Сюзън Елизабет Филипс
Да целунеш ангел (15)

15.

Когато Дейзи се върна във фургона, Алекс вече спеше. Съблече се колкото можа по-тихо, сетне навлече една от тениските му. Тръгна към дивана, но чу дрезгавия му глас.

— Не и тази вечер, Дейзи. Нуждая се от теб.

Тя се обърна и се взря в полуотворените му очи, изпълнени с желание. Косата му бе разрошена, а златната иконка на гърдите му блестеше, осветена от лунен лъч, който пронизваше прозореца. В съзнанието й още ехтеше туптенето на сърцето на Тейтър и предаваше своето постоянно съобщение на безусловна обич; за нищо на света сега не можеше да му обърне гръб.

Този път нямаше усмивки. Нямаше галене. Той я облада яростно, почти отчаяно и когато всичко свърши, сви тяло около нейното и не я пусна да си върви. Заспа с ръка върху гръдта й.

Тя не се върна на дивана и следващата нощ, и по-следващата. Остана при мъжа си и откри, че сърцето й се изпълва с емоция, чието име се боеше да произнесе.

 

 

Седмица по-късно стигнаха в централните райони на Ню Джърси, настаниха се отново в училищен двор, този път разположен в предградие с удобни, просторни, двуетажни къщи с люлки в задните дворове и автомобили-комби, паркирани отпред. На път за менажерията, където бе вързан Тейтър, Дейзи спря до Червения фургон, за да направи още промени в заявките за храна на животните; като влезе, видя, че Джак прелистваше някакви папки.

Кимна й. Тя му отвърна със същото и отиде до писалището, за да намери необходимите й книжа. Звънна клетъчният телефон и тя отговори.

— Цирк „Братя Куест“.

— Търся доктор Марков — рече мъж с лек английски акцент. — Там ли е?

Тя се отпусна на стола.

— Кой?

— Доктор Алекс Марков.

Слиса се.

— Той… ъ-ъ-ъ… в момента го няма. Мога ли да му предам нещо? — С трепереща ръка записа името на мъжа и телефонния му номер. А като затвори, вече й се виеше свят. Алекс — доктор. Знаеше, че бе добре образован, че има и друг живот извън цирка, но изобщо не си бе помисляла нещо подобно!

Мистериите около съпруга й се задълбочаваха, но тя нямаше никаква представа как да разкрие истината. Засега той отказваше да отговаря на каквито и да е нейни въпроси, продължаваше да се държи така, сякаш не съществуваше друг негов живот, освен в цирка.

Облиза устни и погледна към Джак.

— Обади се някакъв мъж, който търсеше Алекс. Нарече го доктор Марков.

Джак прибра няколко папки в отворения шкаф за документи, без да вдигне глава.

— Остави съобщението на писалището. Ще го намери, като се върне.

Не показа никаква реакция, значи очевидно знаеше повече за мъжа й от самата нея. И от това я заболя.

— Знам, че е поради недоглеждане, но Алекс никога не ми е казвал в коя област на медицината практикува.

Джак взе нова папка.

— Предполагам тогава, че така е пожелал.

Загриза я разочарованието.

— Кажи ми какво знаеш за него, Джак.

— Хората в цирка бързо се научават да не задават въпроси за личния живот на другите. Ако някой иска да говори за миналото си, той ще го направи. Инак — негова си работа.

Тя осъзна, че всичко, което бе постигнала, бе да се постави в неудобно положение. Направи се, че прелиства книжата, след което се измъкна по най-бързия начин.

Намери Алекс при Миша, бе приклекнал и преглеждаше глезена на коня. Тя го гледа дълго време.

— Ти си ветеринар.

— Какво каза?

— Че си ветеринарен лекар.

— Откога?

— Не си ли?

— Не знам откъде ти хрумна.

— Току-що те търсиха по телефона. Някакъв мъж поиска да говори с доктор Марков.

— Е, и?

— Ако не си ветеринар, тогава какъв доктор си?

Той се изправи и потупа Миша по врата.

— Не ти ли мина през ума, че може да е прякор?

— Прякор ли?

— От времето, когато бях в затвора. Нали знаеш, че пандизчиите си слагат прякори.

— Бил си в затвора!

— Мисля, че ти го спомена. За убийство на сервитьорка.

Тя тропна ядно.

— Алекс Марков, веднага ще ми кажеш какво правиш, когато не си с цирка!

— Защо искаш да научиш?

— Защото съм твоя жена. Заслужавам да знам истината.

— Всичко, което трябва да знаеш, е онова, което виждаш пред себе си — злонравен циркаджия-скитник, лишен от чувство за хумор. Всичко останало само ще те обърка.

— Това е най-покровителственото, най-снизходителното…

— Не исках да прозвучи покровителствено, скъпа. Просто не искам съзнанието ти да се замъглява с илюзии. Само за това става дума. „Братя Куест“. Един сезон. Фургон и тежка работа. — Изражението му се смекчи. — Правя всичко, за да не те нараня. Помогни ми поне, а? Не задавай толкова въпроси.

Ако тонът му бе враждебен, тя щеше да го предизвика, но не можеше да възрази нищо на тази неочаквана промяна в гласа му. Отдръпна се и се взря в дълбоките му очи. Бяха златисти, като на Синджун, и също тъй загадъчни.

— Това не ми харесва, Алекс — рече тихо тя. — Никак не ми харесва.

Запъти се към менажерията.

По-късно, докато Дейзи почистваше клетката на Глена, в палатката дойде Хедър.

— Мога ли да поговоря с теб?

— Добре.

Спря водата в шланга и като забеляза тъмните петна под очите на девойчето, усети и напрежението му.

— Защо не си казала на Шеба за парите?

Нави шланга и го остави настрани.

— Реших да не го правя.

— Няма ли да й кажеш?

Дейзи поклати глава. Очите на Хедър се насълзиха.

— Не мога да повярвам, че след всичко, което ти сторих, още не си й казала.

— Можеш да ми се отблагодариш, като обещаеш, че повече няма да пушиш.

— Каквото поискаш! Ще направя всичко. Никога няма да го забравя, Дейзи. Никога. — Хедър грабна навития шланг. — Дай да ти помогна. Ще сторя всичко, което поискаш. Всичко.

— Благодаря за предложението, но вече свърших.

Тя отново се зае да навива шланга, но този път го изнесе навън и го пусна на земята до палатката.

Хедър я последва.

— Не би ли искала — знам, че съм само едно хлапе и така нататък, но след като нямаш други приятели заради мен, бихме могли да правим някои неща заедно. — Тя трескаво затърси в мислите си някакъв общ интерес, който да преодолее неприятната история на отношенията им и същевременно да съкрати разликата във възрастта. — Бихме могли някой път да хапнем пица или нещо подобно. Или да си правим косите една на друга.

Дейзи не можа да сдържи усмивката си, като долови искрицата надежда в тона на девойчето.

— Ще ми бъде приятно.

— Ще те възмездя, ще видиш.

Някои неща никога не могат да бъдат възмездени, но Дейзи не искаше да го каже на Хедър. Бе взела решението си и нямаше да допусне вината да виси над главата на девойката.

Намеси се Брейди Пепър, застана между двете като вестоносец на лоши новини.

— Какво правиш тук, Хедър? Казах ти да не се въртиш около нея.

Хедър се изчерви.

— Дейзи е много мила с мен и исках да й помогна.

— Иди и намери Шеба. Иска да поработи с теб върху стойката ти на ръце.

Хедър изглеждаше все по-нещастна.

— Дейзи наистина е мила, тате. Не е такава, за каквато я мислиш. Тя е добра с животните и се отнася с мен като с…

— Веднага, млада госпожице.

— Върви, Хедър. — Дейзи й кимна окуражително. — Благодаря за предложената помощ.

Хедър с неохота изпълни нареждането. Брейди бе наежен от враждебност — Силвестър Сталоун на двойна доза тестостерон.

— Стой настрани от нея, чуваш ли? Алекс може и временно да е заслепен от теб, но ние, останалите, не забравяме толкова лесно.

— Не се срамувам от нищо, което съм сторила, Брейди.

— А престъплението ти не бе ли достатъчно сериозно? Ако не бяха двеста, а две хиляди долара, щеше ли да се засрамиш? Съжалявам, миличка, но за мен крадецът си е крадец.

— А ти толкова невинно ли си живял, та да не съжаляваш за нищо сторено?

— Едно е сигурно — никога не съм крал.

— Но крадеш от чувството за сигурност на дъщеря си. Това не влиза ли в сметката?

Той сви устни.

— Не ме учи как да възпитавам дъщеря си. Нито ти, нито Шеба. Нито една от двете не е имала свое дете, тъй че можете да си държите проклетите усти затворени.

Той се обърна и тръгна, с лъщящи мускули, досущ като надут петел.

Дейзи въздъхна. Бе едва един часът. А вече бе спорила с Алекс и се бе сблъскала с Джак и Брейди. Какво ли още щеше да тръгне наопаки днес?

Вниманието й привлякоха оживени разговори на висок глас и тя видя нова група деца, които идваха от близкото начално училище. Цяла сутрин групи деца посещаваха цирковата площадка и при наличието на толкова много бродещи из района дечурлига, тя завърза здраво Тейтър, нещо, което на него никак не му хареса. Тази група деца бяха най-малки. Сигурно — от детската градина.

Дейзи с копнеж погледна жената на средна възраст, която ги съпровождаше. Навярно малцина смятаха това да бъдеш детски учител за върха на щастието, но не и тя.

Видя колко умело учителката опазваше децата да не залудуват и в един момент си се представи на нейно място. Но не се отдаде прекалено дълго на мечтанието си. За да стане учителка, би трябвало да е завършила колеж, а тя бе вече прекалено възрастна за това.

Не издържа на изкушението да иде при децата, когато приближиха клетката на Синджун, обградена с въжета, за да не се допускат посетителите прекалено близо. Усмихна се на учителката и се обърна към едно пълничко херувимче в розов комбинезон, което гледаше тигъра със страхопочитание.

— Името му е Синджун и е сибирски тигър. Сибирските тигри са най-големи.

— Яде ли хора? — попита хлапето.

— Не, хора не яде, но е месояден. Това означава, че се храни с месо.

— Моето коте яде котешка храна — изтъпани се момченцето до тях.

Дейзи се засмя. Учителката се усмихна.

— Обзалагам се, че знаете много за тигрите. Бихте ли разказали на децата малко повече за Синджун?

Усети тръпката на въодушевлението.

— С най-голяма радост.

Тя бързо си спомни онова, което бе научила при последните си посещения в библиотеките, и подбра онези подробности, които биха били най-разбираеми за децата.

— Преди сто години тигрите са бродели свободни на много места по света. Но това вече не е така. Хората са навлезли в земите, обитавани от тигрите…

Тя им обясни простичко за постепенното изтребване на тигрите и бе благодарна, че децата попиваха думите й.

— Можем ли да го погалим? — попита едно от децата.

— Не. Той е стар и не е много дружелюбен, а и няма да разбере, че не искате да му причините зло. Не е като котка или куче.

Отговори на още редица въпроси, включително и за къпането на Синджун и всеки път отговорите й се посрещаха с хоров смях. Изслуша историята на едно дете, чието куче умряло, и съобщението на друго, че току-що било оздравяло от варицела. Бяха толкова мили, че с лекота можеше да прекара цял ден в разговори с тях.

Групата се застяга да си тръгва, учителката й благодари възторжено, а херувимчето в розовия комбинезон я прегърна. Дейзи се почувства като че ще литне.

Запъти се към фургона, за да хапне набързо, но продължи да гледа подир децата, когато забеляза позната фигура, облечена в тъмнокафяви панталони и светложълта риза, да излиза от Червения фургон. Спря, не можеше да повярва на очите си. В същото време се сети, че дрехите й бяха изцапани, а косата — мръсна и разрошена от пощенето на Глена.

— Здравей, Теодосия.

— Татко! Какво търсиш тук?

В съзнанието й баща й винаги е бил могъща фигура, затова рядко забелязваше, че бе сравнително дребен, само с няколко инча по-висок от нея. Носеше с лекота всички аксесоари на богатството: сребристобяла коса, изкусно подстригана от бръснаря, който посещаваше кабинета му веднъж седмично, старомодни италиански мокасини с дискретни златни катарами. Трудно й бе да си го представи как някога бе забравил за достойнството си поне за толкова време, колкото да се влюби в модел и да стане баща на извънбрачно дете, но тя самата бе живото доказателство, че някога през живота си баща й е бил и нормален човек.

— Дойдох да се видя с Алекс.

— А, така ли? — Тя се опита с все сили да скрие болката си, че не бе дошъл при нея.

— Исках, освен това, да проверя за теб.

— Направи ли го?

— Исках да се уверя, че още си при него. Че не си направила някоя глупост.

В един миг тя се почуди дали Алекс му бе казал за откраднатите пари, но сетне осъзна, че не би го направил. И тази й увереност я изпълни с топлота.

— Както виждаш, все още съм тук. Ако пожелаеш да дойдеш с мен във фургона, ще ти сипя нещо за пиене. Или ще ти направя сандвич, ако си гладен.

— Чаша чай ще ми дойде добре.

Поведе го към фургона. Като видя очуканата му външност, той се спря.

— Добри боже! Не ми казвай, че наистина живееш тук.

Тя изпита необичайния импулс да защити малкия си дом.

— Вътре не е чак толкова зле. Подредих го.

Отвори вратата и му направи път да влезе, ала въпреки направените от нея промени, той не бе по-впечатлен от интериора повече, отколкото от външния му вид.

— Алекс сигурно би могъл да си позволи и по-добър дом.

И странно, но критиката му я накара да заеме още по-отбранителна позиция.

— На нас ни харесва.

Погледът му се спря за миг на единственото легло. Тя се надяваше гледката да го накара да се почувства неудобно, но от изражението му не можа да разбере дали бе така.

Отиде до печката да сгрее вода за чая, а той седна на дивана, сякаш се боеше да не пипне някоя болест. Тя се настани на стола срещу него, докато кипне водата.

Последва неловко мълчание, което баща й най-сетне наруши.

— Как се разбирате с Алекс?

— Нормално.

— Той е сериозен мъжага. Малцина могат да преодолеят детство като неговото. Казвал ли ти е как се запознахме?

— Каза, че си му спасил живота.

— Не знам дали е така, но когато го намерих, вуйчо му го бе проснал на земята зад един фургон. Беше го настъпил с крак и го налагаше с камшика.

Тя потръпна. Алекс й бе казал, че е бил малтретиран, но да го чуе от устата на баща си бе още по-ужасяващо.

— Ризата му бе разкъсана. По гърба му се виждаха червени ивици, някои от тях кървяха. Вуйчо му го ругаеше за някаква дребна беля и го налагаше с все сила. — Тя затвори очи, искаше й се баща й да спре да говори, ала той продължи. — Онова, което си спомням най-силно, бе пълното мълчание на Алекс. Не плачеше. Не викаше за помощ. Просто търпеше. Това е най-трагичната гледка, която някога съм виждал.

На Дейзи й призля. Никак не бе чудно, че Алекс не вярваше в любовта.

Баща й се облегна назад.

— По ирония на съдбата аз не знаех тогава кое бе това дете. Сергей Марков пътуваше по онова време със стария цирк Къргън и само благодарение на случайно хрумване реших да го потърся, когато циркът изнасяше представления край Форт Лий. Имаше някакви слухове за родовите връзки на семейството. Казаха ми, че били истински, но винаги съм се отнасял скептично към подобни неща и всъщност не вярвах в тях.

Макар да знаеше за страстния интерес на баща си към руската история, тя не предполагаше, че той се простира и върху цирка. Чайникът засвири и тя отиде до печката.

— Връзките наистина са автентични. Маркови принадлежат към една от най-известните циркови фамилии в света.

Той я изгледа странно, докато тя приготвяше чая.

— Маркови ли?

— В по-голямата си част наследствените връзки са по женска линия. Не мислиш ли, че това е необичайно?

— Едва ли има значение. Маркови са били селяни, Теодосия. Циркаджии. — Той сви презрително устни. — Интересувах се от Сергей Марков, поради слуховете за брака на сестра му Катя — майката на Алекс.

— За какво всъщност говориш?

— На практика аз се интересувах от семейството на бащата на Алекс. Семейството, в което Катя Марков е влязла. За бога, Теодосия, Маркови нямат никакво значение. Нищо ли не знаеш за съпруга си?

— Не много — призна тя и донесе две пръстени чаши чай, подаде му едната.

Стисна здраво с ръце своята чаша и седна в другия край на дивана.

— Мислех си, че вече ти е казал, но той е толкова потаен, че би трябвало да се сетя, че не го е сторил.

— Какво да ми е казал?

Очакваше го, но сега, когато вече бе дошло времето да узнае, не бе много сигурна дали го иска.

В тона на баща й се прокрадна едва доловимо потреперване.

— Алекс е от семейство Романови, Теодосия.

— Романови ли?

— По бащина линия.

Първата й реакция бе да се разсмее, но веднага я сподави, защото осъзна, че баща й, тъй обсебен от руската история, се бе поддал на една циркова хипербола.

— Татко, това не е вярно. Алекс не е от Романови. Той е Марков — на сто процента. Тази история с Романови е просто част от номера, нещо, което използва, за да го направи по-драматичен.

— Не ме смятай за чак толкова глупав, Теодосия. Едва ли ще се заблудя от дубльор в цирков номер. — Той кръстоса крака. — Нямаш представа през какво съм преминал, за да докажа произхода на Алекс. След като го направих, трябваше да го откъсна от Сергей Марков за негово добро: онзи негодник умря едва преди десет години. А освен това трябваше да се уреди образованието на Алекс, което до онзи момент бе направо отчайващо. Заех се с пансиона, но той искаше да кара колеж и така не можах да го откъсна от цирка. Мислиш ли, че бих преминал през всичко това, ако не бях абсолютно сигурен кой е той?

По гърба й пробяга ледена тръпка.

— И кой точно е той?

Баща й отново се облегна на дивана.

— Алекс е праправнук на цар Николай Втори.