Джули Гарууд
Списък с убийства (41)

ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА

Питър Морис направи две грешки. И двете колосални.

Първата бе, че се поддаде на изкушението. Влезе в един бар в центъра на Чикаго и започна да пие твърд алкохол в големи количества, което не само попречи на преценката му, но и му създаде фалшиво чувство за сигурност. Колкото повече алкохол поглъщаше, толкова по-сигурен беше, че е в безопасност и че за момента е недостижим.

Втората грешка, която допусна, бе да се обади на Регън Мадисън. Отне му няколко опита и когато най-после се свърза с нея, вече се беше разпенил.

Регън беше казала на телефонистката да не я свързва и че ще се върне в офиса си до три часа. Обаче се забави повече и когато двамата с Алек стигнаха до вратата й, детектив Уинкът я чакаше. Тя предположи, че той е дошъл да говори с нея.

— Новини ли има?

Той поклати глава.

— Дойдох да взема Алек. Трябва да ходим на едно място. Нещо като купон за изпращането му — обясни той.

Регън забеляза полицая, който стоеше в дъното на коридора. Телефонът й иззвъня. Уинкът вече тръгваше, но Алек още се бавеше. Тя вдигна телефона на бюрото на Хенри и каза:

— Регън Мадисън.

— Това е последният ти шанс да направиш каквото трябва!

Разгневеният глас я шокира. Думите звучаха завалено, но тя разбра какво й говори мъжът.

Алек видя промяната в изражението й, направи знак на Уинкът и после изтича до телефона в нейния офис, за да може да подслуша разговора.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Питър Морис — отговори той. — Помниш ли ме?

— Да, помня ви.

Уинкът се отдалечи и набра някакъв номер на телефона си.

— Ти си лъжкиня! — Морис натъртваше думите, като шепнеше високо.

Морис или беше пиян, или беше много близо до това състояние, помисли си Регън. Тя чуваше тракане на чаши, музика и гласове. Беше сигурна, че й се обажда от някой бар.

— Не лъжа. Помня ви.

— Говоря съвсем сериозно. Това е последният ти шанс. Гласът му пак прозвуча смразяващо. Тя го чу как преглътна, после прозвуча тракане на кубчета лед в чаша.

— Последният ми шанс ли? — повтори тя.

— Да се спасиш.

— Не разбирам.

— Няма да продължа да те преследвам. Отне ми толкова седмици да се разправям с асистента ти, преди най-после да говоря лично с теб и каква полза имаше? Ти не ме изслуша. Вече си беше взела решението. Казах ти, че ако се срещнем, ако седнем да поговорим, мога да те убедя. Ако беше спряла и ме беше изслушала, нищо от това нямаше да се случи. Можеше да го предотвратиш.

— Кое да предотвратя?

— Знаеш кое.

Регън реши да се престори, че не се сеща.

— Добре. Кажи ми какво можех да предотвратя.

Тя погледна Алек. Той й кимна.

— Опитах да те намеря, но ти си тръгна.

— Кога? Къде?

— В Лиъм Хаус.

Тя едва не изпусна слушалката. Пред очите й притъмня.

— Били сте там?

— Току-що ти казах.

— Проследихте ли ме?

— Не.

— Тогава откъде сте знаели, че…

— Тя ми каза — прекъсна я той нетърпеливо.

— Кой? Кой ви каза?

— Емили. Каза, че се нарича Емили, когато вдигна телефона. Тя ми съобщи къде си.

Регън беше толкова потресена, че седна на бюрото.

— Знаеш ли колко време стоях отвън на дъжда и те чаках да излезеш?

— Не, не знам колко дълго сте чакали.

— Искам парите — изръмжа той. — И освен това си ми длъжница, не забравяй.

— Длъжница за какво?

Той не й отговори. После каза:

— Нещата отидоха прекалено далече. Ако не ми дадеш парите, ще съжаляваш. Приготви ги. Чу ли? Искам ги в брой, не чек. Ще се срещнем утре. Ще научиш къде и кога.

— Ами ако не съм приготвила парите, когато се обадите?

— Някой ще пострада. — Думите потънаха в завален брътвеж.

Регън чу трясък, после връзката прекъсна. В следващия миг Алек вече беше до нея. Тя отвори уста да каже нещо, но той вдигна ръка, за да й направи знак да мълчи, и кимна към Уинкът.

Детективът стоеше с гръб към тях и говореше по мобилния си телефон, но когато се обърна, на лицето му грееше доволна усмивка.

— Пипнахме го.