Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (24)

Глава двадесет и четвърта

Скоро и последните плодове бяха обрани. Хладните октомврийски нощи попариха блестящите есенни цветове на листата и природата навлече тъмна дреха.

След деня на лова Гуинет се отнасяше към Айслин с изненадваща сдържаност. Понякога можеше да се нарече дори любезна.

Керуик и Хайлан бяха станали популярни личности в малкото градче. Не можеха да си проговорят, без да се скарат. Спореха безкрайно за дреболии, за голяма радост на децата, които ходеха след тях и с удоволствие им подражаваха. Хайлан се прослави с готварското си изкуство и получи правото да се разпорежда с хранителните запаси и да определя седмичното меню.

Айслин много се радваше, че майка й вече ходи винаги чиста и спретнато облечена. Когато Вулфгар не беше наблизо, тя сядаше при внучето си и започваха безкрайни игри. Всеки ден му носеше малки подаръци, направени от парчета плат. Когато Айслин го кърмеше, Майда се взираше в гръдта й с истинска нежност. Все още не проговаряше нито дума. Ала от ден на ден все повече заприличваше на бившата господарка на Даркенвалд.

Момченцето беше наследило светлата кожа на Айслин. Косичката му си остана златночервена. Единствената грижа на младата лейди през тези дни беше поведението на Вулфгар. Съпругът й очебийно избягваше детето и сякаш гледаше на него като на необходимо зло. Айслин съсредоточи цялата си любов върху детето и то се развиваше великолепно.

Валовете на крепостта бяха пред завършване. Ала работата по главната наблюдателна кула напредваше бавно. Докарването на грамадните гранитни блокове от каменоломната изискваше големи усилия, обработването им също. Нужни бяха много силни коне и дълги въжета, с които да ги овързват.

В началото на ноември се появи пратеник и донесените от него известия помрачиха челото на Вулфгар. Въстаналите фландърци се съюзили с непокорните английски лордове от Дувър и Кент. Чуждите войски слезли край скалите на Дувър и тръгнали срещу града, държан от армията на Вилхелм. От своя страна новият английски крал повел войската си от Нормандия към север и проникнал дълбоко във Фландрия, за да унищожи въстанието в зародиша му. За нещастие претендентът Едгар успял да избяга в Шотландия и насъсквал владетелите й срещу Вилхелм.

Откъснати от войската фламандски войници бродели из Южна Англия и грабели всичко по пътя си като отмъщение за поражението си. Вилхелм нямал никаква възможност да се притече на помощ на заплашените си васали. Затова кралят молеше Вулфгар да спре нашествениците и да отреже обратния път към крайбрежието.

Вулфгар веднага се зае да огледа владенията си. В сегашното си състояние крепостната стена предлагаше достатъчно защита. Ала строителството на кулата трябваше временно да бъде прекратено, тъй като щяха да имат нужда от всяка работна ръка. Хранителните припаси от разположените наоколо ферми щяха да бъдат прибрани зад дебелите стени, за да не паднат в ръцете на неприятеля. Стадата овце, кози, крави и свине бяха събрани близо до замъка, всички изби и хамбари бяха опразнени. Наредиха храните в огромните складове по продължение на вътрешната крепостна стена и под недовършената главна кула. Крейгън, който нямаше да устои на неприятелско нападение, също трябваше да прехвърли запасите си в Даркенвалд. Жителите му щяха да намерят защита в новата крепост.

Вулфгар и рицарите му непрекъснато обикаляха границите на земите си. Местните жители създадоха гарнизон под командването на Болсгар и Бюфон. Засега главната му задача беше да складира хранителните припаси.

Жителите на Крейгън пристигаха в Даркенвалд с всевъзможни каруци, коне и мулета, натоварени с хранителни припаси. Керуик грижливо отбелязваше имуществото им в книгите си и го разпределяше в избите и складовете. Хората от околните ферми също потърсиха спасение зад здравите стени на новата крепост.

Жените бяха изпратени в блатото да насекат върбови и тисови клонки, от които се правеха стрели и копия. Гевин и синовете му денонощно чукаха, за да приготвят острия. Десетина мъже по цял ден ги привързваха към стрелите и копията. Изработиха множество нови лъкове и дълги мечове, така че всеки да има под ръка някакво оръжие. В големи ведра довлякоха от блатото черна, воняща тиня. Поставиха ведрата на определените места зад стената. При атака срещу крепостта щяха да ги подпалят и да ги излеят върху нападателите.

Айслин се погрижи тъкачните станове в Даркенвалд да работят денонощно. Всички платна, изтъкани от усърдните женски ръце, се прибираха на сигурно място в недовършената кула. Керуик пресметна, че запасите са достатъчни да изхранят населението на Даркенвалд и Крейгън през цялата зима.

Неприятелят не закъсня да се появи. Един ден откъм Крейгън се издигна облак гъст черен дим. Вулфгар и рицарите му веднага скочиха на конете и тръгнаха да търсят подпалвачите. Недалеч от Даркенвалд ги пресрещнаха бегълци, които едва сега търсеха убежище в новата крепост. Вулфгар узна, че на разсъмване градът е бил нападнат от малка група рицари и стрелци, които разрушавали безмилостно къщите и трошали имуществото им. Малкото защитници били избити и градът бил подпален. Останалите живи с ужас разказваха за обзетите от сляпа разрушителна ярост нападатели.

Брат Дънлей, който се влачеше в края на колоната от бежанци, теглеше след себе си ръчна количка, натоварена с църковната утвар. Монахът изтри потта от челото си и уморено вдигна поглед.

— Изгориха църквата ми — изпъшка той. — Не спряха дори пред Божия дом! Даже и викингите са по-милостиви от тях! Нахлуха в града и разрушиха всичко, което попадаше пред очите им.

Вулфгар замислено втренчи очи в хоризонта.

— Жалко за църквата, отче, но сега задачата ни е да оцелеем! Препоръчвам ви да отслужвате божествена служба в старата зала на Даркенвалд. Там е най-доброто място. И се молете за победа!

Монахът измърмори няколко благодарствени слова и продължи напред с количката си. Вулфгар нареди на Милбърн и няколко от хората му да придружат бежанците до Даркенвалд.

Скоро малкият отряд влезе в Крейгън. От процъфтяващото градче бяха останали овъглени руини. Между тях лежаха няколко мъртви тела. Вулфгар неволно си припомни един друг ден и поле, обсипано с мъртъвци. Погледът му се помрачи и сърцето му се вкамени в желязна решителност. Нямаше да допусне нито един от мародерите да се изплъзне от заслуженото отмъщение. Ще ги преследва, ако се наложи, чак до морето!

С натежали сърца мъжете обърнаха конете към Даркенвалд. Айслин и Болсгар ги очакваха с нетърпение. Вулфгар мрачно се взря във въпросителните им лица.

— Разбойниците бяха офейкали — промърмори гневно той. — Но съм сигурен, че ще се върнат. В Крейгън нямаше нищо за грабене. Оставили са един убит. Конят му беше съвсем измършавял. Следователно търсят храна за себе си и за животните. Затова ще продължат да обикалят насам.

Болсгар замислено кимна.

— Сигурно ще си устроят някъде лагер и ще пратят конете си по богатите ни пасища, а те ще търсят дивеч. Ще продължат пътя си едва когато възстановят силите си. Трябва да усилим охраната на стадата, за да не паднат в ръцете им.

Айслин нареди да поднесат обяд на Вулфгар и рицарите му. Норманинът тежко се отпусна на стола си. Болсгар седна до него и двамата продължиха да се съвещават. Хайлан побърза да донесе големи купи с месо и хляб, а прислужниците внесоха стомни с изстудена бира.

Внезапно в залата повя студен вятър. Суейн се вмъкна през разтворената порта и с големи крачки се запъти към масата. Посегна към агнешката плешка и натъпка в устата си огромно парче. Задъвка шумно и посегна към пълния с бира рог, за да преглътне хапката си. Скоро след това вратата отново се разтвори и в залата нахлуха останалите рицари. И те веднага се нахвърлиха върху яденето. Хайлан не преставаше да пълни чиниите и роговете им.

Вулфгар, който беше потънал в мрачно мълчание, огледа опустошената маса и тежкият му юмрук се стовари върху здравото дърво.

— Даже да бях самият крал, щях скоро да умра от глад с гладници като вас!

Мъжете избухнаха в смях. Веселостта им сякаш привлече Гуинет, която побърза да излезе от стаята си и веднага се зае с шев. Скоро се появи и Керуик. Както обикновено, от устата му веднага се посипаха оплаквания от бъркотията, която царяла в крепостта. Няколко пъти повтори, че му е много трудно да смогва със записването.

— Само погледнете ръцете ми! — промърмори жално той. — Пръстите ми се изкривиха от непрестанното писане.

Мъжете само се изсмяха на оплакванията му и младият кастелан с тъга се обърна към господаря си:

— С болка на сърце днес трябваше да впиша в книгите си смъртта на осем жители на Крейгън.

В залата стана тихо. Присъстващите мрачно наведоха глави към чиниите си.

— Познавах ги, а някои от тях бяха мои добри приятели — продължи след малко Керуик. — Моля ви, позволете ми да захвърля тия проклети книги и да се присъединя към отряда, който ще гони разбойниците!

— Успокойте се, Керуик — настави вразумително Вулфгар. — Обещавам ви, че ще си получат заслуженото. Вие сте най-важният човек в крепостта. Без вас тук скоро ще се възцари хаосът. — После се обърна към останалите: — Наблюдателните постове да заемат отново старите си места. Болсгар да се погрижи и да избере само мъже, запознати със сигналите. Да тръгнат още тази нощ, за да не ги забележат разбойниците и утре сутринта да дадат сигнал.

Погледът му стана строг и сериозен.

— Рицарите да бъдат денонощно готови за езда. Нашият отряд също ще поддържа непрекъсната връзка със замъка чрез установените сигнали. Вие, Бюфон, оставате тук, за да подготвите гарнизона за защита срещу неприятеля.

Старият рицар кимна.

— Хората ми вече познават задълженията си и усърдно се упражняват да си служат с новите оръжия. Обаче има едно нещо, което ме тревожи. — Спря за миг и смръщи чело. — Хората от Крейгън живеят много натясно във външния двор. Много от тях са издигнали палатки непосредствено до стената. Това ще ни попречи много при евентуално нападение.

— Прав сте — отговори веднага Вулфгар. — Утре сутринта се погрижете да пренесат стана си от другата страна на рова. Наблюдателните постове ще ни съобщят навреме за приближаването на неприятеля и ще можем да приберем хората зад стените.

Огледа въпросително присъстващите и тъй като никой не се обади, вдигна чашата с бира.

— Нека приключим засега. Да пием за утрешния ден и за това, убийците скоро да намерят заслужено наказание!

На следващата сутрин един млад крепостен затропа по вратата на залата още на разсъмване. Вулфгар бързо се облече и с мрачно лице изслуша съобщението му.

Късно вечерта малък отряд ездачи препуснал срещу хижата му. Момъкът побързал да се скрие в храстите, изпълнен с недоверие към непознатите, които, без да се бавят, хвърлили запалени факли в сламения покрив. После се оттеглили. Младежът събрал смелост и ги проследил. Видял как се настанили за почивка край едно поточе и веднага хукнал към Даркенвалд да търси помощ.

Вулфгар и рицарите му веднага се метнаха на седлата и тръгнаха да преследват нападателите. Ала когато предпазливо се промъкнаха през гъсто обрасла с треви и храсти клисура, за да излязат в гръб на лагеруващите, завариха само остатъци от набързо угасен огън. Чужденците бяха заклали млад вол от стадото на селянина, но бяха изяли само най-вкусните парчета. Вулфгар замислено се загледа в трупа на убитото животно.

Гоуейн не можа да си обясни потиснатостта на господаря си.

— Какво ви тревожи, милорд? — попита най-сетне той. — Убили са вола, за да задоволят глада си, и толкова…

— Не е точно така — отговори Вулфгар. — Натъпкали са се, но не са взели нищо за из път. Значи са сигурни, че скоро ще намерят храна. Боя се, че при това мислят за нас и нашите запаси…

Тревогата му веднага се предаде на младежа.

— Прав сте, Вулфгар. Все повече ми се струва, че тук се върши нещо нередно. Това не са грабещи войници, а коварни подпалвачи, които имат някакъв дяволски план!

Без да са свършили работа, мъжете се запътиха обратно към Крейгън в потиснато настроение. Там бяха посрещнати от още по-страшна новина. На север от града бе разрушен селски двор и бе избито стадо кози. Нападателите не бяха взели нищо със себе си, а бяха предоставили убитите животни на лешоядите. Очевидно жаждата им за разрушение беше по-силна от всичко.

Вулфгар се чувстваше виновен. Крачеше напред-назад и гневно се питаше още колко време ще остави престъпниците да вършат необезпокоявани мръсното си дело. Айслин се държеше настрана. Все пак успя да го убеди да хапне нещо.

Рицарят свали тежката плетена ризница и заговори с Болсгар и Суейн за бъдещите действия.

— Първо се появиха в Крейгън, после южно оттук, а днес северно. Утре ще станем на разсъмване и ще се запътим на запад. Може пък да имаме късмет.

През цялата вечер залата се огласяше от пронизителния глас на Гуинет. Обвиненията й, че Вулфгар и рицарите не са в състояние да заловят злосторниците, отекваха болезнено в ушите на мъжете.

— Вече ме е страх да мисля за бъдещето! Тия прогнили стени изобщо не предлагат защита. Дори едно копие, хвърлено от здрава ръка, е достатъчно да ги пробие — оплакваше се тя и сърдито сочеше старите греди. — Какво ще сторите, за да ни защитите, Вулфгар?

Мъжът сведе глава и безмълвно й обърна гръб.

— Само уморявате конете си и плашите дивеча. Ала мечът ви не е улучил дори един от разбойниците и те правят, каквото си поискат. Сигурно скоро ще ми се наложи сама да стисна меч в жалкия си юмрук, за да се отбранявам, докато вие ги търсите напразно из горите.

Вулфгар я изгледа накриво, но не отговори. Болсгар обаче се обърна към дъщеря си и в гласа му прозвуча горчива подигравка:

— Нямате нужда от меч, Гуинет. Езикът ви е напълно достатъчен. След като причини достатъчно рани на благодетелите ни, сега ще унищожи без остатък неприятелите…

Айслин едва се удържа да не избухне в смях. Гуинет я изгледа с пареща злоба, после се приведе над чекръка и изтегли дълъг конец от валмото вълна.

— Баща ми благоволява да се шегува, докато злосторници кръстосват земята ни и ние сме принудени да се крием зад стените на крепостта — изсъска жената. — Вече дори не мога да изляза на езда, за да поразсея тежките си мисли.

— И това си има своите предимства — продължи в същия тон Суейн. — Така сме спокойни поне за конете си.

Болсгар се залови за думите му и високо процитира:

— Тръгва девата на кон, а се връща у дома сама. Конят там очаква я с копнеж…

Гуинет захвърли вълната и заплашително изгледа двамата мъже.

— Смейте се, грубияни такива! Поне не си губя времето да вися по кулите и да пращам глупави сигнали с огледала! Първо се научете да се държите прилично на масата, а после обсъждайте благородното ездаческо изкуство!

В този миг зад гърба й прозвуча тихият плач на Брюс. Гуинет се извърна като ужилена и видя, че малкият е придърпал към себе си кошничката й за шев и се е оплел в конците. Жената изкрещя и грубо изтръгна кълбата от ръцете му.

— Проклето хлапе! — изпъшка тя и с все сила го плесна през ръцете. Личицето му се изкриви. Прозвуча жален плач. — Невъзпитан пакостник! — изфуча отново жената. — Сега ще те науча… — Ръката й отново замахна да го удари.

В следващия миг Гуинет се намери седнала на земята. Айслин я беше изритала с всичка сила по глезена. Младата лейди застана над падналата със святкащи от гняв очи и развени медноцветни коси, блеснали на светлината на огъня. Дясната й ръка стискаше вретеното като копие, готово да прониже врага.

— Към мен можете да се отнасяте както си искате, Гуинет, ала не смейте да докосвате детето ми! Ако само още веднъж се изкушите да го ударите, ще бъда безмилостна. Разбрахте ли ме?

Гуинет едва-едва кимна и очите й се разшириха от ужас. Айслин се наведе и нежно вдигна на ръце детето си. Зашепна утешителни думички в ухото му, за да престане да плаче, и малкият скоро се успокои. Гуинет се надигна и с треперещи пръсти събра нещата си. После се обърна и закрачи нагоре по стълбите.

Скоро всички се прибраха да спят. Норманинът внимателно наблюдаваше как жена му приготвя малкия за сън. Само преди минута тя беше дивата, необуздана вълчица, която рискува собствения си живот заради малкото, а сега му приличаше на нежна самодива, която танцува вихрено хоро на лунната светлина. Движенията й бяха прелестни и изразяваха пълна отдаденост.

Вулфгар усети как в слабините му се надига желание. Когато Айслин се приближи, ръката му се промъкна към талията й и устните му се притиснаха към гърдите й.

В този миг Брюс изплака и Айслин гъвкаво се изплъзна от прегръдката му.

— Почакай малкият да заспи — пошепна нежно тя. — Тогава ще съумея да утоля жаждата ти.

— Жажда? — изръмжа мъжът. — Как да нарека държанието на една жена, която пред толкова мъже поклаща изкусително хълбоци и ме засипва с милувки, та ме е страх за доброто ми име?

Айслин не отговори на шегата му.

— Пазете малкия за минута — помоли тихо тя. — Трябва да поговоря с Мидред по някои домакински въпроси. — Наметна една кожа на раменете си и изтича навън.

Вулфгар се изтегна в леглото и се наслади на приятната топлина на огъня. После почувства меко докосване на детски пръсти. Малкият се беше претърколил встрани и правеше опити да се изправи. Залови се за мощния прасец на баща си и успя да седне. Отвори широко тъмносините си очи и гордо изгледа баща си. Устенцата му неразбираемо бъбреха.

Ала скоро загуби равновесие и падна настрана. Изкриви личице и по бузките му се затъркаляха едри сълзи. Норманският рицар, открай време безпомощен срещу плача, се приведе и гушна детето в скута си. Сълзите веднага пресекнаха.

Малкият скоро забъбри отново на детския си език и любопитните пръстчета развързаха връзките на ризата му. После се протегна и опипа устата и носа му. Вулфгар не издържа дълго и пъхна в ръчичката му една от куклите на Майда. Ала момченцето се прозя, уморено от дългия ден, и се сгуши за спане в необичайното за него място.

Вулфгар дълго седя неподвижен, боейки се да не го събуди. Сърцето му преливаше от непозната досега наслада. С какво доверие го даряваше това малко същество, как нежно се притискаше до него… Не откъсваше очи от равномерните движения на гърдичките му. Дали детето наистина не беше плод на неговото семе, произлязло от насилственото съединение с беззащитната робиня?

Момчето ми се доверява без задръжки, каза си нерешително Вулфгар. Какво ли го кара да се държи така?

Внезапно усети, че вече не е сигурен в изкуствено наложената си сдържаност. Усети, че е свързан с Айслин и малкия Брюс с нещо много по-голямо от обикновената брачна клетва. Не можеше да изтръгне от душата си десетките нежни мигове, които го привързваха завинаги към тях. За първи път си даде сметка, че в сърцето му владеят чувства, по-силни от всички казани думи.

Изгледа с нежност мирно спящото дете и внезапно осъзна, че не се интересува кой го е създал. От днес нататък щеше да го смята за свой роден син.

Приведе се над главичката му и нежно докосна с устни малкото челце.

Усети, че не е сам в стаята, и смутено вдигна очи. Айслин стоеше на вратата и ги наблюдаваше с овлажнели от щастие очи. Нейното сърце също преливаше от любов към страшния рицар и малкия му син.

 

 

Денят още не беше настъпил, когато норманинът застана начело на малкия отряд и го поведе на запад. Бяха минали само няколко мили, когато сигнал с огледало съобщи, че е извършено нападение на изток от Даркенвалд. С проклятие на уста, Вулфгар обърна коня си и препусна в галоп на изток.

Минаха под новата крепост и един от стрелците забеляза, че наблюдателният пост подава нов сигнал. Бандитите се бяха разделили на две групи и палеха ферми на север и на запад от градчето. Вулфгар едва не обезумя. Сигнализира, че те също ще се разделят.

Едва успя да се сбогува с Гоуейн и Милбърн, за да препусне на север, когато му съобщиха, че е подпален селски двор от западната страна. Лицето му потъмня от гняв. Вече не можеше да се сдържа. Та само преди няколко часа отрядът му беше почивал в изоставената къща! Откъде фламандските разбойници познаваха толкова добре местността, та съумяваха дни наред да се крият от него и на всичкото отгоре веднага узнаваха накъде е повел хората си?

Даде нов сигнал, за да заповяда на Милбърн и Гоуейн да се присъединят отново към него под стените на Даркенвалд. Денят завърши без най-малък успех. Така и не успяха да зърнат подпалвачите. Обиколиха навсякъде, но завариха единствено тлеещи развалини на селски хижи и плевници.

Късно следобед наблюдателните постове престанаха да дават сигнали. Вулфгар предположи, че злосторниците са се укрили в някоя гъста гора или дори в непроходимите блата. Потиснати и изтощени докрай, мъжете се отправиха към дома.

Когато след около час Вулфгар блъсна вратата на дома си, гневът му още не се беше уталожил. Брюс, който играеше на кожата си край огъня, се стресна от тежките му стъпки и жално заплака. Айслин го вдигна на ръце и нежно го притисна до гърдите си. Когато малкият се успокои, тя посвети цялото си внимание на съпруга си, който ядно крачеше напред-назад пред камината.

— Човек би могъл да си помисли, че знаят намеренията ми още преди да съм ги осъществил — размишляваше на глас мъжът. Внезапно спря и впи смаяни очи в жена си. — Това е възможно, ако… — После поклати глава. — Кой би сторил подобно нещо?

Продължи нервната си разходка, докато най-сетне рязко спря пред Айслин.

— Кой днес е напускал градчето?

Младата жена вдигна рамене.

— Не мога да кажа точно. Всички работеха в крепостта. Сигурна съм, че никой не е излизал на кон.

— Керуик не е ли излизал? — не спираше с въпросите Вулфгар. — Или може би Майда?

Айслин решително поклати глава.

— Не. Керуик и Бюфон бяха цял ден в крепостта, а Майда пазеше Брюс в залата.

— Просто предполагах — промърмори Вулфгар.

Ала Айслин знаеше, че не е успяла да разсее подозренията му.

Лордът заповяда на Санхърст да повика Болсгар и Суейн. Тримата се изкачиха в кулата, за да бъдат на сигурно място от любопитни очи и уши.

Вулфгар посочи с ръка ширналите се пред тях поля и хълмове.

— Земята ми е малко, а аз като че ли съм неспособен да я защитя от върлуващите мародери. Освен това наблюдателните постове май повече вредят, отколкото ни служат.

— Те съобщават само за приближаването на цели отряди — изказа съмненията си Болсгар. — Ако видят сами чужденци или облечени в нормански одежди, те няма да събудят подозренията им. Нищо чудно разбойниците да се събират малко преди всяко нападение. Така надали ще ги заловим…

— Може би сте прав — съгласи се Вулфгар. — Ще наредим на постовете да съобщават за всеки отделен човек. Погрижете се да съставите новите сигнали, Болсгар.

— Вулфгар — обади се Суейн, — има нещо, което не ми дава мира. Постовете в Даркенвалд узнават всичките ни намерения, а ние и досега не сме видели лицето на поне един разбойник. Близко е до ума, че сред нас има предател. Най-добре е утре да не казваме никому в каква посока тръгваме. Дори наблюдателният пост на кулата не бива да знае намеренията ни.

— Съгласен съм с вас, Суейн — заяви Вулфгар и тежкият му юмрук се стовари върху дървения парапет. — Възможно е също така някой да чете сигналите ни. Ще направим, както предложихте. Не издавайте никому за какво сме разговаряли. — Обърна се към Болсгар и добави: — Погрижете се наблюдателите да не съобщават посоката на придвижването ни. Дано този път успеем…

Когато приключиха подготовката за следващия ден, мъжете се събраха отново в залата, за да оценят по достойнство готварското изкуство на Хайлан.

След като завършиха вечерята си, Вулфгар взе Брюс от ръцете на майка му и го понесе нагоре по стълбата. Болсгар и Суейн размениха учудени погледи, после се усмихнаха и вдигнаха чашите си в мълчалива наздравица.

Вулфгар се разположи на кожата пред огъня и дълго игра с малкия си син. Момченцето не беше на себе си от радост. Ала скоро започна да се прозява и Айслин го сложи в люлката. После наля чаша вино на уморения си съпруг и приседна до него. Вулфгар бавно отпи голяма глътка и горящите му очи се плъзнаха по стройната й фигура. Остави чашата и я привлече към себе си. Устните им се намериха и се съединиха в безкрайна целувка. Ала когато ръката му се плъзна към бедрата, Айслин се отдръпна и съчувствено помилва бузата му.

— Сигурно сте много уморен, милорд.

— Вие обаче притежавате еликсира на младостта и свежестта, който е по-добър от всяко вино — прошепна нежно мъжът. — Чувствам се така, сякаш денят едва е започнал… — развърза връзките на долната й риза и зарови ръце в дълбокото деколте.

Айслин отговори на милувките му и скоро двамата се търкулнаха прегърнати на кожата. За щастие Брюс не се събуди.

 

 

Скоро след изгрев-слънце Вулфгар и отрядът му вече бяха на път. Скриха се в гъстия храсталак и зачакаха първите сигнали от кулата. Когато узнаха накъде са се запътили подпалвачите, пришпориха конете си. Стигнаха мястото, когато малкият имот вече гореше, ала стрелците успяха да потушат пламъците и да спасят голяма част от сградата и хранителните припаси. Следите ясно показваха, че злосторниците са били изненадани от бързото им появяване.

Скоро блесна нов сигнал и Вулфгар отново подкани хората си да бързат. Този път мародерите нямаха време да осъществят злия си замисъл. Хукнаха да бягат към гората, като при това оставиха многобройни следи, по които Вулфгар и хората му можеха да ги преследват.

Мъжете усещаха, че плячката е много близо до тях, и трепереха от ловна треска. Новият сигнал посочи на изток. Този път различиха дори фландърските цветове, преди преследваните да успеят да се скрият в гората.

Сигурно избягаха на север, защото следващият сигнал бе подаден от тази посока. Отрядът на Вулфгар тъкмо изкачи един хълм и спря, за да се ориентира, когато неприятелите се появиха точно под тях. Само двама от фламандските мародери предпочетоха честната битка. Вдигнаха мечовете си, но паднаха пронизани от нормански стрели. Мъжете внимателно ги претърсиха, но не откриха нищо, което да ги насочи към евентуалния водач на бандата.

Вулфгар и хората му седнаха за кратка почивка. Очакваха да получат нова вест от наблюдателите, ала денят напредна и слънцето се скри. Стана време да се връщат у дома.

За първи път от няколко дни насам усещаха известно удовлетворение. През целия ден следваха злосторниците по петите и те не успяха да причинят големи вреди. Вулфгар беше сигурен, че няма да посмеят да предприемат ново нападение преди разсъмване, защото през деня ги бяха изтощили достатъчно.

Дълбоко в себе си норманинът усещаше, че скоро ще залови престъпниците. Сега най-важното беше да обезвредят предателя в собствените си редици. В главата му вече се оформяше план.

След вечеря покани Болсгар и Айслин на малка разходка. Хладната нощ беше осветена от пълната есенна луна.

— Сигурно е, че сред нас има предател — започна тихо той. — Утре сутринта хората ми ще напуснат тайно Даркенвалд и ще се съберат на предварително уговореното тайно място. Суейн, Гоуейн и аз ще тръгнем по-късно, за да ни видят всички. Трябва да се убедят, че този ден ще ловуваме сами.

Айслин веднага се възпротиви:

— Не, Вулфгар, планът ви е твърде опасен! Мародерите са поне двайсет души! Не се навирайте в устата на вълка!

— Няма нищо, мила — успокои я той. — Оставете ме да се доизкажа. Ние също ще препуснем към предварително уговорената среща и заедно с другите ни хора ще се отправим към мястото, където тази вечер трябваше да прекратим търсенето. Сигурен съм, че войниците са прекарали нощта недалеч от там. Докато сме на път, вие двамата ще наблюдавате внимателно всяко ъгълче на залата и градчето. Ако забележите нещо подозрително, веднага изпратете човек да ни предупреди. Така ще знаем, че разбойниците са предупредени, и ще действаме според обстоятелствата. Надявам се утре да хванем поне няколко от тях, но първо трябва да узнаем кой ги предупреждава. А това ще реши съдбата им.

Болсгар се съгласи със смелия му план, Айслин също се остави да я убедят, макар че трепереше при мисълта за опасностите, на които се излага съпругът й. Вулфгар нежно я прегърна през рамо.

— Бъди спокойна, мила! Този път непременно ще успеем!

 

 

Вулфгар се надигна дълго преди зазоряване. Застана до прозореца и проследи как хората му тайно се измъкнаха от обора. Беше сигурен, че никой в дома или в градчето не е забелязал изчезването им. Когато звездите на изток започнаха да избледняват, започна да се облича. Изчака Айслин да се приготви и двамата слязоха заедно в залата. Беше преметнал през ръката си снаряжението и плетената ризница. Болсгар и Суейн вече ги очакваха. Скоро след това пристигна и Бюфон. Последна се появи Гуинет, която разтъркваше очи и се прозяваше, недоволна, че са я събудили толкова рано. Закусиха в мълчание и Вулфгар побърза да се изправи.

— Тръгвайте, Суейн — обърна се към верния си спътник той. — Ония разбойници няма да чакат, докато си напълним стомасите. Потърсете Гоуейн и оседлайте конете!

Суейн мрачно изпълни заповедта. Вулфгар облече желязната ризница и нахлузи шлема, докато другарят му препаса тежкия меч и любовно помилва острата бойна брадва.

— Милата ми! И нейното острие е жадно за кръв. Сигурен съм, че скоро ще се впие в някой разбойнически череп.

Гуинет презрително изкриви лице.

— Да се надяваме, че днес ще проявите малко повече умение! Май е най-добре да барикадираме вратите на Даркенвалд, докато ви няма. Иначе няма да бъда сигурна за девическата си добродетел.

Вулфгар я измери с подигравателен поглед.

— Моля ви се, скъпа сестро, какви са тия спомени от отдавна минали дни? Смятам, че има други неща, за които би трябвало да се тревожите.

Гуинет го изгледа заплашително, но Суейн досипа още сол в раната.

— Слушайте, Вулфгар, изобщо не ми се вярва сестра ви да се тревожи за тези неща. По-скоро брои дните, които я делят от това приятно преживяване…

Двамата избухнаха в смях и побързаха да напуснат залата. Сър Гоуейн се присъедини към тях в двора и тримата препуснаха на запад под погледите на целия градец.

Болсгар застана край наблюдателя на кулата и започна внимателно да се оглежда на всички страни. Бюфон изпълняваше същата задача в околностите на крепостта. Айслин седеше зад полуотворените капаци на прозорците в спалнята и държеше под око долния край на града и пътеката към блатото. За съжаление нямаше възможност да наблюдава хижата на Майда. Дълбоко в себе си все още се страхуваше, че старата жена продължава да крои планове за отмъщение зад гърба й. Съпругът й лесно можеше да попадне в засада и никога вече да не се върне… Тази мисъл беше непоносима за нея и страхът й растеше с всеки изминал миг.

Внезапно Айслин скочи. Нещо се раздвижи в края на гъстия храсталак, след който започваше блатото. Появи се слаба женска фигура, която предпазливо се държеше в сянката на дърветата и храстите. Сърцето й изстина — може би предателката беше собствената й майка? Напрегна се, но не можа да я познае, фигурата беше скрита под широка черна наметка. Коя ли беше? Дали не беше Хайлан? Може би се опитваше да си улови някой фландърски лорд, след като нямаше късмет при Вулфгар?

Ала след минута утринното слънце освети лицето на жената, която напредваше с бързи крачки. В първия миг Айслин облекчено въздъхна: беше познала мършавата физиономия на Гуинет. Почака, докато жената навлезе навътре в горичката, и видя, че там я очаква мъж в селска носия. Двамата размениха няколко думи, свели глави един до друг, после мъжът се обърна и отново изчезна в гъстата гора. Гуинет изчака малко в сянката на дърветата и бавно тръгна обратно към залата.

Айслин хвърли кратък поглед към Брюс, който мирно спеше в люлката си, и изскочи навън. Трябваше веднага да съобщи на Болсгар за откритието си. Мина доста време, докато слугата го повика от кулата. Айслин крачеше неспокойно напред-назад пред камината.

— Защо ме викате, милейди? — попита задъхано старият рицар и в гласа му прозвуча укор. — Трябваше да напусна наблюдателницата. Нали знаете колко много неща зависят от това…

Айслин пое дълбоко въздух и тихо отговори:

— Видях предателя, Болсгар! Видях как Гуинет отиде в гората до блатото и се срещна с някакъв чужденец.

Лицето на стареца се сгърчи като от удар. Очите му се втренчиха в лицето на Айслин, което изразяваше дълбоко съчувствие. За съжаление, нямаше място за съмнение.

— Гуинет… — повтори тихо Болсгар. — Разбира се… Кой друг е способен на подобна мерзост?

— Тя тръгна обратно към залата — произнесе предупредително Айслин.

Болсгар кимна, потънал в мислите си, и втренчи поглед в пламъците. След секунди вратата се разтвори и на прага застана Гуинет. Лицето й сияеше. Тананикаше си някаква песничка. Болсгар се извърна и я измери с мрачен поглед.

— Какво ви тревожи, татко? — попита весело дъщерята. — Може би закуската е била прекалено обилна за годините ви…

— Не, дъще — изръмжа старият. — Тревожат ме съвсем други неща. Преди всичко една предателка, която излага собственото си семейство под ножа на чужденеца…

Гуинет смаяно облещи очи. После потрепери от гняв и изкрещя на Айслин:

— Какви лъжи си му надрънкала пак, проклета кучко?

— Сигурен съм, че Айслин не лъже! — изрева Болсгар. Ала се овладя и продължи: — Отдавна те познавам, Гуинет. Ти винаги си мислила само за себе си. Би предала всеки, стига да имаш полза от това. Ала все още не мога да проумея — защо е това предателство? — Обърна глава, не можейки да понася повече вида й. — Каква полза, ако потопиш в кръв бедната ни земя? Какви фалшиви приятели си си избрала пак? Първо онзи коварен самохвалко Рейнър, а сега чужди мародери!

Когато се спомена името на Рейнър, Айслин забеляза как другата жена гордо изправи глава и победоносно се взря в баща си. Младата жена светкавично проумя връзката и скочи от стола си.

— Рейнър! Той е водачът на разбойниците! Никой друг не познава така добре земята ни! Тя ни е предала на Рейнър!

— За бога! — изрева вбесено Болсгар. — Това е най-черният ден в живота ми!

— Така ли, скъпи татко? — озъби се Гуинет. — По-черен дори от онзи, в който узнахте, че скъпоценният ви син е копеле? Вие и тази саксонска мръсница отнехте и последното, което ми беше останало! Направихте ме проста слугиня — мен, която трябваше да бъде господарка на този дом! А когато се опълчвах срещу лъжите и клеветите на тая пачавра, собственият ми баща ме нападаше в гръб!

Болсгар замахна и с все сила зашлеви дъщеря си през лъжливата уста. Гуинет се олюля и тежко се опря на масата.

— Да не съм чул повече тази дума! — изрева той. — Вече нямам дъщеря!

— Вие май продължавате да обичате Вулфгар, въпреки че в очите на целия свят е само едно нещастно копеле! — изсъска ядно Гуинет. Лицето й се разкриви от омраза. — Тогава се насладете на деня, защото смъртта ще го настигне още преди смрачаване.

Айслин потръпна и страхливо прошепна:

— Примамили са го в засада… О, господи! Ще го нападнат в гръб и ще го убият!

Овладя се и със заплашително святкащи очи пристъпи към Гуинет. Ръката й стисна дръжката на малката кама в колана.

— Кажи веднага къде е поставена засадата, кучко! — изсъска нежният й глас и дори Болсгар я загледа смаяно. — Кажи ми или ей сега ще разпоря продажната ти уста!

— Вече е късно. Няма да спасиш копелето. Затова ще ви кажа: засадата е в гората на Крейгън. Сигурна съм, че скъпият ми брат вече се търкаля в собствената си кръв! — Жената се обърна и спокойно се отпусна на един стол.

— Предупредете го, Болсгар! — изплака Айслин. — Вземете най-бързия кон и се опитайте да го настигнете! Може би имаме още малко време. Вулфгар язди бавно и очаква вест от нас…

Болсгар грабна наметката си и изхвърча от залата.

 

 

Вулфгар, Суейн и Гоуейн се бяха присъединили към другарите си зад висок хълм, който ги пазеше от любопитни очи. Скоро продължиха бавно пътя си, на сигурно разстояние след авангарда, с разпратени от двете страни съгледвачи. От време на време основната група спираше и Вулфгар смръщено обхождаше с поглед хоризонта. Внезапно на пътя зад тях изникна облаче прах. Рицарите спряха и напрегнато зачакаха самотния ездач. Вулфгар пръв позна Болсгар и изненадано вдигна вежди. Старият рицар дръпна юздите и мъчително си пое дъх. Думите излизаха от устата му на пресекулки:

— Рейнър е водачът на мародерите. Гуинет ни е предала. Заложили са ви капан малко преди Крейгън. Да продължим напред, по пътя ще ви разкажа подробности.

Челото на лорда помрачняваше с всяка дума на стария човек, докато накрая над сивите очи сякаш надвисна нощ. Никога не беше очаквал такова коварство от страна на сестра си. Скоро отвъд гората се издигна стълб дим, предназначен вероятно да ги примами. Вулфгар заповяда отрядът да спре, преди да са излезли на открито.

Заповедите му бяха кратки и отривисти:

— Гоуейн и Суейн остават при мен. Копията готови за бой! Болсгар и Милбърн да заобиколят с половината ни хора. Изчакайте да чуете бойния ми вик и тогава нападайте. Ще ги изгоним на открито и там ще се разправим с тях.

В гората цареше мъртвешка тишина. Пътят беше обграден от великански стари дъбове, покрити със свежозелен мъх. Ездачите внимателно заобикаляха нападали стъбла. Не се чуваше дори шум от животни и птици. Мъжете потиснато се оглеждаха.

Болсгар и Милбърн поведоха половината отряд навътре в гората. После направиха завой и внимателно продължиха напред успоредно с основната група. Спряха, едва когато пред тях прозвучаха тихи гласове. Не им оставаше нищо, освен да чакат знак от Вулфгар.

Най-после гръмогласен боен вик проряза въздуха. Изненаданите подпалвачи се видяха нападнати от две страни. Вулфгар размаха тежкото си копие и се понесе като вихър начело на отряда си. Гоуейн и Суейн го следваха по петите.

В гората цареше полумрак и сенките на нападателите сякаш се умножаваха. Скоро разбойниците потърсиха спасение в бягство. Събраха се едва пред руините на Крейгън. Единственият рицар, който ги водеше, ги накара да създадат с щитовете си нещо като защитен вал. Стрелците се скриха зад него и започнаха да изпращат стрела след стрела към края на гората, където хората на Вулфгар бяха слезли от конете и бяха застанали зад дърветата.

Вулфгар, прикриван отляво от Болсгар и Гоуейн, а отдясно от Суейн и Милбърн, се изправи и развя флага си срещу нападателите.

— Предайте се! — проехтя гръмкият му глас. — Нямате друг изход!

Ала чуждият рицар нямаше намерение да сложи оръжие.

— Никога! Нали знаем какво прави Вилхелм с мародерите! По-добре да умрем тук, отколкото под секирата на палача. — Удари с меч тежкия щит и добави: — Елате да ни хванете, норманино!

Вулфгар насочи копието напред и пришпори Хън. Едновременно с това хората му обсипаха противника с дъжд от стрели. Един от мъжете се надигна, опитвайки се да го свали от коня, но дългото копие на норманина прониза сърцето му.

Устремът на Хън проби дупка в защитата на врага, която скоро се разшири от нападението на останалите рицари. Скоро мъжете обърнаха конете и отново нападнаха. Рицарят насреща им напразно се опита да събере хората си.

Този път Вулфгар се устреми към крилото на защитния вал. Захвърли копието, измъкна тежкия боен меч и си проби кървава пъртина през редицата от хора. Верните му рицари не изоставаха нито за миг. Междувременно част от стрелците също бяха посегнали към мечовете и се биеха пеш. Останалите изчакваха отдалеч със запънати лъкове. Щом в защитната стена се появеше пролука или щом някой мародер се опитваше да избяга, смъртоносната стрела сигурно улучваше целта си.

Скоро земята се покри с мъртви тела. Тук-там се чуваха предсмъртни стонове. Прав остана само чуждият рицар. Вулфгар извика на хората си да се отстранят и скочи от седлото.

Двамата се сблъскаха като два железни колоса. Ала чужденецът нямаше никакъв шанс срещу закаления в битките норманин. Само след няколко силни удара се строполи на земята, победен в рицарска борба.

Суейн и Болсгар напразно търсеха Рейнър и Вашел между ранените и убитите. За съжаление трима нормани също бяха намерили смъртта си. Шест бяха ранени, ала можеха да яздят. Свалиха оръжията и броните на убитите неприятели, после ги погребаха в набързо изровения гроб.

Вулфгар неспокойно обхождаше с поглед хоризонта. Хън сърдито риеше с копита и сякаш подканяше господаря си да се връщат по-скоро.

Къде ли бяха изчезнали Рейнър и Вашел?

 

 

Страхът за Вулфгар стискаше Айслин за гърлото. Очите й гневно пронизваха седналата до масата Гуинет. Ала жената не й обръщаше внимание. Беше скръстила спокойно ръце в скута си и неотстъпно се взираше към вратата. Младата жена учудено се запита какво ли означава това.

— Отдавна знаехме, че сред нас има предател — започна внимателно тя. — Вулфгар язди съвсем бавно. Сигурна съм, че Болсгар ще го настигне преди Крейгън. Тогава Рейнър ще бъде онзи, който няма да преживее края на деня…

Гуинет дори не се помръдна. Гласът й прозвуча самоуверено:

— Рейнър няма да умре.

— Останалите ни хора се измъкнаха тайно още преди разсъмване и чакаха Вулфгар на уговорената отрано среща — продължи упорито Айслин, без да откъсва очи от нея.

Отговорът беше същият:

— Рейнър няма да умре.

Внезапно Айслин проумя значението на думите й и скочи от мястото си. Погледът й прониза мършавото лице на Гуинет.

— Рейнър няма да умре, защото не чака Вулфгар в засада, а се е запътил насам, нали?

Гуинет победоносно се изсмя и Айслин веднага разбра, че предположението й е правилно. Нямаше нито минута за губене. Нареди да повикат Бюфон и да доведат в залата всички годни за бой мъже. Скоро отвън прозвуча конски тропот и Айслин конвулсивно стисна в ръка малката си кама. Застана зад Гуинет, готова да я прониже, щом някой се опита да нахлуе в залата.

На прага застана Бюфон, придружен от друг норманин, и въпросително се обърна към господарката си:

— Какво има, милейди?

В този миг вътре се втурна Керуик, следван от пазача на кулата.

— Рейнър е на път към Даркенвалд, докато хората му се опитват да примамят Вулфгар в капан — обясни кратко Айслин. — Трябва да се приготвим да защитаваме залата!

Мъжете се заеха да затварят и залостват капаците на прозорците. Бюфон затвори вратата и спусна голямото резе. Айслин сякаш се върна в деня, когато Рейнър нахлу в родното й място и донесе със себе си смърт и разрушение. Ала се отърси от тежките мисли и повика Бюфон.

— Веднага сигнализирайте на Вулфгар да се върне в Даркенвалд! Нали имаме навсякъде наблюдатели! Ще се моля на Бога да види сигналите!

Старият рицар побърза да изпълни заповедта на господарката си, ала в този миг вратата се разтърси от силни удари. Прозвуча гласът на Рейнър и Гуинет скочи с радостен вик. Преди някой да успее да й попречи, жената се втурна към вратата и дръпна тежкото резе. Тежките крила от дъбово дърво се разтвориха и на прага застанаха двама чужди рицари. Следваха ги Рейнър и Вашел, а зад тях още двама чужди воини, всички в норманско облекло.

Бюфон извади меча си и смело се опълчи срещу натрапниците. Пазачът на кулата и още двама души се присъединиха към него. Един от придружителите на Рейнър метна копието си и улучи пазача на кулата право в гърдите. Вашел се нахвърли срещу един мъж, който нямаше никакъв опит в рицарската борба. Само боят между Бюфон и Рейнър продължи по-дълго. Керуик повлече Айслин по стълбите, за да я скрие в спалнята.

Вашел без усилия уби противника си и се промъкна зад гърба на Бюфон. Размаха меча с две ръце и го стовари върху тила на смелия стар рицар. Острието премина между железните пръстени на ризницата и се заби дълбоко във врата му. Бюфон изкрещя от болка и се строполи на земята. Устреми очи към небето и скоро изпусна последния си дъх.

Керуик блъсна Айслин в стаята и побърза да затвори вратата. После посегна към прогнилия щит и назъбения от старост меч, които висяха край вратата, решен да защитава до смърт някогашната си годеница. Двама от натрапниците вече се изкачваха по стълбите, следвани от Рейнър.

— Освободи вратата, саксонска свиня! — изрева самодоволно Рейнър. — Каква полза да защитаваш дамата още няколко минути и да рискуваш живота си? Тя така и така е моя.

Керуик дори не се помръдна.

— Щом животът е всичко, което мога да ви дам, елате и си го вземете! Очаквам този миг, откакто ми откраднахте любимата.

— И ти ли, дребни саксонецо? — изсмя се дрезгаво Рейнър. — Тази жена завладява сърцето на всеки мъж, който я е зърнал дори за миг!

Керуик отрази първото копие и заби ръждясалото острие на меча си в слабините на единия нападател. Ала при сблъсъка с Рейнър старото оръжие не издържа и се строши. Въпреки това саксонецът успя да отрази с щита си следващия удар. Ала вторият чужденец прониза ръката му с копието си. Почти едновременно с него мечът на Рейнър се стовари върху незащитената му глава. Младежът рухна на земята и се обля в кръв.

Рейнър прекрачи през безжизненото тяло и блъсна вратата на стаята. Айслин го изгледа с разширени от ужас очи.

— Нали ви казах, че все някога ще бъдете моя — поздрави подигравателно мъжът. — Ето че дойде и моето време, гълъбице…

Очите й гневно просветнаха, ала от напуканите устни не се изтръгна нито дума. Рейнър протегна ръка към нея, ала в този миг откъм люлката прозвуча плач. Обърна се и се приведе над детето с вдигнат високо меч. Айслин изпищя и се вкопчи в ръката му. Мъжът грубо я отблъсна и тя полетя към края на леглото. Удари се и се сви на кълбо. От ъглите на устата й потече тънка струйка кръв. Ала само след миг скочи и отново сграбчи ръката му.

— Защо искате да убиете собствения си син? — прошепнаха напуканите устни.

— Може наистина да е мой, въпреки че има много доказателства против твърдението ви — отговори невъзмутимо той. — Във всеки случай предпочитам да го видя мъртъв, отколкото наследник на Вулфгар. — Страшният меч отново се вдигна.

— Не! — изпищя Айслин. Нещо в гласа й го накара да спре и да обърне глава. Гордо изправена, младата жена притискаше камата до сърцето си.

— Ако дори одраскате сина ми, ще се самоубия пред очите ви. Нали познавате Вулфгар! Ще ви преследва до най-мрачния кръг на ада, за да си отмъсти!

— Копелето вече не може да ме уплаши — изрева сърдито Рейнър. — Хората ми отдавна са го пратили в гроба!

— Не е много сигурно, любими — обади се гласът на Гуинет откъм вратата. Тя беше побързала след Рейнър, защото не искаше да го оставя сам с другата. — Предупредиха го. Тази ме е наблюдавала, докато говорех с верния ви човек, и баща ми препусна да му съобщи. Вулфгар няма лесно да падне в капана.

Рейнър измърмори нещо неразбрано и тикна меча обратно в ножницата.

— Всъщност това не е лошо за нас, красавице — усмихна се коварно той и продължи да размишлява на глас: — Копелето е родено с късмет и сигурно ще се измъкне здраво и читаво. Затова не е достатъчно да вземем заложници. Страх ме е, че трябва да бягаме. Хората ми сигурно ще паднат под меча му, а аз нямам повече средства да си купя нови наемници.

Хвърли изпитателен поглед към Айслин, която притискаше до гърдите си малкия Брюс, и угрижено си каза, че няма сила, която да я изтръгне от сина й — а те не биваше да губят нито миг. Затова се обърна към Гуинет:

— Идете да вземете храна от избата. Ще се отправим на север и ще се включим във войската на претендента Едгар. Може дори да положим клетва за вярност. Не се бавете, скъпа, времето напредва.

После рязко заповяда на Айслин:

— Вземете детето със себе си! То е не по-малко ценен заложник от вас, въпреки че съм почти сигурен, че Вулфгар често го праща по дяволите. — Гласът му беше режещ. — И се пазете, гълъбице! Ако ви е скъп животът на сина ви, не ми създавайте трудности. И не се опитвайте да оставяте знаци по пътя, по който ще тръгнем!

Айслин презрително се изсмя.

— Навсякъде, където минавате вие, остава прах и пепел! Не е вярно, че Вулфгар обича малкия ми син. Защо да го вземаме с нас? Само ще ни пречи по пътя. Вулфгар може и да се съмнява, че е негов, но няма да престане да се грижи за него.

Рейнър мрачно се изсмя.

— Гуинет гледа на нещата по друг начин. Разказа ми, че в последно време копелето често играе с малкия и го е признал открито за свой син и наследник. Ще го вземем с нас!

— Тази кучка ви е предана с душа и тяло — изсъска Айслин.

— Не говорете лошо за бедната жена, гълъбице — промърмори през смях Рейнър. — Тя наистина ми служи вярно.

— Така е — прошепна Айслин. — Успя да измами всички ни. Вероятно най-вече самата себе си…

— Много й се иска някой да сложи в краката й целия свят — засмя се отново Рейнър. — А кой би могъл да откаже нещо на такова нежно цвете? — В гласа му ясно прозвучаха подигравка и презрение. Ала бързо стана сериозен и рязко заповяда: — Край на глупавите приказки! Бързо съберете вещите си!

Айслин овърза в една вълча кожа дрешките на Брюс и посегна към подплатената наметка, която щеше да топли и двамата.

— Достатъчно — прекъсна я сурово Рейнър. — Време е да вървим! Избута я навън и я принуди да прекрачи през Керуик, който не се помръдваше. Не й даде време да погледне и бедния Бюфон.

Гуинет ги очакваше пред вратата. Естествено, беше възседнала петнистата кобила на Айслин и носеше една от най-хубавите й роби. За Айслин беше довела старата кафява кобилка. Младата жена притисна Брюс до гърдите си, решена да не го изпуска от ръцете си. Рейнър й помогна да възседне коня, без да обръща внимание на ревнивите погледи на Гуинет, и още веднъж я предупреди:

— Не забравяйте какво ви казах, гълъбице! Ще убия малкия, ако ме принудите да го сторя.

Айслин кимна, едва успявайки да сдържа напиращите на езика й остри думи. Рейнър се метна на седлото, но Гуинет забави тръгването им с няколко скъпоценни минути. Свали простата си вълнена наметка и я протегна на Айслин. Младата жена безмълвно й подаде подплатената с лисици пелерина — един от многобройните подаръци на Вулфгар. Рейнър едва не я скастри за постъпката й, но предпочете да премълчи. Всъщност съперничеството между двете го забавляваше…

Гуинет се изравни с него и триумфално се усмихна.

— Е, харесвам ли ви така, скъпи? — попита кокетно тя.

Мъжът кимна с усмивка, ала побърза да отвърне очи от нея и потърси с поглед Айслин.