Сюзън Елизабет Филипс
Да целунеш ангел (20)

20.

Шеба стоеше в сянката на голямата палатка и се бореше с болката си, докато гледаше как Алекс и Дейзи се смеят до павилиона за захарен памук. Той отмахна стръкче слама от косата й, сетне докосна лицето й — милувката бе тъй интимна, сякаш докосваше гръдта й.

Горчивината я обгърна цяла, досущ като поветица, заглуши всичко останало. Бяха минали четири дни, откакто бе научила истината за откраднатите пари и не можеше да понесе щастието им. Имаше чувството, че то някак си бе за нейна сметка и че той няма право на него.

— Успокой топката, Шеба.

Обърна се рязко и видя да приближава Брейди. Откакто бяха прекарали онази нощ заедно, той се носеше из цирковата площадка надут, като гривест петел. Само дето не бе пъхнал ръце под мишници и да изкукурига. В типичен за него стил, той освен това бе решил, че след като е бил веднъж неин любовник, това му даваше правото да ръководи и живота й.

— Остави ме на мира.

— Това е последното нещо, което би искала от мен.

Възненавидя съжалителния поглед, с който я гледаше.

— Не знаеш нищо.

— Остави го, Шеба. Алекс е част от миналото ти. Просто го остави.

— Очаквах да речеш нещо подобно. Ти си шампион по оставянето на нещата на самотек, нали?

— Ако имаш предвид Хедър…

— Знаеш, че тъкмо това имам предвид.

Тя хвърли поглед към фургона на слоновете, където Хедър се опитваше да се пребори с количката, натоварена с тор, и да я прекара през вратата. Бяха й възложили най-неприятните задължения — същите, които бе изпълнявала и Дейзи. Шеба намери това за подходящо наказание, но Брейди не бе задоволен. Той бе предприел стъпки да я върне при балдъза си Тери, веднага щом Тери се прибереше в Уичита, след посещението при майка си.

— Хедър си е моя работа. Вместо да се безпокоиш за нея, защо не си помислиш колко бяхме добри онази нощ?

— Добри ли? Едва не се претрепахме!

— Аха. Страхотно беше, нали?

Ухили се при спомена, а тя усети как я облива предателска вътрешна топлина. Наистина беше хубаво, вълнуващо, тръпката идваше от събирането й с един толкова темпераментен и взискателен като самата нея мъж. Изгаряше от нетърпение да се любят отново, затова сложи ръка на хълбок и едва не му се усмихна, когато забеляза как Алекс се наведе и целуна Дейзи по носа. Как го мразеше! Как ги мразеше и двамата! Той нямаше никакво право да я гледа така.

— Стой настрани от мен, Брейди. — Бутна го, мина покрай него и се отдалечи.

 

 

Три дни по-късно Дейзи крачеше към менажерията с торба лакомства за животните, които бе купила, докато пазаруваха с Алекс хранителни продукти. Тейтър я следваше и двамата спряха да се възхитят на салтото, което Петре Толея, тригодишният изтърсак на семейството, изпълни пред майка си Елена. Румънката говореше слабо английски, но си размениха с Дейзи поздрав на италиански — език, който и двете владееха отлично.

След като поговори няколко минути с Елена, Дейзи влезе в менажерията да прекара известно време със Синджун.

Кажи му.

Добре.

Сега.

Скоро.

Извърна се да не гледа укора, който бе сигурна, усещаше в погледа на Синджун. Напоследък Алекс бе тъй щастлив, досущ като хлапак, и тя не бе в състояние да помрачи настроението му. Знаеше, че ще му е трудно да приеме новината за бебето, затова бе крайно важно за нея да подбере подходящия момент.

Взе кесията със сливи за Глена и тръгна към клетката й. Но клетката я нямаше.

Изтича навън. Тейтър изостави сеното си и затича весело в тръс подире й към фургона, с който превозваха животните от менажерията. Трей подремваше в кабината и тя се надвеси през прозорчето, да го раздруса.

— Къде е Глена?

Той подскочи и удари каубойската си сламена шапка на огледалцето за обратно виждане.

— А?

— Глена! Клетката й я няма.

Той се прозя.

— Някакъв тип дойде да я вземе тази сутрин.

— Кой?

— Някакъв мъж. Шеба беше с него. Натовари Глена на пикапа си и замина.

Слисана, тя пусна реверите му и отстъпи назад. Какво бе направила Шеба?

Намери Алекс да преглежда шапитото за прекъсвания.

— Алекс! Глена я няма!

— Какво?

Каза му какво бе узнала и Алекс я изгледа мрачно.

— Да вървим да намерим Шеба.

Собственичката бе в Червения фургон; седнала зад писалището, бе заета с някакви документи. Пуснала бе косата си свободно, дълбокото деколте на тъмночервения й памучен анцуг бе подчертано с бродерия в мексикански стил. Дейзи изпревари Алекс и застана пред нея.

— Какво си сторила с Глена?

Шеба вдигна глава.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото аз отговарям за менажерията. Тя е едно от моите животни и съм отговорна за нея.

— Моля? Едно от твоите животни ли? Не мисля, че е така.

— Престани, Шеба — сопна й се Алекс. — Къде е горилата?

— Продадох я.

— Продала си я? — попита той.

— Нали знаеш, че „Братя Куест“ е обявен за продан. Никой от потенциалните купувачи не иска да се главоболи с менажерията, затова реших да я разпродам.

— Не смяташ ли, че трябваше да ми кажеш?

— Изскочило ми е от ума. — Стана от стола си и отнесе купчина бумаги до шкафа за документи.

Дейзи пристъпи напред, след като тя отвори едно чекмедже.

— На кого я продаде? Къде е тя?

— Не разбирам защо си толкова разстроена. Нали самата ти твърдеше наляво и надясно колко било нехуманно да се затварят животните в менажерията?

— Това не означава, че съм искала Глена да бъде дадена на когото и да е. Искам да знам къде се намира.

— На ново място. — Шеба затвори шкафа.

— Къде?

— Наистина не обичам да ме разпитват.

Алекс сложи ръка върху рамото на Дейзи.

— Защо не се върнеш в менажерията? Аз ще се заема с това.

— Защото искам да знам къде е тя. И, Алекс, има някои неща за навиците й, които трябва да съобщя на новия й собственик. Глена не обича силния шум, бои се и от хора с големи шапки.

Гърлото й се сви, като си помисли, че повече никога няма да види нежната горила. Искаше Глена да намери нов дом, но искаше и да се сбогува с нея. Спомни си колко обичаше горилата да я пощи и се почуди дали някой от новите й гледачи щеше да й позволи го прави. Изненада се от себе си, когато очите й се насълзиха.

— Тя обича сливи. Трябва да им кажа за сливите.

— Напиши ми списък на всичко това и аз ще го пратя на новия собственик. А сега върви, хайде. Трябва да поговоря с Шеба.

Искаше да възрази, но осъзна, че Алекс имаше добър шанс да се разбере с Шеба, ако бяха насаме. Отиде до вратата и там се спря, колкото да погледне собственичката на цирка.

— Не постъпвай повече така, чуваш ли? Следващия път, когато решиш да продадеш някое животно, искам да знам предварително. Искам също така да получа възможността да поговоря с новия собственик.

Шеба повдигна вежди.

— Не мога да повярвам, че имаш наглостта да ми нареждаш какво да правя.

— Имам я. Просто гледай да направиш това, което ти казах. — Обърна се и излезе.

В първия момент и Шеба, и Алекс останаха безмълвни. Той се съмняваше, че думите на Дейзи бяха изплашили Шеба, но въпреки това бе горд с жена си, че й се бе опънала. Погледна жената, която някога беше негова любовница, и изпита единствено отвращение.

— Какво става с теб? Винаги си била корава жена, но сега си жестока.

— Не виждам за какво се оплакваш. Ненавиждаш менажерията почти толкова, колкото и тя.

— Не се прави на глупачка. Искаше да засегнеш Дейзи и си избрала този начин. Използваш я, за да стигнеш и до мен, но това няма да мине.

— Не се самозалъгвай, че си от такова значение за мен.

— Познавам те, Шеба. Знам начина ти на мислене. Всичко бе наред, докато хората вярваха, че Дейзи е крадла, но сега, след като знаят истината, ти не можеш да го понесеш.

— Правя каквото искам, Алекс. Винаги съм го правила и винаги ще го правя.

— Къде е горилата?

— Изобщо не ти влиза в шибаната работа. — Изгледа го яростно и излезе от фургона.

Той не я последва, нямаше да й достави удоволствието да я пита отново. Вместо това грабна телефона.

Отне му цял ден, докато открие прекупвача, на когото Шеба бе продала горилата. Той му поиска двойна цена, в сравнение с онази, която бе платил на Шеба, но Алекс не се пазари.

Няколко дни търси подходящ дом за Глена и в сряда, следващата седмица, можеше вече да обяви на Дейзи, че горилата е на път да стане най-новата обитателка на чудесния отдел за примати в чикагската зоологическа градина Брукфийлд: не й каза, разбира се, че го бе постигнал с парите си.

Дейзи се обля в сълзи и му каза, че е най-прекрасният съпруг на света.

 

 

Брейди стоеше до изхода на компанията TWA в летището на Индианаполис; до него Хедър очакваше да извикат за полета до Уичита. Не бе му казала и думица, след като напуснаха площадката същата сутрин, на него пък не му харесваше чувството за вина, което го гризеше. Шеба вече го бе наричала с всички обидни думи на света, а предишния ден Дейзи го бе приклещила до един от павилионите и му бе обяснила колко бе неправ. Всички го караха да се чувства като отрепка. Нито една от двете не знаеше какво е да имаш дете, което да обичаш толкова много, че да си готов да направиш всичко за него.

Изгледа свирепо дъщеря си.

— И да слушаш леля си Тери, чуваш ли? Аз ще се обаждам всяка седмица. Ако ти трябват пари, ми се обади; и не искам още да излизаш с момчета.

Тя гледаше право пред себе си, стиснала в ръце раничката си. Беше толкова хубава, тъй добре сложена, макар и крехка, че сърцето го заболя. Искаше да е в състояние да защити момиченцето си от всичко лошо на света, да бъде тя в безопасност, да бъде щастлива. Би дал живота си за нея.

— Ще ти пратя самолетни билети за коледната ваканция, да дойдеш при нас във Флорида — рече навъсено. — Можем да идем двамата до Дисни уърлд или нещо подобно. Бас ловя, че ще ти хареса.

Тя се обърна към него, брадичката й трепереше.

— Пет пари не давам дали отново ще те видя.

Усети как нещо ужасно свива стомаха му.

— Не го каза сериозно, нали?

— Бих искала да не си ми баща.

— Хедър…

— Не те обичам. Никога не съм те обичала. — С каменно изражение и сухи очи тя гледаше право пред себе си. — Обичах мама, но не и теб.

— Не говори така, мила.

— Това трябва да те зарадва. Така няма да се чувстваш зле, че не ме обичаш.

— Кой е казал, че не те обичам? По дяволите, да не би момчетата да са го казали?

— Ти ми го каза.

— Никога. Какво, по дяволите, говориш?

— Казвал си ми го по хиляди начини. — Преметна раничката на едното си рамо. — Съжалявам за откраднатите пари, но вече ти го казах. А сега трябва да се качвам на самолета. Не си прави труда да ми телефонираш. Ще съм твърда заета с учене, за да ти отговарям.

Обърна се, размаха бордната карта пред стюарда и изчезна в тунела.

Какво направи той? Какво имаше тя предвид, като му каза, че й бил подсказвал по хиляди начини, че не я обича? Исусе Христе, Дева Марийо и Йосифе, страхотно се бе провалил. Бе желал за нея най-доброто. Светът бе лош и човек трябваше да положи големи усилия, да бъде корав, за да възпита децата, инак можеха да се превърнат в негодници. Но никога не бе желал подобно нещо.

И тогава разбра, че не можеше да я пусне да замине. Шеба и Дейзи бяха прави.

Мина покрай стюарда и изрева в тунела:

— Хедър Пепър, върни се веднага, на минутата!

Пътниците между него и Хедър се обърнаха да видят причината за шума, но Хедър продължи да върви.

— Върни се веднага! Чуваш ли ме?

— Сър, ще извикам охраната. Ако има някакъв проблем…

— Хайде, извикай ги. Това е дъщеря ми и аз искам тя да се върне.

Хедър вече почти бе стигнала до вратата на самолета, когато той я застигна.

— Няма да допусна дъщеря ми да разговаря с мен по такъв начин. Никога! — Дръпна я настрани и й каза онова, което заслужаваше да чуе: — Ако смяташ да идеш при леля си Тери с такова отношение, много грешиш. Връщаш си дупето в цирка, млада госпожице, и се надявам да чистиш добре на онези добичета, защото тъкмо това ще правиш, докато не стигнем до Флорида.

Тя вдигна глава към него, очите й бяха толкова големи и изглеждаха като сини ментови бонбони.

— И ще остана ли?

— Ще останеш не, ами… и не искам да чувам повече нито една дума на неуважение. — Гласът му потрепери. — Аз съм ти баща и гледай да ме обичаш така, както аз те обичам, инак тежко ти се пише.

И в следващия миг, без да се замисли какво прави, той я прегръщаше и тя го прегръщаше, и цялата тълпа, която се спускаше по тунела към самолета ги буташе оттук-оттам с багажите си, ала той не даваше и пет пари. Притискаше силно дъщеря си, която тъй отчаяно обичаше и никога повече нямаше да пусне.

 

 

Беше понеделник вечер, един от малкото почивни дни за цирка, и Алекс покани Дейзи на вечеря. Тиха музика се лееше в приглушено осветената зала на скъпия ресторант в центъра на Индианаполис: бяха ги настанили на маса в ъгъла.

Сега, след като вече не се безпокоеше за Глена, тя се чувстваше като че бе свалила от плещите си голям товар. А и за доброто й настроение спомогна и фактът, че Брейди се завърна от летището с Хедър. Беше настръхнал като таралеж, когато Дейзи го запита какво се е случило, но забеляза, че държеше Хедър близо до себе си през по-голямата част от деня. А пък Хедър не бе изглеждала по-щастлива през цялото лято.

Дейзи смяташе, че последните две седмици бяха най-хубавите в целия й живот. Мъжът й бе толкова нежен и любвеобилен, че почти не приличаше на предишния Алекс. Решила бе да му каже за бебето тази вечер, макар и още да не бе измислила какво точно ще му рече.

Той й се усмихна, толкова бе хубав, че сърцето й се разтупка. На повечето яки мъже не им отиваха костюми, но той определено бе изключение.

— Много си красива тази вечер.

— Мислех си, че съм забравила как да се обличам.

За първи път не изпита желание да му каже колко по-добре би изглеждала майка й, може би защото външният й вид вече не бе от такова значение, както преди. Прекарала бе толкова дни, облечена с дънки и с вързана на опашка коса, без чертица грим на лицето си, че днес се чувстваше великолепно.

— Мога да ти гарантирам, че не си забравила нищичко.

Тя се усмихна. Специално за вечерята бе облякла единствения хубав тоалет, с който разполагаше — кремава копринена блуза и къса пола в същия цвят. За колан използва дълъг, старинен, златист шал, нави го два пъти около талията си и остави ресните в краищата му да се спуснат свободно. Бижутата й се състояха от златна халка и чифт големи обеци от матирано злато. Тъй като не поиска да харчи пари за фризьор, косата й бе по-дълга, отколкото я бе носила с години, а след като толкова седмици бе свързана на опашка, сега изглеждаше много секси — спусната до врата и раменете й.

Сервитьорът дойде и постави пред тях две чинии със салата: съчетание от брюкселско зеле, зелен фасул и краставички, и парче сирене, полети с малинов оцет.

След като сервитьорът се оттегли, Дейзи прошепна:

— Може би трябваше да поръчаме селска салата. Това сигурно е ужасно скъпо.

На Алекс му стана забавно от тревогата й.

— Дори и бедняците трябва да празнуват от време на време.

— Знам, но…

— Не се безпокой, мила. Ще се вместим в бюджета.

Тя тайничко засмята наум как да готви евтини ястия, за да наваксат през следващите седмици. Макар Алекс никога да не говореше за пари, тя не вярваше преподавател в малък колеж да изкарва много.

— Сигурна ли си, че не искаш вино?

— Не, това ми стига.

Тя отпи глътка лимонада и отклони погледа си от виното, което искреше в чашата му. Поръчал бе едно от най-скъпите в менюто и тя с удоволствие би пийнала глътка, но бе решена изобщо да не рискува с бебето.

Наистина не биваше да харчат така, след като се бе задало бебе. Веднага след края на турнето на цирка, тя ще си намери работа докато дойде ред да ражда, та да могат да поемат допълнителните разходи по детето. Само преди четири месеца дори не би си и помислила нещо подобно, но сега мисълта за тежка работа изобщо не я плашеше. Почувства, че онази личност, в която се бе превърнала, й харесва.

— Яж. Харесва ми да гледам как пъхаш вилицата в уста. — Тонът му се сниши и стана откровено прелъстителен. — Напомня ми за други неща, които правиш с устни.

Бузите й пламнаха. Насочи вниманието си към салатата, ала с всяко бодване на вилицата усещаше погледа му върху себе си. В съзнанието й заплуваха еротични видения.

— Ще престанеш ли най-сетне! — Изгубила търпение, хвърли вилицата.

Той погали столчето на чашата със силните си, изострени пръсти, сетне прокара палец по ръбчето й.

— Какво да престана?

— Да ме прелъстяваш!

— Мислех си, че ти харесва.

— Не и когато съм официално облечена и в средата на един ресторант.

— Разбирам. Виждам, че носиш сутиен под тази блуза. А имаш ли и бикини?

— Разбира се, че имам.

— Нещо друго?

— Не. Нося сандали, тъй че не съм обула чорапогащник.

— Добре. Ето какво съм замислил. Ставаш и отиваш в тоалетната. Сваляш цялото си бельо и го слагаш в чантичката. След което се връщаш при мен.

Пот изби в най-потайните кътчета на тялото й.

— В никакъв случай!

— Знаеш ли какво се е случило последния път, когато представителка на семейство Петроф е проявила неподчинение пред един Романов?

— Мисля, че скоро ще открия.

— Изгубила е главата си.

— Разбирам.

— Няма да разбереш, ако си без глава. Имаш десет секунди.

И макар изражението й на неодобрение да не изчезна, тя усети как пулсът й се ускорява в отговор на палавата му закачка.

— Това царска заповед ли е?

— Можеш да заложиш сладкото си задниче, че е точно такава.

Тонът му бе секси-гальовен и едва не я съкруши, но успя да стисне устни, да се изправи с ужким голямо неудоволствие.

— Вие, господарю, сте тиран и деспот.

Излезе от залата, сподирена от гърления му смях.

Върна се пет минути по-късно и побърза да заеме мястото си зад масата. Макар и осветлението да бе приглушено, бе сигурна, че всички в залата са видели, че е гола под тънката копринена тъкан. Алекс откровено я зяпаше, докато приближаваше. В позата му се съзираше арогантност и човек не можеше да сбърка принадлежността му към Романови.

След като седна до него, той я прегърна през рамо и прокара пръст по ключицата й.

— Щях да те карам да отвориш чантичката си и да ми покажеш бельото си, за да се уверя, че си изпълнила заповедта, но както виждам, това не се налага.

— Вижда се през плата, нали? — Дейзи се огледа. — И сега всички знаят, че отдолу съм гола, а виновен за това си само ти. Не биваше да се оставям да ме уговориш.

Той плъзна ръка под косата й и обхвана с длан врата й.

— Доколкото си спомням, нямаше друг избор. Беше царска заповед, нали си спомняш?

Тя го изгледа свирепо.

— Не изпълнявам царски заповеди.

Той се наведе по-близо и докосна леко с устни ухото й.

— Мога да те хвърля в тъмница само с едно изщракване на пръсти, скъпа моя. Сигурна ли си, че няма да размислиш?

Появата на сервитьора й спести отговора. Той прибра чиниите с остатъците от салатите и им сервира основното ястие. Алекс бе поръчал пушена сьомга, а тя — спагети. Бяха подправени с билки и едри, сочни скариди, смесени с пресни зеленчуци. Докато опитваше яденето, се помъчи да забрави, че е гола, но Алекс нямаше намерение да изоставя темата.

— Дейзи?

— Хм…?

— Не искам да те плаша, но…

Той махна кърпата, която покриваше плетената кошничка с кифлички и огледа съдържанието й. Тъй като всички бяха еднакви, тя не виждаше защо трябва толкова дълго да си избира, освен че нарочно бавеше темпото.

— Какво? — попита. — Кажи ми.

Той разчупи една от кифличките и бавно я намаза с масло.

— Ако не ме задоволиш достатъчно тази вечер… — погледна я лениво и в очите му проблесна насмешливо пламъче, — боя се, че ще се наложи да те хвърля на хората си.

— Какво! — Тя едва не скочи от място.

— Исках просто да ти дам един малък стимул.

И с дяволска усмивка той заби здрави бели зъби в кифличката.

Кой можеше да предполага, че този строг, комплексиран мъж ще се окаже любовник с такова въображение? Тя реши, че палавата игра може да се играе и от двама и се усмихна сладко:

— Разбирам, Ваше Величество. И съм тъй ужасена от вашата императорска важност, че дори и през ум не ми минава да ви разочаровам.

Повдигнал дяволски едната си вежда, той набоде една скарида от чинията й и й я подаде.

— Отвори се за мен, скъпа моя.

Тя пое полека скаридата и с пръстите на краката си погали прасеца му, благодарна на пестеливото осветление и уединението на масата им; така нямаше да се превърнат в зрелище за другите. Изпита удоволствие, като почувства как се стяга мускулът му, знаеше, че изобщо не бе такъв безпристрастен наблюдател, на какъвто се правеше.

— Краката ти кръстосани ли са? — попита.

— Да.

— Разтвори ги.

Тя едва не се задави.

— И ги дръж така до края на вечерта.

Храната изведнъж й се стори безвкусна, мислеше само за това как да си тръгнат от ресторанта и да се просне на леглото с него.

Отвори краката си с няколко инча, той докосна коляното й под масата, а тонът му вече не бе тъй самоуверен, както преди малко.

— Много добре. Виждам, че можеш да изпълняваш заповеди.

Мушна ръка под полата й и я плъзна по вътрешната страна на бедрото й.

Дързостта му я остави без дъх, в този миг се чувстваше досущ като робиня, предадена за забавления на бъдещия цар. И от тази фантазия се почувства напълно обезсилена от желание.

Макар нито един от двамата да не прояви признаци на нетърпение, приключиха вечерята си бързо; и двамата отказаха кафе и десерт. И скоро вече бяха на път за цирка.

Той не я заговори, докато не влязоха във фургона; там хвърли ключовете на кухненския плот и се обърна към нея.

— Достатъчни ли ти бяха игрите за тази вечер, мила?

Ласката на коприната върху тялото й, както и флиртът с опасността да се разкрият пред другите в ресторанта бе свалила задръжките й, но тя все още се чувстваше глуповато, когато сведе очи и се опита да изглежда покорна.

— Както пожелаете, Ваше Величество.

Той се усмихна.

— Тогава ме съблечи.

Тя свали сакото и вратовръзката му, разкопча ризата и впи устни в гръдта му. Кожата му настръхна. Устните й се притиснаха към твърдото, кафяво зърно на гръдта. Пръстите й бяха непохватни с катарамата на колана му, а когато най-сетне успя да я отвори, се зае с ципа.

— Първо свали своите дрехи — рече той. — И ми дай този шал.

Свали с треперещи ръце старинния златист шал от кръста си и му го подаде. Махна обеците, сетне и сандалите си. С едно движение съблече през глава блузата и разкри гърдите си. Закопчалката на полата поддаде под пръстите й и коприната се смъкна от бедрата й. Излезе от купчинката плат и застана гола пред мъжа си.

Той прокара длан по тялото й: от рамото до гръдта, сетне по ребрата и до бедрата, сякаш определяше границите на собствеността си. Жестът му предизвика у нея такава гореща вълна, така я възпламени, че едва стоеше на крака. Удовлетворен, той взе шала, прокара го през пръсти, така че ресните му бавно потекоха между тях.

В жеста му имаше еротична заплаха и тя не можеше да откъсне очи от златистата тъкан. Какво ли възнамеряваше да стори с нея?

Ахна, когато обви врата й и пусна двата края на шала върху гърдите й. Хвана краищата на шала и бавно подръпна, първо единия край, сетне другия, после пак първия. Напред, назад. Металните златни нишки, втъкани в коприната, дразнеха зърната й досущ като леко докосване с нокът. Усети как я облива вълна на чувственост — топла, гъста.

Очите му потъмняха, придобиха цвета на стар коняк.

— На кого принадлежиш?

— На теб — прошепна тя.

Той кимна.

— Значи разбираш.

Тя завърши с разсъбличането му. След като остана гол, тя плъзна длани по бедрата му, усещаше коравата плът на мускулите му. Бе великолепно възбуден. Усещаше гърдите си натежали, искаше да продължи нататък, но се подчини на фантазията.

— Какво искаш да направя от тук нататък? — попита тя.

Челюстите му се стегнаха, издаде нечленоразделен гърлен звук и натисна раменете й.

— Ето това.

Сърцето й запя. Изпълни мълчаливата му команда и го люби така, както й се искаше. Времето спря. Въпреки подчиненото й положение никога не се бе усещала по-могъща. Беззвучните му стонове на удоволствие засилваха възбудата й, а ръцете му, заплетени в косите й, доказваха неговата.

Чувстваше твърдостта и напрегнатостта на мускулите под дланите си, видя лъскавината от потта по кожата му. Той рязко я вдигна на крака и я свали на леглото.

Отдръпна се само да я погледне в очите.

— Справи се добре и ще ти дам възможността отново да ме обслужваш.

О, господи! Той сигурно усети потреперването й, защото очите му се присвиха доволно. Тя разтвори крака.

— Не бързай толкова. — Захапа лекичко долната част на ухото й. — Първо трябва да те накажа.

— Да ме накажеш ли? — Тя се сви, помисли си за камшиците, прибрани под леглото.

— Ти ме възбуди, но не довърши започнатото.

— Само защото ти…

— Достатъчно.

Той отново се отдръпна и я изгледа с цялата надута високомерност, наследена от Романови.

Тя се поотпусна. Той никога не би я наранил.

— Когато мнението ти ме интересува, аз ще го поискам, жено. А дотогава бъди така добра да си държиш езика зад зъбите. Моите казаци отдавна не са били с жена.

Погледна го с присвити очи, погледът й му подсказа, че си го търсеше.

Ъгълчето на устните му потрепна, но не се усмихна. Вместо това сведе глава и устните му докоснаха вътрешната част на бедрото й.

— Има само едно наказание за робиня, която не може да мълчи. Бичуване с език.

Таванът се завъртя пред очите й, когато започна и нахлу в нейната сфера на страстно удоволствие и древен екстаз. Тялото му лъсна от пот, а мускулите на раменете му се вълнуваха под ръцете й, но все не спираше. Чак когато го помоли, той най-сетне осъществи онова нахлуване, от което така отчаяно се нуждаеше.

Навлезе дълбоко, здраво и всичката палавост изчезна от очите му.

— А сега искам да те любя — прошепна той, очите й запариха от сълзите, като чу думите, за които бе копняла. Притисна тялото му, влязоха в ритъм, тъй извън времето, както бе и пулсът на сърцата им. Движеха се като едно цяло, а тя усещаше как любовта му я изпълва, задоволява я, влива се във всяка нейна клетка.

Завъртяха се заедно — мъж и жена, земя и небе, всички съставки на съзиданието, слели се в съвършената отливка.

Когато всичко свърши, тя изпита радост, която дотогава не бе изпитвала, както и увереността, че помежду им всичко ще бъде наред. „Искам да те любя“ — това бе рекъл той. Не — искам да правя любов с теб, а искам да те любя. И го бе направил. Не би могъл да го стори по-цялостно, дори ако бе изрекъл думите стотици пъти.

Взря се в отпуснатата му на възглавницата глава. Лежеше с лице към нея, с полуотворени очи, позадрямал. Тя се пресегна и го погали по скулата, а той обърна глава и притисна устни към дланта й.

Потърка с палец челюстта му, харесваше й да усети грапавината с кожата си.

— Благодаря ти.

— Аз трябва да ти благодаря.

— Надявам се това да означава, че няма да ме хвърлиш на казаците си.

— Не бих те делил с никого.

Еротичната игра, която играеха, бе причината да забрави за поетото обещание да му каже за бебето. Сега!

— От известно време нищо не си споменавал за развода.

Той веднага застана нащрек и се преобърна по гръб.

— Не ми е минавало през ума.

Бе обезкуражена от отдръпването му, но и без това си знаеше, че ще бъде трудно, затова продължи — колкото е възможно по-внимателно.

— Радвам се. Тази мисъл не е никак приятна.

Той я погледна, прочете в очите му безпокойство.

— Знам какво искаш да кажа, но не мога още да го направя. Дай ми още малко време, а?

Тя кимна с пресъхнало гърло.

Той я гледаше изплашен, като диво животно, докарано твърде близо до хората.

— Нека просто се наслаждаваме ден за ден.

Тя разбра, че най-лошото нещо, което можеше да направи, бе да му внуши чувството, че е попаднал в капан; а фактът, че вече не настояваше, че бракът им ще свърши след два месеца, я окуражи да изчака малко по-дълго.

— Разбира се.

Той се надигна и се облегна на възглавниците върху таблата.

— Знаеш, че си най-доброто нещо, което ми се е случвало, нали?

— Знам, разбира се.

Той се засмя, напрежението изглежда го напусна. Тя се обърна по корем, надигна се на лакти и разроши космите на гърдите му.

— Екатерина Велика не е ли също от Романови?

— Да.

— Четох някъде, че имала похотлив характер.

— Имала е куп любовници.

— И маса власт.

Тя се наведе и захапа лекичко мускула на гърдите му. Той подскочи и затова тя отново го ухапа.

— Ох! — Хвана брадичката й и я надигна. — Какво точно става сега в непочтеното ти мозъче?

— Просто си представих всички онези силни мъже, принудени да коленичат пред Екатерина Велика.

— Аха.

— И принудени да й служат. Да й се подчиняват.

— Охо.

Докосна с устни устните му.

— Твой ред е да бъдеш роб, момченце.

В първия момент изглеждаше слисан, но сетне въздъхна така, сякаш въздишката идеше от дън душата му.

— Мислех си, че току-що съм умрял и вече съм на небето.