Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (22)

Глава двадесет и втора

Скоро дойде и лятото. Детето в утробата на Айслин растеше, ала още по-бързо растяха стените и валовете на крепостта. Хората наблюдаваха и двете с голяма радост.

Всички се топлеха от сияйното щастие на бъдещата майка, замъкът обаче им обещаваше защита срещу враговете.

Защото ги заплашваха нови опасности. Привлечени от разрастващото се благосъстояние на Даркенвалд, в земите му нахлуха крадци и разбойници. Вулфгар непрекъснато изпращаше отреди в защита на поданиците си. Все по-често се явяваха бегълци, чиито домове бяха ограбени и опожарени, и молеха за подслон в залата.

Случайността позволи на Вулфгар и рицарите му да открият ефикасна система за предупредителни сигнали. След обяда Айслин се беше оттеглила в хладната спалня, за да се спаси от потискащата юнска горещина. Свали гуната и охлади с вода челото и страните си. После вдигна малкото сребърно огледало, подарено й от Бюфон в Лондон, и се зае да разресва косите си. В този миг на двора прозвуча гръмкият глас на Вулфгар. Младата жена с усмивка се приближи към прозореца и се облегна навън с огледалото в ръка.

Вулфгар седеше на тревата, обкръжен от тримата си рицари и Суейн. И петимата бяха въоръжени, готови да тръгнат по следите на разбойниците, ако получат сигнал от някой патрул. Айслин няколко пъти повика Вулфгар по име, но разговорът на мъжете беше толкова оживен, че никой не я чу. В този миг слънчевите лъчи паднаха право върху огледалото и отражението им затанцува върху лицето на Вулфгар. Мъжът стреснато се надигна и засенчи с ръка очите си, за да разбере откъде идва лъчът. Позна застаналата на прозореца Айслин, която весело замаха с ръка и огледалото отново просветна. Рицарят развеселено се облегна на стъблото, когато внезапно го осени чудесна идея. Скочи като опарен и хукна към залата. Айслин чу бързите му крачки по стълбата и само след секунди мощната му ръка блъсна вратата. Вулфгар грабна огледалото от ръката й и пристъпи до прозореца. Не мина много време и яркият лъч привлече вниманието на другарите му. Изсмя се доволно и сърдечно притисна устни до челото на младата си съпруга.

— Мила моя, не можете да си представите каква огромна услуга ни оказахте току-що. — Вдигна огледалцето като някаква скъпоценност и продължи: — Ще снабдя всички постове и патрули със сребърни огледала и ще ги разположа по околните хълмове. Сигурен съм, че този път грабителите няма да ни се изплъзнат.

Мина почти цяла седмица, преди викът на поста да призове на бой петимата рицари. Придружени от няколко местни хора, те веднага се отправиха на път. Смятаха да направят засада на разбойническата банда. Селяните яздеха на конете по двама, дори по трима. Вулфгар и норманите препускаха напред. Поеха на юг към Крейгън и се укриха на мястото, където пътят правеше остър завой. От двете му страни се издигаха стръмни склонове, които щяха да улеснят внезапното нападение. Скриха се между гъстите храсти или зад дебелите стъбла на дърветата. Селяните имаха за задача да обсипват разбойниците с камъни и стрели. А добре обучените стрелци и копиехвъргачи на Вулфгар щяха да изскочат на пътя и да ги подгонят към скритите зад завоя рицари.

Не мина много време, когато се чуха възбудени гласове. Разбойниците мъкнеха чували с плячка и, изглежда, се чувстваха в безопасност. Когато върху главите им изневиделица се посипаха камъни и стрели, смеховете замръзнаха в гърлата им.

Вулфгар насочи копие напред и заби шпори в слабините на Хън. Другарите му го последваха. Тропотът на тежките копита прозвуча като погребален звън в ушите на грабителите. Мъжете нададоха уплашени викове и се опитаха да се скрият в храстите. Много от тях бяха стъпкани от развилнелите се коне.

Само един от разбойниците прояви известна смелост. Вдигна копие и го насочи към рицарите. Вярната брадва на Суейн описа широка дъга във въздуха и отсече ръката на мъжа. С висок крясък човекът се опита да запази живота си, ала дълго норманско копие сложи край на страданията му.

Копието на Вулфгар прикова втори към земята. После рицарят размаха грамадния си меч и остави кървава диря в редиците на грабителите. Само след минути битката беше свършила. На умиране един от разбойниците издаде тайното скривалище в блатата, където беше струпана ограбената плячка. Взеха чувалите с награбеното и оръжията и замъкнаха труповете в близките храсти. После тръгнаха да търсят тайното убежище.

То се оказа доста далеч, в почти непроходимата част на блатото. Изглежда обитателите му бяха предупредени за нападението, тъй като набързо бяха офейкали, като бяха оставили събраната из цялата страна плячка. Останали бяха само четирима пленници, завързани голи под открито небе, измършавели до неузнаваемост. Когато ги отвързаха и им дадоха храна и вода, нещастниците се втурнаха да целуват краката на освободителите си. Сред тях бяха младо момиче и нормански рицар, довлечен в блатото след получената по време на бой рана. Другите двама бяха крепостни от някакво селце западно от Лондон.

Хората на Вулфгар претърсиха жалките хижи и събраха всичко по-ценно. После се погрижиха да настанят пленниците върху конете, взети от разбойниците, подпалиха лагера и тръгнаха обратно.

Отведоха младото момиче при семейството му, където родителите и близките го посрещнаха с радостни сълзи. Останалите намериха подслон в залата, докато възстановиха силите си и потеглиха към родните си места.

Даркенвалд си отдъхна от постоянната заплаха и хората отново се заеха с обичайните си задължения. Но имаше и такива, които не се примиряваха. Гуинет не можеше да преодолее злобата си, че остава само любезно търпян гост в дома на брат си. Дори Хайлан в последно време се изплъзваше от влиянието й и съвестно изпълняваше задълженията си. Имаше достатъчно грижи около малкия си син и не обръщаше внимание на злобните тиради на Гуинет. Сестрата на лорда с мъка трябваше да признае, че никой не я зачита за нищо, камо ли да се съюзи с нея срещу лорда и съпругата му. Единственото й удовлетворение бяха ужасяващите картини, които непрестанно рисуваше пред Майда. Старата жена трябваше да повярва, че норманинът жестоко измъчва дъщеря й. И наистина — Майда ставаше от ден на ден по-плаха. Избягваше да влиза в залата и да се мярка пред очите на Вулфгар. Обърканото й съзнание възприемаше всяка дума на жестоката лъжкиня.

Когато Айслин идваше да я види, Майда не сваляше очи от натежаващото й тяло. Ала нищо в него не издаваше, че детето й е измъчвано, бито или бичувано. Напротив, тя никога не беше виждала Айслин по-щастлива и доволна. Болният й дух още повече се объркваше.

 

 

Горещите юлски дни сякаш нямаха край. У Айслин не остана и следа от предишната прелест. Пристъпваше тежко, влачеше крака, подпираше с ръка натежалия си кръст и всяко движение й причиняваше мъка. Нощем се притискаше до широкия гръб на Вулфгар. Често се будеше, защото малкото риташе с все сила в корема й. В спалнята беше тъмно и тя не можеше да види реакцията на Вулфгар, ала все по-често я обхващаше страх, че му досажда с дебелината си. Мъжът с усмивка я разубеждаваше. През последната седмица плодът се смъкна ниско и тя не можеше дори да седне спокойно. Не й се ядеше, не й се говореше. С нетърпение очакваше раждането.

Един ден, както седяха в залата, пое шумно въздух и притисна ръка до издутия си корем, смаяна от силата, с която се беше раздвижило детето. Вулфгар загрижено улови ръката й и тя се насили да се усмихне.

— Няма нищо, мили — промърмори тихо Айслин. — Малкото отново ме изрита. Усмихна се и нежно добави: — Май е наследило силата на баща си.

Отдавна беше прогонила далеч всички съмнения относно бащинството. Отвращаваше я дори мисълта, че би могло да бъде създадено от Рейнър. Ала думите й за кой ли път предизвикаха злобата на Гуинет.

— Вие май имате свръхестествени познания, недостъпни за обикновените смъртни — изсъска тя. — Все пак произходът на детето ви ще остане завинаги в тайна. Е, имам известни съмнения, че може да е и с чиста саксонска кръв… — И тя предизвикателно изгледа Керуик.

Младежът трудно осъзна намека й. Лицето му потъмня от гняв. Когато се обърна към Вулфгар, гласът му пресекваше от възмущение:

— Не, милорд! Това е напълно изключено… Искам да кажа… — Изгледа безпомощно Айслин и ядно избухна срещу Гуинет: — Лъжете! От устата ви излизат само мръсни лъжи!

Вулфгар се усмихна, ала гласът му прозвуча доста остро:

— Вие се славите с несравнимата си чувствителност, сестро. За кой ли път изказахте безумно предположение. Досега бях уверен, че злосторникът е Рейнър, не този беден момък.

Гуинет сърдито изсъска:

— Помислете малко, Вулфгар! Кой твърди, че Рейнър я е обезчестил? Само тя и няколко пияници, замаяни от виното. Много се съмнявам, че благородният рицар изобщо се е доближил до нея.

Айслин загуби ума и дума. Не беше очаквала чак такова безсрамие. Керуик скочи и ядно изгърмя:

— Майда също може да потвърди, че онзи помъкна дъщеря й нагоре по стълбата. Как смеете да твърдите, че е невинен?

— Майда, ами! — изфуча презрително Гуинет. — Тази слабоумна старица въобще не съобразява какво говори.

Айслин с усилие се овладя и тихо заговори:

— Скоро истината ще излезе на бял свят, Гуинет. Що се отнася до Керуик, по онова време той беше окован във вериги тук, в тази зала. Има само двама мъже, които могат да бъдат бащи на детето ми — и аз съм сигурна, че не е онзи, към когото проявявате такова благоволение.

Гуинет я изгледа унищожително, ала Айслин не се остави да я сплашат.

— Моля се на Бога да разкрие истината пред очите на всички, за да се знае чие е семето, узряло под сърцето ми. Освен това не бива да се съмнявате, че обичният ви Рейнър е в състояние да упражни насилие над една жена. Припомнете си колко често се хвали, че ме е притежавал пръв.

Гуинет нямаше какво да отговори и само стисна юмруци в безсилен гняв. После посегна към оставената на масата чиния и я запрати срещу Айслин. Вулфгар скочи, побеснял от гняв, и тежкият му юмрук се стовари върху масата.

— Престанете веднага, Гуинет! — изръмжа той. — Вие живеете под моя покрив, затова ви забранявам да говорите за бащата на това дете. То е мое, защото аз го признавам за такова. И не смейте повече да си отваряте устата, ако искате да продължите да се храните на трапезата ми.

Гуинет осъзна, че е изгубила играта. Хвърли заплашителен поглед към Айслин и изтича като подгонена нагоре по стълбите. Хвърли се на леглото и захълца в безпомощна ярост. Разочарование, гняв и отчаяние помътиха съзнанието й. Как можа съдбата да допусне някакво си копеле да стане лорд и да я лиши от полагащото й се място на господарка на дома! Как можа тази проклета саксонска курва да стане негова жена! А Рейнър? Какво, ако беше наистина баща на нероденото дете? Щеше да й бъде непоносимо да гледа плода на любимия си в ръцете на другата. Ако се родеше с черна коса и тъмна кожа, всички щяха да знаят кой е създателят му. Нямаше да преживее и този позор. Закле се, че търпеливо ще изчака Рейнър да се завърне от Нормандия и веднага ще го посвети в плановете си за отмъщение. Вулфгар и саксонската уличница трябваше да си платят за всички претърпени от нея унижения.

Вечерята в залата продължи в потиснато настроение. Айслин с мъка се надигна от стола си и се обърна към Вулфгар:

— В последно време бързо се уморявам. Ще бъдете ли така добър…?

Рицарят се надигна и й предложи ръката си.

— Разбира се, че ще ви помогна, мила.

Двамата бавно се изкачиха по стълбите. Вулфгар отвори вратата към спалнята и я пропусна да мине. Айслин веднага се разсъблече, свали гуната и с мъка изхлузи презглава долната риза. Вулфгар замислено поглади косите й. Младата жена с въздишка се облегна на гърдите му и мъжът се приведе да целуне мекия, обсипан с къдрави косъмчета врат.

— За какво мислиш, скъпа? — попита нежно той.

Айслин вдигна рамене и претегли ръцете му над гърдите си.

— О… Мисля, че омразата ви към жените си има своите основания.

Вулфгар се засмя и потърка носа си в ухото й.

— Има жени, които са наистина непоносими, ала има и други… — Помилва закръгления корем и довърши: — Има и други, от които не бих искал да се лиша за нищо на света.

Айслин се надигна насреща му и тежките гърди се притиснаха още по-силно до тялото му. Вулфгар не устоя на изкушението да ги помилва. Огънят в слабините стана непоносим. Трябваше да напрегне всички сили, за да не се отдаде на изгарящото го желание. С нетърпение очакваше деня, когато най-сетне щеше отново да задоволи страстта си…

 

 

Болсгар седеше в любимото си кресло пред камината. Суейн му правеше компания. Керуик и останалите бяха напуснали залата и бяха отишли да си легнат. Двамата мъже замислено се взираха в пламъците и нарядко разменяха по някоя дума. Суейн усещаше, че старият лорд е дълбоко наранен от безумните обвинения на дъщеря си, и се стараеше да му вдъхне утеха.

Чуха как на горния етаж се отвори врата и Болсгар усмихнато вдигна очи. После весело смигна на стария си приятел. И двамата знаеха, че Вулфгар с мъка устоява на желанието си да сподели самотните си нощи с нежна любима, и снизходително се присмиваха на наложеното му въздържание. Досега се беше наслаждавал без мяра на любовните сладости…

Лордът се появи на горния край на стълбището с мрачно лице. Без да ги удостои дори с поглед, отиде до бъчвата с бира и си наля пълна чаша прясно пиво. Изпразни го на един дъх и побърза да го напълни отново. Едва тогава пристъпи към камината и се отпусна с тежка въздишка до Болсгар. Дълго никой не промълви нито дума. Накрая Вулфгар сърдито изръмжа нещо неразбрано.

— Какво казахте? — попита изненадано Суейн.

— Казах, че женитбата е проклето нещо. Слабините ми изгарят от желание, ала не мога да утоля жаждата си. Поне да не беше толкова красива! Понякога ужасно ми се иска да й намеря заместничка, ала трябва да държа на клетвите си. Нощ след нощ лежа до нея и не намирам покой…

— Имайте още малко търпение, Вулфгар — посъветва го бащински Болсгар. — Такъв е животът, няма как. Ще видите, че търпението ви ще бъде богато възнаградено.

— Защо говорите за неща, от които нищо не разбирате? — изръмжа ядно Вулфгар. — Защо това красиво същество не ми доставя нищо друго, освен грижи и болки? Трябва да бъда винаги нащрек, за да защитавам честта й. Разни сополанковци непрекъснато се увъртат около полите й. Гоуейн направо пощурява, като я види. А непрекъснато се питам какви ли са спомените на Керуик…

Болсгар заплашително изгърмя:

— Какви ги говорите, човече? Не бъдете несправедлив. Айслин със сигурност не е искала да я вземат насила в бащиното й легло или да я връзват като куче с верига.

— Спестете ми обвиненията си! — избухна несдържано Вулфгар. — Тя знае, че е майката. Аз обаче никога няма да бъда сигурен, че съм бащата. Нищо чудно да отгледам и възпитам някое хлапе, създадено от съвсем друг мъж…

— Вината не е на лейди Айслин — настави вразумително Болсгар.

— Точно така — съгласи се Суейн и закима с глава. — Милейди няма вина за случилото се. Вразумете се, милорд, иначе ще ме принудите да ви науча на нещо по-добро.

Вулфгар избухна в подигравателен смях.

— По-добре внимавайте — изфуча сърдито той. — Май жена ми е замаяла главите дори на белокоси старци като вас…

Внезапно здравата ръка на стария рицар го сграбчи и го издърпа от креслото. Болсгар замахна да го удари през лицето, ала спря насред път и горчиво промълви:

— Не мога да забравя как те ударих в пристъп на гняв, синко. Как да го направя още веднъж…

Вулфгар отново се изсмя, ала в смеха му прозвуча горчивина. В този миг в брадата му се стовари железен юмрук, по-здрав от ковашки чук. Норманинът се свлече на пода и повече не мръдна.

Суейн замислено разтърка мощната си десница и весело смигна на Болсгар.

— Аз нямам вашите скрупули — изръмжа той. — Вулфгар си го заслужи.

Болсгар хвана изпадналия в безсъзнание за глезените, Суейн под мишниците и двамата го повлякоха по стълбата към горния етаж. Болсгар тихо почука на вратата и след сънения отговор на Айслин внимателно я отвори. Младата жена се надигна и с учуден поглед заследи как двамата мъже внесоха безжизнения Вулфгар и го проснаха до нея на леглото.

— Какво стана? — попита с разширени от ужас очи тя.

— Пи много — отговори кратко Суейн.

Айслин изпитателно го изгледа.

— Вино или бира? Трябва да е изпил цял мях, щом се е напил за толкова кратко време.

— Беше доста неразумен — опита се да обясни Болсгар.

Младата жена се приведе над съпруга си и нежно помилва лицето му. Напипа подутината на брадичката му и сърдито смръщи чело.

— Кой го е наредил така? — попита с остър глас тя.

Суейн отново потърка кокалчетата на мощната си десница и се ухили.

— Аз — отговори самодоволно той.

Айслин объркано местеше очи от единия към другия. Болсгар отново взе думата.

— Държа се като невъзпитан хлапак. За съжаление нямахме под ръка пръчка.

Двамата се поклониха и напуснаха стаята. Айслин замислено изгледа съпруга си, после стана и с усилие смъкна дрехите от гърба му. В тази топла лятна нощ нямаше нужда и от завивка.

 

 

Силен гръм изпълни покоите и Вулфгар скочи стреснато от леглото. Огледа се диво наоколо, готов да се нахвърли върху невидимия нападател, но скоро осъзна, че гърмът е предвестник на силната лятна буря, която се спускаше над Даркенвалд, идвайки от морето. Облегна се назад и отново затвори очи. Постепенно гръмотевицата заглъхна в далечината и първите тежки капки затропаха по камъните. Дъждът се засили и капаците на прозорците затракаха под напора на вятъра.

Вулфгар почувства движението на жена си. Отвори очи и видя как Айслин се привежда над него. Дългите къдрици се разпиляха по лицето й и подчертаха още повече снежната белота на лицето й. Загрижеността, изписана във виолетово-сините очи, го накара да се усмихне въпреки силното бучене в главата. Протегна ръка и зарови пръсти в блестящата коприна. Привлече лицето й към своето и се наслади на свежите й устни. Айслин се засмя и се надигна.

— Тревожех се за здравето ви, но виждам, че вече се чувствате много по-добре.

Вулфгар вдигна ръце над главата си и се протегна като сънено животно. Усети болка в брадата и предпазливо опипа голямата подутина. Смръщи чело и седна в леглото.

— Изглежда, Суейн остарява — промърмори той и като забеляза изненадания поглед на Айслин, обясни с усмивка: — По-рано брадите, които се сблъскваха с юмрука му, се разпиляваха на хиляди парчета.

Младата жена избухна в смях и очите й засвяткаха. Вулфгар отново не можа да устои на изкушението и впи устни в нейните. Айслин се отпусна в ръцете му, наслаждавайки се на целувката, ала тъпата болка скоро й напомни, че времето за раждане наближава.

Вулфгар забеляза тъмната сянка в очите й и загрижено попита:

— Какъв лош спомен ти изпрати сатаната, скъпа? — Помилва закръгления корем и замислено продължи: — Непрекъснато се укорявам, че детето, което расте в утробата ти, не е дете на любовта, дори да е мое. Често съм те принуждавал да споделяш постелята ми, без да се съобразявам с волята ти. Знай обаче, че ще приема детето за свое, независимо кой е посял семето си в теб. Ще носи моето име и моя герб. Никога няма да го прогоня от дома си. Ала бих желал майка му да го обича най-много от всички…

Айслин трогнато се усмихна, защото много добре разбираше, че той се опитва да се пребори с жестоките спомени от детството си.

— Не се страхувайте, Вулфгар. Ще даря детето ни с цялата любов, на която съм способна. Ще го люлея в ръцете си и ще сторя най-доброто за възпитанието му. — Въздъхна и добави: — Но аз съм жена и много се страхувам от онова, което ще дойде. Има толкова неща, които не зависят от мен и които въпреки това ще окажат влияние върху живота му. Освен това имайте предвид, че мога да родя момиче, не момче! — Протегна ръка и помилва косата му.

— Нека бъде Божията воля, скъпа! — усмихна се Вулфгар. — Ще създадем цяла династия, обещавам ти. Ако е момиче, много бих искал да прилича на теб. Дъщеря ни със сигурност ще замае главите на всички мъже, както ти замая моята. — Обърна глава и целуна свивката на лакътя й. — Ти преобърна живота ми с главата надолу. Хиляди пъти си бях повтарял, че няма да допусна обвързване с брачни клетви, а ти ме накара да го сторя. Направо умирах от страх да не те загубя. Бях скъперник, а ти беше достатъчно умна и не искаше нищо от мен. И внезапно осъзнах, че съм готов да рискувам живота си, за да задоволя желанията ти. — Усмихна се с тъга и додаде: — Вече се отказах да устройвам живота си според определени принципи. Имам ти доверие, скъпа. Ти ще ми покажеш правилния път и няма да се възползваш прекалено много от безпомощността ми.

— Не бива да говорите така, Вулфгар — отвърна укорително Айслин. — Откога страшният нормански рицар се страхува от бедното саксонско момиче и го оставя да прави с него, каквото си иска? Не се подигравайте с мен! — Приведе се с мила усмивка над лицето му и натежалите гърди се опряха в неговите. Очите й обаче останаха сериозни.

— Помисли все пак — може би детето, което скоро ще се появи на бял свят, все пак е дете на любовта? — попита тихо тя. — Знаеш ли как копнея да почувствам силната ти прегръдка? Знаеш ли, че с радост следвам пътя ти? Знаеш ли каква власт имаш над мен? Дори когато се съпротивлявам, дълбоко в себе си копнея за теб…

Сивите очи на Вулфгар бяха впити в нейните. Гласът му прозвуча също така сериозно:

— Сега това не е важно. Забрави съмненията си и се радвай на любовта ни. — В гласа му се промъкна нежна ирония: — Но сега е крайно време да ставам. Иначе пак ще те принудя да сториш нещо против волята си…

Айслин весело се засмя и се освободи от прегръдката му.

— Против моята воля? Не, сега не е така. Бих казала дори, че опасността за теб е много по-голяма…

Вулфгар скочи от леглото и през смях започна да се облича. Когато излезе от стаята, тананикаше весела норманска песничка.

Болсгар и Суейн вече седяха до масата и предпазливо се отместиха да му сторят място. Рицарят невъзмутимо се намести между двамата и подчертано опипа огромната подутина на брадата си.

— Струва ми се, че тази нощ някоя млада красавица ме е целувала с буйна страст — отбеляза сухо той. — Или ме е ударила ръката на безсилен старик?

Болсгар приглушено се изсмя.

— Безсилен старик, ами! Така ви тресна, че не успяхте да ни кажете дори лека нощ!

— Омръзна ми да се занимавам със стареещи рицари — въздъхна тежко Вулфгар. — Някога, преди много години ме възпитаваха с твърда ръка и не допускаха да сторя или да кажа нещо против волята им. Междувременно е пострадала не само силата на духа им, а преди всичко бедните им тела…

— Искаш ли да си премерим силите? Жалкият старик ей сега ще ти строши кокалите — озъби се Суейн. — Снощи трябваше да внимавам много, за да не изкривя красивото ти личице, голобради младежо!

— Езикът ви е по-страшен от мускулите, Суейн — изсмя се Вулфгар. — Но нека не се караме повече. Юмрукът ви улучи целта си и ви благодаря за поучението. Нямах никакво основание да обиждам по този начин дамата на сърцето си. Моля ви да забравите безумието ми!

Болсгар размени смаян поглед със Суейн и двамата усърдно закимаха с глави. После вдигнаха чашите с бира и мълчаливо пиха за възстановеното единство.

Вулфгар остави чашата на масата и в този миг забеляза предпазливо слизащата по стълбите Айслин. Скочи от стола си и побърза да я придружи до масата.

Айслин се опита да се отпусне в стола си, ала тъпата болка, която от сутринта притискаше утробата й, едва не я накара да загуби съзнание. Пое дълбоко въздух и лицето й посивя. Вулфгар я наблюдаваше със страх. Младата жена възвърна част от силите си, кимна с глава и посегна към ръката му.

— Отведете ме в спалнята, моля ви. Страх ме е, че няма да се справя сама.

Вулфгар скочи и я вдигна на ръце. Понесе я по стълбата и залата се огласи от резкия му глас:

— Веднага повикайте Мидред. Времето настъпи!

Настана истински хаос. Слугите се разтичаха насам-натам. Вулфгар блъсна вратата с крак и внимателно положи в леглото младата си съпруга. Коленичи до нея и впи тревожен поглед в лицето й.

Айслин неволно се запита дали е загрижен за състоянието й или и сега се измъчва от въпроса за бащата на детето. Посегна утешително към ръката му и я притисна до бузата си, трогната от изписаната по лицето му безпомощност.

Тялото й се разтърси от нова, още по-страшна болка. Ръката й отчаяно се вкопчи в неговата и Вулфгар усети, че се облива в пот. Смелият воин, който възприемаше раните и болката като нещо напълно в реда на нещата, сега едва не загуби свяст. Не можеше да понесе гледката на нежното женско тяло, мятащо се като обезумяло по леглото.

— Няма нищо, милейди, не се безпокойте — прозвуча откъм вратата бодрият глас на Мидред. Жената побърза да пристъпи към леглото и настойчиво продължи: — Пестете силите си за по-късно, тогава ще са ви много по-необходими. Както виждам, малкият лорд ще ви създаде много работа. Все пак природата е милостива и ни дава почивки между болките. Отпуснете се сега. Казвам ви, че всичко ще бъде наред.

Мидред окуражително изгледа родилката и Айслин побърза да изпълни указанията й. Дишането й стана по-равномерно. Лицето на Вулфгар напълно беше загубило цвета си. Мидред не можа да понесе мъката му и съчувствено промълви:

— Ако обичате, милорд, погрижете се да повикат Хлин. Нужна ми е помощта й. Обещавам ви да се грижа добре за милейди. — Видя, че огънят е угаснал, и добави: — Кажете на Хам и Санхърст да донесат дърва и да напълнят големия котел с вода.

Така успя да прогони норманина от леглото на Айслин, но не й се удаде да го отдалечи долу в залата. Вулфгар остана на прага и продължи да се взира със страх в наобиколилите Айслин жени. От време на време улавяше насочената към него усмивка и сърцето му се свиваше от болка. Дори в най-страшните мигове Айслин не преставаше да мисли за него…

Минаха часове. Страховете на Вулфгар станаха непоносими. Ала Мидред и Хлин бяха заети около родилката и нямаха време да отговарят на плахите му въпроси. Най-много го измъчваше представата, че от утробата на прекрасната светла Айслин ще изскочи чернокосо и с тъмна кожа бебе и по този начин целият свят ще разбере кой е баща му. После си каза, че е глупак. Какво значение имаше това в сравнение с факта, че любимата му може да не преживее тежкото раждане! Припомни си месеците, преживени заедно, щастливите мигове на взаимно удовлетворение. Нима на всичко това ще бъде сложен край? Тъмни облаци забулиха челото му и гърлото му пресъхна. Треперещ от потискащата неизвестност, изскочи от спалнята и се втурна към обора.

Хън изплашено изпръхтя, когато господарят метна седлото на гърба му. Без да му обръща внимание, Вулфгар немилостиво напъха юздата в устата му и се метна на гърба му. Препусна като луд, без цел и посока, докато телесното изтощеше прогони мъчителните мисли от съзнанието му.

Най-после спря коня на нисък хълм край новостроящия се замък. Хън едва си поемаше дъх. Вулфгар обходи с поглед яките крепостни стени, които растяха с всеки изминат ден. Дори сега, когато вече се смрачаваше, работата не спираше. Непрекъснато се учудваше на усърдието на местните жители. Всички работеха, без да мърморят, защото много добре знаеха, че зад стените ги очаква сигурна защита.

Хвърли замислен поглед към главната кула на замъка, която сякаш пробиваше небесния свод, и се замисли за бъдещия си живот с Айслин сред стените й. Тя щеше да бъде довършена последна. Ала щяха да я направят непревзимаема за неприятеля. Само срещу смъртта си оставаше безсилна…

Страхът отново посегна към сърцето му. Дано не се наложи да живее съвсем сам сред онези стени. Метна се отново на седлото и неспокойно подкара Хън към границите на владенията си.

Неговата земя!

Тази гледка винаги караше сърцето му да бие по-силно. Много важно какво ще му роди Айслин, копеле или собствено дете! Той щеше да го признае и да му остави в наследство цялата тази земя. Тази мисъл му донесе странна утеха. Даде му и сила да поеме върху плещите си тежкия товар, който го очакваше.

Хън тръгна по-бавно и скоро се озоваха пред стените на Даркенвалд. Бяха обиколили в див галоп цялото имение и вече се завръщаха у дома.

Вулфгар видя, че вече палят факлите в залата, но остана навън. Облегна се на стария дъб и прекара под клоните му топлата лятна нощ.

Вече се зазоряваше, когато се събуди от пронизителен писък. По гърба му пролазиха студени тръпки. Айслин ли викаше така? Известно време не се чу нищо, после из въздуха се понесоха странни за ухото на воина звуци. Плачът на новороденото беше силен и настойчив. Вулфгар не смееше да мръдне. Видя, че Майда се измъкна през портата и със ситни крачки пое към хижата си. Подобни на сенки човешки фигури се заеха с обичайните си задължения. Вулфгар най-сетне се надигна и поведе Хън към обора. После с тежки крачки се запъти към залата. Изкачи стълбите и внимателно открехна вратата. Видя седналата край огъня Мидред, която нежно полюляваше в ръцете си новия гражданин на земята. Очите му се отместиха към леглото и едва различиха свитата под завивките Айслин. С огромно облекчение забеляза, че гърдите й равномерно се вдигат и отпускат. Слава богу, спеше…

Пристъпи на пръсти към Мидред. Жената отметна ослепително белите ленени пелени и вдигна насреща му новороденото бебе. Момче със сбръчкано като на старец зачервено личице. Над челцето му се виеше пламтящо червен кичур.

Вулфгар меланхолично се усмихна и прокара ръка по пепелнорусите си коси. Е, можеше да бъде и много по-лошо…

Обърна се и застана пред постелята на Айслин. Приведе се над нея и забеляза, че очите й са отворени. Прониза го изпитателен поглед. Седна на края на леглото и нежно притисна малката й ръка между могъщите си лапи. Айслин нежно се усмихна насреща му. Изглеждаше бледа и изтощена. Усилието да извади на бял свят малкото същество беше оставило забележими следи по лицето й. Ала беше превъзмогнала болката и цялото й същество излъчваше спокойно удовлетворение, което се пренесе и върху Вулфгар и го изпълни с гордост. Ето каква жена имаше! Винаги можеше да разчита на нея, независимо от трудностите на живота.

Приведе се и с непозната досега нежност целуна челото й. Сякаш молеше за прошка. Изправи се и Айслин с въздишка затвори отново очи. Копнееше да го види и след като това стана, измъченото тяло настойчиво поиска своето. Вулфгар докосна меките й устни със своите и тихо напусна стаята.

Запъти се към обора и се изтегна в ухаещото сено край Хън. Верният му другар недоволно изпръхтя. Но Вулфгар не се разсърди и с усмивка промълви:

— Не ставай лош, Хън! Само една нощ ще преспя до теб!