Джон Гришам
Адвокат на улицата (4)

4

Успокоителното престана да действа около четири сутринта, когато се събудих с чувството, че в ноздрите ми нахлува тежкият мирис на лепкавата мозъчна течност на Мистър. За момент изпаднах в паника сред мрака. Отчаяно бършех носа и очите си, мятах се по дивана, докато чух някой да се раздвижва наблизо. Клер спеше в креслото до мен.

— Няма нищо — тихо каза тя и ме погали по рамото. — Просто лош сън.

— Би ли ми донесла вода? — помолих аз и тя тръгна към кухнята.

Говорихме около час. Разказах й всичко, което си спомнях. Тя седеше до мен с чаша вода в ръката, галеше коляното ми и слушаше внимателно. През последните години разговаряхме толкова рядко.

Дежурството й започваше в седем, тъй че имахме време Да си приготвим гофрети и бекон. Закусихме на кухненската маса, пред малкия телевизор. Новините в шест започнаха със снощната драма. Показаха сградата по време на кризата, тълпата отвън, неколцина от бягащите заложници, след като всичко бе свършило. Оказа се, че поне един от хеликоптерите, които чухме, е бил на телевизията. Камерата му бе хванала щорите в едър план и за две-три секунди зад тях се мярна лицето на Мистър.

Човекът се казваше Девън Харди и беше на четирийсет и пет. Ветеран от Виетнам с кратко полицейско досие. На екрана зад сутрешния говорител показаха негова снимка, направена при арест за кражба с взлом. Изобщо не приличаше на Мистър — нямаше нито брада, нито тъмни очила и изглеждаше много по-млад. Представиха го като бездомник, който е употребявал наркотици. Причините за постъпката му оставаха неизвестни. Досега не бяха открили роднини.

От наша страна отказаха всякакви коментари и след още няколко приказки историята приключи.

Следваше прогноза за времето. Късно следобед се очакваха обилни снеговалежи. Беше дванайсети февруари и вече говореха за незапомнени снегове.

Клер ме откара на работа и макар да бе още седем без двайсет, не се учудих, когато видях отпред още няколко вносни коли до моята. Паркингът никога не опустяваше. Някои колеги спяха в кантората.

Обещах да й позвъня и ако има начин, да обядваме заедно в болницата. Тя ме помоли да не се претоварвам поне за ден-два.

Какво очакваше? Да лежа на дивана и да гълтам хапчета ли? Изглежда, всички бяха единодушни, че ми трябва един ден отдих, след който очевидно трябваше пак да пришпоря работата.

Поздравих двамата наежени пазачи във фоайето. Три от четирите асансьора чакаха с отворени врати и можех да избирам. Влязох в онзи, където бях срещнал Мистър, и времето сякаш спря.

Стотици въпроси връхлитаха едновременно. Защо бе избрал нашата сграда? Нашата фирма? Къде е бил, преди да влезе във фоайето? Къде бяха изчезнали пазачите, които обикновено висяха около вратата? Защо избра мен? Тук по цял ден влизаха и излизаха стотици адвокати. Защо спря на шести етаж?

И какво целеше? Не вярвах, че Девън Харди е хвърлил толкова труд да се опаше с експлозиви и да рискува живота си, колкото и мизерен да е бил, с едничката цел да натрие носа на шепа богати юристи заради тяхното безсърдечие. Би могъл да намери далеч по-богати жертви. А навярно и по-алчни.

Не бе получил отговор на въпроса си кои са тия, дето изхвърлят хората. Но и това щеше да стане.

Асансьорът спря и аз слязох, този път съвсем сам. В този ранен час мадам Дьовие все още спеше някъде и на шестия етаж цареше тишина. Пред бюрото й спрях и се вгледах в двете врати на заседателната зала. Бавно открехнах по-близката — онази, пред която стоеше Умстед, когато куршумът прелетя над него и се заби в главата на Мистър. Дълбоко въздъхнах и щракнах лампите.

Не видях нищо особено. Заседателната маса и столовете бяха подредени като по конец. На мястото на ориенталския килим, върху който умря Мистър, сега имаше нов, още по-хубав. Дебел слой прясна боя покриваше всички стени. Изчезнала бе дори дупката от куршум в тавана над мястото на Рафтър.

Очевидно тази нощ едрите риби в „Дрейк и Суини“ се бяха погрижили да замажат всякакъв спомен за инцидента. Днес залата можеше да привлече любопитни, но определено нямаше какво да видят. Най-много някой колега да загуби една-две минути от работното време. В непорочната ни кантора просто не биваше да има и помен от уличен измет. Всичко това бе хладнокръвно хвърляне на прах в очите и за жалост напълно разбирах разумната страна на решението. Бях един от богатите бели щастливци. Какво очаквах да зърна тук, мемориал ли? Или куп цветя, донесени от бездомните събратя на Мистър?

Не знам какво бях очаквал. Но от мириса на прясна боя ми призля.

Всяка сутрин заварвах точно на едно и също място върху бюрото си „Уолстрийт Джърнъл“ и „Вашингтон Поуст“. Някога знаех името на човека, който ги слагаше там, но отдавна го бях забравил. На първа страница в столичното приложение на „Поуст“, точно под сгъвката, бе отпечатана същата полицейска снимка на Девън Харди и подробна статия за вчерашния инцидент.

Изчетох я набързо, защото смятах, че знам повече подробности от който и да било репортер. Но все пак научих това-онова.

Червените пръчки не били динамит. Оказа се, че Мистър намерил отнякъде две дръжки за метла, нарязал ги, омотал парчетата със зловещата сребриста лента и така ни побъркал от страх. Пистолетът бил четирийсет и четвърти калибър, откраднат. Тъй като беше в „Поуст“, статията отделяше повече внимание на Девън Харди, отколкото на жертвите му. Право да си кажа, останах доволен, като разбрах, че никой от „Дрейк и Суини“ не е обелил и дума.

Според някой си Мордекай Грийн, директор на Правната консултация на Четиринайсета улица, Девън Харди работил дълги години като портиер в Националната ботаническа градина. Останал без работа поради съкращение на бюджета. Няколко месеца излежавал присъда за кражба с взлом, после се озовал на улицата. Имал проблеми с алкохола и наркотиците, редовно попадал в полицията за дребни кражби по магазините. Консултацията на Грийн понякога му помагала с правни съвети. Не се знаело дали има роднини.

Колкото до мотива, Грийн нямаше какво да каже. Споменаваше, че неотдавна Девън Харди бил прогонен от някакъв стар склад, в който се настанил незаконно.

Изваждането от квартира е юридическа процедура, водена от адвокати. Имах силно подозрение коя точно от хилядите столични фирми е изхвърлила Мистър на улицата.

Според Грийн Правната консултация на Четиринайсета улица се финансирала от благотворителни фондове и работела само с бездомници. „Навремето получавахме пари от държавата и имахме седем адвокати — добавяше той. — Сега сме останали само двама.“

Както можеше да се очаква, в „Джърнъл“ нямаше нито дума за случая. Е, ако някой от деветимата адвокати на петата по големина правна фирма в страната беше убит или поне леко ранен, всичко щеше да изскочи на първа страница.

Слава богу, сензация нямаше.

Седях жив и здрав на бюрото си, четях вестника и ме чакаше работа. А можех да лежа в моргата заедно с Мистър.

Малко преди осем Поли пристигна с широка усмивка и поднос домашни курабийки. Не се изненада, че ме заварва на работа.

Всъщност и другите осем заложници бяха пристигнали далеч преди началото на работното време. Да останеш у дома, под любещото крило на съпругата, би било отявлен признак на слабост.

— Артър на телефона — съобщи Поли.

Във фирмата имаше поне десетина колеги на име Артър, но само един витаеше по коридорите без фамилия. Артър Джейкъбс беше старши съдружник, генерален директор, движеща сила, с две думи — човек, към когото изпитвахме възхищение и дълбока почит. Ако една фирма може да има сърце и душа, при нас това бе Артър. За седем години бях разговарял с него само три пъти.

Казах му, че съм добре. Той ме поздрави за проявената храброст в тежки минути и се почувствах едва ли не като герой. Питах се как ли е разбрал. Вероятно бе разговарял най-напред с Маламъд и сега слизаше по служебната стълбица. Скоро щяха да плъзнат слухове, после майтапи. Умстед сигурно щеше да стане за смях с оная порцеланова ваза.

Артър искаше да събере в десет часа всички бивши заложници в заседателната зала и да запише на видео изявленията ни.

— Защо? — запитах аз.

— Специалистите по наказателен процес смятат, че не е зле да го сторим — отвърна той и гласът му звънтеше като сребро, макар че вече надхвърляше осемдесет. — Роднините му сигурно ще заведат дело срещу ченгетата.

— Естествено — потвърдих аз.

— А вероятно ще накиснат и нас. Сам знаеш, хората водят дела при всяка възможност.

Слава богу, едва не възкликнах аз. Закъде ли сме, ако няма дела?

Благодарих му за проявената грижа и го оставих да звъни на следващия заложник.

Малко преди девет взе да се ниже непрекъснат поток от доброжелатели и клюкари, които се мотаеха пред кабинета, уж дълбоко загрижени за моето здраве, но всъщност жадни да чуят подробности. Имах цял куп работа, нямаше обаче как да се захвана с нея. В кратките затишия между посетителите седях и тъпо се взирах в камарата папки, чакащи да им отделя внимание. Ръцете просто не ме слушаха.

Вече не беше същото. Работата не ме вълнуваше. Папките върху бюрото не бяха въпрос на живот и смърт. Бях видял смъртта, едва не я бях усетил и би било наивно да вярвам, че мога просто да свия рамене и да отстъпя назад, сякаш нищо не се е случило.

Мислех си за Девън Харди и неговите червени пръчки, омотани с щръкнали разноцветни жици. Той бе отделил часове, за да изработи тази играчка и да планира атаката. Бе откраднал пистолет, бе открил нашата фирма, бе допуснал фатална грешка, за която плати с живота си, а нито един от моите колеги не даваше пукната пара за него.

В крайна сметка си тръгнах. Напливът ставаше все по-масов и трябваше да си бъбря с хора, които не можех да понасям. На два пъти се обадиха журналисти. Казах на Поли, че трябва да изляза по работа, и тя ми напомни за срещата с Артър. Слязох в колата, включих двигателя, пуснах отоплението и дълго се чудих дали да отида на представлението. Ако го пропуснех, Артър щеше да се разтревожи. Никой не пренебрегва среща с него.

Подкарах. Имах редкия шанс да сторя нещо глупаво. Бях травматизиран. Трябваше да си тръгна.

Артър и цялата фирма просто нямаха друг избор, освен да ме оставят на мира.

Насочих се към Джорджтаун без определена цел. Времето беше навъсено, облачно; хората притичваха по тротоарите; снегорините се готвеха за работа. На Ем Стрийт минах покрай някакъв просяк и се запитах дали не е познавал Девън Харди. Къде ли се крият бездомниците, когато започне виелица?

Позвъних в болницата и узнах, че жена ми ще бъде в операционната още няколко часа. Край на надеждите за романтичен обяд в болничното кафене.

Завих на североизток покрай Лоуган Съркъл, навлязох в неугледните квартали и най-сетне открих Правната консултация на Четиринайсета улица. Беше на ъгъла с Кю Стрийт. Спрях до тротоара и излязох, твърдо уверен, че повече няма да видя колата си, тойота лексус.

Консултацията заемаше половината от трите етажа на викторианска тухлена сграда — някога доста представителна, но днес напълно занемарена. Прозорците на горния етаж бяха закрити с прогнил шперплат. В съседство бучаха машините на обществена пералня. Ако се поразходех, сигурно щях да открия и магазин за крадени вещи.

Над входа имаше яркожълт навес и се зачудих дали да почукам, или направо да вляза. Вратата не беше заключена. Бавно натиснах дръжката и прекрачих в друг свят.

В известен смисъл това бе правна кантора, но нямаше нищо общо с мрамора и махагона на „Дрейк и Суини“. В голямата зала пред мен имаше четири метални бюра, всяко от тях отрупано с камари от папки, достигащи две педи височина. Още папки лежаха разхвърляни по вехтия килим около бюрата. Кошчетата бяха претъпкани и по пода край тях се валяха смачкани бланки и формуляри. Покрай едната стена стърчаха разноцветни канцеларски шкафове. Компютрите и телефоните бяха поне отпреди десетина години. Дървените лавици бяха безразборно отрупани с книги. Върху стената в дъното висеше накриво голям избледнял портрет на Мартин Лутер Кинг. От общата зала се отделяха няколко по-малки кабинета.

Беше оживено, прашно и някак чаровно.

Една свирепа на вид латиноамериканка се взря в мен, Престана да трака на машината и запита:

— Търсите ли някого?

Не беше въпрос, а направо заплаха. За подобно посрещане всяка секретарка в приемната на „Дрейк и Суини“ би хвръкнала без предупреждение.

* * *

Според табелката върху бюрото името й бе София Мендоса и скоро щях да узная, че не е проста служителка. Изведнъж ме стресна яростен рев откъм една от страничните стаи, но София дори не трепна.

— Търся Мордекай Грийн — любезно обясних аз.

В този момент притежателят на гласа изхвръкна от страничния кабинет и се понесе към нас. Подът трепереше под нозете му. Продължаваше да реве, призовавайки някой си Ейбръхам.

София кимна към него, после престана да ми обръща внимание и пак се зае с машинописа. Грийн беше огромен негър, някъде над метър и деветдесет, с масивен кокал и тежка мускулатура. Изглеждаше към петдесетгодишен, с прошарена брада и очила с червени рамки. Хвърли ми едно око, не каза нищо и отново закрачи по скърцащия под, продължавайки да вика Ейбръхам. Изчезна в отсрещния кабинет и след секунди се върна без въпросната личност. Пак ме погледна.

— Какво ще обичате?

Пристъпих към него и се представих.

— Много ми е приятно — излъга той. — Какво ви води насам?

— Девън Харди — казах аз.

Той се втренчи в мен за две-три секунди, после хвърли поглед към София, която бе потънала в работа. Кимна към кабинета си и аз го последвах в стая четири на четири без прозорци, където всеки квадратен сантиметър от пода бе затрупан с папки и оръфани правни издания.

Подадох му позлатената си служебна визитка и той се взря в нея с мрачна гримаса. После ми я върна и рече:

— На самарянин ли ще се правите?

— Не — казах аз, прибирайки картичката.

— Какво искате?

— Идвам с мир. Куршумът едва не отнесе и мен след мистър Харди.

— С него ли бяхте?

— Аха.

Той въздъхна дълбоко и лицето му се поразведри. Посочи единствения свободен стол откъм моята страна.

— Заповядайте. Само да не се изцапате.

Седнахме едновременно. Бях бръкнал дълбоко в джобовете на палтото и коленете ми докосваха бюрото. Радиаторът зад Грийн бучеше. Спогледахме се, после извърнахме очи. Аз бях посетителят. Налагаше се да кажа нещо. Но тай заговори пръв.

— Май денят ви е бил тежичък, а?

Дрезгавият му глас бе притихнал и ми се стори, че долавям съчувствие.

— Не чак толкова, колкото за Харди — рекох аз. — Видях името ви във вестника и реших да дойда.

— Не знам какво бих могъл да сторя.

— Смятате ли, че близките му ще заведат дело? Ако е тъй, може би трябва да си вървя.

— Няма близки, а и дело едва ли ще има. Ако река, мога да вдигна шум. Полицаят, дето го е застрелял, сигурно е бял, тъй че има начин да изкопча нещо от общината за обезщетение. Но не си падам по тоя тип забавления. — Той размаха ръка над бюрото си. — Бога ми, и бездруго съм затънал до гуша в работа.

— Изобщо не видях полицая — казах аз и за пръв път осъзнах, че наистина е така.

— Не се бойте, процес няма да има. Затова ли дойдохте?

— Нямам представа защо дойдох. Тази сутрин седнах зад бюрото, сякаш нищо не се е случило, но не можех да разсъждавам. Излязох с колата. И ето ме тук.

Той бавно поклати глава, като че се мъчеше да проумее.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Добре ли познавахте мистър Харди?

— Да, Девън беше редовен клиент.

— Къде е сега?

— Вероятно в моргата на градската болница.

— Ако не се обадят роднини, какво ще стане с него?

— Общината погребва изоставените покойници на свои разноски. Викат му „бедняшко погребение“. Край стадион „Робърт Кенеди“ има гробище, там ги заравят накуп. Ще се смаете, ако ви кажа колко хора умират, без някой да ги потърси.

— Сигурно.

— Всъщност бихте се смаяли от всяка подробност за живота на бездомните.

Това бе камък в моята градина, но нямах настроение за разправии.

— Случайно да знаете дали е бил болен от СПИН?

Той отметна глава, заби поглед в тавана и се позамисли.

— Защо?

— Стоях точно зад него. Куршумът пръсна тила му. Цялото ми лице беше в кръв. Това е.

С тия думи напусках света на злодеите и се превръщах в обикновен бял досадник.

— Не вярвам да е имал СПИН.

— Проверяват ли ги, когато умрат?

— Бездомните ли?

— Да.

— Обикновено го правят. Но с Девън случаят е особен.

— Можете ли да разберете?

Грийн сви рамене и омекна още малко.

— Разбира се — каза той неохотно и извади писалка от джоба си. — Затова ли сте тук? Страхувате се от СПИН?

— Вероятно и затова. Вие нямаше ли да се страхувате?

— Щях.

В този момент се появи Ейбръхам, дребен припрян човечец на около четирийсет години с типичния вид на служебен адвокат. Евреин с черна брада, очила с рогови рамки, смачкан блейзър, още по-смачкани кафеникави панталони и лъчезарния ореол на човек, който се мъчи да спаси целия свят. Не ми обърна внимание, а стопанинът на кабинета явно не си падаше по светските обноски.

— Прогнозата е за много сняг — рече Грийн. — Трябва да осигурим всички възможни приюти.

— Имам грижата — тросна се Ейбръхам и веднага излезе.

— Виждам, че сте заети — казах аз.

— Само това ли искахте? Кръвна проба.

— Май че да. Имате ли представа защо го направи?

Той свали червените очила, избърса ги с кърпичка, после разтърка очи.

— Беше душевноболен, както мнозина от тия хора. Няма как да не откачиш след години на улицата — пиян, друсан до припадък, бездомен в студа, подритван от полицаи и разни отрепки. А освен това ви имаше зъб.

— Задето сме го изгонили.

— Аха. Преди няколко месеца се настани в един изоставен склад на ъгъла на Ню Йорк и Флорида Авеню. Намериха отнякъде шперплат, разчистиха мястото и оформиха малки квартирки. За бездомници никак не беше зле — покрив над главата, течаща вода и тоалетни. Плащаха сто долара месечно на един бивш сутеньор, който ремонтира склада и разправяше, че е негов.

— Негов ли беше?

— Мисля, че да. — Грийн измъкна от камарата върху бюрото си една тънка папка и тя по чудо се оказа точно онази, която търсеше. Прелисти я набързо. — Тук обаче нещата се усложняват. Миналия месец складът е закупен от „Ривър Оукс“, голяма компания за търговия с недвижими имоти.

— И компанията е изхвърлила всички на улицата?

— Аха.

— Обзалагам се, че „Ривър Оукс“ ползва услугите на моята фирма.

— И няма да загубите.

— А защо става сложно?

— Чух слухове, че не са получили предупреждение за напускане. Хората твърдят, че са плащали наем на сводника и в такъв случай не може да става дума за самонастаняване. Били са пълноправни наематели.

— Не ги ли предупреждават при самонастаняване?

— Не. До болка позната история. Бездомниците се настаняват в някоя изоставена сграда и най-често им се разминава. Скоро решават, че къщата си е тяхна. Но ако собственикът се появи, има право да ги изхвърли без предупреждение. Те нямат абсолютно никакви права.

— Как е успял Девън Харди да открие нашата фирма?

— Кой знае? Той не беше глупав, ще знаете. Луд може би, но не и глупав.

— Познавате ли сводника?

— Да. Безнадеждна личност.

— Къде казахте, че е складът?

— Вече никъде. Миналата седмица го събориха.

Бях му загубил доста време. Той погледна часовника си, аз също. Разменихме си телефонните номера и обещахме да поддържаме връзка.

Мордекай Грийн бе сърдечен, чувствителен човек, който работеше по улиците, за да защитава тълпи от безименни клиенти. Неговата представа за законите изискваше повече душа, отколкото щях да имам когато и да било.

На излизане не погледнах София, защото и тя се престори, че не ме забелязва. Колата кротко ме чакаше до тротоара, вече покрита с два пръста сняг.