Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (13)

Глава тринадесета

Прясната снежна покривка проскърцваше под краката на Айслин. Тъкмо беше излязла от къщурката на майка си и се връщаше в господарския дом. Последните лъчи на слънцето осветяваха пътя й. Във въздуха танцуваха едри снежинки. Айслин вдигна поглед към мрачното зимно небе, което сякаш притискаше покривите на къщите. Забави крачка и остави тишината на нощта да подейства върху тъгата в сърцето й. Винаги, когато прекарваше по няколко часа в хижата на майка си, излизаше оттам напълно изтощена. Струваше й се, че няма да преживее следващия ден. Старата жена все повече потъваше в света на лудостта, който я караше да крои какви ли не планове за отмъщение. Айслин знаеше колко бързо умее Вулфгар да раздава справедливост и трепереше от страх, че старицата може да осъществи някой от безумните си кроежи. Ала напразно си блъскаше главата да открие средство, с което да защити нещастната си майка.

Снежинките освежиха поруменелите й страни и тя ускори крачка. Пред портата на дома им беше спряла кола и трябваше да узнае кои нещастници търсят убежище в Даркенвалд в тази мразовита нощ. Дано Гуинет ги посрещне по-любезно от многото други, които безмилостно беше прогонила.

Айслин блъсна тежката порта, после грижливо я затвори и огледа малката група хора, които се топлеха край огъня. Свали нарочно бавно вълнената си наметка и пристъпи към огнището. Хвърли бърз поглед към Болсгар, за да установи в какво настроение е дъщеря му. Знаеше как се смрачава лицето му при всяко нейно избухване, ала тази вечер старецът изглеждаше спокоен и дори весел. Успокоена, Айслин отново посвети вниманието си на мизерно облечените възрастни и дребните деца, които се бяха струпали около огъня.

Малкото момче вдигна очи и възхитено се загледа в гъстата медноцветна коса, която падаше по раменете на влязлата жена. Айслин не можа да потисне усмивката си.

По-младата от жените я огледа с неприкрита враждебност. Кой знае по каква причина, чужденката не сваляше очи от Айслин и следеше всяко нейно движение. Малкото момче очебийно й приличаше. Явно бяха майка и син. Лицето на мъжа беше бледо като платно. Целият трепереше от изтощение. Жената до него излъчваше спокойно достойнство и умните й очи внимателно следяха какво става наоколо.

Останалите деца бяха доста по-големи от тъмноокото момче. Най-голямото беше на възрастта на Хам, сестричката му вече започваше да се превръща в жена, а двете малки момчета изглеждаха като близнаци.

— Вече помислихме, че сте се загубила, Айслин — проговори учтиво Гуинет и момичето веднага застана нащрек. Тази жена непрекъснато кроеше нещо срещу нея. — Вулфгар ни е изпратил гости — продължи Гуинет и посочи новодошлите. Представи ги един по един и почти доволно заключи: — Вулфгар е наредил да останат при нас.

— Така е, милейди — кимна Гевин. — Брат ми Санхърст остана на служба при него.

— А как е моят господар? Здрав ли е? — попита с топъл глас Айслин.

— Добре е — отговори ковачът. — Измъкна колата ни от калта и прекарахме една нощ в лагера му. Даде ни храна и нареди да се заселим в Даркенвалд.

— Каза ли ви колко време ще отсъства? — попита нетърпеливо Айслин. — Скоро ли ще се върне у дома?

— Вие май едва сдържате желанието си по него, Айслин — изсмя се подигравателно Гуинет.

Младото момиче поруменя.

— Не, милейди — отговори учтиво Гевин. — Нищо не каза за това.

Гуинет отмести очи от Айслин към младата вдовица, после отново впи очи в нея и завистливо изгледа стройната фигура и разпуснатата златна коса. Внезапно я осени злобна мисъл, която можеше да бъде много полезна за бъдещите й планове. Много важно, че щеше да излъже тази нещастна робиня.

— Вулфгар е наредил преди всичко на Хайлан и сина й да се заселят в Даркенвалд.

Айслин отлично почувства накъде бие Гуинет и се извърна към младата вдовица. В сърцето й се промъкна страх. Хайлан направи опит да се усмихне, ала устните й трепереха. Не можа да издържи вторачения поглед на Айслин и отмести очи.

— Разбирам — промълви спокойно младата жена. — Затова сте толкова любезна с новодошлите. Вулфгар непременно ще се зарадва, че сте ги посрещнали добре.

Гуинет присви очи и злобно отговори:

— Вулфгар е изключително великодушен господар. При него дори робите живеят в разкош и им се подаряват нови дрехи.

Айслин се престори, че не разбира намека, и спокойно отвърна:

— Така ли? Господи, аз пък не бях забелязала. Само ми направи впечатление, че днес сте много по-добре облечена, отколкото в деня на пристигането си, Гуинет.

Болсгар тихо се изсмя и Гуинет унищожително го изгледа. Цялата къща знаеше, че нахално си е присвоила най-красивите дрехи на Айслин. И сега беше облечена в златножълтата й гуна, докато момичето трябваше да се задоволи с извехтялата роба, която по-рано обличаше само когато чистеше и миеше.

Гласът на Гуинет направо хапеше:

— Винаги съм се питала как мъжът може да се кълне във вярност на една жена и само след няколко дни вече да посяга към следващата. Тази хубавица очевидно много се е харесала на Вулфгар и той я е изпратил тук с нареждане да го очаква.

Айслин втренчи поглед в младата вдовица и Хайлан изплашено трепна. Младата жена напразно се помъчи да узнае по очите й какво се е случило между нея и Вулфгар. Ала когато се обърна към Гуинет, в гласа й прозвуча спокойно достойнство:

— Тук никой не знае какво точно се върти в главата на Вулфгар. А що се отнася до мен, аз се надявам, че е човек на честта и ще спази дадената дума. Аз му се доверих и свързах съдбата си с неговата.

Без да изчака отговора на Гуинет, Айслин се обърна и нареди на Хам да донесе билки и мехлеми.

— Виждам, че този мъж спешно се нуждае от моята помощ. Или може би някоя от вас ще се опита да го излекува? — Погледна въпросително Хайлан, ала вдовицата се изчерви и поклати глава. Гуинет сви рамене и се наведе над бродерията си. — Е, тогава ще трябва да се заема аз — заключи с горчива усмивка Айслин.

Пристъпи към Гевин и внимателно свали превръзките от отсечената ръка. Мидред застана от другата й страна, за да помага. След кратко мълчание Гуинет отново направи опит да я предизвика:

— Всеки знае какво става на бойното поле. Нали, Айслин? Вие също можете да ни разкажете някои неща за отношението на норманите към жените. Те винаги вземат онова, което искат. Как ли са се чувствали, когато е трябвало да изтърпите бруталните им нежности?

Айслин с мъка потисна надигащия се в сърцето й гняв. Колко ли жесток трябваше да бъде човек, за да й припомни миговете на ужасното унижение! Видя, че Мидред я гледа с внимание, и прочете в очите й разбиране и съчувствие.

— Моля се на Бога да ви спести подобна участ, Гуинет — отговори едва чуто тя.

Гуинет изглежда се засрами от грубостта си и отново се приведе над работата си. Хайлан им обърна гръб и протегна ръце към огъня. Айслин почисти раната, после грижливо я превърза и пристъпи към сър Болсгар.

— Чухте как дъщеря ви оценява непостоянството на мъжете, милорд. Какво мислите вие по този въпрос?

— Дъщеря ми няма и понятие от мъжките чувства — изръмжа Болсгар. — И как да има, когато никой досега не се е заинтересувал сериозно от нея! — Взе ръката на Айслин между своите и утешително продължи: — А що се отнася до Вулфгар — още като момче той беше верен: на коня си, на сокола си… на мен. — Очите му се овлажниха и той извърна поглед. — На него може да се има доверие.

— Откъде знаете какво е отношението му към жените? — подхвърли злобно Гуинет.

Болсгар вдигна рамене.

— Вярно е. По-рано често твърдеше, че не се интересува от жени. Вулфгар прилича на железен вълк, който броди от битка към битка и чието сърце е каменно. Ала дълбоко в него гори копнеж за любов — толкова силен, че едва успява да го запази в тайна.

— О, небеса! — процеди ядно Гуинет. — Собственият ми баща, който наскоро изгуби цялото си богатство, не се трогва, че брат ми и тази саксонска…

— Гуинет! — прекъсна я строго Болсгар. — Дръжте си устата или ще ви я затворя!

— Но аз говоря истината! — настоя упорито Гуинет. — Нямате нищо против, ако брат ми вземе саксонската курва за своя законна съпруга.

Интересът на Хайлан неочаквано се събуди.

— Значи вие не сте му жена? — попита дръзко тя.

— Разбира се, че не е — отговори презрително Гуинет. — Първо делеше леглото на друг норманин, а сега се опитва да върже брат ми…

Болсгар скочи от креслото си. За първи път през живота си Гуинет се изплаши от гнева на баща си. Айслин остана неподвижна, стиснала ръце в юмруци и здраво прехапала устни, твърдо решена да не се издава пред другите две жени. Болсгар застана пред дъщеря си и изсъска:

— Безсърдечна глупачка! Побесняла си от ревност!

Хайлан се покашля. Реши да смекчи гнева на стария човек, като отклони вниманието му.

— Лорд Вулфгар е велик воин. Сигурно често са го ранявали. Откъде е този белег…

Айслин рязко се извърна и втренчи очи в младата вдовица. Откъде знаеше тя, че Вулфгар скоро е бил раняван и на кое място? Нали само двамата със Суейн бяха виждали раната…

Гуинет забеляза изненадата й, ала не можа да си я обясни.

— Кой белег ви интересува, Хайлан?

Вдовицата сви рамене.

— Просто исках да попитам откъде е белегът на бузата му, нищо повече.

Гуинет се отпусна на стола и крадешком изгледа баща си, който беше отстъпил назад със смръщено чело.

— Почувствахте ли се отблъсната от този грозен белег? — попита с измамна любезност тя.

— О, не! — отговори усмихнато Хайлан. — Лицето му е много привлекателно.

Очите й се отместиха към Айслин. Вече нямаше защо да се страхува от тази жена. Двете бяха равнопоставени. Ако онази нощ не беше избягала от обятията на Вулфгар, сега сърцето му можеше да принадлежи на нея.

— Белегът е от един нещастен случай в детството му — обясни Гуинет.

— Нещастен случай? — прошепна Болсгар. — Защо лъжеш, дъще? Не беше нещастие. Стана нарочно, със зло намерение.

— Недей, татко — помъчи се да го успокои дъщерята. — Нека забравим станалото. Колко време мина оттогава…

— Да го забравя! Не, никога! Помня го, като че беше вчера.

Гуинет сърдито прехапа устни.

— Тогава им разкажете какво се случи. Кажете им, че побесняхте от гняв, когато узнахте, че е копеле, и го ударихте през лицето с ръкавицата за лов на соколи.

Болсгар с мъка се надигна от креслото си. Треперейки с цялото си тяло, пристъпи към Гуинет и процеди през зъби:

— Взехте ми думите от устата, дъще. Вече не е нужно да обяснявам.

— Седнете, татко, и се дръжте като учтив домакин — отговори спокойно дъщерята.

— Домакин? — изръмжа Болсгар. — Не съм никакъв домакин. Този дом е на Вулфгар, а аз не искам да си присвоявам имуществото му, както правиш ти. — Огледа залата и попита: — Къде е Суейн? Имам нужда от чаша бира и искам да я изпия в неговата компания.

— При конете е, татко — отговори Гуинет.

— А Керуик? — продължи старецът. — С това момче също е приятно да седнеш на масата.

— Невъзможно, татко — отговори недоволно Гуинет, раздразнена, че баща й си пие бирата с крепостни. — Заповядах му да приготви дом за гостите ни.

— Толкова късно? — изръмжа гневно Болсгар. — Бедният човек също има право на почивка, дъще.

Гуинет потисна напиращите на езика й остри думи, за да не разсърди още повече баща си.

— Реших да се погрижа добре за тези бедни хора. Не могат да си починат добре на каменния под в залата, нали? Затова наредих да им приготвят хижи.

Болсгар се надигна.

— Тук няма човек, с когото може да се разговаря разумно. Предпочитам да се оттегля в стаята си. Желая ви приятна почивка.

Гуинет му кимна, ала старият лорд вече се беше обърнал към Айслин и й предлагаше ръката си.

— Може да съм стар, ала с удоволствие ще придружа красивата демоазел до стаята й. Ще ми окажете ли честта, детето ми?

— Разбира се, сър — отговори с усмивка младата жена.

Сложи ръка на лакътя му и двамата бавно се запътиха към горния етаж. Болсгар спря пред вратата на спалнята и дълго мълча, измъчван от тежките си мисли. Най-после с въздишка проговори:

— Знам, че би трябвало да поговоря сериозно с Вулфгар. Бих искал да се съобразява повече с вашата чест. Ала нямам право да се меся в работите му.

Айслин поклати глава и с усмивка отговори:

— Не бива да има чувството, че го принуждаваме да стори нещо. Трябва сам да го поиска, иначе просто няма смисъл.

Болсгар нежно притисна ръката й.

— Много сте мъдра за годините си, дете. Ала бих искал въпреки това да ви дам един добър съвет. Оставете вълка спокойно да вие срещу луната. Много добре знае, че няма да я свали на земята. Нека броди сам из тъмните гори, там няма да намери онова, за което жадува сърцето му. Ала ще дойде времето, когато ще го обхване неутолим копнеж по любов и нежност. Едва тогава ще проумее къде е истинското щастие. Дотогава му служете вярно и с цялото си сърце. Ако поне малко сте привързана към този мъж, дарете го с любовта, която майка му и аз му отказахме.

Айслин почувства страданието на стария човек, който беше загубил обичаните си синове, и сърдечно отговори:

— Не забравяйте, че не съм му съпруга, милорд. Нали виждате каква привлекателна жена е изпратил вкъщи.

Болсгар смутено сведе очи. Много му се искаше да й обясни, че никоя жена не може да се сравнява с нея, ала не знаеше дали и Вулфгар мисли същото.

 

 

Гевин кимна към стълбите.

— Тя ли е дъщерята на стария лорд? — попита тихо той.

— Да — въздъхна Гуинет. — Отворената рана в сърцето на селището.

Мидред и Гевин размениха поглед, но не изразиха гласно мислите си. Хайлан обаче се вслуша с интерес в думите на Гуинет.

— Вярно е, че брат ми дели леглото си с нея, и тя си въобразява, че отново ще стане лейди. — Гуинет почувства напрегнатото внимание на Хайлан и се обърна направо към нея. — Брат ми е от хората, които не се задоволяват само с една жена. Ще се позабавлява още малко с нея и ще потърси друга. Ала тази е вещица и ме е страх, че ще му направи магия…

Ръцете й конвулсивно стиснаха облегалките на креслото. В мисълта й изникна споменът за нежността по лицето на Рейнър, когато притискаше в обятията си проклетата саксонка.

— А този Керуик й е любовник, докато Вулфгар отсъства — излъга злобно тя. — Айслин е курва, макар баща ми да я почита като дама. И той е замаян от хубостта й като всички мъже наоколо.

— Лорд Вулфгар също ли я намира красива? — попита плахо Хайлан, измъчвана от ревност. Никога нямаше да забрави как норманинът произнесе името на другата в обятията й.

Мидред смръщи чело и предупредително произнесе:

— Не е много разумно да се месиш в живота на лорд Вулфгар, Хайлан.

— Е, не мога да знам какво става в главата на брат ми — продължи невъзмутимо Гуинет. — Тази жена носи знака на злото в червената си коса и никой не се съмнява, че е вещица. Кой знае с какви магически питиета и мехлеми завладява душите на бедните мъже. Всичко в нея е лъжа и преструвка.

— Не — промърмори като на себе си Хайлан. — Мен няма да омае.

Мидред остро изгледа зълва си. Гуинет се надигна и остави бродерията си.

— Очите ми сълзят от пушека в залата. Ще се оттегля в стаята си. Желая ви приятна почивка.

Саксонското семейство изчака вратата на спалнята да се затвори зад нея и Мидред се обърна към Хайлан с едва сдържан гняв:

— Ще се държиш настрани. От това зависи животът на всички ни.

Хайлан сви рамене и с танцуващи стъпки се отдалечи.

— Защо да се държа настрани? Уважавам лейди Гуинет и съм почтителна към баща й, въпреки че той не ме хареса. За кого говориш тогава, Мидред?

— Знам, че когато си втълпиш нещо в главата, няма спасение от теб — отговори сърдито Мидред. — Много добре виждам, че си хвърлила око на норманския рицар. Не се занимавай с него, Хайлан. Той принадлежи на лейди Айслин.

— Ами! — изсъска ядно Хайлан. — Почти го бях спечелила.

— Не си въобразявай глупости, жено. Изпратиха ни тук да работим, нищо повече. — Мидред хвърли поглед към съпруга си, очаквайки подкрепа. Ала Гевин вдигна рамене и мълчаливо се извърна. Затова продължи с овладян глас: — Няма да се карам с теб, Хайлан. Ала те предупреждавам: щом лейди Айслин стане господарка на този дом, може да изхвърли всички ни на улицата. Не продължавай да правиш мили очи на норманина. Къде ще отидем, ако ни изгонят? В Англия царят глад и мъка. Моля те, помисли поне за сина си!

— Точно за него мисля — отговори ядно Хайлан. Погледна заспалото момче и нежно приглади косите му. — Майлс е цяло съкровище, дори за някой лорд.

Мидред сърдито поклати глава и прекрати безполезния разговор. Скоро Керуик дойде да ги отведе в новите хижи. Трябваше да събудят децата, да ги увият в топли дрехи и да ги изведат в нощта. Керуик показа първо хижата на Гевин и семейството му, после отведе Хайлан и сина й в малката къща от другата страна на улицата. В стаичката гореше буен огън. Младият англичанин притури още дърва, докато Хайлан любопитно го разглеждаше.

— Вашата лейди Гуинет е много изискана дама — проговори любезно тя. — Сигурно с удоволствие й служите.

Керуик се надигна и изпитателно изгледа младата жена, без да издава мислите си. Хайлан сърдито се извърна.

— Какво друго ти остава? Ти си само един обикновен крепостен. Защо си на страната на червенокосата вещица?

Керуик не можа да се сдържи и с горчивина отговори:

— Някога тази червенокоса вещица беше моя годеница. После този нормански воин я взе в леглото си. А аз бях лорд и имах свой собствен дом, които той ми отне. Не скърбя за загубата на земите си, ала болката ми от загубата на Айслин е неизмерима. Препоръчвам ви, когато говорите за нея в мое присъствие, да подбирате внимателно думите си. Ако имате поне капчица разум, няма да се вслушвате в коварните лъжи на Гуинет.

— Успокойте се. И сама мога да преценя какво става около мен. Не се съмнявам, че тази Айслин все още ви държи в подчинение.

— Така е — призна Керуик. — Макар че вие не разбирате.

— О, много добре ви разбирам — възрази разгорещено Хайлан. — Не забравяйте, че отскоро съм вдовица и все още знам към какво се стремят мъжете.

Керуик въпросително вдигна вежди.

— Какво искате да кажете?

Младата жена вирна брадичка.

— Ако поискам, Вулфгар ще стане мой.

Англичанинът недоверчиво се изсмя.

— Вие? Какво си въобразявате? Да не намеквате, че ви е избрал за своя метреса?

Гласът на Хайлан пресекваше от гняв.

— Не съм от тези жени! Той ме пожела, това е истината. Ще видим как ще се държи след завръщането си.

Керуик не скриваше презрението си.

— Чуйте какво ще ви кажа, вдовице — заяви категорично той. — Когато направих опит да защитя Айслин от претенциите му, норманинът собственоръчно ми смъкна кожата от бой. Едновременно с това непрекъснато заявява, че не се интересува от жените. Може и да ви вземе, както взе моята Айслин. Ала съм сигурен, че няма да получите нищо в замяна на тялото си.

— Нима твърдиш, че никога няма да стана господарка на дома? — попита високомерно Хайлан. — За какво ме е изпратил тук, как мислиш?

— За да работиш като всички останали — отговори спокойно Керуик. — В Даркенвалд има нужда от работни ръце.

Побесняла от гняв, вдовицата изкрещя:

— Я ме погледни! Нима ти се струва невероятно да се е влюбил в мен?

— Не си въобразявайте несъществуващи неща, скъпа. Признавам, че сте красива, ала изобщо не можете да се мерите с Айслин.

Хайлан почервеня от гняв.

— Аз ще стана господарка на Даркенвалд. Ще видите!

— Така ли? — Керуик подигравателно вдигна вежди. — Този опит ще бъде много болезнен за вас — направи последен опит да я вразуми той. — Знайте, че пропуснах да спомена най-голямото предимство на Айслин. Не съм срещал по-умна жена от нея. — Поклони се иронично и напусна хижата.

 

 

В самотната си спалня Айслин почувства как в сърцето й се надигат старите страхове. Дали междувременно Вулфгар не я беше забравил в обятията на друга жена? Нима щеше да си остане за него само една играчка, захвърлена безучастно настрана?

Болката в гърдите стана непоносима. Хвърли се на леглото и избухна в плач. Когато сълзите й пресъхнаха, се уви плътно в дебелите вълчи кожи, търсейки утеха в спомена за силното, топло тяло на Вулфгар. В този миг на вратата се почука. Айслин скочи и с треперещ глас покани късния посетител да влезе. Когато на прага застана Мидред, момичето я погледна смаяно.

Жената не се беше побояла да се върне в студената нощ, за да изпълни поръчението на Вулфгар. В ръцете си стискаше вързопчето.

— Нося новини от лорд Вулфгар, милейди, които са предназначени само за вашите уши.

Мидред много добре виждаше зачервените очи и мокрото от сълзи лице на Айслин. Изпълнена със съчувствие, заговори меко и утешително:

— Милейди, не обръщайте внимание на глупавата Хайлан. Духът й е доста объркан. Често мечтае за неща, които са извън границите на нейните възможности. Знам, че лордът не е отметнал сърцето си от вас, защото той лично ми предаде този дар и изрази загриженост за здравето ви. Пожела да ви предам да се държите с доверие за Суейн и да се обръщате към него винаги, когато имате нужда от нещо. Не се страхувайте от мечтите и желанията на младата вдовица.

Сложи вързопчето в ръцете на Айслин и с разбираща усмивка проследи нетърпеливите движения, с които младото момиче развърза шнуровете.

— Освен това ме помоли да ви уверя, че го е спечелил по честен начин.

Айслин я погледна с натежали от радостни сълзи ресници и притисна до гърдите си плата, избран за нея от ръцете на Вулфгар. Засия от щастие и се хвърли на врата на добрата жена, която се изчерви от бурните благодарствени думи.

— О, Мидред, не разбираш ли? — извика щастливо тя. — Веднъж Вулфгар ми заяви, че нямал навик да прави подаръци на жените, защото скъпял златото си, а и те не стрували толкова.

Мидред одобрително се усмихна. Усещаше, че е намерила приятелка в лицето на тази млада дама. Притисна сърдечно ръката й и отговори:

— Спечелихте поредната битка, мила. Да се надяваме, че скоро ще спечелите и войната.

Айслин доверчиво се усмихна и весело отговори:

— Да, да се надяваме на бъдещето.

С леко сърце Мидред затвори вратата на спалнята, слезе долу и забърза към новия си дом. Беше щастлива от установилото се между нея и младата лейди доверие и за пръв път от много време насам гледаше с надежда в бъдещето. В Даркенвалд ги очакваше спокоен и мирен живот. Мъжът й щеше да се заеме отново със занаята си, подпомаган от децата, а двете с дъщеря й щяха да прислужват в господарския дом, за да подпомогнат издръжката на семейството си.

 

 

Айслин стана много рано сутринта и коленичи пред раклата с дрехите на Вулфгар. Извади грижливо сгънатите жакети и панталони, милвайки нежно всяка вещ, постави на дъното жълтия плат и отново нареди дрехите в раклата. Само тук подаръкът му щеше да бъде предпазен от алчните ръце на Гуинет. Тя нямаше да посмее да рови из вещите на брат си. А щом съобщят за завръщането на Вулфгар, ще извади плата и ще си ушие нова гуна, за да го посрещне красиво облечена. Внезапно се почувства уверена, че Вулфгар няма друга жена и скоро ще се върне при нея.

Когато слезе в залата, завари Гуинет и Хайлан пред огъня. Младата вдовица беше освободена от грубите домашни работи и Гуинет я посвещаваше в заниманията на благородните дами. Ала грубите пръсти на Хайлан не умееха да правят фини бодове на бродерията и търпението на Гуинет беше подложено на тежко изпитание. Айслин едва не избухна в смях, когато Хайлан смирено се извини за несръчността си.

Гуинет укорително я изгледа.

— Правете по-малки бодове. Нали ви показах.

— Простете, милейди, но не умея да си служа добре с иглата и конеца — обясни кротко Хайлан. Очите й проблеснаха, когато гордо добави: — Затова пък съм прочута с печеното от диво прасе и със сладкишите си.

— Това е работа за прислугата — укори я рязко Гуинет. — Истинската дама се познава по умението си да шие. Вулфгар ще очаква от вас да шиете и кърпите дрехите му.

Айслин спокойно пристъпи напред и протегна ръце към огъня.

— Много мило, че се тревожите за облеклото на господаря ми, Гуинет. Ала ви уверявам, че не ми е необходима помощ. — Усмихна се и леко привдигна полите си, за да ги стопли. — Вулфгар е много доволен от шиваческото ми умение.

Гуинет презрително изпръхтя.

— Много чудно как намирате време за шев, като през цялото време се търкаляте в леглото му.

— Откъде знаете колко време прекарваме в леглото, Гуинет? — попита невинно Айслин. — Или не само ровите в чуждите ракли, ами и подслушвате пред вратите на спалнята ни?

— Какви ги дрънкате? — изсъска ядно Гуинет. — Нямате ракла, не разбирате ли? Робите нямат собственост.

Ала днес никой не можеше да смути спокойствието на Айслин.

— Ако аз съм робиня, цялото ми имущество принадлежи на Вулфгар — отговори с усмивка тя. — А това означава, че ограбвате собствения си брат.

— Брат ми каза, че всичко тук е на наше разположение — избухна Гуинет. — И че можем да правим, каквото си искаме.

— Така ли? — засмя се Айслин. — Каза го на Болсгар, не на вас. А баща ви не взема нищо, което не е негово. Ходи на лов и подпомага изхранването ни. Задоволява се с малко, защото знае, че Вулфгар иска да възвърне благосъстоянието на Даркенвалд. А какво вършите вие, скъпа Гуинет?

Жената скочи като побесняла.

— Докато брат ми отсъства, аз водя домакинството и пазя складовете от пияници и гладници! Мъжете опустошават запасите ни като…

Ала внезапно замлъкна насред думата си и втренчи изплашен поглед към вратата. Айслин се обърна и видя влезлия Суейн. Мъжът спокойно се усмихна и подчертано бавно си отряза грамаден къс месо от бута, който се печеше над огъня. След като уталожи глада си, надигна големия рог с бира, оставен на масата, и пи до насита. Облиза с шумно мляскане мазните си пръсти, изтри ги в кожения жакет и обърнат към Айслин, заплашително попита:

— Кой се оплаква от месото, което носим с Болсгар?

— Никой, Суейн — засмя се Айслин. — Наистина никой. Благодарение на усилията ви на трапезата ни никога не липсва прясно месо.

— Добре, добре — промърмори норманинът и предизвикателно изгледа Гуинет. После доволно се оригна и излезе навън.

Айслин отстъпи крачка назад и иронично разгъна полите си.

— Простете ми, дами, ала трябва да се заема с всекидневните си задължения. — Обърна се към младата вдовица и настави: — Внимавайте печеното да не прегори, Хайлан.

С леки стъпки прекрачи прага и излезе навън в слънчевия зимен ден, който днес изглеждаше пълен с чудеса.

 

 

Вулфгар остана с отряда си няколко дни на кръстовището в близост до Кевъншир. Снегът не валя дълго и скоро се стопи в размекнатата земя. Хората му залавяха пътници и английски съгледвачи, които наблюдаваха похода на Вилхелм и съобщаваха посоката му. Щом потеглиха на път, Вулфгар освободи пленниците, защото междувременно сведенията им бяха станали безполезни.

Войските на Вилхелм маршируваха пред тях, така че от тази страна не ги заплашваше опасност. Развалиха лагера и отново се заеха да осигуряват фланга на армията. Продължиха пътя си на север, а през това време херцогът прекоси Темза северно от Лондон. Градът беше отрязан от идващите му на помощ войски и трябваше да се защитава сам.

Хемпшир, Беършир, Уолингфорд — това бяха спирките на похода им. Архиепископ Олдрид, в свитата на който беше английският претендент за трона Едгар, се сблъска с Вилхелм при Беркхамстед и изостави Лондон на милостта на съдбата. В крайна сметка бяха изпратени заложници и от двете страни и бяха разменени клетви за вярност. Уговориха се да коронясат норманина за крал на Англия в деня на Рождество Христово.

Вулфгар и отрядът му бяха повикани в лагера заедно с всички останали. Колата им беше натежала от злато, сребро и скъпоценности, събрани като откуп или придобити в бой. Ковчежниците на херцога оцениха стойността на предметите, отделиха двоен десятък за господаря си и върнаха остатъка на Вулфгар.

Скоро мъжете започнаха да недоволстват от монотонния лагерен живот. Вулфгар разпредели между рицарите дяловете от плячката и сега трябваше да полага големи усилия, за да ги задържи в лагера, където поне не ги заплашваше опасност да изхарчат за една нощ спечеленото.

Имаше цяла седмица до Коледа, когато Вулфгар получи от Вилхелм вест, че войската ще влезе в Лондон и ще чака там деня на коронацията. Самият той щял да се настани близо до Уестминстърското абатство.

Вулфгар оседла Хън още на зазоряване и препусна към града. Там цареше напрежение и от много страни го посрещаха изпълнени с омраза погледи. Къщите бяха нагъсто една до друга, каменни, с дебели дървени греди. Фронтоните им почти се докосваха. В канавките на калдъръмените улици течеше мръсна вода, която отнасяше отпадъците извън града.

Колкото повече наближаваха Уестминстър, толкова по-гъста ставаше тълпата. Всеки свободен английски гражданин се натискаше да види мястото, където родината му щеше да се подчини на норманския херцог. Вулфгар често се принуждаваше да си пробива път със сила. Когато най-сетне излезе на площада пред абатството, погледът му веднага бе привлечен от голяма каменна сграда, разположена малко встрани, ала с чудесен изглед от високия си покрив. Добра се до входа и като видя, че е свободна, веднага я реквизира от името на херцога.

Дебелият търговец, който живееше там, избухна в сърдити хленчения, че норманите злоупотребяват с имуществото му. Когато узна, че няма да получи обезщетение, гневът му премина всяка граница.

Ала Вулфгар оставаше невъзмутим.

— Е, добри човече, нали все пак трябва да изпълните дълга си пред Вилхелм и короната. — Гласът му беше подигравателен. — Впрочем, радвайте се, че не опожарих къщата ви до основи, какъвто е обичаят ми.

Нареди на сплашения търговец да напусне веднага къщата с цялото си семейство и да си потърси друг дом за две или три седмици. Остана в къщата, за да провери добре ли се изпълняват нарежданията му. Англичанинът изтича да уведоми семейството си и Вулфгар се разсмя с глас при звука на вбесения женски глас, който остро кореше нещастника, че не се е противопоставил на нахалните нормани и не е поискал високо обезщетение.

На партера имаше достатъчно обори за конете и добре обзаведена кухня. Избата беше обширна, препълнена с отбрани вина и сладкиши. На втория етаж имаше няколко стаи и голям салон, в който хората му щяха да си почиват и да разговарят. По тясна стълбичка се отиваше в горния етаж. Там бяха частните покои на домакина. Бяха обзаведени толкова разкошно, че достойно можеха да се състезават с всеки нормански замък. В края на коридора имаше още една тясна стълба, която водеше на таванския етаж. От купола му се разкриваше чудесна гледка към града.

Вулфгар слезе отново в покоите на търговското семейство и дълго остана в просторната спалня. Пръстите му се плъзгаха по мекия матрак на широкото, тапицирано с кадифе легло, и сякаш напипваха разпилените по възглавниците медноцветни коси и меко закръглените бедра. Погледнаха го две весели виолетово-сини очи, а топлите устни жадно отговориха на целувката му.

С големи усилия успя да прогони от съзнанието си тази прелъстителна картина. По дяволите, малката вещица наистина го беше омагьосала!

Скочи с проклятие на устните и побърза да препусне обратно към лагера. Не възприемаше почти нищо от околността. Едва когато изкачи последния хълм и пред погледа му се ширна грамадният стан на норманската войска, успя да се окопити. Чувстваше се самотен като никога досега и дълбоко в себе си осъзнаваше, че вече е взел решение.

Внезапно го обзе детинска веселост. Заби шпори в хълбоците на Хън и конят сърдито изпръхтя. После се понесе в буен галоп към лагера.

След два дни войската влезе в Лондон. Цяла нощ трая празникът на победата.

Докато хората му пируваха, Вулфгар стоеше до прозореца и се взираше в осветения от стотици факли площад. Беше изпратил Гоуейн в Даркенвалд и се надяваше младият рицар да пристигне там още утре сутринта. Напрежението вибрираше в гърдите му. Непрекъснато виждаше пред себе си лицето на Айслин. Сияещите й очи го пронизваха, фината извивка на челото и дръзкото тясно носле просто го мамеха да ги помилва. Почувства вкуса на чувствените устни, които отначало неохотно, после все по-жадно и горещо се впиваха в неговите.

Стресна се и извърна поглед. Тези момчешки мечти разрушаваха душевния му мир, замъгляваха разума и не му даваха да заспи. Мразеше зависимостта, в която беше изпаднал. Запъти се с широки крачки към спалнята, където го очакваше голямото празно легло, нахвърля безредно дрехите си и се пъхна под завивките.

Ала скоро трябваше да осъзнае, че жадуваният сън бяга от очите му. Непрекъснато усещаше до себе си топлото женско тяло, дори чуваше задъхани нежни думи.

Мяташе се неспокойно насам-натам, без да може да заспи, докато най-сетне стана и отново отиде до прозореца. Разтвори капаците и се наведе над спящата улица. Нощта беше леденостудена и скоро охлади горещата му глава.

Как жадуваше за тази вещица! Въпреки преживените страдания тя си оставаше горда и благородна като Клеопатра. Умееше да носи с достойнство отредената си участ и решително се опълчваше срещу него в защита на народа си, като го караше да прави неща, които всъщност не искаше. Потърка чело, за да се освободи от натрапчивата мисъл за нея, ала не успя.

 

 

Айслин въздъхна и се загледа в издигащата се над блатото луна. Ако Вулфгар прояви поне малко привързаност и любов, ще бъда доволна, мислеше си тя. Той е добър, справедлив и нежен дори в горещите пориви на страстта. Не мога да го прокълна, че се е усетил привлечен към разцъфтялото женско тяло, нали е мъж. Какво да сторя, за да завоювам завинаги любовта му? Чувствам се толкова слаба, щом ме вземе в обятията си. Изглежда му е достатъчно да ме има, когато си пожелае. Аз обаче искам повече! Вярно е, че не беше първият ми мъж, ала не съм някоя от простолюдието. Не съм жена, която мъжът взема и после бездушно захвърля. Трябва да приложа всички средства, за да го убедя да възстанови честта ми. И аз имам своята гордост. Не мога да остана завинаги негова любовница и да нямам друго участие в живота му…

Свали долната риза и я захвърли на пода. Мушна се под дебелите кожи и притисна до гърдите възглавницата, която беше запазила нещо от мъжкия му дъх.

Вулфгар ще бъде мой, каза си решително тя. Не зная дали го обичам, ала го желая повече от всеки друг мъж. Но трябва да действам умно. Ще го задържам, ще го дразня, ще се съпротивлявам, доколкото позволяват слабите ми сили, без да го ядосвам. А когато прояви поне малко чувствата си, ще го даря с цялата любов, която гори в сърцето ми…

 

 

Новият ден изгря над Даркенвалд с цялата си красота. Жителите на градчето се раздвижиха. Айслин също стана рано, закуси набързо и слезе в града да се погрижи за болни и ранени. Нямаше никакво желание да слуша злобните намеци на Гуинет.

Късно следобед се чу предупредителният вик на поста в наблюдателната кула. Керуик изтича при Айслин и й съобщи, че се приближават рицари с цветовете на Вулфгар.

Младата жена изхвърча от бедната къща, скри се в стаята си, среса косите си и ги украси с пъстри панделки. Охлади лицето си с мокра кърпа и се затича надолу по стълбата. Ала видя младия Гоуейн и радостта й угасна. Рицарят с усмивка пристъпи към нея, ала острият вик на седналата край огъня Гуинет го призова да седне край нея. Младежът хвърли колеблив поглед към Айслин и побърза да изпълни рязката заповед.

— Какво става с Вилхелм? — поиска да узнае Гуинет. — Англия негова ли е вече?

— Да — отговори Гоуейн. — Ако мине добре, херцогът ще бъде коронясан на Коледа.

Гуинет облекчено въздъхна.

— Значи Даркенвалд е наш.

— Как е господарят Вулфгар? — попита Айслин и се изправи пред младия рицар. — Защо не се върна с вас? Да не му се е случило нещо? — Очите й страхливо се взряха в лицето му.

— О, не — побърза да я успокои рицарят. — Той е здрав и бодър.

— Защо тогава предприехте опасното пътуване дотук? — намеси се рязко Гуинет. — Сигурно имате важно поръчение.

Гоуейн се усмихна.

— Така е, милейди. Вулфгар много държи да изпълня добре задачата си.

— И каква е тя? — попита нетърпеливо Гуинет.

— Тук съм, за да… Трябва да отведа един човек със себе си в Лондон — обясни плахо младежът.

— Да отведете някого в Лондон? Кого? — попита изненадано Гуинет и напрегнато изгледа Гоуейн. — За коронацията, нали? Вулфгар сигурно иска да представи на новия крал семейството си. Много ми се иска да бъда там. Ала първо трябва да си ушия нова дреха. Не ми е възможно да се явя пред очите на Негово Величество в този вид. — Посочи презрително златножълтата гуна и заяви: — Тази е подходяща най-много за обора.

Гоуейн почервеня от смущение. Колебание разкъсваше душата му. Очите на Айслин не се откъсваха от любимата й рокля и момъкът внезапно осъзна, че Гуинет е облечена в гуната, с която Айслин изглеждаше толкова красива. Обърна очи към момичето и като забеляза извехтялата дрешка, се намръщи от изненада. Много му се искаше да й каже някоя мила дума, защото беше дълбоко възмутен от нахалството на Гуинет да се рови в раклата й. Ала предпочете да се въздържи, защото само Вулфгар имаше право да решава въпросите на семейството си.

Преодоля плахостта си и се обърна към Гуинет:

— Страхувам се, че не сте ме разбрали, милейди.

— Какво? — Жената вдигна очи към младия рицар и като видя насочения му към Айслин поглед, гневно смръщи чело.

Гоуейн се смути още повече и се постара внимателно да подбере думите си.

— Лорд Вулфгар ми заповяда да взема със себе си лейди Айслин и да я отведа в Лондон. Нареди също Хлин да я придружава.

— Какво? — пошепна задавено Гуинет. Скочи от стола си и ядно захвърли бродерията на пода. — Твърдите, че Вулфгар рискува рицарската си чест, само за да върне в леглото си саксонската курва? И всичко това пред очите на краля?

Гуинет закрачи нервно напред-назад пред огъня. След малко в залата влезе Хайлан и по устните на жената пропълзя коварна усмивка. Застана пред смутения рицар и сърдито го изгледа.

— Без съмнение, вие сте разбрали погрешно лорд Вулфгар, сър Гоуейн. Сигурен ли сте, че не ви е поръчал да отведете при него съвсем друга дама?

Норманинът твърдо поклати глава.

— Не, милейди. Заповяда ми да отведа при него именно лейди Айслин Даркенвалд. Имам поръчение да тръгна оттук, колкото се може по-скоро. Ще потеглим рано сутринта, милейди — обърна се към усмихнатата Айслин той, без да обръща повече внимание на сломената Гуинет. — Ще бъдете ли готова?

— Разбира се, сър Гоуейн — отговори с блеснали очи Айслин. — Нямам кой знае какво, за да го взема със себе си. Ще се приготвя навреме.

— Тогава за мен ще бъде удоволствие, демоазел.

Гоуейн дълбоко се поклони и с бързи крачки излезе от залата. Искаше да се погрижи за хората си, а и да охлади главата си на вечерния хлад. Повтаряше си, че по пътя за Лондон трябва да се държи на почтително разстояние от англичанката. Иначе го заплашваше опасността да се забрави. А това щеше да опетни честта не само на момичето, но и на самия Вулфгар.