Нора Робъртс
Заговор в смъртта (17)

Седемнайсета глава

Слънцето залязваше и сенките вече обгръщаха небостъргачите на Чикаго. Последните ярки лъчи се отразяваха от гладката повърхност на езерото.

„Имаше ли езеро в спомените ми?“ — запита се Ив. Дали беше родена тук или на минаване през града беше прекарала няколко нощи в студената стая със счупения прозорец? Как ли щеше да се почувства, ако се озовеше в същата стая? Какви образи щяха да изникнат в съзнанието й? Щеше ли да има смелостта да се опълчи срещу тях?

— Вече не си дете. — Рурк хвана ръката й, докато летателният апарат се подготвяше за приземяване на чикагското летище, което беше пригодено и за космодрум. — Не си сама и не си безпомощна.

Тя се стараеше да диша равномерно, за да успокои лудешкото биене на сърцето си.

— Понякога се ужасявам от факта, че можеш да четеш мислите ми — промърмори след секунди.

— Невинаги успявам да разгадая какво мислиш и какво чувстваш, но мразя, когато си разтревожена и се опитваш да скриеш тревогата си от мен.

— Не е вярно, само се опитвам да разбера причините за безпокойството си. — Тъй като изпитваше ужас от приземяването, тя извърна очи от люка. — Не съм тук, за да преследвам спомените си, а да събера информация. Само това ме интересува.

— И все пак в главата ти се въртят тревожни въпроси, нали?

— Вярно е. — Ив погледна към ръката му, която стискаше нейната. Случили се бяха толкова събития, които можеха да предизвикат раздялата им. Но се беше оказало, че нищо не може да я раздели с Рурк. — Когато през есента се върна в Ирландия, ти също имаше лични проблеми, които трябваше да разрешиш, ала не им позволи да ти попречат да осъществиш плановете си.

— Прекалено ясно си спомням миналото си. По-лесно е да се сражаваш с призраци, които добре познаваш. — Рурк й целуна ръка — жест, който винаги я трогваше. — Но ти така и не ме попита къде съм бил през онзи ден, когато излязох сам.

— Не те попитах, защото като се върна, видях, че вече не тъгуваш толкова силно.

Рурк се усмихна.

— Значи и ти умееш да разгадаваш мислите и чувствата ми. През онзи ден отидох до къщата, където бях живял като малък; свърнах и в уличката, където бяха открили мъртвия ми баща и си бяха помислили, че аз съм забил ножа в гърдите му. Цял живот съжалявах, че той не беше загинал от моята ръка.

— Не бива да съжаляваш за това — промълви Ив, когато совалката безшумно се приземи.

— Аз съм на друго мнение, лейтенант. — В напевния му глас прозвучаха стоманени нотки. — Докато стоях сред вонящата уличка, спомените от младостта ми нахлуха в съзнанието ми; долових познатите миризми, усетих как кръвта ми отново закипя. Внезапно осъзнах, че нещо от онзи Рурк още живее в мен и никога няма да ме напусне. Но разбрах и още нещо. — В гласа му отново се долови топлота. — Благодарение на силната си воля се бях променил. Бях станал друг, както би се изразила ти. Ала причината се криеше не само в мен, но и в теб. Промених се в положителен смисъл откакто сме заедно, скъпа моя. — Той отново се усмихна, когато видя изненадата й. — Никога не съм си представял, че мога да обичам някого, колкото обичам теб. Не вярвах, че мога да се нуждая от любов, да се стремя към нея. Докато стоях на уличката, където баща ми безброй пъти жестоко ме беше пребивал, където беше лежал пиян и накрая мъртъв, разбрах, че миналото ми е било важно, защото ме беше подтикнало да се променя, да стана различен от баща ми. В края на краищата победител бях аз, а той беше загубил. — Рурк освободи предпазния й колан, сетне своя, сетне добави: — Обърнах се и си тръгнах. Спомням си, че валеше дъжд, но в душата ми нямаше тъга. Знаех, че се връщам при теб. Когато решиш да надникнеш в миналото си, помни, че винаги ще бъда до теб.

Ив почувства, че се задушава от силните си чувства.

— Не знам как съм могла да живея без теб — промълви.

Този път беше негов ред да се изненада. Помогна й да стане и прошепна:

— Моя любов, от време на време казваш по нещо, което стопля сърцето ми. Успокои ли се вече?

— Да, нямам време за глезотии.

На властимащите и богатите не се налагаше да се смесват с тълпата на простосмъртните пътници на летището. Минути след приземяването на совалката Ив и Рурк се озоваха на частния паркинг, откъдето щяха да продължат с кола.

Тя погледна към двуместния автомобил, който напомняше сребристо торпедо, и се намръщи.

— Не можа ли да избереш нещо по-скромно?

— Не виждам защо да се лишаваме от удобства. Освен това — добави, докато се качваха, — тази кола се движи като ракета. — Включи двигателя, натисна газта и изстреля автомобила от паркинга.

— Боже мой! Намали скоростта! Напълно си откачил! — Тя пристегна предпазния си колан, докато Рурк се заливаше от смях. — Ченгетата ще те глобят още преди да напуснем района на летището.

— Първо трябва да ме хванат. — Той натисна някакво копче и колата стремително полетя нагоре. Ив запроклина, от време на време молеше Бог да се смили над нея. — Отвори очи, скъпа, избегнахме натовареното движение около летището.

Ив още имаше чувството, че стомахът й е между колената.

— Защо правиш такива номера?

— Доставят ми удоволствие. Моля те, програмирай адреса на ченгето, при което отиваме, за да преценим откъде да минем.

Тя предпазливо отвори едното си око и видя, че автомобилът се движи с голяма скорост по магистрала с шест платна. Все още намръщена, затърси на таблото необходимите й клавиши.

— Устройството се задейства чрез устна команда, скъпа. Включи компютъра и му съобщи адреса.

— Нима ме мислиш за толкова невежа? — сопна се тя. — Оглеждах пътя пред нас. Искам да знам къде ще загинем, когато катастрофираш с тази играчка.

— Моделът „Старгрейзър“ 5000Х е снабден с предохранителни и животоспасяващи системи — осведоми я Рурк. — Знам го със сигурност, защото аз съм един от създателите му.

— Така и предполагах. Компютър, включи се.

С какво мога да ви помогна?

Това беше същият леко прегракнал женски глас, с който „говореше“ и домашният им компютър. Ив гневно изгледа съпруга си.

— По дяволите, коя е тази?

— Не я позна, нали?

— А трябваше ли?

— Това е твоят глас, скъпа, след като сме се любили.

— Веднага се разкарай!

— Дори да искам, не мога — отново се засмя той. — Съобщи адреса, лейтенант, преди да сме се озовали в Мичиган.

— Не е моят глас — промърмори тя, после продиктува адреса.

Веднага се появи холографска карта, най-прекият път беше отбелязан с мигащи червени светлинки.

— Много е удобно, нали? Ето, тук трябва да излезем от магистралата.

Рурк рязко зави, въпреки че колата се движеше със сто и двайсет километра в час и центробежната сила отхвърли назад Ив. Тя се зарече, че по-късно ще го накара скъпо да си плати за онова, което й беше причинил.

Разбира се, ако останеха живи.

 

 

Уилсън Макрий живееше в спретната бяла къща, заобиколена от подобни сгради, пред всяка от които имаше миниатюрна морава. Алеите за колите бяха покрити с блестящ асфалт, осланената трева беше грижливо окосена.

Улицата беше права, без никакъв завой, а от двете й страни през три метра бяха засадени кленови фиданки.

— Все едно, че гледам филм на ужасите — изстена Ив.

— Скъпа, ти си истинско дете на града!

— Говоря съвсем сериозно. Спомняш ли си онзи филм, в който извънземните нападнаха Земята и… как се казваше… зомбираха хората. Всички се обличаха еднакво, движеха се по един и същ начин, хранеха се по едно и също време… — Тя подозрително оглеждаше къщите, а Рурк развеселено я наблюдаваше. — Не ти ли се струва, че в даден момент всички врати едновременно ще се отворят и от къщите ще излязат хора, които си приличат като две капки вода.

Той се облегна назад, втренчи се в нея и заяви:

— Ив, плашиш ме.

— Видя ли? — Тя се засмя и слезе от колата. — Ако питаш мен, това място е кошмарно. Дори няма да разбереш, ако те зомбират.

— Може би. Върви пред мен.

Ив се изкиска, но сграбчи ръката му, когато тръгнаха по идеално правата пътека, водеща към бялата врата.

— Проучих този човек. Нищо не събуди подозрението ми. Женен е от осем години, има едно дете, жена му отново е бременна. Къщата е ипотекирана, освен това стойността й е според финансовите им възможности. Не открих в банковата му сметка постъпления на големи суми, което да подсказва, че е получавал подкупи.

— Следователно мислиш, че не е корумпиран.

— Надявам се. Дано да не откаже да ми помогне — добави тя. — В момента не съм служителка на полицията и той може да откаже да разговаря с мен. Нямам право да се оплача на бившите му шефове, нито да го принудя да говори чрез заплаха.

— Опитай се да го очароваш — предложи Рурк.

— Ти си по тази част.

— Вярно е. Все пак опитай.

— Как ти харесва това? — Тя подкупващо се усмихна.

— Отново ме плашиш.

— Умник — промърмори Ив и натисна звънеца. Когато дочу звънливата мелодия, забели очи и възкликна: — Господи, бих се самоубила, ако ми се налагаше да живея тук. Обзалагам се, че всичките им мебели са подбрани според цвета на килимите, а в кухнята има порцеланови съдове във формата на крави.

— Залагам петдесет долара, че не са крави, а котенца.

— Приемам облога. Сигурно са крави — те изглеждат по-глупаво. — Ив отново се усмихна, този път не толкова подкупващо, когато вратата се отвори и на прага застана жена, която очевидно беше в последния месец на бременността си.

— Добър ден. Какво обичате?

— Да поговорим с Уилсън Макрий.

— Той е в работилницата. По какъв въпрос го търсите?

— Ние сме от Ню Йорк… — Докато се взираше в откровените кафяви очи на жената, Ив се питаше какво да й каже. — Интересуваме се от един случай, който съпругът ви е разследвал, преди да напусне работа.

— О! — Очите й потъмняха. — Значи сте ченгета. Заповядайте, извинете, че веднага не ви поканих. Колегите на Уил вече не го посещават. Мисля, че той тъгува за тях. Моля, почакайте в дневната. Ще отида да го извикам.

— Дори не поиска да й се легитимираме. — Ив поклати глава и се огледа. — Уж е съпруга на полицай, а пуска непознати в дома си. Какво им става на хората?

— Трябва да бъдат застреляни, задето са толкова доверчиви.

Ив намръщено го изгледа.

— Нямаш право да ме упрекваш — домът ти е снабден с толкова охранителни системи, че дори извънземни не биха могли да проникнат в него.

— Все за извънземни говориш!

— Този квартал ми въздейства по особен начин. — Тя сви рамене и неспокойно започна да се разхожда напред-назад. — Нали ти казах — всичко си съвпада по цветове. — Посочи канапето, тапицирано в синьо и бяло, стола, боядисан в синьо и бяло, за да отговаря на синия килим и белите завеси.

— Навярно на хората им харесва… — Рурк наклони глава и огледа съпругата си. Косата й се нуждаеше от подстригване, грубите й обувки бяха износени, но тя не обръщаше внимание на външността и на облеклото си. Изглеждаше странно сред тази еснафски обзаведена стая, защото напомняше хищно животно. — А ти сигурно ще полудееш тук.

Ив подрънка монетите в джоба си.

— Абсолютно. А ти?

— Ще издържа около два часа, после ще избягам. — Рурк докосна брадичката й. — Но ще взема и теб, скъпа.

Тя се усмихна.

— Това означава, че имаме еднакъв вкус… — Обърна се, когато чу гласове. Още преди да види Уилсън Макрий, знаеше, че посещението им му е неприятно. Влезе в дневната, следван по петите от смутената си съпруга. Беше намръщен, погледът му бе враждебен.

„Типично ченге“ — помисли си Ив. Човекът зорко ги оглеждаше, очевидно беше готов да се съпротивлява, ако ги нападнеха.

Беше висок около метър и осемдесет, имаше широки рамене и едва ли тежеше повече от деветдесет килограма. Светлокестенявата му коса беше късо подстригана, чертите му бяха грубовати. Кафявите му очи подозрително оглеждаха новодошлите.

— Жена ми не ви е попитала за имената.

— Казвам се Ив Далас. — Тя не му протегна ръка. — А това е Рурк.

— Рурк ли? — възкликна жената и се изчерви. — Знаех си, че ви познавам отнякъде. Виждала съм ви по телевизията. Моля, седнете.

— Карън! — процеди Макрий и тя млъкна — очевидно беше разстроена и озадачена от реакцията му. — И вие ли сте ченге? — обърна се към Рурк.

— Не. — Той сложи ръка на рамото на Ив. — Съпругата ми е от полицията.

— От нюйоркската полиция — уточни Ив. — Ще може ли да ми отделите малко време? Работя по един случай, който очевидно има нещо общо с убийство, разследвано от вас, преди да напуснете полицията…

— Това е най-важното! — прекъсна я той, а Ив долови негодуванието в тона му. — Вече не съм ченге.

— Добре. — Ив не откъсваше поглед от лицето му. — Напоследък някой също искаше по един или друг начин да ме накара да се откажа от работата си. Може би става дума за нещо от… областта на медицината.

Макрий присви очи и стисна устни. Преди да проговори, Рурк пристъпи напред и чаровно се усмихна на Карън.

— Госпожо Макрий, моля да извините нахалството ми, но умирам за чаша кафе. Със съпругата ми дойдохме направо от аерогарата.

— Разбира се… извинете… — Досега тя притискаше огромния си корем, но в смущението си вдигна ръце и докосна шията си. — Веднага ще го приготвя.

— Предлагам да ви помогна. — Усмивката му беше в състояние да смекчи най-коравосърдечната жена на света. — Да оставим тези двамата да си поговорят служебно. Имате прекрасен дом.

— Благодаря. С Уил го обзавеждаме вече две години.

Гласовете им заглъхнаха, но Макрий не откъсваше поглед от Ив. След малко процеди:

— Не мога да ви помогна.

— Още не съм ви казала какво искам. Не мога да се легитимирам, защото преди няколко дни ми отнеха значката. — Забеляза смаяния му поглед, но продължи: — Намериха начин да ме отстранят от разследването, което ме кара да мисля, че съм попаднала на гореща следа. Или са се изплашили от мен… Ето защо съм сигурна, че са открили как да ви накарат да напуснете и онзи тъпак Кимики да заеме мястото ви.

Уил презрително изсумтя и погледът му се смекчи.

— Кимики е толкова глупав, че не може да си намери оная работа в панталоните.

— Вече се убедих в това. Може да ви прозвучи самохвално, но аз съм способно ченге. Грешката на онези е, че допуснаха разследването да бъде поверено на друг способен полицай. Открихме в Ню Йорк три трупа с липсващи органи. Тук е извършено подобно убийство, по едно в Париж и в Лондон. Още проверяваме за такива престъпления.

— Не мога да ти помогна, Далас.

— С какво те заплашват?

— Имам семейство — прошепна той. — Съпруга, петгодишен син, очакваме второто ни дете. Не искам нищо лошо да ми се случи, ясно ли е?

— Да. — Ив долавяше, че Макрий не се страхува за собствения си живот и гневът му се разпалва от безпомощността му. — Никой не знае, че съм тук, посещението ми ще остане в тайна. Сама разследвам този случай и няма да те издам на никого.

Макрий мина покрай нея, приближи се до прозореца и повдигна красивата бяла завеса.

— Имаш ли деца?

— Не.

— Заведохме сина ми за няколко дни при баба му, докато Карън роди бебето. Момчето ми е прекрасно. — Той се обърна и кимна към холограмата на масичката.

Ив послушно я взе и разгледа усмихнатото хлапе с големи кафяви очи, тъмноруса коса и трапчинки на бузите. Според нея всички деца си приличаха — бяха симпатични, невинни и загадъчни. Но знаеше какво трябва да отговори.

— Момчето наистина е красиво.

— Казаха, че първо ще убият него.

Пръстите й се вкопчиха в рамката, после тя внимателно постави холограмата обратно върху масичката.

— Нима ти се обадиха?

— Изпратиха някакъв скапан дроид, който ме завари неподготвен и успя да ме понатупа. Обаче това не е най-важното. — Той рязко се обърна. — Изобщо не се уплаших и му казах да предаде на господаря си да върви по дяволите. Но дроидът ми обясни какво ще се случи с момчето ми, със съпругата ми и с детето, което тя носи в утробата си. Изплаших се до смърт, Далас. Реших да изпратя семейството си далеч от Чикаго и да заловя тези мръсници. Тогава започнах да получавам по пощата снимки на Карън и Уил, фотографирани на излизане от някакъв магазин за играчки, от супермаркета или в двора на къщата на майка ми, при която ги бях изпратил. Един от шибаните дроиди прегръщаше Уил. Прегръщаше го — повтори той и гласът му затрепери от едва сдържаната ярост. — Имаше нахалството да докосва сина ми! Снимката беше придружена от писмо, в което се казваше, че следващия път щели да изтръгнат сърцето му. Детето ми е едва петгодишно… — Той тежко се отпусна на стола и закри лицето си с длани. — Понякога има по-важни неща от служебния дълг.

Ив разбираше какво означава да обичаш някого и да се страхуваш за любимия човек.

— Съобщи ли на началника ти?

— Не го споделих с никого. Месеци наред не мога да се примиря със случилото се. — Той машинално прокарваше пръсти през късо подстриганата си коса. — Нощем работя като частен охранител, а дните си прекарвам в идиотската работилница, където майсторя къщички за птици. Още малко и напълно ще полудея.

Ив седна до него.

— Помогни ми да ги заловя и да ги вкарам в затвора, за да не заплашват никога повече семейството ти.

— Не мога да се върна в полицията. — Макрий отпусна ръце. — Освен това не съм сигурен докъде се простират пипалата на октопода.

— Онова, което ще ми съобщиш, няма да бъде отразено в никакъв рапорт. Разкажи ми за дроида, може би трябва да започнем с него.

— Майната му на всичко! — Той уморено потърка зачервените си клепачи. Седмици наред беше живял със страха. — Беше висок над метър и осемдесет, от бялата раса, с кестенява коса, кафяви очи и мършаво лице. Първокласен модел, обучен за ръкопашен бой.

— Аз пък имах удоволствието да се запозная с неговия близнак — поусмихна се Ив. — Докъде беше стигнал с разследването, когато започнаха да те заплашват?

— Проверих черния пазар за човешки органи, но не открих нищо. Проучих житието и битието на жертвата и се убедих, че никой не е имал причини да я убива. Известно време бях в безизходица, но все си спомнях за начина, по който беше извършена операцията. Абсолютно професионално, нали?

— Да, аз съм на същото мнение.

— На няколко пресечки от местопрестъплението се намира болница, където лечението е безплатно. Открих, че жертвата няколко пъти е посещавала тази болница. Разпитах всички лекари, които се редуват на смени, проучих го. Изглеждаше, че бях попаднал в задънена улица. Но интуицията ми подсказваше друго — добави той и видимо се отпусна, когато Ив кимна. — Започнах да проверявам в другите болници, като най-вече се интересувах от хирурзите. Но когато стигнах до клиниката „Нордик“, шефът ме повика и ме предупреди, че онзи тъпанар Уейлан се оплакал и поискал да проявим по-голямо уважение към медиците. Ама че глупак!

— Той се опита да подреже и моите крила.

— Този човек е позор за нашия щат — продължи Уил. — Жена ми се интересува от политика, но не споменавай пред нея за Уейлан. — За пръв път той се усмихна и сякаш се подмлади. — В този дом е забранено да се говори за него. Поведението му ме накара да го заподозра — какво му пука за лекарите? После узнах, че имал роднини в Лекарския съюз. Точно когато се залових да го проучвам, проклетият дроид ме нападна и заплаши да ме убие. — Макрий въздъхна, стана и закрачи из стаята. — Щях да докладвам писмено за случилото се, но когато отидох на работа, командирът ме извика при себе си. Предупреди ме, че срещу мен били подадени много оплаквания. Вместо да ме подкрепи, той ме предупреди да внимавам. Каза ми: „Гледай да не настъпиш някого по мазола. Какво толкова, че са убили някакъв боклук. Не дразни богатите и могъщите хора“. Вбесих се и реших да се заема още по-сериозно с разследването. След това по пощата започнаха да пристигат снимките… и се отказах. Ако сега ми се налагаше да избирам, отново щях да постъпя по същия начин.

— Не мога да искам от теб да продължиш, Уил. Не бива да рискуваш живота на близките си. И без това си направил повече от необходимото.

— Отказах се от значката си — промълви той с треперещ глас, едва сдържайки сълзите си. — А твоята са отнели.

Ив реши, че трябва да го утеши и насила се усмихна.

— И двамата сме прекарани, нали?

— Точно така, Далас.

— Ще те помоля да ми дадеш всички материали, които имаш… и може би ще успеем да си ги върнем. Копирал ли си файловете си?

— Не. Но си спомням почти всичко. Месеци наред обмислям подробностите. Някои неща съм записал. — Погледна към вратата, когато чу гласа на съпругата си и прошепна: — Карън не знае нищо. Не искам да я тревожа.

— Кажи ми името на някого, когото си вкарал в затвора и наскоро е бил освободен.

— Друри. Саймън Друри.

— Дошла съм да поговорим за Друри. — Ив се озърна и присмехулно повдигна вежди, когато Рурк влезе с поднос, върху който бяха подредени чаши и чинийки. „Ще ни почерпят кафе със сладки“ — помисли си, сетне едва прикри гримасата си, като забеляза каничката във формата на пухкаво бяло котенце. По дяволите, Рурк винаги печелеше облозите!

— Кафето ще ни ободри, благодаря. — Взе си бисквита и се загледа в Карън, питайки се как жената успява да се движи с този огромен корем.

Домакинята забеляза втренчения й поглед и се усмихна.

— Днес трябва да родя.

Ив се задави с бисквитата. Нямаше да се изплаши толкова, ако Карън беше насочила към нея лазерно оръжие.

— Днес ли? Значи може да родите ей сега, така ли?

— Е, не точно на минутата. — Младата жена се засмя и с обожание изгледа Рурк, който й подаде чаша чай. — Но мисля, че няма да чакам дълго.

„Очевидно са се сдушили с Рурк, докато са седели в кухнята и са обсъждали готварски рецепти и глупавите порцеланови котенца!“ — ядно си помисли Ив, после отново заразпитва домакинята:

— Сигурно ще ви бъде… ами… ще се радвате, когато детето се роди.

— С нетърпение очаквам да прегърна дъщеричката си. Харесва ми да съм бременна.

— Но защо?

Карън отново се засмя при вида на смаяното й изражение, сетне нежно погледна съпруга си.

— Защото да създадеш дете е най-голямото чудо на света.

— Така ли? — Ив почувства, че напълно беше изчерпала темата за бременността, затова отново се обърна към Уил. — Не искам повече да отнемам времето ти. Благодаря за помощта. Ще ти бъда благодарна, ако откриеш записките си за Друри.

— Непременно ще ги намеря. — Той стана и докосна ръката на жена си, която лежеше върху корема й, сякаш докосваше неродената си дъщеря.

 

 

Ив помоли Рурк да шофира из града, докато му предаваше разговора си с Уилсън Макрий.

— Обвиняваш ли го?

Тя поклати глава.

— Всеки има своята Ахилесова пета. Престъпниците са открили слабото му място — човекът има дете, хубава жена, която е бременна, и спретната къщичка в предградията. Знаели са „кое копче да натиснат“.

Рурк бавно караше по магистралата, осветена от мощните прожектори.

— Карън е учителка — промърмори той. — През последните шест месеца е преподавала чрез видеозаписи и възнамерява да продължи по този начин още една-две години. Оплака се, че й липсвал контактът с учениците. Изключително симпатична е и много се безпокои за съпруга си.

— Какво знае?

— Повече, отколкото той се въобразява. Уил ще се върне ли в полицията, когато приключиш с този случай?

Направи й впечатление, че Рурк каза „когато приключиш“, не „ако приключиш“. Доверието му й действаше окуражаващо, въпреки че в момента се съмняваше в способностите си.

— Не. Никога няма да се примири, че доброволно е напуснал. Престъпниците са го лишили от значката му. Понякога човек не може да си върне всичко, което е загубил. — За миг затвори очи и прошепна: — Ще ме заведеш ли в центъра на града? Трябва да потърся онази сграда, да проверя дали си спомням…

— Не се натоварвай с допълнителни проблеми, Ив.

— Понякога не можеш да се отърсиш и от всичките си спомени. Трябва да отида там.

„Това е друг град — помисли си, — някои от старите каменни и тухлени сгради упорито се съпротивляват срещу времето, а много са разрушени и на тяхно място са издигнати здания от стъкло и стомана.“

Навярно щяха да видят модерни ресторанти и клубове, луксозни хотели и магазини с бляскави витрини, примамващи туристите да похарчат парите си. Но щяха да се натъкнат и на публични домове, долнопробни кръчми и мръсотия, съществуващи в онези райони на града, където се събираха само глупците и обречените.

Рурк шофираше сребристата кола по тесните улички, осветявани само от крещящите реклами, които обещаваха плътски наслади. Проститутки зъзнеха по ъглите и чакаха някой клиент да ги спаси от пронизващия вятър. Наркопласьорите предлагаха стоката си на по-ниски цени, тъй като студът беше прогонил всички минувачи, освен най-пристрастените наркомани.

Бездомниците се свиваха в „колибите“ си, направени от подръчни материали, наливаха се с долнопробен алкохол и чакаха да се съмне.

— Спри пред онази сграда. — Ив посочи някакво ъглово здание с порутени стени, покрити с нецензурни надписи. Прозорците на партера бяха с решетки. Мигащата неонова реклама на фасадата обявяваше, че това е хотел „Саут Сайд“.

Ив слезе от колата и внимателно огледа прозорците. Някои бяха счупени, навсякъде бяха спуснати евтини щори.

— Всички подобни хотели си приличат като две капки вода — промърмори замислено. — Не съм сигурна дали това е онзи, който търся.

— Искаш ли да влезем?

— Не зная. — Тя нерешително приглади косата си. В този момент някакъв кльощав тип със змийски очи изскочи от сенките.

— Търсите ли нещо, приятели? Ако имате мангизи, мога да ви предложа първокласна дрога — „Зевс“, „Екстази“…

Ив гневно го изгледа.

— Разкарай се, скапаняко, или ще ти извадя очите и ще те накарам да ги изядеш.

— Слушай, мръсницо, намираш се на моя територия и ще се държиш прилично. — Човекът вече беше забелязал лъскавата кола и беше решил, че мъжът и жената са глупави богати туристи. Извади джобен нож, отвори го и го насочи към тях. — Дайте ми паричките и бижутата си и ще бъдем квит.

За секунда тя се поколеба дали да му избие зъбите или да го хване и предаде на кварталния полицай. Но Рурк изобщо не се замисли. Замахна с юмрук и ножът падна на тротоара. След миг вече стискаше наркопласьора за гърлото.

— Май нарече жена ми „мръсница“, а?

Човекът само изхърка и се замята като риба на сухо. Ив поклати глава, наведе се, взе ножа и го сгъна.

— Слушай какво ще ти кажа — продължи Рурк с изключително любезен тон, — ако аз извадя очите ти, наистина ще ги изям. Давам ти пет секунди да изчезнеш, в противен случай апетитът ми ще се изостри.

Той се усмихна и зъбите му проблеснаха в полумрака, после запрати пленника си на тротоара. Костите на нещастника изпращяха, после той, олюлявайки се, се изправи на крака и закуцука по улицата.

Рурк изтупа праха от дланите си и промърмори:

— Докъде бяхме стигнали?

— Много ми хареса заплахата, че ще изядеш очите му. Трябва да я приложа някой път. — Пъхна ножа в джоба си и за миг го задържа. — Да влезем в хотела.

Фоайето се осветяваше само от една лампа, зад мръсното бронирано стъкло на рецепцията седеше намръщен дроид. Изгледа новодошлите и посочи ценоразписа.

За долар на минута клиентът получаваше стая с легло, а ако платеше по два долара, му даваха и ключ от тоалетната.

— Искаме стая на третия етаж, източно изложение — побърза да каже Ив.

— Нямате право на избор.

Тя повтори искането си.

Дроидът погледна към кредитния жетон за сто долара, който Рурк му подаваше.

— Всъщност не ми дреме — промърмори, обърна се и взе някакъв ключ от таблото. Сграбчи жетона и подхвърли ключа. — Имате петдесет минути. Ако просрочите времето, ще платите двойно.

Ив взе ключа и със задоволство забеляза, че ръката й не трепереше. С Рурк се заизкачваха по стълбите.

Никога не беше стъпвала тук, но всичко й се струваше познато. Тесните стъпала, мръсните стени, иззад които се разнасяха стоновете на съвокупляващи се хора. Студеният вятър проникваше през пролуките между тухлите и я смразяваше до мозъка на костите.

Безмълвно пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

Въздухът беше застоял, вонеше на пот и мръсотия. Върху чаршафите на леглото имаше засъхнали петна от кръв.

Ив почувства, че се задъхва, но пристъпи в стаята. Рурк също влезе, затвори вратата и зачака.

Прозорецът беше счупен, но това не беше рядкост за евтините хотели. Дъските на пода бяха мръсни и набраздени, ала Ив беше виждала и други стаи с такива подове. Въпреки че краката й се подкосяваха, тя се приближи до прозореца и погледна навън.

Колко ли пъти беше стояла до прозореца в мръсни хотелски стаички и си беше представяла как скача от перваза, как шеметно полита надолу и умира на улицата? Какво й беше вдъхвало сили да се откаже от фаталния скок и да продължи ужасяващото си съществувание?

Колко пъти беше чувала вратата да се отваря и бе отправяла молитви към Бога, когото не разбираше, да се смили и да й помогне. Да я спаси.

— Не знам дали това е стаята, която сънувам. Прекарах детството си в мизерни хотели. Но тази прилича на стаята в Далас, където убих баща ми. Със сигурност знам, че тогава бях много малка. Смътно си спомням как изглеждах, спомням си лицето му и ръцете му, които бяха вкопчени в гърлото ми. — Тя машинално докосна шията си, сякаш да прогони въображаемата болка. — Още усещам лепкавите му устни върху моите и отвращението, което изпитах, когато за пръв път проникна в мен. Не знаех какво ми е сторил, но болката ми подсказа, че се е случило нещо страшно. Знаех, че не мога да му попреча. Най-абсурдното беше, че всеки път, когато се върнеше пиян, се надявах само да ме пребие, но да не ме изнасили. Понякога надеждите ми се сбъдваха. — Затвори очи и допря челото си до счупеното стъкло. — Мислех си, че като дойда тук, ще възкреся спомена от времето преди ужасът да започне. Та нали някоя жена ме е носила в утробата си? Как е могла да ме остави в ръцете на този звяр?

Рурк я обърна към себе си и я прегърна.

— Може би не е имала избор.

Ив сподави мъката и яростта си — нямаше смисъл да се връща към миналото си.

— Винаги има избор — промълви, но не отдръпна ръце от раменете на Рурк. — Ала това вече не ме вълнува. Да се прибираме у дома.