Шърли Бъзби
Игра на съдбата (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

— О, мис! Мили Боже! Не умирайте! Томас? О, Том, побързай! — извика Роуз Лайдлоу разтревожено.

Роуз бе седнала на земята, а отпуснатото тяло на Тес лежеше в скута й. Тя нервно се огледа наоколо, но не видя нищо застрашително. И все пак, невероятно, но преди няколко минути някой се беше опитал да убие любовницата на графа!

Чу бързи стъпки, след това и гласа на съпруга си. С облекчение видя Том и брат му да си проправят път през дърветата и храстите, които ги разделяха. Когато стигнаха до нея и видяха отпуснатото тяло в ръцете й, двамата останаха без дъх.

— Какво стана? — попита Том. — Да не е припаднала?

Безмълвно Роуз им показа тъмночервената ивица, врязана в шията на девойката.

— Да не искаш да кажеш, че някой се е опитал да я убие! — извика недоверчиво Джон.

— Не знам какво стана — отвърна Роуз почти през сълзи. — Мис каза, че иска да отиде на разходка и след като излезе, аз си помислих, че понеже околността не й е позната, е редно да я придружа. Казах на майка ти къде отивам и тръгнах след нея.

Нежно отметна един от огнените кичури от бледото лице на Тес и продължи с треперещ глас:

— Щом не я видях на пътя се разтревожих, а после си спомних за старата ябълкова градина и си казах, че сигурно е решила да… — очите й се разшириха от ужас. — О, Том! Беше ужасно! Погледнах насам и ги видях — мис се бореше с всички сили, а един господин — висок, с пелерина като на господаря, стоеше зад нея и я душеше с тази панделка — преглътна сълзите си прислужницата. — За секунда останах вцепенена, не можех да повярвам на очите си и после мис като че ли се отпусна и се свлече. Сигурно съм извикала, защото господинът ме погледна. О, толкова се изплаших, че ще се затича към мен, но той просто я пусна на земята и се скри в гората.

Двамата мъже клекнаха до жените и докато Том успокояваше съпругата си, Джон се увери с облекчение, че младата дама, въпреки че беше в безсъзнание и с доста ожулен врат, е жива. Том помогна на Роуз да се изправи, а Джон вдигна лекото тяло на Тес на ръце и всички забързано се отправиха към кулата.

Когато пристигнаха, в кухнята настъпи бъркотия. Сара и Джени изплашени се вайкаха, а другите набързо им обясняваха какво се беше случило. Единственото нещо, което донякъде ги успокояваше бе, че Тес все още дишаше.

Не искаха дори за миг да я оставят сама, затова й приготвиха легло в кухнята. Все пак това беше сърцето на къщата и всичко необходимо за един болен беше под ръка. Едва когато я настаниха се сетиха, че трябва да уведомят графа за ужасния инцидент. Джон — с мрачно лице и кама във вътрешния джоб, тръгна за имението Шерборн. Някой беше нападнал мис, но нямаше да се измъкне невредим, ако опиташе да измери силите си с него!

В имението доста трябваше да спори с чичо си Билингам, че трябва да види графа незабавно и то насаме. Неохотно и мърморейки, Билингам най-накрая отиде да потърси Никълъс.

Ник се изненада, когато икономът му прошепна, че в кабинета му го очаква посетител, който настоява да го види веднага, но не го показа. Извини се на братята Рокуел и ги остави да играят билярд — така убиваха часовете, докато станеше време да тръгват за имението Мандъвил.

Като отвори вратата и видя лицето на Джон, Никълъс почувства сякаш буца в гърлото си. Нещо ужасно се беше случило с Доли! Знаеше го с всяка фибра на тялото си и мисълта, че може да е наранена го изпълни с истински ужас. Никога през живота си не беше изпитвал подобно нещо — дори и в ситуациите, когато бе рискувал собствения си живот.

Секундата, в която вратата се затвори зад иконома, Никълъс грубо го попита:

— Доли? Ранена ли е?

Джон бързо му разказа какво се беше случило. Новината, че Доли е в безсъзнание, но жива, го успокои донякъде.

Историята на Джон звучеше невероятно и за няколко минути Никълъс го гледа с недоверие. Мили Боже! Та това беше селската провинция Кент, не престъпният Лондон! Защо, по дяволите, някой ще иска да убива любовницата му? Нямаше причина… Внезапно присви очи. Контрабандистите! Дали не бяха нападнали Доли, за да го накарат да напусне кулата? Дали нападението не беше предупреждение? Разгневен изгони тези съмнения от главата си. В момента причините нямаха значение, а само фактът, че някой се беше осмелил да удари жената, която той смяташе за своя. Отново го изпълни гняв. Ръцете му се свиха в юмруци и за миг си помисли за удоволствието, което щеше да изпита като се изправи пред глупака, който беше ударил беззащитна жена.

Внезапно му се прииска да види Доли, сам да се увери, че е наистина жива. Направи знак на Джон да го последва и двамата излязоха от стаята. След по-малко от пет минути възседнаха два коня и бързо се отправиха към кулата.

Докато яздеха, Никълъс се опитваше да контролира емоциите си. Не искаше да мисли за това какво се беше случило с Доли или как би се чувствал, ако новините на Джон бяха лоши — ако нападателят й беше успял и тя беше мъртва… Побиха го тръпки и той отклони мислите си от посоката, която бяха поели против волята му. Единственото, което имаше значение бе, че тя е жива и че трябва да е при нея колкото се може по-скоро.

Кулата се показа и Никълъс изведнъж спря коня си. Подаде юздите на Джон, скочи в движение и се затича към вратата. Като луд нахлу в кухнята, но се стъписа при вида на Доли, която подкрепяна от Сара, с труд преглъщаше топло мляко.

Тя беше жива! Като се бореше с обърканите си чувства, Никълъс за миг остана загледан в нея. После бавно, вече възвърнал пословичното си самообладание, пристъпи прага.

Леглото на Тес, отрупано с много възглавници и завивки, беше в единия край на кухнята, близо до камината. Джени и Роуз се занимаваха с търкането на някакви съдове, из въздуха се носеше мирисът на печен хляб, а Сара със загрижено лице се суетеше около Доли. Никълъс почти не забелязваше другите жени, погледът му беше прикован върху слабичката фигурка на Доли. Като я видя седнала в леглото, с разпилени огненочервени къдрици около бледото лице, почувства, че страхът му се изпарява. Тя бе в сигурни ръце!

Опита се да каже нещо като приближи леглото й, но върху устните му играеше закачлива усмивка, а гласът му прозвуча дрезгаво.

— Разбрах, че този следобед си имала приключение — предполагам това ще ми е за урок да не те оставям сама.

— Ник! — извика Тес; очите й се насълзиха при вида му. Не беше осъзнала колко отчаяно й се искаше да го види, докато той не се появи.

Мигновено се отпусна до нея и нежно я прегърна. Забравил за всичко друго освен за крехката жена в прегръдките си, той я задържа продължително, лицето й бе сгушено в топлата му яка, къдриците й гъделичкаха устните и носа му. Ако нещо й се беше случило… Притиснал по-силно и болезнено преглътна.

— Как се чувстваш? Наистина ли си добре?

— Гърлото ужасно ме боли, ръцете и краката ми треперят, но като изключим тези подробности, вече съм добре.

Никълъс неохотно я пусна да се облегне на дебелите възглавници, които Сара й беше подредила. Погледна я, искаше да провери истинността на думите й. Наистина изглеждаше добре, освен червената линия върху нежния й врат. Едва в този момент той проумя какво беше преживяла Тес и от какво се беше измъкнала. Някой несъмнено се бе опитал да я убие! Отново изпита гняв, но го отблъсна — сега той нямаше да му помогне. Не, в този момент се нуждаеше от ясен ум. Логична мисъл. Премерени емоции. План. Трябваше да открие нападателя й. Едва тогава щеше да позволи на разгневения звяр в себе си да излезе наяве…

Придърпа един стол до леглото и задържа ръката й.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита я нежно той.

Тес се намръщи.

— Не искам, но знам, че трябва. О, Никълъс, беше толкова невероятно! Както си вървях и в следващия момент… — очите й се разшириха като си спомни ужаса.

Той приближи ръката й до устните си и нежно я целуна.

— Шшт. Не е нужно веднага да ми разкажеш какво се случи. Ще говорим после за това, когато дойдеш на себе си.

Тес кимна.

— Главата ме боли ужасно. Май я ударих на нещо, когато се свлякох на земята.

— Достатъчно — смъмри ги Сара, хвърли строг поглед на графа и подаде на Тес чаша топло мляко, този път подсилено с доста бренди. — Горкото същество едва си отвори очите няколко минути преди да влетите в кухнята. Недейте да й се нахвърляте така с тези въпроси.

Без въобще да се обижда от фамилиарниченето на Сара, Никълъс й хвърли чаровна усмивка.

— Ще последвам съвета ви, мадам. — В очите му искреше закачливо пламъче. — Ще говоря с младата дама, когато вие прецените, че може.

— О, продължавайте, сър! — отвърна тя и развеселено се усмихна. — Държите се така още от малък, господарю Ник — правите точно това, което искате.

Никълъс се разсмя.

— Виновен съм, мадам, но в този случай ще последвам съвета ви.

В този момент Джон отвори вратата.

— Томас? Къде е той?

Отвърна му Роуз, по лицето й се четеше тревога.

— Върна се на мястото, където се случи. Помолих го да изчака вас и Джон, но той искаше веднага да огледа.

Никълъс кимна одобрително.

— След като вие, дами, очевидно се справяте добре, ние ще го последваме да видим какво можем да открием, преди да е станало твърде късно.

Бързо и нежно целуна Тес по устните и излезе. Джон го последва.

След няколко минути съзряха Томас, който се задаваше по пътя срещу тях. Щом го приближиха, той започна да им разказва какво е видял.

— Намерих дървото, за което е бил вързан конят му, но за съжаление нищо повече.

Въпреки това Никълъс искаше лично да види мястото и тримата се отправиха натам. Нямаше какво толкова да се види: стъмваше се, а и на мястото, където се беше борила Доли нямаше нищо. Последваха Томас зад старата ябълкова гора — нямаше нищо, абсолютно нищо, освен купчина изпражнения, където е бил завързан конят на нападателя. Колко лесно щеше да е, ако беше изпуснал пръстен или шал с инициали, помисли си огорчено Никълъс. Това бе малко вероятно, но все пак му се искаше да намери следа…

На връщане към кулата той попита:

— Доли не е ли видяла кой е бил? Или може би Роуз?

Томас поклати глава със съжаление.

— Нито една от тях. Това беше първото, което попитах мис веднага щом се свести. Тя каза, че въобще не е успяла да го види — нападнал я е изотзад. Твърди, че бил висок и силен мъж. Роуз, от друга страна, е могла по-добре да го огледа, но пак не може много да ни каже. Носел шапка, която закривала лицето му. Когато отначало го зърнала, главата му била наклонена към Доли, така че видяла само шапката. После той погледнал към нея, но от храсталаците Роуз не могла ясно да го види. Не го е разпознала, но е сигурна, че е бил джентълмен. Не само заради това, че шапката му била като вашите, но и заради пелерината му. Каза, че й направил впечатление на мъж с положение, не приличал на бракониер или работник.

На Никълъс би му станало по-добре, ако Роуз бе видяла бракониер или някой от местните контрабандисти — би имало повече смисъл. Поне щяха да имат мотив за нападението, ако Доли бе налетяла на човек, който е искал нещо да скрие. Но един „джентълмен“… трудно се вписваше в такъв инцидент…

Но чакай, чакай… Нали и него снощи го нападна не работник с оръфани дрехи, а явно — мъж с положение в обществото.

По лицето му премина тъжна усмивка. Не беше съвсем сигурен, но залагаше половината си наследство, че нападателят на Доли и неговият бяха един и същи мъж. „Джентълменът“ дори можеше да бъде и мистериозният мистър Браун, споменат от Роксбъри.

При спомена за ужаса, който Доли беше преживяла, всички други мисли се изпариха от главата му и той почувства вина. Ако не беше позволил неочакваното пристигане на братята Рокуел да го отклони от намеренията му, Доли нямаше да пострада. Вината беше негова.

Като изпитваше едновременно гняв и вина, Никълъс нетърпеливо се отправи към кухнята. В мига, когато видя Доли, настроението му магически се възвърна. Очевидно вече се чувстваше по-добре, въпреки че лицето й беше бледо и в дълбочината на очите й прочете болка, от която сърцето му се сви. Потиснатият му гняв се бореше да излезе на повърхността.

Погледите им се срещнаха и тя разтревожено попита:

— Открихте ли нещо?

Никълъс поклати глава. Седна на стола до леглото й и отново хвана ръката й.

— Можем ли вече да поговорим за това?

— Няма какво толкова да ти кажа. Реших да изляза на разходка и забелязах ябълковата градина. Отправих се в тази посока и после… поколеба се, очите й потъмняха. — Не знам, беше много странно, но изведнъж усетих страх. Нещо вътре в мен ми прошепна, че трябва веднага да се махна оттам.

Никълъс присви устни.

— Слава Богу, че си послушала вътрешния си глас. Ако беше останала там, Роуз можеше и да не те намери навреме. Няколко минути още с тази проклета панделка около врата и нямаше да седиш тук и да ми разказваш за това.

Тес леко му се усмихна.

— Знам. Тази мисъл ми дойде наум поне сто пъти след случилото се — и тя оживено продължи: — Както и да е. Излязох от градината и бях на няколко метра от пътя, когато той ме нападна — спря, не можеше да продължи, тялото й се разтрепери.

Никълъс целуна тясната й длан и бързо каза:

— Ако не искаш, недей повече да ми разказваш. Отговори ми на два въпроса и повече няма да те измъчвам. Имаш ли някаква представа защо някой ще иска да те убива? И би ли разпознала нападателя си?

Тес бавно поклати глава.

— Забрави ли? — попита тихо тя. — Не знам коя съм и затова не мога да ти кажа защо някой би искал да съм мъртва. А дали ще мога да го разпозная… — тя горчиво се усмихна. — Бях твърде заета да се боря за живота си, за да видя кой ме души!

Тес не му каза цялата истина. Вярно беше, че не разпозна нападателя си и все още не знаеше коя е, но след като дойде в съзнание в главата й започнаха да се появяват откъслечни спомени от миналото й. Видя дълга галерия с портрети, където един портрет се набиваше на очи — на една жена, която много приличаше на нея, но Тес знаеше, че портретът не е неин. Но преди да успее да го осъзнае, споменът изчезна. След няколко минути се появи друг образ: видя голямо имение и същият господин, когото срещнаха по пътя като тръгнаха от „Черното прасе“, слизаше по стълбите. Но още не успяла да свърже фините, но арогантни черти с някое име, и този спомен се стопи. Точно преди Ник да влезе, в мислите й изплува женско лице — прекрасно, с теменужени очи, досущ като нейните. Тес беше сигурна, че ако успее да се съсредоточи ще си спомни името на жената… и на мъжа.

Въздъхна и тъжно погледна Никълъс. След като не вярваше, че си е изгубила паметта, какъв смисъл имаше да му казва какво става в главата й.

Никълъс продължително се вгледа в лицето й. Дори и след такова брутално посегателство върху живота й, тя все още упорито държеше на смешните си историйки… Несигурното подозрение, че тя може би казва истината, се загнезди по-здраво в главата му. Ако тя наистина не знаеше коя е… ако нямаше алчно, потулено в сянка семейство, което чакаше да получи наградата си…, ако това беше истина, тогава Господ да му е на помощ, защото подло се беше възползвал от загубата на паметта й, беше изнасилил и отвлякъл невинна девойка!

Гневно отблъсна това неприятно заключение. Беше напрегнат заради нападението срещу нея — толкова пленен от чара й, че бе способен да повярва на всичко, което му кажеше. Точно така — позволяваше на увлечението си по нея да надвие здравия му разум. Разбира се, че знаеше коя е. Рано или късно семейството й щеше да се появи и да настоява за своето. Но това не даваше отговор на двата въпроса, които в момента най-много го вълнуваха — кой и защо се бе опитал да я убие?

Изражението му не подсказваше за какво си мисли и той бодро каза:

— Е, ти направи най-важното, съкровище — оживя и единствено това има значение.

Тя леко му се усмихна.

— О, Ник — искрено въздъхна. — Бях толкова изплашена!

Прегърна я още веднъж, целуваше нежно къдриците й и я успокояваше. Думите му като че бяха вълшебни — след няколко минути тревогата от лицето й почти изчезна. Като засегна чувството му за вина, тя каза:

— Тази вечер ще спя тук, в кухнята. Джени каза, че ще донесе един матрак за себе си, а Сара ще остави вратата на стаята си отворена. А Роуз и Том са в дъното на коридора. — После добави: — Знам, че имам идеално легло горе, но поне за тази вечер мисля, че ще се чувствам по-добре тук, долу.

Никълъс се поколеба за миг и после бавно каза.

— Мисля, че идеята е много добра — прочисти гърлото си и неловко добави: — Всъщност преди всичко това да се случи, щях да говоря с теб за едни гости, които може би ще останат тук за няколко дни…

— Гости? — изненада се Тес. — Ще настаниш гостите си при любовницата си?

Никълъс неудобно се размърда на стола. Хвърли небрежен поглед към слугите и се успокои, като видя, че са в другия край на стаята, заети с работа. Бяха добре обучени и бяха оставили Ник и Тес насаме.

— Е, те не са точно гости, а просто дами, които се нуждаят от временно убежище — прошепна той.

Тес го погледна.

— Ти си най-арогантното, безчувствено чудовище, което познавам! Отвличаш ме и не ми даваш друг избор освен да ти стана любовница. Превръщаш ме в затворница. Едва успях да оцелея след това нападение и ти искаш да ме преместиш от собствената ми спалня, за да настаниш някакви жени?

Никълъс потрепера при тона й. Ни най-малко не я обвиняваше — наистина беше безчувствено чудовище, но нямаше друг избор. Не, и ако искаше да удържи обещанието си към братята Рокуел.

— Знам, че звучи невероятно — призна той, — но подробно ще ти обясня всичко по-късно. Междувременно… — погледна я огорчено, но като реши, че няма какво да губи, нахално я попита. — Ще имаш ли нещо против нещата ти да бъдат преместени от горе и само за няколко дни да се настаниш в стаите в задната част на къщата? — Изражението на лицето й го накара бързо да добави. — Знам, че моментът не е подходящ, но обещавам, ще останат само докато им намеря по-подходящо място.

Тес не можеше да повярва на ушите си. Вратът я болеше, главата също, чувстваше се замаяна, едва не изгуби живота си, а той искаше да доведе гости в кулата? Беше прав само за едно — моментът не беше подходящ. Но сега беше твърде изморена, за да спори.

— Както искаш. Все пак аз съм само твоя любовница. Къщата е твоя и можеш да правиш каквото си искаш — безразлично отвърна тя.

Никълъс въздъхна, вината го прободе като нож. По дяволите Рокуел! И Авъри! И тази Тес Мандъвил затова, че е толкова глупаво упорита! Взе малката ръка на Доли в своята и тихо каза:

— Съкровище, какъв ужасен звяр съм! Не трябваше да те занимавам с това, особено сега. — Усмихна й се. — Идеята не беше добра от самото начало. Не се притеснявай — ще измисля някъде другаде да настаня дамите, а ти се възстановявай — това е най-важното сега. И разбира се, че можеш да спиш тук долу щом искаш. След като няма да мога да прекарвам нощите с теб през следващите няколко дни, вероятно ще се чувстваш по-сигурна с Джени и другите слуги наблизо.

Тес го погледна с раздразнение. Беше напълно прав и твърде хрисим.

— О, доведи дамите си тук — троснато отвърна тя. Искаше й се да не е толкова злъчна с него, а и той да не е толкова привлекателен. Той беше чудовище, но изглежда тя не можеше да му устои — дори и когато беше най-непоносим. — И без това няма да използвам стаята си през следващите няколко дни — добави сухо тя.

Никълъс я погледна изучаващо.

— Сигурна ли си? Удобството ти е най-важно за мен — изражението му стана печално. — Наистина не искам да се разстройваш — независимо какво си мислиш. Не трябваше да засягам тази тема, особено сега.

— Тогава защо го направи? — измърмори Тес.

— Глупост? — предположи той, в дълбоките му черни очи танцуваше закачка, която я склони да се присъедини към унижението му.

Въпреки болката Тес му се усмихна.

— Това беше и моето предположение!

Като наблюдаваше сладката извивка на розовите й устни, Ник изведнъж разбра, че с радост би се клеветил, би се правил на глупак, би правил всичко, за да я защити и направи щастлива. Тя, призна той, го пускаше да се измъкне твърде леко. Това, че повдигна въпроса за пристигането на Мандъвил само час след ужасното нападение, не беше най-умното нещо, което беше правил през живота си. Напротив — най-глупавото може би!

Той се наведе към нея. Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Простено ли ми е, съкровище?

— Да, но не го заслужаваш! — Гласът й стана по-сериозен. — Ник, казах го сериозно — доведи дамите си тук. Нямам нищо против.

Погледна я изпитателно. Изглежда изражението й го увери и той бавно кимна.

— Добре тогава. Сега трябва да тръгвам. Не знам кога ще пристигна с тях, но ще е много късно. Тогава ще говорим — поколеба се, едва не я беше загубил и това го ужаси. Не искаше да я оставя, но знаеше, че се налага. Наведе се и шумно я целуна. — Никога не позволявай подобно нещо да ти се случи отново! Заклевам се, че ще намеря и убия мръсника, който ти посегна!

Със замечтан поглед Тес го проследи като се приближи до Томас и другите слуги. Няколко минути разговаря с тях и след един последен, дълъг, разтапящ поглед към нея, излезе. Присъствието му беше заглушило чувствата й на ужас и отчаяние, а топлото усещане за закрила и нежност си отиде с него…

Тес преглътна и болката в гърлото й я накара тихо да изстене. Сара веднага се озова до нея и й подаде още топло мляко.

— А сега, мис, починете си. Господарят се погрижи за всичко, така че вие не трябва да се тревожите.

Тес беше твърде изтощена от следобедното изпитание, за да възрази, затова се отпусна на дебелите възглавници. Не искаше да мисли за това, което току-що й се беше случило. Нито да се опитва да отгатне кой се бе опитал да я убие и защо. Вратът непоносимо я болеше, както и главата, и тя затвори очи, за да избяга от болката. Топлината на огъня, приятелските гласове наблизо, брендито — всичко това й помогна да заспи. На сутринта, помисли си тя сънливо, всичко това ще е само сън…

Но се събуди не на сутринта. Събуди се изведнъж, малко след полунощ, по средата на най-ужасния кошмар, който можеше да си представи. В мига, когато си отвори очите, паметта й я засипа като лавина.

О, Боже! Тя си спомни! Всичко! Авъри. Писмото на чичо й. Лелите й. Бягството. Контрабандистите. О, Боже! Лелите й. Какво ли се беше случило с тях? Не смееше дори да си помисли каква е съдбата им.

Затвори очи от болка, когато си спомни за собствената си съдба. Беше напуснала имението Мандъвил като невинна девойка, избяга, за да не бъде обезчестена от мъжа, когото ненавиждаше… а сега, някакви си пет дни по-късно, се събуждаше и откриваше, че вече не е девствена и макар и неохотно бе станала любовница на един от омразните графове на Шерборн. Беше обезчестена и унижена! За неин огромен ужас, тя разбра и нещо друго, което през последните няколко дни се беше промъкнало в ъгълчетата на съзнанието й — боеше се, че е влюбена в мъжа, който я беше докарал до това жалко състояние! Мъжът, който се беше заклел, че никога няма да се ожени за нея — независимо от това коя е. В краен случай, мрачно си помисли тя, докато лежеше в тъмната кухня, поне Авъри й беше предложил брак!