Джули Гарууд
Списък с убийства (22)

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Поради неспирния дъжд работниците от поддръжката не стигнаха до разчистването на високата купчина сухи клони и храсти дни наред. Мъжете носеха черни гумени ботуши и жълти дъждобрани върху работните си дрехи, но станаха целите в кал, докато влачеха клоните. Върнън, най-енергичният от тримата, хвърли и последния чепат клон в количката и тръгна към навеса, за да си почине и да изпуши някоя цигара. Тогава вечно хленчещият му колега Сами започна да пищи като момиче, докато сочеше нещо и се отдалечаваше от него. Лешниковите му очи сякаш всеки момент щяха да изскочат от главата му.

Хари, новакът, носеше големи очила, които бяха изпръскани с кал и вода. Той се приближи да види от какво се е изплашил Сами и също започна да крещи. Неговият глас не бе писклив, звучеше по-скоро като грачеща птица.

— Какво ви стана и на двамата? — попита Върнън и се върна при тях. Веднага видя това, което те гледаха. От пръстта стърчеше пръст от крак.

Той се наведе, видя обеления червен лак на нокътя и се стовари на обемистия си задник.

— Не пипайте нищо! — задави се той, докато се мъчеше да се изправи на крака. — Полицията ще иска да търси следи и отпечатъци.

Хари се взираше в пръста, сякаш очакваше той да се размърда.

— Откъде си сигурен, Върнън?

— Защото тук е било извършено престъпление, малоумнико! Или поне тук е заровено тялото. — Той спря, посочи драматично лакирания нокът и продължи: — Значи това е сцената на местопрестъплението. Така ги наричат по телевизията и ги заграждат с жълта полицейска лента. Само, за бога, спри да врещиш.

Сами извади подгизнала носна кърпа от джоба си и изтри очите си.

— Трябва да направим нещо за нея… Да опитаме да й помогнем.

При дадените обстоятелства Върнън бе изненадващо спокоен.

— Вече и Господ не може да й помогне.

— Това е истински човешки пръст, нали, Върнън? — попита Хари.

— Какво значи истински?

— Ами да не е гумен или пластмасов. Да не би някой умник от колежа да се опитва да ни направи номер?

Това бе напълно възможно. Върнън се наведе и прецени:

— Истински е, няма съмнение. Гумата не се разлага толкова бързо, а си личи, че не е пластмасов, защото изобщо не блести.

Сами се задави. Хари го изгледа строго и му махна да се отдръпне.

— Полицаите няма да се зарадват, ако повърнеш точно тук. Поеми си дълбоко дъх — нареди му той.

— Сигурен ли си, че пръстът е свързан с тяло? — попита Хари.

— Как измисляш най-глупавите въпроси! — възнегодува Върнън. — Няма да го пипам или да го дърпам, за да видя дали не е отрязан. Това си е работа на полицаите. Защо не изтичаш до лекционната зала да се обадиш на полицията по телефона? Ние със Сами ще те чакаме.

— Няма ли да е по-бързо, ако просто се обадя от мобилния си телефон?

— Мили боже, всички ли в тази страна имат мобилни телефони?

— Не знам за останалите — каза Хари, — но аз го имам повече от година.

Той разкопча дъждобрана си и извади един яркочервен телефон, след което набра 911.