след като няколко пъти Рурк насила я заведе или я занесе на ръце в отделението за спешна медицинска помощ към „Дрейк“. „Грижите му бяха прекалени — помисли си тя, — щях да се оправя само с подръчни средства от аптечката.“

Мразеше болниците. Изпитваше ужас при мисълта, че ще влезе в Медицинския център, макар и не като пациентка.

Някога на мястото на огромната сграда се беше издигала елегантна двуетажна къща, която навярно с цената на много средства беше съхранена и до днес. Към нея и над нея бяха пристроени конструкции от стомана и стъкло, които бяха свързани чрез остъклени коридори и сребристи ескалатори.

Под бели куполи се помещаваха ресторанти, магазини за сувенири и специални зали, откъдето хората от персонала, посетителите и пациентите можеха да се наслаждават на гледката и за малко да забравят, че се намират в болница.

Компютърът в колата на Ив работеше по-добре от онзи в канцеларията й, ето защо, докато пътуваше към „Дрейк“, тя успя да получи доста от необходимата й информация. Медицинският център представляваше нещо като малък град. Към него имаше методичен отдел, където се обучаваха специалисти, зали за изнасяне на лекции, лаборатории, травматологично и хирургично отделение, което заемаше голяма площ, стаи и цели апартаменти за пациентите, помещения за отдих на персонала и за посетителите.

Но за разлика от другите болници, тук имаше дванайсет ресторанта (два от които суперлуксозни), петнайсет параклиса, елегантен малък хотел за роднините и приятелите на пациентите, които искаха да останат близо до тях, безистен със скъпи бутици, три театрални зали и пет салона за разкрасяване.

Специални електронни карти и информационни центрове помагаха на посетителите да се ориентират. От паркингите до входовете на „Дрейк“ се движеха трамвайчета, под лъчите на бледото зимно слънце проблясваха стъклените кабини на асансьорите, вградени от двете страни на гигантското здание.

Тъй като Ив бързаше, вкара колата в паркинга за линейките, намери свободно място на най-ниското ниво и гневно изгледа робота, който незабавно я попита какви наранявания или травми е получила. Механичният му глас занарежда:

— Това е паркинг, предназначен за пациентите на спешното отделение. Нараняванията или заболяването ви трябва да бъдат потвърдени, за да разрешим автомобилът ви да остане тук. Моля, съобщете от какво се оплаквате и пристъпете по-близо, за да ви огледаме.

— Състоянието ми е критично — вбесена съм — отвърна тя и вдигна значката си към него, за да я разгледа. — Полиция! А сега ще ме оставиш ли на спокойствие?

Роботът ужасено изписука, а Ив се извърна и се запъти към омразната стъклена врата.

В чакалнята на спешното отделение се чуваха писъци, плач, недоволни гласове. Някои пациенти попълваха формуляри, други седяха приведени и с безжизнени погледи чакаха реда си да бъдат приети.

Някакъв санитар старателно почистваше сивия метален под от кръв. Сестри със светлосини униформи забързано влизаха и излизаха. От време на време през приемната профучаваше лекар с развяваща се бяла престилка, който упорито избягваше погледите на пациентите.

Ив откри първия компютризиран указател и попита как да стигне до хирургичното отделение. Оказа се, че е най-добре да използва подземния трамвай, а когато се качи на него, се озова в компанията на болен, привързан към количка, двама стажант-лекари, наглед уморени до смърт, и мъж и жена, които си шепнеха за някой си Джо, на когото току-що били присадили черен дроб.

Когато стигна до дясното крило, тя използва ескалатора и слезе на първия етаж.

Тук беше тихо като в катедрала; впечатлението се подсилваше от таваните, украсени с мозайки и великолепно подредените цветя. Подредени бяха кътове с канапета и кресла, всички бяха оборудвани с комуникационна апаратура. Дроиди „екскурзоводи“ в пастелни костюми предлагаха помощта си на хората, дошли на свиждане на близките си.

Не всеки можеше да си позволи да бъде опериран с лазерен скалпел, да бъде „закърпен“ или да му бъде подменен някой жизненоважен орган. Лечението в частните здравни заведения струваше скъпо, центърът „Дрейк“ предлагаше комфорт на всички, които можеха да си го позволят.

Ив се приближи до едно от гишетата за приемане на пациенти и показа значката си на служителя, за да избегне недоразумения.

— Искам да говоря с доктор Колин Кагни.

— Моля, почакайте, докато го открия. — Човекът носеше тъмносив костюм и вратовръзка с идеален възел. Бързо натисна някакви клавиши, сетне учтиво се усмихна на Ив. — Доктор Кагни е на десетия етаж, в отделението за консултации. В момента преглежда пациент.

— Има ли на този етаж чакалня?

— На десети етаж има шест помещения, които служат за приемни. Ще проверя кое е свободно. — Той натисна други клавиши, на таблото пред него заблещукаха зелени и червени лампички. — Приемна №3 ще бъде на ваше разположение.

— Добре. Съобщете на доктор Кагни, че го чакам… и че нямам много свободно време.

— Разбира се. Използвайте който и да било асансьор, лейтенант. Бъдете здрава.

— Ще се постарая — промърмори Ив. Тръпки я побиваха от тази пресилена любезност. Реши, че навярно едно от условията човек да бъде приет на работа тук, беше напълно да се обезличи. Изкачи се с асансьора до десетия етаж и откри приемната, където трябваше да чака лекаря.

Малката стая беше обзаведена с вкус, а на екрана на уредбата за подобряване на настроението се редуваха меки пастелни цветове. Ив побърза да го изключи, сетне нервно се заразхожда из помещението. И през ум не й минаваше да седне на ниското канапе или на удобното кресло.

Искаше й се да бъде далеч от тук, но тъй като се налагаше да остане, се доближи до прозореца и надникна навън, към Второ авеню. Познатата гледка й подейства успокояващо. Както обикновено имаше задръстване на движението, пешеходците се блъскаха по тротоарите. Болничен хеликоптер закръжи и се насочи към определеното за вертолети място. Ив забеляза как кацнаха още два хеликоптера, после една след друга пристигнаха пет линейки. В този момент вратата зад нея се отвори.

— Лейтенант, радвам се да ви видя. — Кагни ослепително се усмихна, белите му зъби бяха идеално подредени като гвардейци.

Докато той се приближаваше към нея, Ив успя да разгледа гладкото му лице, интелигентните му очи под поразително черните му вежди. Косата му беше напълно побеляла, само над лявото му слепоочие имаше черен кичур.

Кагни не носеше бяла престилка, а извънредно елегантен костюм с цвета на сивите му очи. Здрависа се с младата жена и тя установи, че макар дланта му да беше мека като на дете, ръкостискането му бе на истински мъж.

— Здравейте, докторе.

— Все се надявах, че сте запомнила името ми и ще ме наречете Колин. — Усмивката му отново проблесна и той отпусна ръката й. — Срещали сме се няколко пъти на различни празненства, но предполагам, че жена с вашата професия и при това съпруга на Рурк, ежедневно се среща с много хора и едва ли ще сте запомнила точно мен.

— Прав сте, но вас не съм забравила. — Беше го познала от пръв поглед — подобно лице трудно можеше да се заличи от паметта й. Скулите му бяха изпъкнали, брадичката квадратна, челото високо. Но най-поразяващ беше контрастът между бледозлатистата му кожа, бялата коса и черните вежди. — Благодаря, че се съгласихте да разговаряте с мен.

— Дори ми е много приятно. — Той й направи знак да седне на креслото. — Надявам се, че не сте дошла при мен като при лекар. Не сте болна, нали?

— Не. Тук съм по служба. — Ив предпочиташе да остане права, но все пак се отпусна в креслото. — Разследвам обстоятелствата около смъртта на един бездомник. Рано тази сутрин е бил убит от човек, който очевидно е отличен хирург.

Кагни свъси вежди и поклати глава.

— Не разбирам…

— Сърцето му е било извадено, а свидетел съобщи, че единият от заподозрените е носел „бяла чанта с плискаща се в нея течност“. Предполагам, че става дума за контейнер за пренасяне на органи.

— Господи! — Той скръсти ръце на скута си. Изглеждаше едновременно объркан и много загрижен. — Онова, което ми съобщихте, е ужасно, но все пак не разбирам… Нима искате да кажете, че сърцето на този човек е било отстранено по оперативен път и е било пренесено, бог знае къде?

— Точно така. Бил е упоен и убит в собственото си „жилище“. Свидетелят е видял там да влизат двама души — единият със сигурност е носел лекарска чанта, а другият — контейнера. Повтарям, че операцията е била извършена от опитен хирург. Кръвотечението е било спряно с… клампи, както ги наричате вие, разрезът е прецизен. Това не е работа на аматьор.

— Но защо? Защо? — промърмори Кагни. — От години не съм чувал за кражба на органи и то толкова необикновена. Казвате, че убитият е бил бездомник. Установихте ли какво е било здравословното му състояние, преди да умре.

— Съдебният лекар твърди, че само след няколко месеца е щял да умре в съня си. Сърцето му е било увредено.

Лекарят тежко въздъхна и се облегна на канапето.

— Навярно всеки ден виждате какво може да причини един човек на свой събрат, лейтенант. Случвало ми се е да закърпвам хора, които са били зверски намушкани с нож или почти нарязани на парчета. С вас донякъде сме свикнали с кървавите гледки. Професиите ни го изискват. Но въпреки това насилието продължава да ме изумява, да ме кара да изпитвам дълбоко разочарование от човешкия род. Хората непрекъснато измислят нови начини да убиват събратята си.

— Винаги ще бъде така — съгласи се Ив. — Но интуицията ми подсказва, че смъртта на този човек не е случайна. Убийците са взели онова, което им е било необходимо. Докторе, длъжна съм да ви попитам къде бяхте между един и три сутринта?

Кагни примигна и зяпна от изумление, сетне се овладя и бавно заговори.

— Ясно. Бях си вкъщи, по-точно в леглото със съпругата ми. Но няма как да го докажа. — Спокойно се втренчи в Ив и с леден тон попита: — Трябва ли да потърся адвокат?

— Както желаете — равнодушно каза тя. — Мисля, че засега не ви е необходим. Налага се да поговоря и със съпругата ви.

Лекарят ядно стисна устни и кимна.

— Знаете, че при изпълнението на служебния ни дълг често се сблъскваме с неприятни задължения… като моето в момента. Трябва ми списък на най-добрите хирурзи в града, особено онези, които се занимават с трансплантация на органи.

Той стана, отиде до прозореца и заяви:

— Лекарите не се клеветят взаимно. Ние сме горди и лоялни хора.

— Ченгетата също се подкрепят взаимно. А когато някое се провини, вината му пада върху всички ни. Мога да получа списъка чрез други източници — добави Ив и стана. — Все пак ще ви бъда благодарна за помощта. Един човек е бил убит. Някой е решил да отнеме живота му. Не мога да се примиря с това, доктор Кагни.

Той тежко въздъхна и раменете му потрепнаха, после заговори, без да се обръща:

— До довечера ще имате списъка, лейтенант.

— Благодаря ви.

 

 

Докато паркираше колата в гаража на полицейското управление, Ив си спомни за шоколадчето, което й беше дал Рурк. Изяде го по пътя към канцеларията си; дъвчеше машинално, защото мислите й бяха заети с Кагни.

Лицето му навярно вдъхваше на пациентите доверие, но и малко страх. Положително те смятаха всяка негова дума за закон. Тя възнамеряваше да получи пълна информация за него; докторът изглеждаше на около седемдесет, което означаваше, че е практикувал през по-голямата част от живота си.

Ив знаеше, че всеки човек при определени обстоятелства е способен да убива. Но способен ли бе Кагни на хладнокръвно убийство? Възможно ли беше да говори за професионална лоялност, за да прикрие истинския престъпник?

Не беше сигурна.

На компютъра й примигваше зелена лампичка, сигнализираща за новопостъпила информация. Очевидно Пийбоди здраво се беше потрудила. Ив свали якето си и натисна един бутон. Компютърът изхърка, от него се разнесоха странни стържещи звуци, данните се появиха едва след пет минути.

Жертвата е идентифицирана като Самюъл Майкъл Петрински. Роден на 05.06.1961 в Медисън, щата Уисконсин. Родителите му са починали. Неизвестно е дали има братя или сестри. Развел се е през юни 2023 година. Бившата му съпруга се нарича Черил Петрински Силва и е деветдесет и двегодишна. Имат три деца — Самюъл, Джеймс, Луси. По желание ще получите информация за тях.

Самюъл Петрински не е работил през последните трийсет години.

„Какво се е случило с теб, Сам? — запита се Ив. Защо си изоставил съпругата и децата си и си дошъл в Ню Йорк, за да се тровиш с наркотици и алкохол?“

— Ужасна смърт те е настигнала, приятелю — промърмори тя, сетне поиска информация за децата на починалия — трябваше да им съобщи за смъртта му.

Неправилна команда. Моля, незабавно я изтрийте и въведете номера на личната ви карта, в противен случай цялата несъхранена информация ще бъде заличена.

— Ах, мръсник такъв! — Ив, която беше побесняла от гняв, скочи и удари с юмрук компютъра. Усети нетърпима болка, но замахна повторно да го удари.

— Май имаш проблеми с оборудването, лейтенант.

Тя изскърца със зъби и бавно се изправи. Командир Уитни рядко идваше в канцеларията й, но беше избрал най-неподходящия момент — точно когато подчинената му разрушаваше имуществото на полицейското управление.

— Извинете, сър, но този компютър е пълен боклук.

— Мисля, че е по-добре да се обадиш в отдела за поддържане на техниката.

— Там е пълно с кретени.

— А бюджетът ни е нищожен. — Уитни влезе и затвори вратата, а Ив си помисли, че посещението му не предвещава нищо добро. Той се огледа и поклати глава. — Ти си лейтенант и имаш право на кабинет. Това тук е истинска килия.

— На мен ми харесва, сър.

— Винаги същият отговор. По-добре да те попитам с какво кафе е зареден автоготвачът. Само не ми казвай, че е с онова, което раздаваме служебно.

— Не, сър. Искате ли една чаша?

— С най-голямо удоволствие.

Ив нареди на автоготвача да приготви кафето, а през това време трескаво размишляваше. Уитни беше затворил вратата, което означаваше, че разговорът ще бъде поверителен. Навярно я беше помолил за чаша кафе, за да я предразположи, да я накара да се отпусне.

Цялата ситуация я изнервяше, но ръката й дори не трепна, когато му поднесе кафето и го погледна право в очите.

Командирът имаше обло лице с грубовати черти. Беше едър, широкоплещест и с огромни длани. Много често очите му бяха зачервени от умора.

— Рано тази сутрин са те повикали в бедняшки квартал, където е бил убит човек — започна той, сетне млъкна и с нескрито удоволствие отпи от великолепното кафе, което само мултимилионер като Рурк можеше да си позволи.

— Да, сър. Току-що идентифицирахме жертвата. Ще уведомя най-близките роднини. — Ив гневно изгледа компютъра си и добави: — Стига да измъкна някаква информация от този боклук, който упорито отказва да действа. До края на работното време ще имате рапорта ми.

— Вече получих рапорта на полицай Бауърс, която първа се е озовала на местопрестъплението. Държа да те уведомя, че е придружен с оплакване. Изглежда, че двете сте си кръстосали шпагите.

— Скастрих я, но тя напълно го заслужаваше.

— В оплакването се споменава, че си я обсипала с обиди и с нецензурни думи. — Ив забели очи, а Уитни неволно се усмихна. — И двамата с теб знаем, че никой не обръща внимание на подобни докладни записки, дори смятаме автора им за мекушав глупак. Но… — Усмивката му помръкна. — Бауърс те обвинява и в неизпълнение на служебните задължения. И още, че си злоупотребила с доверието на подчинения й, че си я заплашвала с физическо насилие.

Ив почувства, че кръвта й кипна.

— Пийбоди е направила видеозапис на случилото се на местопрестъплението. Ще се погрижа незабавно да го получите.

— Браво на вас! Записът ми е необходим, за да отхвърля официално обвинението, което според мен е пълна глупост. — Уитни подозрително огледа изпочупените столове и предпазливо приседна на единия. — Преди да предприема нещо, искам да чуя мнението ти във връзка със случилото се между теб и Бауърс.

— Убедена съм, че невинността ми ще бъде доказана.

Уитни се облегна на масата и изгледа подчинената си.

Изражението му беше непроницаемо. Най-сетне произнесе само „Далас!“, при което младата жена облекчено въздъхна и заговори:

— Мисля, че се справих добре. Не обичам за всяка дреболия да тичам при началството, нямам навик да подавам докладни записки, когато двама полицаи имат известни недоразумения. — Тъй като командирът мълчаливо я наблюдаваше, тя гневно пъхна ръце в джобовете си. — Когато пристигнах на местопрестъплението установих, че Бауърс не е отцепила района според инструкциите. Направих й забележка, а тя прояви неподчинение, поради което бях принудена да действам според устава, както сам ще се убедите. Стажантът, когото Бауърс обучава, ми съобщи, че „колибата“, намираща се до тази на убития, е преместена в другия край на улицата. Беше споделил наблюденията си с обучаващата го, но тя не му обърнала внимание. Благодарение на получената от него информация сега имаме свидетел. Поканих на разпита въпросния полицай на име Трухарт, който познава свидетеля. Отразила съм в рапорта си, че той е много способен и вероятно ще се издигне в полицията. — Прекъсна за миг изложението си и за пръв път в очите й проблясна гняв. — Отричам всички обвинения, освен последното. Навярно действително съм заплашила с физическо насилие полицай Бауърс и Пийбоди ще го потвърди. Но съжалявам, че не изпълних заканата си и не я пребих… сър.

Уитни повдигна вежди, но успя да запази сериозното си изражение. Лейтенант Далас рядко даваше израз на емоциите си.

— Ако беше изпълнила заканата си, сега щеше здравата да си загазила. Отлично познавам теб и сътрудничката ти и съм убеден, че вече сте се запознали с досието на Бауърс. Тя е… „трудно дете“, както наричаме служители като нея. „Трудните деца“ не остават дълго в един участък — шефовете се опитват да им намерят подходящо работно място. — Уитни замълча и потърка врата си, сякаш да облекчи някаква болка. — Бауърс е и първенец по подаване на оплаквания — това е любимото й занимание. Намразила те е, Далас, ето защо приятелски те предупреждавам, че при всяка възможност ще ти създава неприятности.

— Не се страхувам от тази жена.

— А трябва. Хора като нея живеят само за да направят черен живота на другите, особено на колегите си. А тя те е взела на мушка. Изпратила е копие от докладната си записка до началника на полицията Тибъл, както и до шефа си. До края на работното време искам да ми представиш видеозаписа на Пийбоди и твоя рапорт, придружен от отговор на оплакването. И си подбирай думите, когато съчиняваш отговора. Съветвам те да потърсиш помощта на сътрудничката си — добави той с лека усмивка. — Пийбоди е най-трезвомислещата жена, която познавам.

— Слушам, сър — намръщено отговори Ив. Очите й хвърляха мълнии, но все пак тя се овладя и не даде изблик на гнева си.

— Лейтенант Далас, ти си най-способното ченге, което познавам и ще спомена този факт, когато отговарям на оплакването. Полицаи като Бауърс почти никога не успяват да направят кариера. Сигурен съм, че скоро ще напусне нашия отдел. Нападките й няма да ти навредят, но не бива да ги пренебрегваш. Все пак не отделяй повече време от необходимото за отговора си.

— Дори пет минути ще бъдат прекалено много, като се има предвид колко работа ми предстои по разследването на този случай.

Уитни кимна, изправи се, отмести празната чаша и заяви:

— Кафето беше прекрасно… И не забравяй — искам рапорта ти след няколко часа.

— Слушам, сър — промърмори тя, когато командирът излезе. Искаше й се да ритне бюрото, но не го стори; кокалчетата на пръстите още я боляха, след като беше ударила компютъра. Вместо да се нарани отново, повика Пийбоди и я помоли да се справи с непокорната машина, за да открият адресите на най-близките роднини на Снукс.

Успяха да се свържат с дъщерята, която избухна в ридания, въпреки че не беше виждала баща си повече от трийсет години.

Реакцията на непознатата помрачи още повече лошото настроение на Ив. Единственият светъл лъч през този отвратителен ден беше реакцията на Пийбоди, когато прочете оплакването на Бауърс.

— Ах, тази грозна и тъпа мръсница! — извика младата жена. Беше почервеняла и гневно стискаше юмруци. — Заслужава да я измъкна от бърлогата й и да я спукам от бой! Тя е долна лъжкиня и некадърно ченге. Как си позволява да ви клевети? Май е излязла направо от лудницата! — Тя извади електронния си бележник и затърси адреса на Бауърс. — Ще отида в дома й и така ще я подредя, че действително да има повод за оплакване.

— Уитни те похвали и каза, че си трезвомислеща — усмихна се Ив. — Радвам се, че командирът толкова добре познава служителите си. — Тя се изсмя гръмогласно, като забеляза, че очите на сътрудничката й сякаш щяха да изскочат от орбитите си. — Успокой се, защото ако продължаваш така, ще получиш инсулт. Ще отговорим на оплакването както го изисква правилникът.

— А после ще пребием мръсницата, нали?

— Командирът мислеше, че с благия си характер ще окажеш благотворно влияние върху мен. — Ив поклати глава и седна. — Искам да направиш копие от видеозаписа и да напишеш кратък рапорт, като се придържаш към фактите. Аз пък ще съчиня отговор на оплакването и щом се успокоиш и отново се превърнеш в трезвомислещата жена, за каквато те смята Уитни, ще прегледаш написаното и ще нанесеш необходимите поправки.

— Не мога да повярвам, че толкова спокойно възприемате случилото се.

— Повярвай ми, изобщо не съм спокойна — промърмори Ив. — А сега се хващай за работа.

Успя да се справи с неприятната задача, запазвайки самообладание, за да не използва думите, които й се искаше да напише. Междувременно получи списъка, който беше поискала от Кагни. Въпреки че я измъчваше непоносимо главоболие, направи копия на всички дискове, съдържащи материали по случая; сетне се обади в отдела по поддържане на техниката и сравнително спокойно (нарече ги „тъпанари“ само два пъти) нареди да поправят компютъра й.

Дежурството й беше свършило и този път за разнообразие се прибираше право вкъщи… въпреки че щеше да продължи работата си у дома.

Ала докато шофираше, гневът отново я завладя и тя здраво стисна волана. Беше положила големи усилия да стане добро ченге: преминала беше всички степени на обучение и беше готова да работи до изнемогване, за да запази репутацията си.

Детективската значка не беше само символ на професията й, а олицетворяваше самата нея. Ив осъзнаваше, че донякъде именно това я е спасило.

Спомените за детството й бяха мъгляви и изпълнени с болка и ужас. Но беше оцеляла, дори след системните побои и изнасилвания от собствения й баща, които я бяха накарали да обезумее. Когато я бяха открили пребита и окървавена, тя дори не си спомняше името си.

„Кръстница“ й беше станала някаква социална работничка, която я бе нарекла Ив Далас. През целия си живот младата жена беше работила упорито, за да спечели уважението на колегите и на началниците си. Сега, когато беше служителка в полицията, вече не беше безпомощна. Нещо повече — сега можеше да помага на беззащитните.

Всеки път, когато оглеждаше човек, загинал от насилствена смърт, си спомняше какво е да бъдеш жертва на насилие. Всеки път, когато залавяше престъпника, чувстваше, че това е победа за безименното момиченце, което отмъщаваше заради убитите.

А сега някаква некадърница, която използваха за най-неприятната работа, се беше опитала да опетни репутацията й. Някои ченгета биха приели оплакването на Бауърс като смехотворно, но за Ив това беше жестока лична обида.

Хрумна й, че ще изпита удовлетворение, ако се впусне в ръкопашен двубой с жената, която я ненавиждаше. Представи си как пращят кости, стори й се, че долавя миризмата на кръв… и внезапно се разгневи още повече. Беше безсилна, защото уставът забраняваше на висшестоящите офицери да упражняват физическо насилие над подчинените си. Въпреки че Бауърс си го заслужаваше.

В раздразнението си Ив не забеляза как колата премина през огромните врати на имението и профуча по алеята, водеща към разкошната, наподобяваща замък къща. Тя паркира пред входа с надеждата, че надутият иконом Съмърсет ще й направи забележка, та да си изкара яда на него.

Дори не усети студа, когато изтича нагоре по стъпалата и отвори голямата външна врата. Застана във фоайето и се огледа. Обикновено след една-две секунди икономът се появяваше и започваше да се заяжда. Днес тя направо копнееше за обидите му.

Ала къщата тънеше в тишина, Ив гневно заскърца със зъби — през този отвратителен ден дори не успя да кръстоса шпага с най-върлия си враг, за да се поуспокои.

Изгаряше от желание да удари някого, да счупи нещо.

Свали коженото си яке и нарочно го преметна на парапета на стълбището, но Съмърсет не се втурна да й направи забележка.

„Мръсник“ — ядно си помисли тя и се заизкачва по стъпалата. На кого да си го изкара, след като икономът се беше скрил в миша дупка? Не искаше двубой с дроида, който играеше ролята на спаринг-партньор, копнееше да налага с юмруци истински човек.

Влезе в спалнята; възнамеряваше да вземе горещ душ, преди да се залови за работа, но видя Рурк. Очевидно току-що се беше прибрал и точно прибираше сакото си в гардероба.

Той се обърна и внимателно я огледа. Помътнелият й поглед, зачервеното й лице и агресивната й поза му подсказаха в какво настроение е съпругата му. Затвори гардероба и се усмихна.

— Здравей, скъпа. Май си имала тежък ден.

— Направо отвратителен. Къде е Съмърсет?

Рурк повдигна вежда и прекоси спалнята. Струваше му се, че гневът и раздразненията се излъчват от тялото й като топлинни вълни.

— Днес е почивният му ден.

— Браво! — Тя рязко се извърна. — Веднъж да ми потрябва, а него го няма.

Рурк леко се усмихна и се втренчи в огромния сив котарак, който се беше свил на леглото. Човекът и животното се спогледаха, сетне Галахад, който ненавиждаше скандалите, скочи на пода и побърза да напусне опасния терен.

Младият мъж също реши да действа предпазливо и любезно попита:

— Мога ли да ти помогна?

Тя рязко обърна глава и намръщено заяви:

— Лицето ти ми харесва, не ми се иска да те загрозявам.

— Извадих късмет — промърмори той и замълча, докато изпод око наблюдаваше как съпругата му обикаляше помещението като разярена тигрица и как разсеяно ритна канапето, като си говореше под носа. — Май си насъбрала доста излишна енергия, лейтенант. Мога да ти помогна да се освободиш от нея.

— Ако ми кажеш да взема успокоително, ще… — Тя не успя да довърши, защото ненадейно съпругът й я сграбчи и я хвърли на леглото. — Не си играй с мен, човече. Нямам настроение за глупости!

— Виждам. — Той блокира удара й, хвана я за китките и се просна върху нея. — Предлагам да изразходваш енергията си за полезни цели.

— Когато искам секс, ще те уведомя — изсъска Ив.

— Съгласен съм. — Рурк наведе глава и леко я ухапа по шията. — Но докато чакам, ще се позабавлявам. Кожата ти има великолепен вкус, когато си ядосана.

— Върви по дяволите! — изкрещя тя, но внезапно гневът й беше заменен от друго чувство. — Престани! — промърмори, но когато Рурк докосна гърдата й, тялото й машинално се притисна до неговото.

— Ей сега. — Той впи устни в нейните; целувката му беше някак жестока и хищническа, сякаш беше усетил, че съпругата му се нуждае точно от това. Тялото й пламна от несдържана похот, примесена с гняв. Рурк едва сдържаше страстта си, но се отдръпна и промърмори:

— Е, щом предпочиташ да останеш сама…

Ив изтръгна ръцете си от хватката му и го сграбчи за ризата.

— Прекалено късно е, приятелче. Искам да се любим.

Рурк се усмихна и й позволи да го блъсне по гръб. Тя го яхна и постави длани на гърдите му, сетне задъхано промълви:

— Предупреждавам те, че когато съм в подобно настроение, трябва да внимаваш.

— Пред олтара се заклех във вечна вярност към теб и съм готов да се примиря с всичко. — Посегна да свали кобура й, после се залови да разкопчава блузата й.

— Казах да внимаваш! — Тя вкопчи пръсти в черната му копринена риза. — Колко струва дрешката ти?

— Нямам представа.

— Още по-добре — заяви Ив и разкъса великолепната тъкан. Преди съпругът й да се засмее или да я обсипе с проклятия, тя го ухапа по рамото. — Не очаквай нежности. — Сграбчи го за косата и добави: — Побързай!

Жадно притисна устни към неговите, но в целувката й липсваше нежност. Ив като че беше ловец, който триумфира над жертвата си. После се притисна към него и трескаво започна да го съблича.

Двамата се бяха вкопчили един в друг като борци, ръцете им жадно докосваха всяка част от телата им, от гърдите им се изтръгваха стонове. Както всеки път, насладата беше неописуема.

Натрупаната в Ив енергия прерасна в глад, в желание да получава, да бърза да получи всичко. Страстта й се подсилваше, когато усещаше как Рурк леко хапе гърдите й, как пръстите му се впиват в плътта й. Почувства, че дъхът й спира, че обезумява — изви гръбнак и се притисна към любимия си. От гърлото й се изтръгна звук, напомнящ ръмжене на животно, после устните на Рурк заглушиха стенанията й.

— Искам те… сега! — Заби нокти в гърба му, който лъщеше от пот. Желанието й беше като опасен хищник, готов да се нахвърли върху жертвата си. Погледът на Рурк й подсказваше, че и той изпитва подобни чувства.

Яхна го и се отпусна върху тялото му; стори й се, че няма да издържи насладата, която изпита.

После всичко пред очите й се завъртя в странен калейдоскоп. Единственото, за което мислеше, бе: „Още! Още! По-силно!“. Струваше й се, че страстта я разкъсва с невидимите си нокти.

Рурк я наблюдаваше как постепенно се предава на удоволствието; тялото й лъщеше от пот, потъмнелите й очи виждаха само него.

Когато Ив потръпна и дрезгаво изкрещя, той я привлече към себе си, обърна я по гръб и с мощен тласък я отведе в непознати досега висини.