Катлийн Удиуиз
Вълкът и гълъбицата (15)

Глава петнадесета

Утринното слънце беше прогонило нощната мъгла, когато четирима рицари, придружени от красиво момиче, напуснаха голямата търговска къща и се отправиха към центъра на града. Скоро излязоха на една от широките улици, където бяха разположени десетки шатри на пътуващи търговци. Кресливи гласове подканяха благородните дами и господа да разгледат изложените стоки. Мимове и комедианти със скрити зад ярко изрисувани маски лица показваха изкуството си и се опитваха да спечелят благоволението на зрителите с груби шеги. Имаше и акробати, които се изхвърляха високо във въздуха от трамплина и другарите им трябваше да ги уловят. Навсякъде се предлагаха вино, сладкиши и какви ли не вкусни неща. Хората ядяха и пиеха до насита. Ала трябваше да се внимава, защото сред тълпата се движеха и много джебчии, мошеници и друга подобна пасмина.

Докато се придвижваха през тълпата, Айслин често избухваше в звънък смях. Млади мъже, подмамени от красотата й, тръгваха след малката група, ала когато се осмеляваха да се приближат повече, срещаха заплашителния поглед на две стоманеносиви очи. Младата жена забавяше крачка пред всяка сергия, а когато нещо й харесваше, винаги се намираше рицар, който да го закупи за нея.

Айслин възнаграждаваше с весел смях всяка шеговита забележка на сър Гоуейн, а сухият хумор на Вулфгар й доставяше истинска наслада. Дори Бюфон, обикновено тих и вглъбен в себе си, се зарази от веселостта й. Милбърн направо се задушаваше от смях.

Така мина почти целият ден. Най-после умореното момиче помоли да го върнат в къщи. Свиха в тиха странична уличка и скоро достигнаха сигурното пристанище на новия си дом. Хлин ги очакваше с топла вечеря. Беше пристигнал пратеник на Вилхелм, който приканваше всички лордове и рицари да вземат участие в коледната служба, на която щеше да присъства и самият крал. След това щеше да се състои и представянето в двора. На следващата вечер Вилхелм даваше първия си голям пир. Тази вест разруши с един удар надеждите на Айслин да прекара поне още един ден в компанията на Вулфгар, преди задълженията да го погълнат отново.

След като раздигнаха трапезата, мъжете насядаха край огъня и заговориха за разни неща. Ала скоро се оттеглиха по стаите си, за да се подготвят за напрегнатия утрешен ден.

Едва влязоха в спалнята, когато Вулфгар със заповеднически жест изпрати Хлин да си върви. С треперещи пръсти съблече новите одежди на Айслин, вдигна я в силните си ръце и я отнесе в леглото. Люби я с цялата си нежност, ала отново остана горчиво разочарован, защото момичето съвсем не реагира така, както беше очаквал. Макар че успя да събуди желанието й и двамата заедно достигнаха върха на страстта, веднага след това Айслин му обърна гръб и горещите й сълзи намокриха възглавницата. Мъжът дълго лежа буден, втренчил очи в тавана, измъчван от горчиви съмнения.

 

 

Айслин седеше на леглото и наблюдаваше Вулфгар, който приготвяше празничните си одежди. Както обикновено, рицарят беше избрал облекло в червено и черно. Заповяда на Санхърст да му приготви ваната и прибави към водата малко сандалово дърво, за да заличи миризмата на лавандула, която сякаш се беше сраснала с тялото му. Айслин сърдечно се засмя.

— Следващия път, когато пожелаете да споделите банята ми, ще предоставя на вас избора на ароматни соли — заяви весело тя.

Вулфгар се отпусна във ваната и изръмжа нещо неразбрано.

— Късно ли ще се върнете, Вулфгар? — беше следващият, доста по-колеблив въпрос. — Да забавя ли вечерята?

Мъжът отпусна кърпата и дяволито я изгледа.

— Хората ми ще се хранят както обикновено. Но ние ще се задържим доста дълго. Подобни празници обикновено свършват късно през нощта.

Айслин разочаровано въздъхна.

— Без вас денят ще бъде дълъг, Вулфгар.

Мъжът избухна в смях.

— Денят наистина ще бъде дълъг, скъпа, ала вие ще го прекарате до мен.

Айслин скочи като опарена и буйните коси се разпиляха по раменете й. Забеляза развеселения му поглед и побърза да се увие в одеялото. После със съмнение в гласа промълви:

— Аз съм саксонка, Вулфгар. Не ми е мястото там.

— Мястото ви е, където ви поставя аз. В двореца ще има още много саксонци. — Вдигна усмихнато поглед и продължи: — Във всеки случай те ще дойдат, движени от съвсем други чувства. Не се бойте, Айслин. Имам доверие в чувствителността и куража ви. Не сте като другите момичета, които бъбрят какво ли не. Разбира се, принадлежите към неприятелите ни, но… — Веждата му подигравателно се повдигна. — … рядко се срещат неприятели, които умеят да доставят такова удоволствие.

— Вие сте подъл — процеди през стиснати зъби Айслин.

Вулфгар отметна глава назад и отново избухна в смях.

— Никога не съм била в кралски двор — опита се да го разубеди тя. — Може да си имате неприятности заради мен.

Вулфгар я изгледа с истинска нежност и се постара да обясни:

— Английският двор е пълен с дебели саксонки, които упорито ме ухажват. Не само хихикащите момиченца, а и изсушените девици по на трийсет години ми правят мили очи. Затова няма да ми създадете неприятности, даже напротив. Така ония глупачки ще разберат как трябва да изглежда жената, която има право да стои до мен.

— Моля ви, Вулфгар — прошепна несмело Айслин. — Там ще бъде кралят, придружен от всички свои благородници. А аз… Няма кой да ме придружи. Всички ще ме сметнат за ваша метреса.

Мъжът презрително махна с ръка.

— Само защото не сте придружена от някоя тлъста лейди, която не ви изпуска от очи? — Усмихна се и прибави: — Мога да кажа, че сте ми сестра. — Ала веднага поклати глава. — Не, не бива. Като видят как ви гледам, веднага ще заподозрат нещо още по-лошо. Нищо чудно да ни обвинят в кръвосмешение. Най-добре да понасям стоически любопитните им погледи.

Айслин жално промърмори:

— Все пак е най-добре да ви чакам тук, Вулфгар…

— Не искам да ви оставям сама. Не ми споменавайте и дума за това. Обличайте се.

Айслин разбра, че няма смисъл да му противоречи, и се затече към вратата. Извика Хлин и момичето веднага се появи. Вулфгар се потопи дълбоко във ваната и с усмивка се вслуша в спора на двете жени, които оживено се заеха да обсъждат облеклото и фризурата.

Скоро му омръзна и повика Айслин:

— Не ми се иска да изплаша отново малката Хлин, скъпа, но е крайно време да изляза от ваната, ако не искам да умра от студ. Затова я отпрати някъде по-далеч.

Айслин с усмивка изпрати момичето да донесе нещо. Вулфгар се изтри с хавлията и започна да се облича. Изгледа я отстрани и подхвърли:

— Бих желал да облечеш жълтата гуна, Айслин. С нея ще изглеждаш прекрасно.

— Моля ви, монсеньор, не настоявайте. Бих желала да запазя тази роба за друг случай.

— Може ли да има по-важен случай от представянето в двора?

Момичето го дари с омайна усмивка.

— В момента не бих желала да говорим за това, Вулфгар. Само ще ви припомня, че ме оставихте свободно да разполагам с дрехите си.

Рицарят неохотно кимна.

— Просто искам днес да сте най-красива от всички. Този цвят ви стои особено добре.

Айслин пристъпи пред него и нежно положи ръце на широките гърди.

— Ще се облека така, че да ви харесам, милорд, повярвайте!

Виолетовите очи се впиха в неговите и Вулфгар не можа да устои на нямата им молба. Сърдито изръмжа:

— Правете, каквото ви харесва.

Айслин обви ръце около врата му и го целуна по бузата с бурни благодарствени думи. Мъжът сърдито се извърна настрана. Ала когато след минути я видя в избраната от нея гуна, взе твърдо решение никога вече да не се опитва да й влияе в избора на облеклото.

Новата дреха беше бледожълта, затворена високо по врата, с широки дълги ръкави. Стройната талия беше пристегната с тънък златен колан, на който висеше инкрустираната с бисери кама. В косите бяха вплетени тесни панделки, украсени с бели копринени цветя. Младото лице изглеждаше чисто и невинно като на дете.

Вулфгар беше преживял много приключения, но никога не беше заставал пред такава завладяваща красавица. Сети се, че на празника ще присъства и Рейнър, и за миг загрижено се запита дали явяването на Айслин няма да му създаде нови неприятности с този човек. Може би все пак трябваше да я остави у дома. Ала не можеше да понесе мисълта, че ще се отдели от нея за цял ден. Освен това имаше и друга причина, поради която желаеше да я има до себе си по време на пиршеството. Никога не се беше чувствал особено добре в кралския двор. Той беше воин, а не придворно конте. По време на боя отлично знаеше кой е неприятелят му и се опълчваше срещу него в открита и честна борба. Ала не понасяше дворцовите интриги. Ако вземеше със себе си Айслин, поне този път можеше да се забавлява необезпокоявано.

Младата жена кокетно се завъртя пред него и очаквателно попита:

— Е, монсеньор, харесвам ли ви така?

Не можа да види светналите му очи, защото Вулфгар побърза да се прикрие с обичайната подигравателна усмивка.

— Май искате насила да изтръгнете някой комплимент, скъпа?

Айслин сърдито вирна нос.

— Не можете да ме обидите. — Изгледа го дяволито през рамо и с усмивка заяви: — За разлика от вас, аз съм много по-великодушна, монсеньор. Намирам, че днес изглеждате особено добре. Сигурно няма да успея да ви опазя от хихикащи девойчета и зажаднели за мъж вдовици.

 

 

Божествената служба беше дълга и уморителна. Непрекъснато се изправяха от твърдите пейки и коленичеха на каменния под, подканяни от твърдия глас на архиепископа. Вулфгар всеки път поглеждаше скритом към Айслин и със задоволство установяваше, че любимата му е надарена с учудващо самообладание. Момичето седеше със скръстени ръце и смирено сведена глава и вдигаше поглед само след края на някоя молитва.

Когато й помогна да се изправи на крака след края на службата, беше възнаграден с топла, щастлива усмивка. И по-късно, в тронната зала, Вулфгар не престана да се възхищава на естествената прелест и спокойното достойнство, които се излъчваха от цялото й същество. Бяха ги притиснали в един ъгъл, защото повечето благородници нетърпеливо очакваха да бъдат представени на краля.

Внезапно пред тях застанаха веселите пияници, които бяха задържали Вулфгар до късно през нощта в деня на коронацията. Поздравиха го с весели викове, без да свалят очи от Айслин. Макар и неохотно, трябваше да ги представи на своята дама. Мъжете разпалено се заеха да я уверяват в близките си връзки с Вилхелм, сякаш искаха да подчертаят низкия произход и неустановеното положение на придружителя й.

Някои се опитваха да целуват ръката й по-дълго, отколкото беше прилично, ала Айслин винаги съумяваше да се изплъзне — любезно, но със спокойна решителност. Отговаряше учтиво на въпросите и умело заобикаляше нахалното любопитство. Вулфгар отново остана доволен от решението да я вземе със себе си. Вече беше сигурен, че момичето ще съумее да се справи и в най-големия кралски двор.

Известиха за пристигането на краля. Започна представянето. Вулфгар усети как ръката на Айслин се пъхна в неговата и замислено я изгледа. Много му се искаше да изрази с думи признателността и възхищението си, ала устните отказаха да му служат. Усмихна се една забележимо и топло стисна ръката й. Когато повикаха следващия рицар да пристъпи пред краля, Айслин изплашено трепна. Веднага позна Рейнър де Март. Сякаш почувствал погледа й, норманинът се извърна и й помаха с нахална усмивка. Очите му се насладиха на разцъфтялата й красота. Айслин се почувства разсъблечена с поглед и укорително се обърна към Вулфгар:

— Не ми казахте, че Рейнър също ще присъства на празненството.

Вулфгар се вгледа в зачервеното й лице и спокойно отговори:

— Научете се да гледате Рейнър право в лицето и без всякакъв страх, скъпа. Това е по-безопасно, отколкото да му обръщате гръб. Само така ще се предпазите от удар с кама.

— Но това значи да разголя гърдите си пред подлото му острие — отговори с нежна ирония Айслин.

— Не се бойте, мила — усмихна се Вулфгар. — Не ми се вярва прекрасната ви гръд да бъде изложена на подобна участ. Рейнър не е чак толкова глупав.

Двамата отново посветиха вниманието си на церемонията, която протичаше тържествено и сковано. Вилхелм се стори на Айслин много привлекателен: едър и строен като Вулфгар, ала още по-представителен във великолепните парадни одежди. Коленичилият Рейнър направо се губеше пред грамадния си господар. Очите на Вилхелм пронизваха фигурата му със спокойно достойнство. Когато рицарят се надигна, беше удостоен с едва забележимо кимване.

По лицето на краля нямаше и следа от човешка топлота и привързаност. Едва когато към трона се приближи Вулфгар, Вилхелм се отпусна назад с доволна въздишка. Чертите му изгубиха скованото достойнство.

Ала само след миг пред лицето му отново падна маска. Нито за Вулфгар, нито за него беше полезно да изразяват пред всички привързаността си. Рицарят коленичи пред краля си и в сърцето на Айслин нахлу топла вълна. Очите й не виждаха никого другиго. Благородните саксонски дами бяха запленени от могъщата фигура на норманския рицар и из залата се понесе едва сдържан шепот. Вулфгар сякаш не забелязваше любопитството им. Върна се спокойно до Айслин и веднага посегна към ръката й.

— О, милорд, вие отново завладяхте бедните женски сърца — усмихна се тя. — Колко метреси сте събрали по този начин?

Вулфгар тихо се изсмя.

— Вие сте първата ми истинска метреса, мила моя. Никога не съм се забавлявал с някоя жена повече от две-три нощи. — Целуна ръката й и хвърли равнодушен поглед към околните. — Междувременно свикнах с новото положение и се питам защо не съм ви намерил много по-рано.

Много му се искаше да я вземе в обятията си и да я целуне въпреки очевидното любопитство на присъстващите. Ала в този миг висок глас възвести началото на пиршеството.

Вулфгар я отведе до определеното им място и Айслин нетърпеливо се огледа. Веднага забеляза чакащия до стола си Рейнър. Рицарят се усмихна и седна на мястото си, едва след като тя беше заела своето. Ароматът на изисканите ястия примамливо я удари в носа. Едва сега си припомни, че много часове наред не е хапвала нищо и със задоволство се зае да се нахрани. Забрави всичко около себе си и едва когато се насити, отново обърна очи към насядалите около масите гости.

Рейнър веднага улови погледа й. Айслин побърза да му обърне гръб, ала много добре усещаше, че мъжът не сваля очи от нея. Гордо изправен на стола си, Вулфгар сякаш не забелязваше нахалството на съперника си. Посочваше й верните хора на Вилхелм и рицарите, които се бяха отличили най-много при завладяването на Англия.

След завършването на вечерята към Вулфгар пристъпи един граф и пожела да разговаря с него по важен въпрос. Двамата мъже се оттеглиха в ъгъла и оставиха Айслин сама на масата. Младата жена спокойно разглеждаше препълнената с благородници зала, докато внезапно забеляза, че някой се е настанил на стола на Вулфгар. Извърна се и срещна подигравателния поглед на Рейнър.

— Простете ми, гълъбице. Нямате нищо против да поседя малко до вас, нали?

Айслин смръщи чело.

— Вулфгар… — промълви тя, ала Рейнър рязко я прекъсна.

— В момента е зает. Желая да разговарям с вас, не с него. — Придърпа стола по-близо до нейния и продължи: — Все още ли не сте проумели, че Вулфгар ви използва само за временно забавление? — Видя гневния проблясък в очите й и се опита да заглади грубостта си. — Или междувременно ви е помолил да му станете жена? А може би ви е отредил в дома си място, по-високо от робското положение? Дори разбрах, че в Даркенвалд вече живее още една дама. А вие продължавате да му служите вярно. Предупреждавам ви, Айслин: когато му омръзнете, другата веднага ще скочи в леглото му и ще ви изгони.

Младата жена страхливо се огледа наоколо, не знаейки как да се отърве от близостта му. Рейнър спусна ръка под масата и улови бедрото й. Айслин потръпна от отвращение.

— Аз мога да ви направя господарка на Даркенвалд и Крейгън — промърмори в ухото й мъжът и горещият му дъх я опари.

— Как смеете! — избухна Айслин и блъсна ръката му. — Какви са тия обещания? Градовете са собственост на Вулфгар!

Рейнър притисна рамо до стола й и я задържа. Нахалната ръка отново се плъзна по бедрото й. Айслин го блъсна с все сила, но жадните му пръсти не изпускаха меката плът.

— Рейнър! — изкрещя младата жена и скочи на крака. Мъжът също се изправи и улови ръката й. Обезумял от дива страст, отново зашепна трескаво на ухото й.

— Свалете мръсните си ръце от тази жена! — проехтя в този миг гласът на Вулфгар. Въпреки спокойния тон, Рейнър отлично усети заплашителното му звучене. Стоманената ръка сграбчи рамото му и го обърна към себе си. — Забравихте ли предупреждението ми? Казах ви, че умея да защитавам собствеността си.

Рейнър вирна брадичка.

— Аз също имам претенции към Даркенвалд. Вие не удовлетворихте нито едно от исканията ми. Аз съм този, който завладя града!

Вулфгар го погледна със заплашително святкащи очи.

— Не смейте отново да ми досаждате с претенциите си. Ваша е вината, че изобщо се стигна до бой.

Рейнър присви очи и изръмжа:

— Вие сте един неблагодарен негодник, Вулфгар. Аз спасих живота ви, не помните ли!

— Така ли? — усмихна се подигравателно Вулфгар. — Хората ми узнаха, че двама нормански рицари се приближили до Кевъншир и подмамили жителите му извън селото. Отвели ги точно до мястото, където ми устроиха засада. Хората познаха цветовете на Вашел, а не се съмнявам, че вторият сте бил вие. Спасили сте ми живота, глупости! Нарочно ме изпратихте на смърт!

Айслин се извърна към него с разширени от ужас очи. Не можеше да понесе мисълта, че любимият й е бил изложен на страшна опасност.

Рейнър нямаше с какво да се защити. Вбесен от изобличението пред очите на целия двор, свали тежките си железни ръкавици и ги запрати в лицето на Вулфгар.

Рицарят спокойно извади меча си, закачи падналите ръкавици и с бързо движение на оръжието ги плесна право в лицето на Рейнър.

— Какво става тук! Защо рицарите ми се карат помежду си? — извика появилият се внезапно Вилхелм.

Вулфгар прибра меча в ножницата и сведе глава в дълбок поклон.

Вилхелм изгледа застаналите един срещу друг мъже, после спря очи върху Айслин. Младата жена невъзмутимо издържа пронизващия поглед. Кралят докосна с очи Рейнър и посвети цялото си внимание на Вулфгар.

— Нима се скарахте заради жена, Вулфгар? Нямате обичай да вършите такива неща.

— Ако обичате, сър — отговори с мрачно лице Вулфгар, — позволете да ви представя Айслин Даркенвалд.

Младата жена направи прелестен реверанс. Очите на краля се впиха с неприкрито благоволение в нежната женска фигура. Когато се надигна, Айслин спокойно отговори на погледа му.

— Вие май не се плашите от краля, демоазел? — попита с усмивка той.

Айслин потърси с поглед Вулфгар, сякаш молеше за съвет. После смело отговори:

— Позволете да отговоря и на вас, както скоро отговорих на един от рицарите ви, Ваша Светлост: не се боя от никого, освен от Бога.

Вилхелм кимна, впечатлен от самообладанието й.

— И сега този рицар ще се бие с другаря си заради вас. Всъщност, много добре го разбирам. — Обърна се към Рейнър и остро попита: — Какво ще кажете по този въпрос?

Треперещ от гняв, черният рицар с усилие подбираше думите си:

— Простете, сър, ала това копеле няма никакви права. Нито по отношение на Даркенвалд, нито по отношение на лейди Айслин. Като дъщеря на лорда, когото победих, трябваше да стане моя заедно със земите на баща си.

Вилхелм се обърна към Вулфгар:

— Вие също искате тези земи за себе си, така ли, сър Вулфгар?

— Да, благородни господарю. Аз ги осигурих за короната ви.

— Имате ли да кажете нещо по въпроса, демоазел? — обърна се кралят към Айслин.

— Да, Ваша Милост — отговори с твърд глас момичето. — Баща ми загина, както подобава на смел воин, и го погребаха с меча и щита му. Ала беше готов за преговори и се довери на белия флаг на парламентьора. Вдигна меч едва когато обидиха честта му. Никой не го защитаваше, освен шепа крепостни селяни. Този тук уби много от хората ни.

Вилхелм отново се обърна към двамата рицари:

— Ръкавицата беше хвърлена и върната, както подобава. Готови ли сте на двубой, сър Рейнър, и ще се подчините ли на волята на оръжията?

Рейнър решително кимна.

— Вие също ли сте готов, сър Вулфгар?

— Да, сър — гласеше краткият отговор.

— А вие, лейди Айслин? — попита кралят. — Готова ли сте да последвате победителя?

Айслин скришом погледна към каменното лице на Вулфгар, макар да знаеше, че отговорът може да бъде само един.

— Да, сър — прошепна едва чуто тя и се сниши в дълбок поклон.

Кралят отмерено заговори:

— Наближава краят на годината. В първия ден от новата година ще устроим рицарски турнир. Двубоят ще се води до окончателното поражение на един от двамата противници, но не до смъртта му, защото имам нужда от всеки свой рицар. Победителят ще бъде новият лорд на Даркенвалд. Самият аз ще подбера мястото на турнира и оръжията, така че никой от рицарите да няма предимство. — Обърна се към Айслин и й предложи ръката си. — Дотогава ще бъдете моя гостенка, мадам. Ще наредя веднага да приготвят покоите и да донесат вещите ви. Нека дойде и камериерката ви. Под моя покрив ще бъдете сигурна от дръзките рицари, които се осмелиха да се бият заради вас. От днес нататък сте член на кралската ми свита.

Айслин тъжно изгледа Вулфгар. Лицето му беше по-мрачно от всякога. Много й се искаше да се възпротиви на кралската заповед, ала знаеше, че е безсмислено да се опитва. Вилхелм с усмивка се обърна към верния си рицар:

— Въоръжете се с търпение, Вулфгар. Сигурен съм, че нещата ще се развият добре за вас.

Рейнър злобно се изсмя. Без да отговори, Вулфгар проследи с копнеж стройната фигура на любимата си, която се отдалечаваше под ръка с краля.

 

 

Когато Вулфгар най-сетне се качи в самотната си спалня, нощта вече преваляше. Огънят беше угаснал. Напразно потърси с очи някоя вещ на Айслин. Макар да беше опразнена, стаята все още беше изпълнена с присъствието й. Ръцете му нежно се плъзнаха по възглавницата. Погледна ваната и трепна. Грижливо сгъната, на пода до нея лежеше тясна ивица жълто кадифе. Вулфгар посегна към нея и замайващият дъх на лавандула го удари право в носа. Затвори очи и притисна меката тъкан до устните си. Копнежът по живото й тяло стана неудържим.

Скри парчето плат под жакета си, посегна към тежката си наметка и слезе при другарите си в голямата зала. Направи си постеля върху празния сламеник. Каза си, че тук самотата ще го измъчва по-малко. По-добре войник между войници, отколкото самотен в мекото легло.

На следващата сутрин се надигна рано. В залата цареше необичайна тишина. Другарите му не се осмеляваха да вдигнат глас, ала непрекъснато го наблюдаваха. Най-после Милбърн не издържа. Скочи с проклятие на уста и обвини Рейнър във всички възможни престъпления. Гоуейн тъжно се взираше в началника си. Човек можеше да си помисли, че са му отнели любимата. Бюфон беше втренчил мрачен поглед в пламъците.

— Какви са тези погребални физиономии! — разсърди се Вулфгар и с въздишка добави: — Пригответе конете. Да вървим да си вършим работата.

По време на дългата и изтощителна езда Вулфгар с успех потисна всяка мисъл за болезнената си загуба. Когато се прибра у дома, намери покана от краля за вечеря и настроението му веднага се повдигна. Облече се с треперещи от нетърпение ръце.

Когато го въведоха в голямата тронна зала, разочаровано установи, че Рейнър също е сред поканените. Гневът му нарасна, когато съперникът му получи място до Айслин. Самият той беше отведен от един паж в другия край на дългата маса. Седна и хвърли кратък поглед към Айслин. Ала вниманието й беше ангажирано от седналия от лявата й страна граф. Цялата зала се озаряваше от присъствието й. Лицето й сияеше. Отговаряше с усмивка на непрекъснато сипещите се въпроси и дори разказа няколко стари саксонски истории. Норманските благородници слушаха с внимание. Рейнър също се стараеше да се покаже откъм най-добрата си страна в присъствието на краля. Не си позволяваше волности с красивата си съседка, ала жадните му очи следяха всяко нейно движение.

Когато й се удаде удобен случай, Айслин сърдито изсъска в ухото му:

— Ще престанете ли да ме събличате с поглед поне в присъствието на Негово Величество?

Рейнър се изсмя с глас и Вулфгар още повече помрачня. Вечерта му се стори безкрайна. Не можеше да откъсне очи от Айслин и едва се удържаше да не скочи и да я грабне в обятията си. Веселият й смях пронизваше сърцето му. Каза си, че мястото му не е тук. Не можа да се включи в глупавите разговори на придворните и през цялото време седя неподвижно, потънал в мрачно мълчание.

От време на време усещаше бдителния поглед на Вилхелм и сърцето му се пълнеше с благодарност към добрия крал. Всъщност присъдата му беше най-доброто разрешение на въпроса, защото по този начин щеше да завоюва завинаги обещаните му земи. Ала го болеше, че няколко дни ще бъде далеч от любимата си. Не му оставаше нищо друго, освен да играе ролята на мълчалив воин…

Най-после получи разрешение да се оттегли и в потиснато настроение се запъти към къщи.

По някое време Айслин обходи с поглед залата и уплашено установи, че Вулфгар си е отишъл. Цялата й веселост се изпари. Остра болка прониза сърцето й. Промърмори някакво извинение и побърза да се оттегли в покоите си. Едва успя да задържи сълзите си, докато Хлин я събличаше и приготвяше за сън. Освободи момичето и захълца неудържимо във възглавниците.

Много неща в кралския двор я възхищаваха, а норманските рицари се отнасяха с нея извънредно почтително. Когато й казаха, че Вулфгар ще присъства на вечерята, сърцето й подскочи от радост. Копнееше да го види отново и положи всички усилия да изглежда красива. Въпреки съжалението си, че го сложиха далеч от нея, направи всичко възможно да изглежда весела. Никой не биваше да забележи, че е израсла далеч от дворцовото великолепие. Дори злобната Гуинет щеше да признае, че държанието й е безупречно. Ала всеки път, когато поглеждаше към Вулфгар, мрачните му очи я пронизваха и болка свиваше сърцето й. През цялата вечер дори не направи опит да я заговори. Нима беше глупачка, като се надяваше на малък жест на привързаност или нежност!

Не бива да искам прекалено много, каза си през плач тя. Ала копнежът да почувства до себе си силното му тяло беше неудържим. Липсваше й движението на мощните му гърди, върху които полагаше главата си. Липсваха й многобройните белези по мъжкото тяло, които милваше с нежна загриженост. Липсваше й дори твърдата му брада. Дълго не можа да заспи. Споменът за коравите устни върху нейните я измъчваше. Дори насън жадни ръце продължаваха да милват тялото й…

 

 

След два дни Вилхелм отново изпрати да поканят Вулфгар на вечеря в двора. Рицарят много искаше да се извини с неотложна работа, но добре знаеше, че кралят не търпи подобна нерешителност. Денят се влачеше мъчително бавно, макар че този път Вулфгар очакваше вечерта почти със страх. Не искаше да се подложи повторно на мъчението да наблюдава Айслин само отдалеч.

Влезе със сведена глава в залата и за негово учудване го отведоха право при нея. Младата жена го поздрави със сияеща усмивка и норманинът едва не загуби самообладание. Очите й го измерваха с искрена нежност. Тялото му потрепери от желание.

— Защо ни накарахте да ви чакаме толкова дълго, Вулфгар? Вечерта напредна. Елате, седнете до мен.

Подръпна го за ръкава и посочи стола до себе си. Омаян от близостта и милото посрещане, мъжът едва успя да промърмори:

— Желая ви добра вечер, Айслин. — После събра остатъците от разума си и с частица от предишната ирония попита: — Добре ли сте? Изглеждате великолепно.

— Така ли? — отговори с мила усмивка момичето и приглади бледосинята копринена гуна. — Вие бяхте много добър към мен, Вулфгар. Подарихте ми тази великолепна рокля. Надявам се, не се сърдите, че пренесоха вещите ми в двореца, без да поискат позволението ви.

Вулфгар се покашля.

— Не, разбира се. Защо да се сърдя? Подарих ви ги и вече не мога да определям какво ще стане с тях.

Айслин невинно положи ръчичка върху отпуснатата му лапа и очите й светнаха като сияйни звезди.

— Вие също изглеждате много добре, господарю.

Вулфгар седеше като вцепенен. Цялото му същество се стремеше към близостта й. Меката малка ръка болезнено му припомни прекрасното гъвкаво тяло. Кръвта нахлу като буря в слабините му. Положи усилия да укроти парещия огън и мрачно издърпа ръката си. Огледа голямата зала и установи, че Рейнър е седнал точно срещу тях. Очите на съперника му жадно поглъщаха стройната фигура на Айслин.

— Онзи ви наблюдава с очи на сокол — изтръгна се обвинително от устните му. — Май му се иска още сега да опита сладката ви плът.

Айслин се засмя и нежно прокара пръст по лицето му.

— Не надценявайте значението му, Вулфгар. Други мъже ми правиха още по-неприлични предложения. — Засмя се на смръщването му и продължи: — Не се бойте, милорд, аз ги отблъснах и решително им заявих, че ръката ми отдавна е обещана другиму. Виждате ли — добави с иронична усмивка, — съвсем не е трудно да поискате ръката на някоя жена пред очите на целия кралски двор. Вече ми взехте всичко останало, защо сега не вземете и ръката ми?

— Ръката ви ли? — въздъхна мъжът. — Искам другото. Доведох ви тук да споделите леглото ми, а трябва да се задоволявам с компанията на рицарите си…

— Значи вечер седите пред огъня и си разказвате героични истории за отдавна минали времена?

— Не — отговори мрачно Вулфгар. — Откак ни напуснахте, тримата са неузнаваеми. Гоуейн се влачи насам-натам, сякаш са му откраднали любимата, Милбърн непрекъснато крещи, а Бюфон е на път да се удави в рога с вино. — Засмя се, учуден на самия себе си. Как беше успял да изрази с думи царящата в къщата атмосфера?

Айслин утешително помилва ръката му.

— Как се справяте самият вие, Вулфгар? Санхърст грижи ли се добре за вас?

— Ами! — изсъска рицарят. — Не ми говорете за този саксонски некадърник!

— Не бъдете толкова строг с бедното момче, Вулфгар — отговори през смях Айслин. — Трудно му е да живее сред рицари и благородници, не разбирате ли! Оставете му малко време и ще се научи да изпълнява съвестно задълженията си.

— Пак ли ми давате съвети как да се грижа за крепостните — въздъхна Вулфгар. — Нима трябва да се съобразявам дори с онзи тромав хлапак…

Вечерта беше истинско изпитание за Вулфгар. Всеки път, когато Айслин го докосваше, трябваше да събере всичките си сили, за да не скочи и да я отнесе в първата попаднала му спалня. Момичето често се накланяше със смях към гърдите му. Вулфгар се наслаждаваше на близостта на мекото тяло и едва не извика, когато кралят пристъпи зад тях и сложи край на тази мъчителна наслада.

Понечи да се изправи, ала Вилхелм го притисна обратно в стола му.

— Какво става с вас, верни ми рицарю? — попита завоевателят. — Утре е решителният ден. Защо сте толкова потиснат? Днес се различавате много от жизнерадостния спътник в бойните ми походи. Хайде да пием и да бъдем весели, както често правехме в миналите дни!

— Простете ми, сър, но утре ще заложа на карта всичко, за което толкова пъти рискувах живота си. Не се боя от битката. Чакането е, което ме изнервя.

— Не сте се променили — усмихна се Вилхелм. — Обаче тази вечер не сте подходящ кавалер за тази прекрасна и възбуждаща дама. Или просто се преструвате, защото не искате да покажете привързаността си към нея? Ако бях на нейно място, щях да ви накажа жестоко за несръчността ви.

Вулфгар почервеня от смущение и отвърна поглед.

— Дамата дълго време беше под моя защита и аз не мога да отрека, че ме боли от отсъствието й, сър.

Вилхелм пронизващо изгледа верния си рицар.

— Така ли, Вулфгар? А съобразихте ли се достатъчно с честта на дамата? Ние, норманите, я прогонихме от бащината й земя и би било много неприятно, ако я лишим и от честта й.

Със смръщено чело Вулфгар се опита да проумее смисъла на кралските слова. Вилхелм не му остави време за разсъждения и продължи с много по-весел тон:

— Успокойте се, Вулфгар. Познавам ви и вярвам, че ще сторите всичко, за да не оставите бисера без съответния обков.

Кралят се надигна, потупа по рамото верния си воин и се отдалечи.

Вулфгар се обърна към Айслин и младата жена едва не изпищя при вида на мрачното му лице.

— Какво стана, Вулфгар? — попита тихо тя. — Да не сте чули лоша вест от устата на краля?

— Не — отговори кратко той. — Кога най-сетне ще мине следващото утро, за да мога да ви отведа оттук! Рейнър е глупак, ако смята, че ще ви предам в ръцете му. Вие сте моя и няма да допусна да ми отнемат собствеността.

— О, Вулфгар — прошепна със страх в гласа Айслин. — Какво смятате да правите? Кралят вече провъзгласи решението си.

— Какво смятам да правя ли? — попита с високо вдигнати вежди Вулфгар. — Да победя, разбира се!