Шърли Бъзби
Игра на съдбата (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

С връщането на паметта й и срамът, който изпита като разбра какво се беше случило през последните няколко дни, първият инстинкт на Тес беше да побегне. Да избяга колкото се може по-бързо и по-надалеч. Но скоро разбра, че няма къде да отиде.

Не можеше да се върне в имението Мандъвил, нито при чичовците си, защото репутацията й беше съсипана и не искаше да ги забърква в скандал.

Но се налагаше да се погрижи за лелите си, дори и след като нейният живот бе опропастен. Беше решена да настани Хети и Мег някъде на сигурно, далеч от машинациите на Авъри.

Устните й се изкривиха в кисела усмивка. Каква ирония! Нейният дядо беше откраднал годеницата на наследника на графство Шерборн, а сега настоящият граф беше обезчестил жената, която барон Мандъвил искаше за съпруга. Странно, че също като Тереза беше безумно влюбена в графа на Шерборн…, а бракът им явно не беше предопределен.

За Бога, какво щеше да прави сега? Да каже на Никълъс беше немислимо. Представи си недоверчивия му поглед и цялата потрепера. А каква ли щеше да е реакцията му, ако й повярваше? Щеше да е направо бесен! Признаването на истинската й самоличност щеше да опровергае обвинението му, че си търси заможен съпруг, но нямаше да свали всичките му подозрения. Беше упорито решен да вярва на най-лошото за нея и щеше да реши, че щом парите не са били целта й, то тогава е титлата графиня! И тогава, въпреки негодуванието му, би се оженил за някоя жена при същите обстоятелства, но не би бил склонен да го направи за Мандъвил! Не че аз непременно искам, убеждаваше се Тес. Кой би желал да е омъжен за мъж, който мрази целия ти род? Тя определено не искаше!

Въздъхна изтощено. И така, какво щеше да прави? Да си държи устата затворена и да продължи да се преструва, докато измисли някакъв начин да се измъкне от положението? Не. Не можеше да го направи. Не и сега, когато знаеше коя е и кой е той. А това, че го обичаше…

Една сълза се търкулна по бузата й. Почти й се искаше паметта й да не се беше връщала или поне да си беше спомнила, че е обикновена прислужница, за която да остане любовница на чаровен и елегантен аристократ не беше чак толкова ужасна съдба.

Примири се, колкото и болезнено да беше. Рано или късно някой щеше да я разпознае. За късмет, добър или лош, това не се беше случило досега.

Шумът на дъжда, който трополеше по покрива привлече вниманието й. Докато лежеше, Тес взе няколко трудни решения. Въпреки първоначалното си намерение, тя щеше да каже истината на Ник. Той трябваше да знае — не тази вечер, но още сутринта. И въпреки че не й се искаше, ще трябваше да се върне в имението Мандъвил. Веднъж се опита да избяга от проблемите си и ето къде се озова!

Неприятното ухажване на Авъри беше най-малкият й проблем в момента, а и със сигурност той нямаше да се заинтересува от нея, щом веднъж разбере истината. Поне, помисли си тя мрачно, ще имам удоволствието да видя физиономията му като разбере как бързо съм се отдала на друг. Сега няма да иска да се ожени за мен дори и за наследството ми! А колкото до лелите ми… трябва да се съгласят да се преместим и да живеем заедно. Присви устни. Авъри определено нямаше да я остави да живее в имението Мандъвил!

За известно време се успокояваше с картината на живота, който щеше да има с лелите си. На повърхността нищо нямаше да се промени, освен че ще имат собствена къща и слуги, и никой мъж нямаше да се меси в живота им. Съмняваше се, че освен близките й, много хора щяха да научат за скандала, заради който тя щеше да се уедини. Щяха да се разнесат слухове и спекулации с името й, когато тя се откъснеше от обществото и заживееше като самотница с лелите си, но приказките бързо щяха да заглъхнат. Никълъс определено нямаше да каже на никого. А Авъри — тъй като скандалът щеше да се разпростре и около него, щеше да пропилее шансовете си в търсенето на нова наследница. Щяха да се породят неприятните въпроси като — защо, например, Тес е избягала от дома и протекцията му. Това определено нямаше да му хареса!

Внезапно се чу трясъкът на гръмотевица и Тес подскочи. Трополенето на дъжда се усили и тя разбра, че е била достатъчно умна да се откаже от идеята да побегне веднага. Все някак щеше да преживее нощта, а на сутринта, когато кажеше истината на Никълъс, той несъмнено щеше с радост да я изпрати да си върви.

Болката в сърцето й беше по-силна от всяка друга болка, която някога бе изпитвала през живота си. Лежеше и наблюдаваше бавно умиращите пламъци на огъня. Тя обичаше Никълъс Талмъдж! Това беше неоспорим факт и обясняваше толкова много, особено лекотата, с която се остави да бъде прелъстена от чара му. Дори онази първа нощ… нима толкова внезапно се беше влюбила в него?

Беше страшно да си помисли, че щом бе видяла изтънчените му черти, щом бе погледнала в онези омагьосващи черни очи, се беше влюбила безумно в него. Но точно така и стана, болезнено си помисли тя. Щом го погледна, почувства привличане, почувства го, както не й се беше случвало с никой друг мъж преди. Това признание я изпълни с болка.

С всеки друг мъж, въпреки жалките обстоятелства на първата им среща и нейните последствия, имаше шанс да намери щастлив край, но не и с графа на Шерборн. Не и Мандъвил с Талмъдж! Между семействата им зееше прекалено дълбока пропаст от времето, когато дядо му беше избягал с нейната баба.

Дневникът! Сигурно е бил на Бенедикт Талмъдж. А жената, за която пишеше толкова страстно трябва да е прабаба й Тереза. Тя въздъхна. Това не променяше нищо. Както й любовта й към внука на Бенедикт.

Тес стисна очи, за да спре сълзите си. Преглътна трудно и болката в гърлото извика спомена за неприятното нападение. Беше почти благодарна за напомнянето — така мислите й взеха друга посока. Печално си призна, че й е по-лесно да мисли за неуспешния опит да я убият, отколкото за нещастните безкрайни дни, които я очакваха без Никълъс.

Защо някой се беше опитал да я убие? Тес се намръщи. Виждаше й се глупаво. Тя нямаше врагове. Освен може би… Възможно ли беше нападателят й да е бил Авъри? Малко вероятно. Той искаше да се ожени за нея, а не да я убива! Освен това с Никълъс го бяха видели да отива към Лондон във вторник… Дали не я беше забелязал и след това проследил? Сърцето й бясно заби. След като се е навъртал насам и е открил как съм се обезчестила дали просто не е решил да ме убие, опитвайки се да скрие срама ми? Срамът й не би го заинтересувал, той искаше само наследството й! Дали не беше измислил някакъв план да се добере до парите, ако тя умре? Тес сбърчи нос. Това не изглеждаше твърде правдоподобно. Парите идваха от семейството на майка й. Ако тя умреше, по документи наследството й щеше да се разпредели между лелите Мандъвил и чичовците Рокуел. Бракът беше единственият акт, чрез който Авъри можеше да сложи ръка на парите й.

Тес отново се намръщи. Не можеше да е Авъри, но ако не той, тогава кой? И защо? Тя изведнъж се надигна, когато възможният отговор проблесна в главата й. Контрабандистите! Разбира се! Защо не се беше сетила за тях по-рано? Нещата пасваха идеално. Бяха използвали кулата вероятно години наред и като са открили, че сега е обитавана, са се разочаровали. Беше съвсем логично да са предприели стъпки да направят живота на сегашните обитатели непоносим.

Беше убедена, че е напипала правилната посока. Остана доволна, че има нещо, с което да отвлече вниманието си и да притъпи болката в сърцето си, докато чакаше Никълъс да се върне. Каза, че щял да се върне късно през нощта с гостите си…

Внезапно я завладя ужасно подозрение. Неговите гостенки стари моми. Не, не можеше да бъде. Не би си мръднал и пръста, за да помогне на лелите й. Как можеше да научи за бедата, в която се намираха? Мигновено направи връзката — чичовците й. Въпреки хладните отношения между Мандъвил и Талмъдж те бяха добри приятели на семейство Талмъдж, нещо повече — близки приятели!

Господи! Чичовците й планираха да пристигнат днес, т.е. вече вчера. Ами ако нещо ги беше изплашило? Ако бяха научили за изчезването й?

„О, Боже!“, разкаяно си помисли Тес. Досега не си беше задавала въпроса как щяха да се почувстват лелите й, когато нямаше да получат съобщение за безпрепятственото й пристигане в Лондон. Почувства се ужасно виновна. Досега сигурно са умрели от притеснения.

Това все още не значеше, че те са мистериозните гости на Никълъс. Но ако допуснеше, че чичовците й бяха пристигнали в имението Мандъвил и бяха заварили положение, което доста ги е разстроило, дали щяха да се обърнат за помощ към Ник? Не можеше да повярва. Още по-малко ситуация, в която графът на Шерборн да помага на лелите й или да ги доведе тук. Цялото предположение изглеждаше абсурдно! Неговите гости не можеха да са лелите й! Въпреки това подозрението й не изчезна. Трябваше просто да изчака и да види какво ще последва.

Времето си минаваше. Дори и не си помисляше, че може да заспи. Вече беше доста късно и Никълъс отдавна трябваше да е тук. Къде ли се губеше?

В този момент Никълъс стоеше под плющящия дъжд и помагаше на две изплашени и объркани дами да се качат на карета, скрита в гората до имението Мандъвил. Братята Рокуел бяха впрегнали собствените си коне, за да дадат по-голяма възможност за маневри на бегълките, ако се наложи. За щастие не стана нужда.

Нахлуването в имението мина бързо и леко. Пресякоха задната градина без инциденти. След бързо проучване на къщата установиха, че вратите в задната част не са заключени. Дъждът и гръмотевиците направиха промъкването им безшумно.

Тримата знаеха, че единствените обитатели, които можеха да им попречат бяха двамата слуги на Авъри — Лоуъл и Колмън. Завариха ги и двамата пияни в кухнята на имението. Никълъс веднага ги разпозна и присъствието им още повече го убеди, че дори и да бяха омразни Мандъвил, дамите определено се нуждаеха от спасение. Лоуъл и Колмън бяха с Авъри на полуострова — човек трудно можеше да си представи по-големи престъпници и мръсници. След като се убедиха, че няма да им попречат, тримата мъже се отправиха към втория етаж. Когато стигнаха там, братята Рокуел се поколебаха.

— Какво има? — прошепна Никълъс.

Бяха запалили малка свещ, която да осветява пътя им и на мъждукащия пламък Никълъс прочете несигурността по лицето на барона.

— Какво има? — попита той отново.

Том се намръщи.

— Работата е там, че не знам точно коя стая е на Тес, нито къде спят лелите. — После се усмихна. — Знам само, че етажът е този.

Ник изръмжа, не му хареса идеята да претърсва дузина спални.

— Мислех, че мястото ви е познато.

Баронът шокиран го изгледа.

— Не и спалните на дамите!

Като възпря желанието да го стисне за врата, Никълъс мрачно каза.

— Много добре, тогава ще трябва да се разделим и да проверим всяка стая.

Той грабна свещите им, запали ги и им ги върна.

— И за Бога, бъдете тихи. Ако ти намерите, гледайте да не ги изплашите и да започнат да крещят.

За късмет, не се наложи дълго да търсят. Втората врата, на която попадна Ник, се оказа заключена. Сигурен, че бурята ще го прикрива, той я блъсна по-силно с рамо и тя зейна. Като влезе в стаята откри две много изплашени дами, сгушени върху голямото легло. Сложи пръст на устните си и прошепна:

— Моля ви, тихо. Няма да ви сторя нищо лошо. Лорд Рокуел и брат му са с мен и ще се погрижим за безопасността ви.

По-младата от двете впери виолетовите си очи върху лицето му и каза разтреперано.

— О, благодаря ти, Боже! Тес е стигнала Лондон. Бяхме толкова разтревожени.

Никълъс се намръщи. Племенницата Тес била стигнала Лондон? За първи път чуваше такова нещо. Направи знак на дамите да останат на местата си и излезе да потърси двамата господа. Намери ги в дъното на коридора.

— Мисля, господа, че имаме друг проблем. Елате и вижте сами.

Жените си бяха наметнали вълнените шалове. При вида на по-младата от тях лицето на Алекзандър се отпусна. Подаде свещта си на барона, бързо се приближи към нея и я притисна до гърдите си, като че ли в стаята бяха само двамата. Зарови устни в светлата й коса и прошепна.

— О, Хети, моя любов! Никога повече не ме плаши така! Най-много се тревожех за теб. Когато днес не ни пуснаха да влезем знаех, че нещо се е случило. Добре си, нали?

Дори и на слабата светлина от свещта се видя как Хети се изчерви.

— Алекзандър! Знаех си, че ще дойдеш! И си бил прав да се тревожиш — Авъри ни направи затворници в собствения ни дом. Замина за Лондон и остави този звяр Лоуъл и ужасно гадния си камериер да се разпореждат с имението. Беше непоносимо! Заключени сме в тази стая от сряда. Не пускаха дори камериерките ни. Никога през живота си не съм била толкова бясна и уплашена!

Никълъс наблюдаваше сцената между двамата с интерес. Вятърът в тази посока ли духа? — запита се той. Но бързо прогони от мислите си сърдечните увлечения на Алекзандър.

— Преди малко казахте, че Тес трябва да е стигнала Лондон, какво имахте предвид?

В очите на Хети се появи тревога и тя погледна Алекзандър.

— Тес не ви е открила? Нима не тя ви изпрати?

— Тя не е с вас? Тес не е в Мандъвил? — обади се по-възрастната от двете дами.

— О, Боже! Знаех си, че е опасно да се опитва сама да пристигне при вас в Лондон, но нямахме друг избор. Авъри щеше да я обезчести, без въобще да се поколебае. Наложи се да избяга — нежните й сини очи се изпълниха със сълзи. — Бяхме толкова сигурни, че ще успее да ви намери. Нали няма вероятност да е попаднала в лапите на Авъри? Дали не я е скрил някъде и сега не се опитва да я накара да му се отдаде?

— За какво, но дяволите, говориш? Въобще не сме виждали Тес в Лондон! Мислехме, че е с вас — изрече барон Рокуел разтревожен.

Настъпи тишина, която Никълъс наруши със суровия си глас.

— Явно Тес не е успяла да стигне до Лондон. Нещо трябва да й се е случило по време на пътуването, но по-добре да не губим време да го обсъждаме сега. Трябва да се махаме преди да са ни открили — опита се да вдъхне увереност на двете дами като им се усмихна. — Не се тревожете. Ще я открием жива и здрава. Без съмнение има някакво просто обяснение за забавянето й, но сега най-важното е да измъкнем вас двете оттук. Вземете си някакви дрехи и да тръгваме преди Лоуъл и Колмън да са дошли да ни търсят.

Двете дами бързо се подчиниха и след няколко минути петимата вече пристъпваха по дългия коридор на долния етаж. Сгушени в дългите си пелерини, притиснали по един вързоп с дрехи, Хети и Мег бързо бяха изведени от къщата и качени на каретата. Никълъс седеше на капрата, а Томас и Алекзандър яздеха отстрани и осветяваха пътя. Операцията премина успешно.

Никълъс би трябвало да се чувства удовлетворен, но изпитваше дълбоко безпокойство, фактът, че племенницата я нямаше доста го тревожеше, но освен това имаше чувството, че е паднал в черна бездънна пропаст… Нещо го човъркаше, някакъв факт, който бе пропуснал. Намръщи се и смушка конете под плющящия дъжд. В обгръщащата ги тъмнина пътят им беше осветен само от фенерите на братя Рокуел, които яздеха точно пред каретата.

Пътуването беше доста неприятно. Нямаше изгледи дъждът да спре и когато стигнаха кулата, Никълъс въздъхна от облекчение. Беше предупредил за късното им пристигане и щом спря каретата пред входната врата в гостната светна слаба светлинка. Уютната гостна ги посрещна със запален огън в камината и поднос със сандвичи и напитки. Преживяното ги накара да оставят благоприличието настрана и те всички свалиха пелерините си и седнаха около огъня. Дамите получиха по чаша затоплено вино, а господата си наляха бренди.

След като отпи от брендито и топлината се разля по тялото му, Никълъс погледна двете си гостенки — жени, които до тази вечер бяха омразни непознати за него. Още бяха по нощници и пеньоари, косите им разрошени, по лицата им се четеше уплаха, но той не видя нищо необичайно в това, че седят в неговата гостна.

Като усети мрачния му поглед върху себе си, Хети също го погледна. Плахо се усмихна и промълви.

— Не знам кой сте, но ви благодарим от дъното на душата си, че помогнахте на барона и брат му да ни освободят.

Ник огорчено се усмихна.

— Може би нямаше да го кажете, ако знаехте кой съм.

Мег издаде тих стон.

— Мисля, че ви разпознах! Познавах баща ви, но не можах да повярвам, че Талмъдж ще помогне на Мандъвил.

— Смея да кажа, мадам, че аз само помагах на барон Рокуел и брат му да освободят две чаровни дами, които отчаяно се нуждаеха от защита.

— О, стига. Въобще не беше така, стари приятелю — възрази лорд Рокуел. — Нямаше да се справим без теб. Планът беше твой, каретата, също и къщата. Всички знаят, че Рокуел не са от най-съобразителните! А мъжът, който ти е нужен във всяка заплетена ситуация, е Никълъс Талмъдж — и погледна към двете дами. — Ник е печен!

Хети съсредоточено се вгледа в лицето на Никълъс и бавно попита.

— Прав ли е? Вие ли сте Никълъс Талмъдж… — сепна се, но бързо довърши — …графът на Шерборн?

Никълъс й се поклони.

— На вашите услуги, мадам.

— О, Боже! — тихо въздъхна Хети. — Авъри ще е абсолютно вбесен!

Ник сви устни.

— Най-вече поради тази причина изпитвам огромно удоволствие, че участвах в освобождаването ви, мадам…?

— Мис — бързо отвърна Хети. — Мис Хестър Мандъвил, но приятелите ме наричат Хети.

Ник галантно целуна протегнатата й ръка и закачливо попита.

— А аз мога ли да се смятам за приятел?

— След тази вечер? — остро попита Мег. — Иска ли питане. Сега ела насам, млади човече, и бъди галантен и с мен.

Ник се приближи до нея. Хвана ръката й и промърмори:

— А вие, мадам? Как е вашето име?

— Приятелите ме наричат Мег — дрезгаво отвърна тя и леко се изчерви от удоволствие.

Усмивката на Ник изведнъж се стопи.

— От дълго време между семействата ни има само омраза. Мислите ли, че събитията от тази вечер могат да зачеркнат старата вражда?

— Със сигурност не можеш да излееш мъстта си върху Хети и Мег — намеси се Алекзандър, който седеше наблизо. — Те са ти гости! Освен това не са сторили нищо! — Поклати глава. — Като се замисли човек — ти също нищо не си направил. Няма причина да не сте приятели.

— Понякога, Алекзандър — провлачено каза Ник, — направо ме изненадваш с брилянтния си ум — колкото и неочаквани да са проблясъците ти. — После се обърна към дамите, изражението му беше сериозно. — Сега, след като изяснихме подробностите, мисля, че е време да ни кажете какво стана в имението Мандъвил, за да се окажете вие в такова ужасно положение. Трябва да разберем и какво е станало с племенницата ви…

Спокойствието изведнъж напусна уютната стая. По лицето на Хети се четеше угризение и тя изплака.

— О, каква ужасна жена съм — седя си тук на топло, а кой знае какво й се е случило на горката Тес!

— Не искаше да ни оставя — тихо подзе Мег. — Но я убедихме, че единствената ни надежда е да ви открие в Лондон — очите й се напълниха със сълзи. — Само ние сме виновни за изчезването й.

— Вината е ничия или по-скоро само на Авъри — твърдо каза Никълъс. — Но преди да обвиняваме някого за нещо, мисля, че ще е най-добре да ни разкажете всичко от самото начало — от причината, поради която племенницата ви е трябвало да избяга.

Двете жени си размениха погледи, въздъхнаха и Мег започна.

— Всичко стана след пристигането на писмото от Рокуел…

Не й отне дълго време да разкаже тъжната история и така скоро тримата мъже научиха какво се беше случило.

— Последните няколко дни бяха доста неприятни — каза Хети към края на историята. — Когато сряда сутринта Авъри откри, че Тес му е избягала, изпадна в ярост. И въпреки протестите ни, че сме невинни, не успяхме да го заблудим. Знаеше, че сме сложили приспивателно във виното му и че сме помогнали на Тес да избяга. Заключи ни в стаята, където ни открихте и веднага тръгна за Лондон, надявайки се да я настигне, преди да се е добрала до чичовците си. Нямаме представа какво е станало след това — нито с Тес, нито с другите слуги. Лоуъл и Колмън са единствените хора, които виждахме, след като Авъри ни заключи. — Хети си пое дълбоко въздух и продължи. — Съдбата ни ставаше все по-несигурна с всеки изминат ден, но винаги сме се надявали, че Тес ще намери чичовците си. Знаехме, че ще дойдат да ни спасят, но аз се страхувах, че ще е твърде късно — потрепера тя. — Лоуъл и Колмън започнаха да ни плашат. Няколко пъти, когато ни носеха вода и храна, бяха пияни и се опасявах, че ако някой не дойде — или Авъри от Лондон или… — тя погледна Алекзандър, — те щяха да ни обезчестят, сигурна бях! Слава Богу, че пристигнахте навреме.

— Племенницата ви е избягала вторник вечерта? — попита Никълъс намръщен. Разглеждаше разтревоженото лице на Хети и в главата му се загнезди несигурното предположение, че тя му е доста позната… Отново го обзе чувството, че пропада в бездна. — Когато е напуснала имението Мандъвил онази нощ сте я видели за последен път?

Двете жени кимнаха, в очите им се четеше страх.

— Да — с болка отвърна Хети. — След като приспахме Авъри отидохме в стаята й. Кратко поспорихме за бягството й — тя не искаше да ни оставя, но ние настояхме. Гледахме я докато бяга надолу по коридора към галерията и тогава я видяхме за последен път. О, къде ли може да е?

В кухнята обектът на оживения разговор се отказа от всякакви намерения да заспи. Тес чу пристигането на Никълъс и другите и с предчувствие и страх осъзна възможността лелите й да се топлят пред камината в гостната. Няколко минути се въртя в леглото като си представяше ужасната сцена, която можеше да се разиграе, ако предположението й за гостите на Никълъс беше правилно. Изтощена от вътрешната си борба, тя най-накрая реши, че е време сама да разбере дали страховете й са оправдани.

Тихо стана от леглото, наметна се със синия вълнен шал и излезе от кухнята. Приближаваше се към гласовете с известен страх и когато думите започнаха да се чуват по-ясно спря. Стоеше като вкаменена пред вратата на стаята, в която другите обсъждаха съдбата й. Да, наистина лелите й бяха вътре! Дори по-лошо, въпреки че не ги беше чула да говорят, тя знаеше, че и чичовците й са там. Тес затвори очи от болка.

Мили Боже, какво щеше да прави сега? Отново да избяга? През бурята по нощница? Едва ли! Да изчака и да се опита насаме да каже истината на Ник? Потрепера. Смееше ли да чака? Ами ако личността й бъде разкрита преди да има шанс да му обясни всичко? Това доста щеше да влоши нещата. Но накъде повече?

И така, какво щеше да прави? Не можеше да пристъпи напред, нито да се върне назад, и все пак не биваше да стои тук като някое глупаво животно, което чака последния удар…

В тъмнината някой се блъсна в нея и с изопнати нерви от събитията през деня, тя изпищя, както и горката изплашена Джени.

— О, мис! — възкликна Джени. — Как само ме изплашихте! Видях ви да излизате от кухнята и си помислих, че не трябва дама да се мотаете насам-натам. Последвах ви, но не разбрах, че сте спрели и стоите тук.

Никълъс бе чул писъците и пред учудените погледи на останалите грабна една свещ и изхвърча навън. Първата му мисъл беше, че нападателят на Доли се е върнал, но като ги видя двете с Джени да стоят в предверието, веднага разбра, че нищо толкова сериозно не се бе случило.

С лека усмивка в едното ъгълче на устните той попита закачливо.

— Какво има? Призраци или някоя мишка?

Тес чу възгласите на лелите и чичовците си в гостната и знаеше, че след секунди без съмнение щяха да надникнат иззад рамото на Ник. Отвори уста — искаше светкавично да обясни, но не се чу нито звук. Можеше само умолително да гледа красивото му лице, изплашена от предстоящата развръзка, но неспособна да я спре или предотврати. Никълъс усети уплахата й и се приближи.

— Какво има, съкровище?

Светлината от свещта обля лицето на Тес и като се вгледа в теменужените й очи, истината, която цяла вечер се опитваше да избегне, истината, която отбягваше и отричаше, откакто видя цвета на очите на Хети Мандъвил, експлодира в главата му. Затаи дъх, загрижеността в черните му очи отстъпи място на ледена непреклонност.

— Не е това, което си мислиш — прошепна Тес отчаяно. — Паметта ми се върна преди няколко часа.

— Мисля, че и преди го казах — имаш доста удобна памет — озъби се той.

— Кой има удобна памет? — попита Рокуел като излезе от гостната. Като забеляза стройната фигура в синия вълнен шал, с пламтяща като огън от светлината на свещта коса, той спря. Потвърждавайки най-големите страхове на Ник, той извика от изненада.

— Мили Боже, Тес! Какво правиш тук?