Джон Гришам
Адвокат на улицата (32)

32

Зарекох се да си купя легло. Само излишно се тормозех на пода — не доказвах никому нищо, освен може би на самия себе си. Много преди разсъмване се надигнах от спалния чувал и дадох тържествен обет да намеря нещо по-меко. За хиляден път се запитах как могат хора да спят по тротоарите.

В „Пайлън грил“ беше задушно и топло, над масичките се стелеше слой тютюнев дим, още от прага лъхаше аромат на кафета от цял свят. Както винаги в четири и половина сутринта заведението гъмжеше от любители на новините.

Бъркхолдър бе герой на деня. Снимката му заемаше централно място на първа страница в „Поуст“ заедно с няколко статии за него, за нападението и полицейското разследване. Хайката не се споменаваше. По-късно щях да науча подробностите от Мордекай.

В раздела за столицата ме чакаше приятна изненада. Тим Клосън очевидно тръгваше на кръстоносен поход. Нашият процес го бе вдъхновил.

В дълга статия той описваше и тримата ответници, започвайки от „Ривър Оукс“. Компанията била основана преди двайсет години от група частни инвеститори, между тях и Клейтън Бендър — търговец на недвижими имоти от Източното крайбрежие, притежаващ според слуховете около двеста милиона долара. Имаше снимка на Бендър и на седалището на корпорацията в Хейгърстаун, щата Вирджиния. За двайсет години компанията построила единайсет административни сгради в столицата и множество търговски центрове в предградията на Балтимор и Вашингтон. Капиталите й се оценявали на около триста и петдесет милиона. Имала и солидни задължения към банките, но те не се поддавали на преценка.

Историята с проекта за строеж на пощенски клон бе разнищена до най-дребни подробности. Сетне идваше ред на „Дрейк и Суини“.

Както можеше да се очаква, от фирмата нямаше никаква информация. По телефона отказвали да разговарят. Клосън изреждаше основните факти — дейност, история, неколцина по-видни представители. Имаше две таблици, и двете взети от списание „Американско законодателство“. Едната изобразяваше десетте най-големи адвокатски фирми в страната, а другата ги степенуваше по средните годишни доходи на съдружниците. Със своите осемстотин адвокати „Дрейк и Суини“ заемаше по размер пето място, ала съдружниците изскачаха на трето с доход от над деветстотин и десет хиляди долара.

Наистина ли бях обърнал гръб на толкова много пари?

Последен в невероятното трио заставаше Тилман Гантри, чийто бурен живот се поддаваше с лекота на журналистическо проучване. Ченгетата говореха за него. Бивш съкилийник го възхваляваше до небесата. Някакъв проповедник от североизточните квартали разправяше как Гантри купил баскетболни обръчи за бедните дечица. Бивша проститутка си спомняше за тежките му юмруци. Гантри действаше под прикритието на две корпорации — ТАГ и „Гантри Груп“ — и чрез тях бе придобил три фирми за продажба на стари коли, две магазинчета, жилищен блок, където станали две убийства, шест еднофамилни къщи, бар, в който имало случай на изнасилване, видеоклуб и множество празни терени, които закупил на безценица от общината.

От тримата ответници единствено Гантри бе дал изявление. Признаваше, че през юли миналата година купил склада на Флорида Авеню срещу единайсет хиляди долара, а на трийсет и първи януари го продал на „Ривър Оукс“ за двеста хиляди. Просто имал късмет. Сградата била безполезна, но земята под нея струвала доста повече от единайсет хиляди. Именно затова я купил.

Твърдеше, че складът открай време привличал скитници. Неведнъж му се налагало да ги пъди. Никога не бил взимал наем и нямал представа откъде е плъзнал подобен слух. Имал цял куп адвокати и щял да се защити енергично от всички нападки.

За мен не се споменаваше. Нито пък за Девън Харди и драмата със заложниците. Лонта Бъртън и предстоящото дело бяха засегнати мимоходом.

Вече втори ден достопочтената стара фирма „Дрейк и Суини“ биваше изобличена в съзаклятие с един бивш сводник. Всъщност от тона на статията личеше, че авторът смята адвокатите за далеч по-страшни престъпници от Тилман Гантри.

За утре обещаваха нова статия — поглед към скръбното битие на Лонта Бъртън.

Още колко би издържал Артър Джейкъбс да влачат в калта неговата безценна фирма? Тя беше толкова удобна мишена. А ония от „Поуст“ имаха яки зъби. Авторът очевидно работеше ден и нощ. Бълваше статия подир статия.

* * *

В девет и двайсет пристигнах заедно с адвоката си в Карл Молтри Билдинг на ъгъла на Шеста улица и Индиана Авеню. Мордекай знаеше къде отиваме. Аз никога не бях припарвал до тази арена на всички граждански и криминални дела в столицата. Пред главния вход се виеше дълга опашка, която напредваше бавно; охраната претърсваше с металдетектори всички наред — адвокати, свидетели и арестанти. Вътре беше същинска менажерия — фоайе, претъпкано с разтревожени хора, и четириетажен лабиринт от коридори и съдебни зали.

Негова светлост Норман Киснър водеше делата си на първия етаж, в зала 114. На таблото до вратата му открих името си в списъка на първите заседания. Правеха ми компания още единайсет престъпници. Вътре съдийското място пустееше; адвокати сновяха насам-натам. Мордекай изчезна някъде в дъното, а аз седнах на втория ред.

Разгърнах списание и се престорих, че всичко ми е познато до болка.

— Добро утро, Майкъл — каза някой откъм пътеката.

Беше Доналд Рафтър, стиснал куфарчето си с две ръце.

Зад него зърнах друга позната адвокатска физиономия, но не си спомних името.

Кимнах и намерих сили да отговоря на поздрава.

Двамата се отдръпнаха и седнаха в другия край на залата. Като представители на жертвата имаха право да посещават всеки етап от съдебното дирене.

Все още бяхме на първото заседание! Предстоеше ми да застана пред съдията и да изслушам обвиненията. Щях да кажа дали се признавам за виновен, или не, а сетне да си тръгна, освободен под гаранция. Какво търсеше Рафтър в съда?

Бавно стигнах до отговора. Зяпах списанието, мъчех се да запазя пълно спокойствие и накрая осъзнах, че е дошъл просто да ми напомни как стоят нещата. Смятаха кражбата за сериозно престъпление и щяха да ме преследват на всяка крачка. Рафтър беше по-хитър и злобен от всички останали адвокати. Смятаха, че ще припадна от страх, като го видя в съда.

В девет и половина Мордекай изникна иззад съдийския подиум и ми махна с ръка. Съдията чакаше в кабинета си. Мордекай ме представи и тримата насядахме почти приятелски около малка масичка.

Съдията беше над седемдесет, с буйна прошарена коса, рядка сива брада и кафяви очи, които сипеха огън и жупел при всяка дума. С адвоката ми се познаваха от дълги години.

— Тъкмо разправях на Мордекай — рече той и размаха ръка, — че делото е твърде необичайно.

Кимнах. За мен определено бе необичайно.

— Познавам Артър Джейкъбс от трийсет години. Всъщност знам мнозина от адвокатите му. Добри професионалисти са.

Имаше право. Фирмата наемаше само най-добрите и отлично ги обучаваше. Но ме смущаваше фактът, че съдията проявява нескрита симпатия към жертвите.

— Трудничко ще е да определим парична оценка на работно досие, откраднато от адвокатска кантора. В края на краищата това е само куп хартия без стойност за когото и да било, освен за адвоката. Ако опитате да я продадете на улицата, няма да вземете нито цент. Не че ви обвинявам в кражба, нали разбирате.

— Да, разбирам.

Не знаех дали разбирам, но исках да го изслушам докрай.

— Да предположим, че папката е у вас и че е взета от фирмата. Ако я върнете незабавно, бих бил склонен да оценя нейната стойност на по-малко от сто долара. Естествено, това ще е дребно провинение и можем да го потулим с куп формалности. Разбира се, трябва да обещаете, че няма да използвате никакви сведения от въпросното досие.

— А ако не върна папката? Ако допуснем, че е у мен, разбира се.

— В такъв случай досието става: много по-ценно. Ще се наложи да водим дело за кражба с взлом. Ако прокурорът представи неопровержими доказателства и съдебните заседатели ви признаят за виновен, за мен остава да ви определя присъда.

Строгият тон, суровият поглед в очите и бръчките по челото му не оставяха и капка съмнение, че ще е най-добре да стоя по-настрани от подобна присъда.

— Освен това, ако съдебните заседатели ви обявят за виновен в кражба с взлом, ще си загубите адвокатските права.

— Да, сър — смирено отвърнах аз.

Облегнат назад, Мордекай не пропускаше нито дума.

— За разлика от повечето ми дела, в случая времето има голямо значение — продължи Киснър. — Онзи граждански иск може да засегне съдържанието на досието. Някой друг съдия ще определя дали да допусне вашите доказателства. Бих предпочел да приключим, преди другият процес да е напреднал. Пак повтарям, ако допуснем, че досието наистина е у вас.

— Колко време ни давате? — запита Мордекай.

— Смятам, че две седмици са предостатъчни, за да вземете решение.

Съгласихме се, че две седмици са напълно разумен срок. После двамата с Мордекай излязохме в съдебната зала и търпеливо изчакахме още около час.

С поредната вълна адвокати пристигна и Тим Клосън от „Поуст“. Забеляза ни, но не се приближи. Мордекай стана и след малко го придърпа в ъгъла. Обясни му, че в залата има двама души от „Дрейк и Суини“ — Доналд Рафтър и още един адвокат. Може би ще пожелаят да споделят нещо с пресата.

Клосън светкавично се отправи към тях. Дочух възбудени гласове откъм задния ред, където скучаеше Рафтър. След малко напуснаха залата и продължиха спора отвън.

Както предполагах, официалната среща с Киснър бе съвсем кратка. Заявих, че съм невинен, подписах някакви формуляри и побързах да си изляза. От Рафтър нямаше и следа.

— За какво си говорихте с Киснър, преди да вляза? — запитах аз, щом седнахме в колата.

— Същото, за което приказва и с теб.

— Май е голям касапин.

— Той е добър съдия, но преди това дълги години работеше като адвокат. Един от най-добрите специалисти по криминални дела. Никак не му допада адвокат да краде досиета от колегите си.

— Колко ще лежа, ако ме осъдят?

— Не ми каза. Сигурно доста.

Бяхме спрели на светофара. За щастие този път карах аз.

— Добре, господин адвокат — казах аз. — Какво ще правим сега?

— Имаме цели две седмици. Дай да не избързваме. Сега не е време за решения.