Джон Гришам
Адвокат на улицата (6)

6

Снегът най-сетне бе спрял. Двамата с Клер пиехме кафе край кухненския прозорец. Аз четях вестник под лъчите на яркото утринно слънце. Въпреки лошото време летищата още работеха.

— Дай да заминем за Флорида — предложих аз. — Още сега.

Тя ми отправи смразяващ поглед.

— За Флорида ли?

— Добре де, за Бахамите. Следобед можем да бъдем там.

— Няма начин.

— Има, разбира се. Няколко дни няма да ходя на работа, а…

— Защо няма да ходиш?

— Защото съм откачил, а при нас, щом някой бръмне, му дават кратка почивка.

— Ти си се побъркал.

— Знам. Всъщност е много забавно. Почват да ти угаждат, пипат те с кадифени ръкавици, ако трябва, и задника ти целуват. Нали и тях може да ги сполети.

Надбягването отново започна и тя отсече:

— Не мога.

Край на приказките. Беше каприз, а и знаех, че е претрупана със задължения. Докато отново разгръщах вестника, мина ми през ум, че съм постъпил жестоко, но не се засрамих. Тя не би тръгнала с мен при никакви обстоятелства.

Изведнъж Клер се разбърза — срещи, лекции, визитации, обичайното всекидневие на амбициозен хирург специализант. Мина под душа, облече се и бе готова за тръгване. Откарах я до болницата.

Докато пъплехме по заснежените улици, не разменихме и дума.

— Мисля да отскоча до Мемфис за ден-два — небрежно подхвърлих аз, когато спряхме пред главния вход на Резервоар стрийт.

— А, така ли — отвърна тя без следа от вълнение.

— Трябва да навестя нашите. Почти година не съм ги виждал. Мисля, че моментът е подходящ. Снегът ме потиска, а не ми се работи. Бръмнал съм, нали разбираш.

— Добре, обаждай се — рече тя и отвори вратата. После я затвори — без целувки, без добра дума или тревога. Гледах я как изтича по тротоара и потъна в сградата.

Това бе краят. Чудех се как ще го кажа на майка си.

Родителите ми бяха малко над шейсет, съвсем здрави и усърдно се мъчеха да извлекат радост от ранното пенсиониране. Татко бе работил трийсет години като пилот в голяма авиокомпания. Мама беше банков служител. Работеха упорито, пестяха и ни осигуриха уютния живот на заможно семейство. Аз и двамата ми братя получихме образование в най-добрите частни училища.

Бяха стабилни хора, консервативни, патриотични, без лоши навици и страстно привързани един към друг. Посещаваха неделните църковни служби, парада на четвърти юли, веднъж седмично се отбиваха в ротарианския клуб и пътуваха по света когато си искаха.

От три години насам не можеха да преглътнат развода на брат ми Уорнър. Като прокурор в Атланта той се бе оженил за студентската си любов — дъщеря на наши познати от Мемфис. След второто дете бракът взе да издиша. Жена му получи родителските права и се пресели в Портланд. Ако всичко вървеше добре, нашите успяваха да видят внуците си веднъж годишно. Усърдно избягвах да говоря на тази тема.

Наех кола от мемфиската аерогара и подкарах на изток към просторните предградия, където живееха белите. Чернокожите разполагаха с града, белите — с периферията. Когато в някой крайградски квартал се заселеха негри, белите отстъпваха още по-настрани. Расите бягаха една от друга и Мемфис бавно пълзеше на изток.

Родителите ми живееха край игрището за голф, в нова къща, изградена така, че от всеки прозорец да има изглед към просторните ливади. Мразех това, защото игрището вечно гъмжеше от народ. Но си траех.

Бях се обадил от аерогарата, тъй че когато пристигнах, майка ми вече чакаше нетърпеливо. Баща ми беше някъде отзад на игрището.

— Изглеждаш ми уморен — каза тя след обичайната прегръдка и целувка. Винаги ме посрещаше с тия думи.

— Благодаря, мамо. Ти пък изглеждаш чудесно.

Не лъжех. Беше стройна и имаше великолепен загар от всекидневния тенис и слънчевите бани в местния клуб.

Тя направи чай с лед и седнахме да го изпием на дворчето, откъдето се виждаше как други пенсионери кръстосват игрището с електрокарчета.

— Какво се е случило? — запита тя само след минута, още преди да бях отпил първата глътка.

— Нищо. Добре съм.

— Къде е Клер? Никога не се сещате да позвъните. Не съм я чувала от два месеца.

— Клер е добре, мамо. И двамата сме живи, здрави и затънали до уши в работа.

— Отделяте ли си достатъчно време?

— Не.

— Общувате ли изобщо?

— Понякога.

Тя се навъси с майчинска загриженост и вдигна очи към небето. После премина в атака.

— Неприятности ли имате?

— Да.

— Знаех си. Знаех си. Още като те чух по телефона, усетих, че нещо не е наред. Само да не се разведете и вие. Ходихте ли на брачни консултации?

— Не. Успокой топката.

— Тогава защо? Тя е чудесно момиче, Майкъл. Опитай се да се посветиш изцяло на брака.

— Мъчим се, мамо. Но не е лесно.

— Други връзки? Наркотици? Пиене? Хазарт? Има ли нещо такова?

— Не. Просто всеки си има отделен път. Аз работя по осемдесет часа седмично. Тя също.

— Щом е тъй, карай малко по-кротко. Щастието не е в парите.

Гласът й трепна едва доловимо и забелязах в очите й влага.

— Съжалявам, мамо. Добре поне, че нямаме деца.

Тя прехапа устни и се помъчи да бъде силна, но в душата й всичко рухваше. Знаех точно какво си мисли: две внучета си отидоха, с третото ще се размина. Също както стана с развода на брат ми, щеше да приеме това за личен провал. Все щеше да открие за какво да се упреква.

Не се нуждаех от съчувствие. За да насоча разговора към по-интересна тема, разказах за случая с Мистър, като гледах да не наблягам на преживяната опасност. Не знам дали мемфиските вестници бяха писали по въпроса, но във всеки случай родителите ми още не знаеха.

— Добре ли си? — запита тя с ужас.

— Естествено. Куршумът не ме улучи. Тук съм, както виждаш.

— Слава богу. Всъщност не за това питах… как си емоционално?

— Добре съм, мамо, нищо ми няма. Цял и невредим. От фирмата настояха да си взема два-три дни отпуск и реших да отскоча насам.

— Горкичкият. Първо Клер, а сега и това.

— Всичко е наред. Снощи имаше снежна буря, тъкмо време за малко почивка.

— Няма ли опасност за Клер?

— Не повече, отколкото за другите столичани. Тя изобщо не напуска болницата, вероятно най-безопасното място в цял Вашингтон.

— Толкова ме тревожите. Непрекъснато чета за престъпления. Вашингтон е много опасен град.

— Почти колкото Мемфис.

Зърнахме как една топка падна в дворчето и зачакахме да пристигне стопанинът й. След малко някаква възпълна дама се дотъркаля с електрокарче, постоя две-три секунди над топката и накрая замахна с все сила.

Мама отиде да донесе още чай и да избърше сълзите си.

* * *

Не знам кого от родителите си разочаровах повече с това посещение. Майка ми искаше да й осигурим здрави семейства и много внуци. Баща ми държеше неговите момчета да се катерят бързо по служебната стълбица и след тежкия труд да се радват на заслужен успех.

По-късно следобед двамата с него отидохме на игрището. Той играеше; аз пиех бира и управлявах електрокара. Все още не бях проумял очарованието на голфа. След две студени бири езикът ми се развърза. На обяд вече бях разправил за Мистър и баща ми навярно смяташе, че просто съм кръшнал за ден-два, преди пак да се хвърля в борбата.

— До гуша ми е дошло от големите фирми, татко — казах аз, докато седяхме край третата дупка и чакахме четвъртата да се освободи. Бях изнервен и това ужасно ме дразнеше. В края на краищата ставаше дума за моя живот, а не за неговия.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че ми писна от работа.

— Добре дошъл в реалния свят. Да не мислиш, че на работника в някоя фабрика не му писва да стои по цял ден до пресата? Ти поне ще забогатееш.

С тия думи едва не ме повали в нокаут още от първия рунд. Две дупки по-нататък, докато обикаляхме да търсим топката, той запита:

— Работата ли ще сменяш?

— Мисля по въпроса.

— И къде ще отидеш?

— Не знам. Рано е още. Не съм проучил нещата.

— Тогава откъде знаеш, че гроздето ще е по-сладко, като не си проучил?

Той вдигна топката и се отдалечи.

Докато баща ми продължаваше да играе, аз карах по тясната павирана пътека и се чудех защо този побелял мъж ме плаши толкова много. Беше накарал и тримата си синове да изберат ясна цел, да работят до изнемогване, да се стремят към висините и да отдават всичко в името на големите пари и американската мечта. И винаги плащаше за всичко, от което се нуждаехме.

Също като братята си, аз не бях роден с чувство за обществен дълг. Правехме дарения на църквата, защото Библията го препоръчва. Плащахме данъци на правителството, защото така повелява законът. Без съмнение от всичкото това даване трябва да бе излязло нещо добро и ние имахме някакъв принос. Политиката беше за ония, които искат и знаят как да играят играта, а освен това там с честност пари не се печелеха. Учеха ни да бъдем сред първите — колкото повече преуспяваме, толкова повече благоденствие ще донесем на обществото по един или друг начин. Определяй си цели, труди се, играй почтено и ще постигнеш благополучие.

На петата дупка баща ми пропусна удар и мърморейки, се качи в електрокара.

— Може пък да не търся по-сладко грозде — казах аз.

— Защо просто не вземеш да изплюеш камъчето? — отсече той.

Както винаги се засрамих от малодушието си.

— Мисля за работа в защита на обществения интерес.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Да работиш за общото благо без големи печалби.

— Ти да не си станал демократ? Май много се застоя във Вашингтон.

— Там има и доста републиканци. В момента те са на власт.

До следващата дупка пътувахме мълчаливо.

Баща ми беше добър играч, но сега удряше все по-неточно. Бях го разсеял. Докато тъпчеше ядосано из тревата, той каза:

— Значи на някакъв си пияница му пръснали черепа и сега трябва да променяш света. Така ли?

— Не беше пияница. Воювал е във Виетнам.

В ранните години на Виетнамската война баща ми бе пилотирал бомбардировач Б–52 и това му запуши устата. Но само за миг. Не смяташе да отстъпва.

— Значи от ония, а?

Не отговорих. Топката бе безнадеждно загубена, пък и той не се престараваше да я търси. Сложи нова, удари я зле и пак поехме напред.

— Неприятно ми е да те гледам как си съсипваш кариерата, сине — каза той. — Много труд си положил. След някоя и друга година ще станеш съдружник.

— Може би.

— Трябва ти малко почивка, това е.

Изглежда, никой не знаеше друго лекарство.

Отведох ги на вечеря в скъп ресторант. Усърдно избягвахме да говорим за Клер, моята кариера и внуците, с които рядко се виждаха. Побъбрихме за стари приятели и съседи. Наваксах с най-новите клюки, макар че изобщо не ме интересуваха.

Разделихме се в петък по пладне, четири часа преди полета, и аз отново поех към своя объркан столичен живот.