Джули Гарууд
Списък с убийства (24)

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Регън се изненада, че детективът не й сложи веднага белезници и не й прочете правата. Всъщност Бюканън прие новината доста хладнокръвно, като се има предвид, че сега тя бе основната заподозряна.

Той умееше да прикрива реакциите си. Ако тя не се взираше в очите му, нямаше да забележи, че отношението му към нея се е променило.

Регън беше прекалено стресирана, за да се тревожи какво си мисли за нея детективът. Беше изплашена, а изобщо не й харесваше да се чувства по този начин. Погледна часовника си, изчисли, че Хенри ще се върне след около петнайсет минути, и му остави бележка с обяснение къде отива. Освен това го молеше да се обади на Сам Болдуин, фирмения адвокат, който с помощта на още трима претоварени от работа колеги се занимаваше с всички правни проблеми, засягащи хотелите „Хамилтън“ или някой член на семейство Мадисън. Спенсър шеговито наричаше адвокатите „личния екип на Уокър“, тъй като той бе човекът, който най-често се нуждаеше от услугите им. Сам щеше да бъде шокиран да научи, че този път Регън има нужда от него.

Пътуваха към полицията в колата на детектива и по пътя тя се опита да му обясни за спонтанното упражнение, което д-р Шийлдс ги бе накарал да направят по време на приема.

Той постоянно преминаваше с колата си от платно в платно и се разминаваше на косъм с автомобилите наоколо. Караше като побъркан и тя почувства, че е неин дълг на съвестен гражданин да му направи забележка.

— Да не се шегувате? Вие сте сестра на Уокър Мадисън, нали? Ако някой кара като побъркан, това е брат ви. — Той замълча, за да обмисли всичко, което му беше разказала, после попита: — Какво имахте предвид, като казахте, че на приема бодигардът ви гледал? Станало ли е нещо, което да привлече вниманието му?

— Не — отвърна тя. — Но от мига, в който влязох в стаята, той се вторачи в мен. Беше много странно. Не бях направила нищо, за да привлека вниманието му, а той не спираше да ме зяпа.

Алек изобщо не намираше това за странно. На него самия също не му беше лесно да не я гледа втренчено. Бодигардът беше мъж, а Регън Мадисън беше красива жена.

— Мога да докажа, че всичко се е случило — рече притеснено тя.

Той я погледна изпитателно:

— И какво по-точно?

— Че не си измислям това… упражнение. Софи го записа на касетофон. Беше го скрила в чантата си и седеше близо до Шийлдс. Можете да прослушате записа.

— Ще го направя.

— Разберете, аз нямах никакво намерение да правя упражнението, но Шийлдс предупреди, че когато времето свърши, всички трябва да вдигнем листовете и той ще обиколи да види дали сме написали имена. После реших, че ще му покажа какво мисля за него. Той постави задачата, в края на краищата. Каза: „Ако мислите, че светът ще бъде по-добро място без някои конкретни хора, запишете техните имена“.

— И неговото име ли беше във вашия списък?

— Да.

— Колко имена написахте?

— Шест… Не, пет.

— Сигурна ли сте?

— Да, имаше пет имена. — Регън мислено се помоли да не греши.

— Добре, значи Шийлдс, онази Патси и детектив Суини — изброи Алек. — А кои са другите двама?

— Бодигардовете на Шийлдс.

— Действали сте със замах — иронично заключи той.

— Обикновено не съм толкова кръвожадна.

Детективът едва прикри усмивката си:

Не съм си го и помислял.

— Приемът сякаш беше преди цяла вечност. Малко след това ми направиха операцията и дните някак ми се сляха. Що се отнася до списъка… Мислех, че ще го скъсам и ще го хвърля в огъня като всички останали, но трябваше да изляза в коридора, защото телефонът ми иззвъня. А когато се върнах в залата, Шийлдс беше преминал към една от своите тиради, които Софи определя като „колко съм вдъхновен и прекрасен“.

— По-точно?

— Не знам, не го слушах. Отидох да докарам колата. Точно тогава онзи мъж се появи по петите ми и аз паднах. Изтървах всичко. Не осъзнах, че телефонът и папката ми са останали там.

— Какво точно имаше в папката?

Тя се загледа пред себе си, мъчейки се да си спомни. Смътно й се появи образът на синята папка с лъскавите страници.

Вътре беше бележникът със списъка… Имаше и изказвания на различни хора за Шийлдс, снимки… На гърба на една от тях си водех бележки за неща, които трябва да свърша.

— Ще трябва да си спомните подробно всичко, когато стигнем в участъка, и да го напишете на детектив Уинкът.

— Защо?

— Тези бележки са останали в папката и непознатият ги е прочел.

Регън не знаеше дали може да си спомни какво е написала. Замисли се за това и не каза нищо повече, докато не стигнаха до участъка.

Алек паркира колата, отвори й вратата и хвана Регън за ръка, докато пресичаха улицата.

— Ще бъде дълъг следобед — предупреди я той. — Всичко, което говорихте с мен, ще трябва да го повторите и на Уинкът. — „Отново и отново“, добави той мислено. Уинкът много го биваше в повторенията.

— А вие какво ще правите?

— Трябва да отговоря на няколко обаждания и да довърша разни доклади. Уинкът ще ми се обади, когато свършите.

— Нямам нужда от бодигард.

— Мисля, че имате.

— Тогава ще си наема…

Той я прекъсна:

— Вижте, няма да се отървете от мен, колкото и други бодигардове да си наемете. Не решавате вие.

Регън прие, че е безсмислено да спори с него. Но явно бе придобила сломен вид, защото Алек я окуражи:

— По-бодро. Можеше да бъде и по-лошо.

— Как така?

— Представете си, че бяхте изредили десет имена в онзи списък или двайсет…

Те тръгнаха нагоре по стълбището.

— Колко имена беше написала приятелката ви Корди?

— Седем — отвърна тя.

Стигнаха до площадката и той я поведе по тесен коридор.

— Ето, виждате ли, приятелката ви е по-кръвожадна от вас. Това трябва да ви накара да се почувствате по-добре.

— Не е така. Тя беше написала имената на седемте джуджета.

Детективът се изсмя:

— Шегувате се! Всъщност тя какво против има седемте джуджета?

Регън се усмихна неуверено.

— Нищо.

— Много впечатляващо. — Алек отвори вратата и отстъпи встрани, за да влезе тя първа.

— Кое е впечатляващо? — попита Регън, докато минаваше покрай него. — Че Софи и Корди са били достатъчно умни да не изреждат имена на истински хора?

— Не, удивителното е, че Корди знае имената и на седемте джуджета. А аз надали знам и половината. Я да видим. Сънливко, Мърльо, Сръчко, Швепсчо…

Тя го поправи:

— Швепсчо не е от седемте джуджета. Това е напитка.

— Хм, ами Кресльо?

— Няма такова джудже — измъчено се усмихна Регън. — Да не би да се опитвате да ме развеселите?

— Може би… Имате вид, сякаш отивате на разстрел. А ние спряхме с разстрелите още миналия месец. И както казах, очаква ви дълъг следобед.

Полицейският участък приличаше на лабиринт от коридори. Алек се пресегна и отвори поредната врата. Ако се наложеше да се ориентира сама на излизане, трябваше да си пуска трохички по пътя.

— Къде отиваме сега?

— В стаята с кафе-машината. Казах на Уинкът, че ще го чакаме там.

— Ами художникът?

— Той е след това.

Алек й подаде един стол и долови аромата на парфюма й. По дяволите, тя ухаеше много хубаво.

— Искате ли нещо за пиене? — попита той.

— Вода, ако може.

Регън се огледа с интерес. Стаята не бе като тези, които бе виждала по телевизията — с олющена боя по стените и мръсни прозорци с решетки. Тази бе просторна и чиста, очевидно бе ремонтирана наскоро. Слабата миризма на боя още се усещаше във въздуха. Стените бяха прекалено ярки — цветът им бе доста неприятен нюанс на тюркоазено. Имаше две квадратни маси и столове, които изглеждаха нови.

Алек забеляза, че тя оглежда стените.

— Карат те да си сложиш слънчевите очила, нали?

— Кой избра този цвят?

— Никой не си признава.

Хладилникът също беше нов, пълен с безалкохолни. Алек й подаде бутилка вода, после си издърпа стол и седна срещу нея.

В средата на масата имаше стенографски тефтер и химикал. Алек ги побутна към нея.

— Може да започнете сега. Напишете имената на хората от онзи списък.

„Да бъдат убити“. О, боже, каква каша! Тя взе химикалката и бързо нахвърли петте имена. Когато свърши, плъзна тефтера към детектива.

Той се наведе напред и погледна листа.

— Добре, а сега напишете всички бележки, които сте си нахвърляли, докато Шийлдс е говорел.

Това не беше лесно. Тя затропа с върха на обувката си по линолеума, докато се опитваше да се съсредоточи. Сети се за Емили Милън. Беше написала да се разправи с асистентката на Ейдън. О, и Питър Морис, как можеше да го забрави? Беше си записала да говори с охранителната фирма за него. Кой друг, имаше ли още някой…

Затропа по-бързо с крак.

— Няма нужда от нерви — успокои я Алек.

— Не съм нервна — излъга тя, но в миг осъзна, че клати цялата маса с коляното си. Насили се да спре.

Тя остави химикалката и отново върна тефтера към детектива. Той погледна бележките, но не направи никакъв коментар.

Регън се взря в масата и опита да си спомни какво още бе написала на онези листове. Дали не бе пропуснала някого в списъка на обречените? Сети се, че искаше да добави Емили в последната минута, но така и не успя.

Тя вдигна поглед към Алек и за секунда загуби концентрацията си. Това никога не й се беше случвало. Но пък детектив Бюканън беше много интересен мъж — и определено противоречив. Имаше малко неугледен вид с изкривената си вратовръзка, намачканото сако и наболата брада, но пък безупречните му маниери издаваха един образован мъж с чувство за хумор — черта, която според нея първа изчезваше у хората с неговата професия. Когато той насочваше вниманието си изцяло към нея, тя усещаше някакво странно привличане.

„Не бива да мисля за такива неща“, укори се Регън, но въпреки това каза:

— Видях ви в кабинета на лейтенант Луис, когато бях тук, за да говоря с детектив Суини.

— И аз ви видях.

Признанието му я смути за миг.

— Наистина ли? Всъщност… лейтенантът крещеше на полицая — продължи тя, сякаш се оправдаваше. — Помня, че крещеше много силно. Никога не бях виждала някой да се държи така. Поне не човек на такъв пост. Помислих си, че поведението му е отвратително.

— Той искаше да уволни полицая.

— А вие го защитавахте.

Детективът се усмихна:

— И това ли сте видели?

— Да — призна Регън. — Забелязах, че спорите с лейтенанта, но не чувах какво му казвате. За разлика от шефа си не повишавахте глас. Помня, че си помислих, че той… Луис… унижава онзи полицай.

— Опита се да го унизи, но не успя — поправи я Алек. — Полицаят знаеше, че не е сторил нищо нередно. Всъщност защо говорим за това сега?

Тя не издържа погледа му и извърна очи.

— Канех се да напиша името на лейтенанта в списъка.

Детективът едва сдържа усмивката си.

— Но не сте го написали?

— Не, не успях, защото мобилният ми телефон иззвъня и бързо излязох в коридора. Но ако бях продължила със списъка, щях да напиша името му. Просто реших, че трябва да го знаете.

— Не бих казал за това на детектив Уинкът, ако бях на ваше място.

— Защо не?

Той небрежно сви рамене:

— Ще бъде жестоко да събудите такава надежда у него и после да го разочаровате.