Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lovers Forever, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Михаела Канарчева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 114 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Шърли Бъзби. Игра на съдбата
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Ник не знаеше дали да се смее или да изругае. Предложението на приятеля му беше едновременно шокиращо и жалко — типично за Рокуел! Вятърничав и ексцентричен. Но можеше и да свърши работа…
— Да не би да предлагаш това, което си мисля? — развеселено попита Ник.
Баронът разпалено кимна.
— Това е единственият начин. Ако се получи, следващата седмица Алекзандър ще е обвързан с Хети.
Ник, който обмисляше много по-обикновено разрешение — например мистериозно наследство, погледна приятеля си с възхищение.
— Скъпи друже… — най-накрая каза той като едва сдържаше смеха си, — в някои случаи интелектът ти наистина не е за подценяване!
— За това не знам… — замислено отвърна баронът, — но ако Алекзандър не се ожени скоро за Хети, ще стане истински непоносим. Ще се чувства ужасно, а аз не искам това.
— Е, след като имаш такова добро предложение, как да го пуснем в действие?
Рокуел поклати глава.
— Ами, помислих, че ти ще измислиш детайлите. Недосетлив съм, помниш нали? По-добре е ти да поемеш нещата оттук нататък.
Ник му хвърли изненадан поглед и не го свали, докато баронът не започна да се върти на стола си.
— Защо имам усещането, че ме манипулираш, за да изпълня плана ти вместо теб?
— Е, сега, Ник, стари приятелю, въобще не е така — запротестира Рокуел разгорещено. — Знаеш, че си много по-добър от мен в тези неща. Винаги си бил!
— Така е, нали? Този разговор ми разкри много неща, приятелю, и сега разбирам, че повечето от лудориите ни в миналото ги измисляше именно ти.
— Е, Ник — започна Рокуел, а очите му се смееха, — знаеш колко съм вятърничав — идеите трябва да са били твои.
При тези думи Ник гръмко се изсмя. Стана и каза.
— Дотук добре, но ако искаш да измъдря идея, която да разреши затрудненията на Алекзандър с Хети, ще трябва да ме оставиш насаме да помисля. Иди да се забавляваш.
Като мърмореше за нелоялни приятели, които те изоставят в момент на нужда, Рокуел най-накрая напусна кабинета на Ник. Като затвори вратата зад гърба му, Ник се усмихна и се върна при бюрото си. Дневникът го очакваше, но беше станало късно и скоро трябваше да се преоблече за вечеря и да се присъедини към другите. Рокуел го беше разконцентрирал, но преди да седне да си блъска главата за разни планове как да свърже Хети и Алекзандър, искаше да направи нещо друго.
Ник не се шегуваше, когато спомена на Тес да изпрати бележка на Авъри, в която да настоява всичките й принадлежности, както и тези на лелите й, да бъдат незабавно изпратени в имението Шерборн. Не виждаше защо Авъри да не ги изпрати — все пак нещата принадлежаха на дамите.
Седна и написа кратка бележка, която веднага изпрати за Мандъвил. Не даде възможност на Авъри да протака и изпрати няколко слуги и две карети с бележката.
Авъри залитна, когато получи съобщението на Ник. Сега разбра защо не можаха да открият никаква следа от Тес. Беше толкова замаян от новината за сватбата им, че без да разсъждава даде заповед стаите на трите дами да се изпразнят и натоварят в каретите. Остана сам в кабинета си и загледан тъпо в бележката на бюрото, си наливаше чаша след чаша с вино.
Всичко е загубено, мрачно си помисли той и сви пръстите си в юмруци. Това копеле Талмъдж го беше изпреварил и се беше оженил за наследницата. Май графът на Шерборн го беше победил и мечтата му за златно бъдеще на лидер в лондонското общество с разточителен живот от състоянието на Тес се проваляше. Сделката му с мистър Браун беше доходоносна, но незадоволителна.
Минаваха часове, а Авъри стоеше заключен в кабинета си, наливаше се и мислеше колко неприятности му беше донесъл този мъж — Никълъс Талмъдж. Станаха съперници от първия ден в армията. Гневът му нарастваше като си спомняше колко пъти Ник го беше надвивал в онези дни. Дали в игра на карти, за симпатиите на някоя жена, в бой или атлетическо състезание — Ник винаги успяваше да го победи. Съперничеството беше силно и някъде по пътя се беше превърнало в дълбока обсебваща омраза. Авъри се намръщи. Не си спомняше точно кога за първи път бе погледнал Талмъдж с омраза, но знаеше, че е започнал да мрази Ник много преди той да му отвърне със същото. Изведнъж се усмихна. Спомни си точно кога Ник започна да го мрази…
Името й беше Катрин, дъщеря на един сержант от полка на Ник, семейството му служеше в имението Шерборн от десетилетия. Ник беше в приятелски отношения с този сержант и понякога се отбиваше с приятели в дома им, когато не бяха на служба. От време на време Авъри със своите приятели също се оказваха във веселия дом на Комптън. Стопанката имаше вкус и можеше да превърне всяко едно място в уютен дом, независимо дали беше влажна палатка в Индия или кална колиба в Португалия. Беше и чудесна готвачка и за мъже далеч от дома мирисът на ябълков пай или печени дробчета беше по-силен от повика на която и да е сирена.
А Катрин Комптън се разхубавяваше от ден на ден и се превърна в красавица със златиста коса, ангелско лице и прекрасна усмивка. Младите офицери направо окупираха къщата на Комптън. Всичко беше толкова невинно, спомни си Авъри, сержантът и съпругата му бяха в добри приятелски отношения с всички, за да си помислят, че някой може да прелъсти дъщеря им…
Авъри присви устни. Изобщо не се канеше да прелъстява глупавото девойче! Просто си играеше с нея, флиртуваше, както всички останали, но тя беше достатъчно наивна, за да се влюби в него. Е, може би малко попресили нещата, след като Ник го предупреди. Добре де — умишлено реши да я прелъсти, за да покаже на надутия Ник, че желанията му не минават пред всеки. Ник винаги я защитаваше, беше й като брат.
За известно време Авъри се забавляваше като завъртя главата на седемнадесетгодишната Катрин. Тя беше красавица, напъпила роза и той тайно я ухажваше и омайваше с целувки и обещания за вечна любов. Когато най-накрая се поддаде на страстните му ласки и му се отдаде, той се почувства като победител.
Но опиянението му не трая дълго, само пет къси седмици. Малката глупачка беше забременяла и имаше наглостта да очаква от него да се ожени за нея! Авъри изсумтя. Сякаш би се обвързал с дъщерята на прост сержант!
Отпи голяма глътка от виното като продължаваше да мисли за онези последни дни в Португалия. Чувстваше се крайно некомфортно, защото знаеше, че рано или късно Катрин щеше да каже на някого за състоянието си и че той ще е принуден да отрича обвиненията й. Щеше да е трудно, защото всички харесваха Комптън, а него мразеха. Но той щеше да настоява за невинността си и след време слухът щеше да се разсее.
Авъри беше премислил всичко, но не беше взел предвид докъде може да стигне Катрин в безнадеждното си отчаяние. Беше се хвърлила в реката… а майка й се опита да я спаси и се удави. Но това не беше всичко — по-малко от дванадесет часа след погребението, обезумял от скръб, сержантът се беше прострелял в главата.
Отначало Авъри си помисли, че е успял да се измъкне невредим от ужасната трагедия. Но след седмица се разбра истинската причина за самоубийството на Катрин. Оказа се, че не е бил много дискретен — имаше хора, които го бяха виждали тук-там с момичето, но още по-лошо — тя беше доверила на своя приятелка не само, че е бременна, но и името на бащата на детето.
Като отпи отново от алкохола, Авъри се огледа из стаята — слава Богу, Сидни беше починал точно навреме. В противен случай може би трябваше да търпи ненавистта на другарите си офицери, както и да участва в смъртоносен дуел с омразния си съперник. Авъри беше сигурен, че Ник нямаше да се задоволи само да го рани — щеше направо да го убие. За щастие Талмъдж беше заминал по време на трагедията, така че Авъри успя да избяга или да отложи, както стана в случая, отмъщението на съперника си. Провървя му и още веднъж — два дни след като се разбра за връзката му с Катрин, Авъри получи съобщение за смъртта на Сидни Мандъвил и за внезапното си наследство. Преди да се изправи пред гневния Ник Талмъдж на полето за дуел, той напусна армията, замина от континента и се върна в Англия. Но изглежда не беше успял напълно да избяга от Ник Талмъдж…
Отново се намръщи. Новината, че Сидни и братът на Ник бяха умрели след дуел не му хареса, нито това, че сега Талмъдж беше графът на Шерборн и негов съсед. През всички тези месеци очакваше Ник да се появи на прага му и да настоява за реванш, но започна да си отдъхва, когато мина известно време и никой не дойде да го потърси. Всъщност пътищата им не се бяха пресичали, откакто се бяха върнали в Англия, въпреки че посещаваха почти едни и същи кръгове. Но Авъри знаеше, че рано или късно Ник щеше да се превърне в проблем, с който трябваше да се справи — но не очакваше да стане толкова скоро и по такъв начин.
Удари с юмрук по бюрото. Проклет да си, Ник Талмъдж! Той развали всичко. Тес щеше да е омъжена за него, ако не беше това копеле Талмъдж. Боже мой! Той беше изиграният в цялата работа — Тес беше под негова протекция тук, в имението Мандъвил. Ясно му беше само едно — имаше нещо гнило в този бърз, неочакван брак и беше очевидно, че след като Тес никога не беше срещала новия си съпруг преди да се омъжи за него, Талмъдж я бе компрометирал. Съмняваше се, че чичовците й имат пръст в този брак. Бяха такива гумени глави, че нямаше и да разберат, че Тес е била прелъстена. От него зависеше да накара Талмъдж да си плати за това, че се е възползвал от една невинна девойка! Дойде му наум веднага да отиде в имението Шерборн и да предизвика Ник на дуел. Ако имаше късмет, Тес щеше да е вдовица още първата седмица след сватбата…
Авъри изведнъж се изправи на стола си. Ако Тес е вдовица… Ако Ник умре… Намръщи се. Разбира се, нямаше да може да се ожени веднага и трябваше да я държи изолирана тук в имението, докато настъпи подходящият момент. Дойде му наум, че може да я отвлече от Шерборн. Ами ако вече беше бременна — това нямаше значение, имаше хиляди начини, чрез които да се отърве от едно бебе…
Авъри се обнадежди и се зае да обмисля плана си как Тес да остане вдовица. Но имаше няколко пречки и то доста сериозни, които стояха на пътя му. Ник трябваше да умре. Да убие съперника си нямаше да е лесно и май нямаше да е добре, ако пряко участва в тази работа — така че дуелът не беше разрешение. Най-добре щеше да е, ако въобще не се замесва. Така можеше да се представи като състрадателен роднина на вдовицата, скърбящ за трагедията й, като човек, който иска да загърбят миналото и да я утеши в момент на нужда. Усмихна се. Да, така беше много по-удачно. Винаги можеха да изникнат различни обстоятелства, при които един здрав и силен мъж можеше да бъде повален. Щеше да поговори с приятеля си в Лондон. Може би щеше да уреди нещо…
Доволен от себе си, премина по-нататък. Настроението му отново се влоши. Да отведе Тес от имението Шерборн щеше да е по-трудно, отколкото да уреди смъртта на съпруга й. Първата стъпка беше лелите да се върнат вкъщи. Беше почти немислимо Тес да дойде в Мандъвил без лелите си. Но да предположим, че успееше да убеди лелите, че е влюбен в Тес и че страстта по нея го влудява, и че почти обезумял от студеното отношение на Тес се беше държал толкова отвратително. Трябваше да пълзи и да моли за прошката им, но след като винаги е бил в добри отношения с лелите, не се съмняваше, че отново ще ги спечели.
Струваше си да опита. Очите му светнаха. А после, разбира се, наскърбена и с разбито сърце, Тес ще иска да се върне в дома на прадедите си и при семейството си — нейните лели. Може би Рокуел щяха да застанат на пътя му, но без проблем щеше да се справи с тях.
Авъри отново отпи голяма глътка от виното и прецени плана си от всички страни. Безспорно имаше възможност да се провали на всяка крачка към целта, но какво можеше да загуби? Нищо. А можеше да спечели всичко, ако опита.
Твърдо решен, той взе писалка и лист хартия. Тес вероятно нямаше да приеме безкрайните му сладникави извинения, но беше сигурен, че лелите ще приемат думите му по друг начин. А това целеше и той… засега.
Едва бе сложил подписа си на края на бележката и тъкмо сгъваше листа, когато вратата на кабинета му се отвори широко и висока стройна фигура в тясно сако и бричове с ниско нахлупена кожена шапка прекрачи прага. Авъри не изглеждаше изненадан от посещението. Вдигна вежди и кимна.
— О, мистър Браун, какво неочаквано удоволствие. Имате ли добри новини за мен? Надявам се знаете за грешката с моя дял и трябва да призная, че касата ми е започнала пак да се изпразва.
Мистър Браун не каза нищо, само рязко свали стилната си шапка, при което се откри гъста черна коса. Като обърна гръб на домакина си, той си наля чаша вино, дръпна един от столовете пред бюрото на Авъри и стъпи на него с един от излъсканите си до блясък ботуши. Отпи голяма глътка от виното и започна:
— Знам за станалата грешка с твоя дял и възнамерявам да я оправя. Нещо повече — реших, че парите вече не ме задоволяват. Искам нещо повече. Искам всичко. И ти ще ми помогнеш да го получа.
Авъри се облегна назад. Отпи от чашата си и въпросително погледна госта си.
— И как по-точно ще стане това?
Очите на Атина Талмъдж светнаха застрашително.
— Ще убием графа на Шерборн…
При смаяното му изражение тя ехидно се изсмя.
— Мислех, че това ще те направи щастлив. Но първо да ти обясня каква е ролята ти в плана ми — отново отпи от виното си и продължи хладно. — Въпреки резервите ми спрямо теб и начина, по който ни изнуди да ни станеш съдружник, нашата сделка — или партньорство, ако искаш — вървеше много добре и за трима ни през последните няколко месеца. Връзките ти в Лондон ни дадоха изключително полезна информация, до която можехме и да не се доберем по друг начин; това увеличи печалбата ни. — Направи пауза и довърши виното в чашата си. После си наля отново и продължи. — Но с Фрамптън се справяхме много добре и без теб. Освен, че ни доставяше информация, ти направи много малко, като изключим, че присвои част от печалбата. И единствената причина, поради която ти позволихме да го направиш, бе защото разкри самоличността ни и заплаши, че ще ни предадеш — Атина отпи още вино. — Но сега положението е различно — ти си толкова замесен, колкото и ние — ти издаваше военните тайни и никога не отказа да вземеш своя дял. Не можеш да ни предадеш, без да разкриеш и собственото си участие. И трябва да те предупредя, че съм взела мерки, ако нещо неприятно ме сполети — усмихна се, когато по лицето на Авъри се появи тревога. — Няма защо да се безпокоиш — докато се разбираме, всичко ще е наред. Фрамптън и аз винаги поемахме най-големия риск. Ти не правеше нищо освен да събираш интересни новини, докато си в Лондон и после да прибираш златото си. Струва ми се, че така не е честно, че трябва да докажеш себе си. Това, което се опитвам да кажа, скъпи друже е, че е време да се размърдаш…
Очите й станаха студени като диаманти. Тя продължи.
— Искам да говориш с хората си в Лондон да спретнат за скъпия ми брат някой трагичен инцидент — фатален! — Усмихна се като видя как устните на Авъри се изкривиха от задоволство. — Да… — продължи Атина по-меко, — ще имаш твоята наследница — ще се погрижа за това — при условие, че не предяви претенции към имота на семейството ми и ти се погрижиш да се появи в следващите девет месеца друг наследник… Ясно?
Авъри кимна, удивен колко еднакво мислят. Очертаваше се прекрасно бъдеще. Щом Атина беше на негова страна, да върне Тес и лелите в Мандъвил щеше да е фасулска работа. А щом Тес стъпеше в имението… нямаше да излезе, докато не му стане законна съпруга, дори и да трябваше да отвори онези тунели, които Грегъри зазида преди години и да я зазида там, докато се съгласи.
Атина му даде няколко секунди да осмисли думите й, после радостно каза:
— Фрамптън почти възстанови пропиляното от баща му състояние и е готов да се откаже от контрабандата — никога не сме възнамерявали да продължаваме вечно. Ти ще получиш Тес и наследството й; когато Ник си отиде като последен от рода Талмъдж, имението Шерборн остава мое — както трябваше да е от самото начало! Ако всичко мине както трябва, за няколко дни, най-много едн-две седмици, мистър Браун ще изчезне завинаги и отмъщението ни ще приключи — и тя вдигна чашата си. — Да вдигнем ли тост за успеха?
Малко преди разговора между Авъри и Атина, Ник излезе от кабинета и отиде да търси Тес. Коментарите на Рокуел за неуспешното ухажване на Алекзандър и осуетената любов на дядо му към друга жена, събудиха у него необходимостта да прегърне Тес, да е сигурен, че поне той е със съпругата, която си е избрал.
Не беше трудно да я открие. Каретите от Мандъвил бяха пристигнали и слугите носеха нагоре куфари и кутии с дамски принадлежности. Завари Тес да стои по средата на спалнята си, заобиколена от коприни и дантели, муселин, кадифе и сатен, разпръснати из стаята.
Обърна се към него, когато усети присъствието му. Ник се беше облегнал на портала и учудено разглеждаше количеството стилни рокли и женски дрънкулки, натрупани по всички мебели.
— Не знаех, че имам толкова много неща — почти виновно каза Тес.
В този момент Ник си мислеше, че е най-щастливият мъж на света и усети някакво странно чувство. Съпругата му изглеждаше много привлекателна в светлозелената си муселинена рокля с висока талия, златисточервената й коса се бе изплъзнала от панделката, с която я беше вързала. Очите й блестяха, кожата й беше гладка и като погледна гърдите й, които напираха под поръбеното с панделка деколте на роклята, Ник почувства жегата между бедрата си. Въпреки дългите опияняващи нощи на взаимно опознаване и страстна любов, беше изненадан да открие, че стига само да я погледне и кръвта му закипява, дишането му се учестява и членът му се втвърдява под бричовете.
Изненадан от себе си Ник тръгна към нея, дръпна я в прегръдките си и я целуна.
— Това, което мисля е, че си безкрайно очарователна.
Бузите й порозовяха и погледът й срамежливо срещна неговия.
— Наистина ли? Въпреки обстоятелствата, при които се оженихме?
Притисна я по-силно, не можеше да откъсне очи от извивката на устните й.
— А може би точно заради това.
— Какво искаш да кажеш? — запита тя леко намръщена, като несъзнателно галеше раменете и врата му.
Усещаше възбуждащото й тяло долепено до своето и последното нещо, което му се искаше, бе да мисли разумно.
Въпреки че вече няколко пъти се бяха любили, Тес все още се изчервяваше. Сведе поглед върху бялата му колосана вратовръзка. Господи! Не искаше просто да я харесва, искаше да я обича!
Като скри болката в сърцето си, без да го поглежда и малко приповдигнато, Тес каза.
— Много си мил към мен. Повечето мъже, изпаднали в подобна ситуация, едва ли щяха да се държат така.
Ник се намръщи. Усети, че по някакъв начин я беше наранил. Вгледа се в наведената й глава, като се питаше къде е сгрешил. Не му беше лесно да говори за чувствата си към нея, не беше обмислял подобен разговор — думите се изливаха от устата му, без да може да ги спре или да проумее какво всъщност признава. И след като беше разкрил сърцето си, беше ядосан, че Тес не отвърна по-ентусиазирано на думите му. Нима тя не разбира, че се опитвам да й кажа, че я обичам…
Но внезапно проумя. Притисна я до себе си, зарови устни в огнените й къдрици и прошепна:
— Ти, малко глупаче! Не съм мил към теб, а влюбен в теб!